Джейн Ан Кренц
Дим в огледалата (3)

Втора глава

В къщата на Дийк цареше вечна нощ. Завесите на всички прозорци бяха спуснати, въпреки че ниските сиви облаци на ноемврийския следобед разпръсваха заплахата от слънчева светлина. Мракът бе нарушен единствено от призрачното сияние на компютърния екран. То се отразяваше в стъклата на очилата му със златна рамка и обливаше лицето и неподстриганата му брада с нездрава светлина.

Томас се чувстваше потиснат, докато седеше в коженото кресло от другата страна на бюрото с чаша кафе пред себе си, а Ренч се бе проснал в краката му. Всичко постигнато в борбата да изтръгне Дийк от света на компютъра бе заличено, когато чуха вестта за смъртта на Мередит Спунър. Дийк веднага се бе потопил отново в огледалния свят, в търсене на връзки и насоки, подкрепящи теорията му, че Бетани е била убита.

— Леонора Хътън се е появила в апартамента? — попита Дийк. Нетърпението му бе така очевидно, че видът му предизвикваше болка. — Точно както очакваше ти?

— Появи се. Твърдеше, че е дошла да опакова нещата на Мередит.

— Е, и? Какво стана? Ще ни помогне ли?

— Не знам — отвърна Томас.

— Какво искаш да кажеш? Нали каза, че тя е единствената ни истинска следа?

— Знам — брат му се поколеба. — Но тя не е точно каквато очаквах да бъде.

— В какъв смисъл?

Томас се замисли за впечатленията си от Леонора. Все още се опитваше да ги подреди. Бе посветил на тази задача повечето време от пътуването си обратно към Уинг Коув и голяма част от изминалата нощ, но не бе постигнал голям напредък. Както и да подхождаше към проблема, тя не се побираше в никоя категория.

— Изобщо не прилича на Мередит — отговори той. — Всъщност са пълна противоположност. Контрастни фигури. Ден и нощ.

Ако Мередит с медения си глас, напомнящ на Тексас, със златисторусата си коса и очи с цвета на лятното небе символизираше деня, то Леонора представляваше нощта.

— Добрата и лошата близначка ли? — предположи Дийк.

— Повярвай ми, тези двете не са никакви близначки.

В главата му се въртеше споменът за първото впечатление от Леонора вчера, когато се бе обърнала пред тоалетката, за да се изправи срещу него. Картината го преследваше като сън, от който не може да се отърси.

Представи си я отново и се опита да я прецени обективно. Носеше тъмнозелен панталон и зелен пуловер. Тъмната й коса бе прибрана високо на френски кок. Стилни очила с черна рамка подчертаваха зелените й очи и поразителните черти на интелигентното й лице, които го бяха очаровали по необясними причини. Дотолкова, че му бе трудно да откъсне поглед дори и за няколко секунди. Гримът й бе лек, почти недоловим. „Не изглежда като жена, която търгува с външния си вид, като Мередит“ — помисли си той.

Само пет секунди след като я бе видял, бе разбрал, че с Леонора си приличат в едно отношение. Тя бе свикнала да преследва целта си. Вероятно не се отказваше лесно, след като си я поставеше.

— Какво ти отговори за наградата? — попита Дийк.

— Нарече я подкуп. После й намекнах, че ако се намеси полицията, може да търсят парите у нея, след като е била такава добра приятелка на Мередит.

— Как го прие? — стъписа се брат му.

— Не мисля, че й хареса да я заплашват.

— Нищо чудно — Дийк се взираше в магнетично светещия компютърен екран. — Размишлявах за парите.

— Какво по-точно?

— В известен смисъл те са най-малкият ни проблем.

— За твое сведение, Дийк, когато ревизията открие, че във фонда липсва повече от милион, ще имаме голям проблем.

— Ще възстановя парите преди ревизията. Никой няма да научи, че са изчезнали.

— Ще ги възстановиш? И откъде по-точно възнамеряваш да намериш подобна сума?

— Ще закрия някои сметки.

— Как не! — отговори меко Томас. — Забрави ли, че аз съм инвестиционният ти посредник? Да пукна, ако ти позволя да си навлечеш такава загуба.

— Мога да ги възстановя. Ще изпълня няколко консултантски поръчки.

— Забрави за тях. Мередит Спунър открадна сумата. Ние ще я върнем.

Дийк се усмихна леко.

— Какво? — попита Томас.

— Нищо. Просто, като стане въпрос за намирането на липсващите пари, изглеждаш също толкова вманиачен, колкото съм аз в откриването на убиеца на Бетани.

— Въпрос на принципи, по дяволите.

— Да — отвърна Дийк. — Явно си падаме по принципите.

Томас потъна в креслото.

— Репутацията ни се носи наоколо, знаеш ли? Наричат ни „лудите братя Уокър“.

— Чух.

Известно време поседяха заедно в мрака. Ренч се протегна, понамести се и отново заспа.

— Трябва да открием парите — проговори накрая Томас, — защото това е единствената ни възможност да разберем дали си прав, че Бетани и Мередит са били убити.

— Какво е това? Да не искаш да кажеш, че започваш да вярваш на теориите ми?

— Да приемем само, че разговорът ми с Леонора повдигна някои въпроси, чиито отговори искам да науча.

— Какви въпроси?

— Нали помниш онези глупости за наркотиците?

— Какво за наркотиците? — пръстите на Дийк се свиха яростно около писалката. — Бетани не вземаше никакви наркотици.

Томас се протегна да почеше Ренч зад ушите.

— Леонора Хътън се кълне, че и Мередит не ги е употребявала.

— Без майтап? — брат му остави писалката, облегна се назад и прокара пръсти през рошавата си брада. — И все пак се носят същите слухове. Това вече е интересно.

— Да.

— Вие с Мередит бяхте доста близки по едно време — каза Дийк. — Какво мислиш за тази мълва?

Томас се поколеба. Беше малко странно да осъзнае, че би могъл да спи с една жена няколко пъти и да не знае нещо толкова важно като това дали е употребявала незаконни препарати. Със сигурност можеше да твърди само, че не ги бе използвала, докато е била с него, и че никога не бе виждал признаци да е била под тяхно въздействие.

— Не съм сигурен, но ако трябва да гадая, бих казал, че Мередит Спунър бе твърде съсредоточена върху измамите си, за да рискува да се забърка с наркотици — отвърна той най-сетне.

— Също както Бетани бе твърде съсредоточена в работата си, за да се занимава с тях. Това е още една следа, признавам.

— Добре — въздъхна Томас. — Имаме две следи. Може би. И двете прекарваха доста време в Къщата на огледалата, и за двете се носят слухове за употреба на наркотици, въпреки че няма доказателства, че са били под тяхно влияние по време на смъртта си, и всички техни познати твърдят, че изобщо не биха ги взимали.

Последва кратко мълчание.

— Няма много, за което да се хванем, нали? — попита брат му уморено.

— Не.

— Може би Леонора Хътън ще се окаже ключът към загадката — предположи Дийк.

Томас не отговори. Не бе сигурен дали иска Леонора Хътън да се окаже ключът към проблема.

 

 

По времето, когато Томас и Ренч напуснаха дома на Дийк, дъждът бе спрял, но студената влага щипеше кожата. Ниските облаци бяха надвиснали тежко и спираха и малкото светлина на краткия ден. От елите се процеждаше вода, а тревата по края на пътеката бе разкаляна. Повърхността на ледената вода в заливчето бе набраздена от вълни, сякаш някой чудовищен обитател на дълбините се въртеше под нея в преследване на своята плячка.

Томас стисна повода на Ренч и двамата се отправиха по пешеходната алея, отвеждаща вкъщи. Кучето не се нуждаеше от каишка, но минувачите се притесняваха, ако го видеха без нея. Съчувстваше му. Хората понякога си съставяха погрешно мнение и за него. Вероятно затова с Ренч си бяха допаднали от самото начало, мислеше си мъжът. И двамата бяха невинни жертви на генетичното си наследство.

Павираната алея следваше очертанията на заливчето. По това време на деня движението бе доста оживено. Хора, които тичаха, и други, които се разхождаха, се надпреварваха за пространство. Минувачи като Томас и Ренч, които се движеха с по-бавна крачка, трябваше да отстъпят на тези, които се отнасяха сериозно към физическата си форма.

Появиха се няколко кучета на каишки. Ренч призна за равни на себе си един кафяв лабрадор и ретривър и възпитано отпрати пухкавото бяло кутре, което отчаяно желаеше да се сприятели с него.

Уинг Коув се намираше сред гъста гориста местност, която граничеше с Пъджет Саунд. При други обстоятелства, мислеше си Томас, градчето би му харесало много повече, въпреки факта, че до голяма степен бе ориентирано към академичните среди. Името на самия залив бе сполучливо избрано. Той леко напомняше по форма крилото на летяща чайка. Най-широката му част бе входът, който го свързваше с Пъджет Саунд. Градът бе разположен на далечния връх на крилото. Шепа къщи и вили бяха разпръснати по гористите склонове на хълмовете, издигащи се над водата.

Ренч водеше към тесния дървен пешеходен мост, който пресичаше заливчето в средата на крилото. Той представляваше пряк път към отсрещната страна. Маршрутът спестяваше на недотам запалените по разходките хора прехода през града или цялото разстояние до широкия мост при входа на заливчето.

Когато слязоха на другия бряг, Томас видя край пътя едно бяло комби с двойно предаване с емблемата на полицията на Уинг Коув в златно и синьо.

Разпозна седналия зад волана Ед Стовал, шеф на полицията, и му махна непринудено. Ед свали стъклото и му кимна отсечено.

— Добър вечер! — поздрави нервно той.

Беше дребен, набит, с оредяваща коса и никакво видимо чувство за хумор. Според Томас винаги изглеждаше малко пренапрегнат. Смяташе го за неосъществен командос или бивш морски пехотинец.

Освен това с Дийк бяха настроени срещу Стовал. В месеците след смъртта на Бетани неведнъж бяха кръстосвали шпаги с него.

Ед бе водил разследването. Когато го прие за самоубийство, а съдебният лекар и всички останали се съгласиха, Дийк протестира шумно. Стовал никак не бе доволен от настояването му, че в малкия Уинг Коув се разхожда неразкрит убиец.

Администрацията на колежа също не остана особено очарована от теорията на Дийк. Уинг Коув представляваше град на една компания и „Юбанкс Колидж“, като най-голям работодател в това общество, налагаше правилата. Попечителите и бившите възпитаници бяха консервативни. Според Томас администрацията на колежа бе обсебена от въпроса за репутацията, но трябваше да признае, че разбира техните възгледи за сигурността на институцията. Учебно заведение, чието име започва да се свързва с насилие, будеше притеснения у родителите, а притеснените родители изпращаха отрочетата си да учат висше образование другаде. Всяка учебна такса беше от значение за малък колеж като „Юбанкс“.

Въпреки че разбираше възгледите на Стовал и колежанското ръководство, Томас нямаше друг избор, освен да подкрепи молбата на Дийк за по-щателно разследване на смъртта на Бетани. Щом станеше напечено, братята Уокър се подкрепяха дори когато някой от тях бе убеден, че другият е прекалил.

— Здравей, Ед! — той спря до предния прозорец на колата. Ренч подуши едната гума. — Наглеждаш забързаните бегачи ли?

Полицаят не се усмихна. Никога не го бе виждал усмихнат.

— Имам кратка почивка — отвърна с присъщия си сериозен тон. — Взех си чаша кафе и дойдох да го изпия тук. По това време на деня е приятно.

Томас забеляза, че събеседникът му не гледа към него, а към хората по алеята. Проследи погледа му. Вниманието му бе съсредоточено върху жена в светъл екип, която вървеше пъргаво и решително. Изглеждаше на тридесет и пет четиридесет години, привлекателна, със сериозно излъчване. В движенията й личеше целеустременост. Създаваше впечатлението, че преодолява някакво голямо сътресение.

Погледна отново към полицейския шеф и разгада изражението му. Всеки мъж би го разбрал. Ед бе влюбен в жената със светлия екип. За секунда дори почувства пристъп на симпатия. После си припомни, че този човек смята Дийк за побъркан.

— Приятелка ли ти е? — попита го.

— Срещали сме се няколко пъти — отговори Стовал твърде небрежно. — И двамата прекарваме доста време в „Хидън Коув“.

„Хидън Коув“ бе една от двете книжарници в града. Томас беше леко изненадан от откритието, че Ед чете книги. Без съмнение полицейски криминалета и военни високотехнологични трилъри.

— Коя е тя? — гледаше към жената.

— Елиса Кърн. Дъщерята на професор Кърн.

— Не знаех, че има дъщеря.

— Елиса ми каза, че родителите и се развели, когато била на пет години. С майка й се преместили. Дълго време не била виждала баща си. Миналата година и тя се развела. Върнала се тук, за да се сближи с баща си — Ед отпи глътка кафе и свали чашата. — Не смятам, че успява. Той има проблеми с бутилката. Единствената причина да не го уволнят, е, че е назначен безсрочно.

— Разбрах.

Всички в града знаеха, че доктор Озмънд Кърн, виден професор по математика, бавно се пропива до смърт. Бетани бе голяма негова почитателка и винаги го бе ценила високо. Професорът си бе създал името и репутацията преди близо тридесет години с работата си върху алгоритъм, която му бе спечелила престижни математически награди и която се бе оказала изключително важна за компютърната индустрия. Доколкото Томас знаеше, освен този успех нямаше никакви забележителни постижения. Но и без това не бе нужно да прави друго, освен от време на време да се появява на лекции и семинари. Както Стовал току-що бе изтъкнал, работата на Кърн над алгоритъма му бе отворила вратите на университетския рай — безсрочно назначение.

Елиса Кърн вече бе стигнала почти до колата. Ед я наблюдаваше със сериозно стоическо изражение. Томас си помисли, че напрегнатият й вид се е посмекчил. Не спря, но помаха за поздрав.

В отговор полицаят вдигна ръката си цели двадесет сантиметра.

Израз на буйна страст в стил Ед Стовал.

„Но с какво право давам преценка“ — помисли си Томас. Като че ли той самият напоследък бе обект на буйна страст.

— Хей, Ед, чу ли слуховете, че Мередит Спунър вземала наркотици?

— Чух — погледът му следеше Елиса, докато върви по алеята.

— Вчера се запознах с една доста добра нейна позната. Тя твърди, че Мередит била противник на наркотиците и не би ги използвала. Да ти звучи познато?

Ед въздъхна и отмести поглед от гърба на отдалечаващата се Елиса.

— Обсъждали сме го и преди, Уокър.

— Просто го споменах.

— Изглежда, брат ти разработва нова теория. Предай му да не си губи времето. Разследването на смъртта на Бетани Уокър е прекратено и няма да бъде подновено, освен ако не ми предоставите някакво солидно основание.

— Разбира се, Ед. Радваме се, че си благоразположен.

— Най-добре е да заведеш брат си на психотерапевт — полицаят запали двигателя. — Не е зле и ти самият да си поприказваш с такъв специалист. Май започваш да се поддаваш на фантазиите на Дийк.

Ренч реши точно в този момент да вдигне крак на предната гума на колата.

За щастие Ед не забеляза нанесената от кучето обида. Бе прекалено зает да проверява дали няма движение зад автомобила му. Подкара колата и се отдалечи по една тясна алея.

— Това беше проява на пасивна агресия, Ренч — кучето бе застанало тихо зад него и се ухили. — Добре, може би заприличвам на Дийк — добави Томас, — но поне не паркирам под дърветата край алеята, за да следя как една жена се занимава с ежедневните си спортни упражнения. Трябва да си отчаян, за да го правиш — Ренч вдигна очи към него. — Добре де, знам, че се навъртахме покрай онзи апартамент и чакахме да се появи Леонора Хътън. Онова бе съвсем различно. Беше бизнес.

Мъжът и кучето продължиха по алеята с бавни крачки, без да обръщат внимание на забързаната тълпа. Малко по-късно свърнаха встрани и поеха по пътеката през гористия хълм към къщата сред дърветата.

Томас спря на верандата, за да изрови ключовете си и да отвори вратата. Свали каишката на кучето в малкия коридор. Съблече сакото си и го закачи в гардероба. Ренч отиде в кухнята, за да намери купичката си с вода.

Къщата бе студена. Томас остана в гостната, за да запали огъня. Когато пламъците запращяха силно, стана и тръгна между двете големи кресла пред камината към плота, зад който бе кухнята.

Всяка повърхност в стаите буквално блестеше, включително банята и входното антре. Нужни бяха няколко месеца, за да завърши работата по плочките. Понякога се питаше дали не е попрекалил.

Провери телефонния секретар за съобщения. Нямаше нито едно. Леонора Хътън не се бе обаждала.

Отвори един шкаф, от голяма торба извади кучешко лакомство и го подхвърли на Ренч. Той щастливо захруска имитацията на кокал.

— Разправят, че е добре за зъбите ти — информира го стопанинът му.

Ренч не изглеждаше загрижен за тях.

Трудно беше да обясняваш изискванията на добрата устна хигиена на куче, което бе благословено с отлични зъби. Томас се отказа от опита, отвори вратата до хладилника и влезе в любимата си стая — работилницата.

Светна лампата. По стените спретнато се нижеха редици лъскави инструменти. Клещи, отвертки, гаечни ключове — всички бяха наредени според големината и вида си. Кутии в чекмеджетата с прозорчета съдържаха прецизно сортирани гвоздеи и винтове. В ъгъла стоеше чувал с цимент, останал от последното маратонско лепене на плочки.

Той отиде до голямата дървена маса в средата на помещението и се подпря на нея до пробивния чук. В тази стая мислеше най-добре, а точно сега му се щеше да мисли за Леонора Хътън.

Ден и нощ. Противоположни огледални образи.

Бе си изградил толкова дяволски сигурна предварителна представа за предполагаемата партньорка на Мередит. Но тя го объркваше. Дори не бе опитала да го съблазни. Каза си, че не бива да го приема лично. И все пак имаше усещането, че би било интересно преживяване. Много по-интересно, отколкото с Мередит.

За Мередит сексът бе представлявал усъвършенствано средство. Тя го бе правила с професионална компетентност. И все пак според него не бе изпитвала никакво удоволствие. Интересуваше я само крайният резултат, който нямаше нищо общо с оргазъм, както бе научил по-късно. Но като всеки добър майстор тя се бе грижила и бе поддържала тялото си като инструмент.

За известно време това го бе задоволявало. От своя страна, Мередит не го бе карала да симулира дълбочина на чувствата, каквато и двамата знаеха, че не съществува. Като се върнеше назад, бе сигурен в облекчението й от прекратяването на връзката, след като бе осъзнала, че от него няма да извлече полза за бъдещата измама.

Мередит бе изкусна измамница, професионална лъжкиня и крадла. Но като се замислеше, не представляваше загадка. Бе напълно сигурен, че е разбрал същността й.

Леонора, напротив, беше загадка.

Замисли се за нейната тайнственост и се запита дали е използвал правилните инструменти, за да си свърши работата.

 

 

— Той наистина ли те заплаши? — настоя Глория Уебстър.

Леонора изгледа баба си, седнала срещу нея на масата в ресторанта.

Баба й и дядо й я бяха отгледали от тригодишна възраст, след смъртта на родителите й при самолетна катастрофа. Дядо й Калвин бе починал преди шест години.

Глория бе на осемдесет и няколко години. Боядисваше в месингово русо накъдрените си коси с форма на шлем и никога не излизаше от апартамента си без любимото си тъмночервено червило. Предпочиташе полиестерни костюми от панталон и туника, с малка повдигната яка, прикриваща бръчките на шията. Облеклото й тази вечер бе в подхождащ на очите й оттенък на зеленото. По ръцете й проблясваха няколко златни гривни и пръстени. Нямаха особена стойност, но тя обичаше лъскави бижута.

Внучката й я считаше за модел за подражание. Когато станеше на осемдесет и няколко, възнамеряваше да се облича точно като нея. Още преди години бе решила, че не би могла да допусне големи грешки, ако нареди живота си по подражание на бабиния си. Поне никога нямаше да скучае.

— Така ми прозвуча — отговори Леонора. — Намекна, че ако не му помогна да открие парите, ще се погрижи да бъда обвинена за измамата.

— Мислиш ли, че е говорил сериозно?

Леонора изяде една скарида, докато обмисляше въпроса.

— Да, мисля, че говореше сериозно — отвърна тя. — Изобщо не изглеждаше да блъфира.

— Прилича ми на отчаян човек.

— Отчаян? — забележката я сепна. — Не смятам, че това е правилната дума. Решителен е по-подходяща. Представи си океански лайнер — много е трудно да промениш курса му.

— О, божичко! — очите на старата жена светнаха. — Едър мъж ли е този твой господин Уокър?

— По-скоро неотклонен.

— Тъп като магаре?

— За съжаление не.

— Хм — Глория отпи от розовия ликьор и остави чашата си. — Не ми прилича на предпочитания от Мередит тип мъже.

— И аз останах със същото впечатление. Съмнявам се връзката им да е продължила дълго. Несъмнено се е опитала да го използва, за да извърши измамата, и бързо го е изоставила, когато е разбрала, че не може да го манипулира.

— Смяташ, че не е била способна да контролира Томас Уокър?

— Смятам, че никой не би могъл да го контролира, освен самия той.

Последва кратко мълчание. Леонора се зае с печения си картоф.

— Така, така, така — каза много тихо Глория.

— Какво означава това? — внучката рязко вдигна поглед от картофа.

— Нищо — отговори баба й със съмнително безгрижен тон.

— Стига — насочи вилицата си към нея. — Спри веднага. Познавам това изражение и то е напълно неподходящо в случая. Не си въобразявай разни неща, бабо.

— Няма, скъпа.

Внучката не бе доволна от този успокоителен отговор. Познаваше баба си достатъчно добре. Глория искаше тя да се омъжи. Откакто годежът с Кайл бе прекратен, бе започнала да проявява почти маниакален интерес към интимния живот на Леонора. Нагърбила се бе със задачата с такава неотложност, че понякога я плашеше.

— Смяташ ли, че Мередит наистина си е присвоила тези пари? — попита възрастната жена.

— Вероятно. Беше изкусна измамница.

— За съжаление е вярно.

— Проблемът е в това — добави бавно Леонора, — че не съм сигурна какво цели Томас Уокър.

— Самата ти каза, че искал да възстанови липсващата сума.

— Да, но може би не възнамерява да я внесе в сметките на фонда.

— Аха — Глория повдигна старателно изрисуваните си вежди. — Мислиш, че ги търси, защото той самият иска да ги открадне?

— Както лаконично подчерта, милион и половина долара са силно мотивираща сума.

— Господи, много е сложно, нали?

— Това не е всичко — Леонора направи пауза. — Дръж се. Намекна, че има някаква малка вероятност Мередит да е била убита.

Глория току-що бе отпила още една глътка вино. Закашля се, изхвърли на пръски част от нея и отпи още една, за да се подкрепи.

— Убита? — за миг сякаш бе загубила ума си. — Убита?

— Уокър намекна, че за злополуката би могъл да е отговорен евентуален съучастник. Мисля, че подозира наличието на партньор.

— Кой би могъл да бъде той?

— Аз.

— Ти? Пълни глупости! Вие с Мередит нямахте нищо общо.

— Томас Уокър не ни познава така добре като теб, бабо.

— Е, предполагам, че си права — Глория стисна устни. — Вероятно господинът е съчинил теорията за убийството, за да те сплаши и да му съдействаш.

— Кой знае? В това се състои проблемът. Не знам какво става или на какво да вярвам.

— Това бе толкова присъщо на Мередит, нали? — вметна Глория. — Да забърка каша и да остави друг да я разчиства.

 

 

След вечеря Леонора закара Глория обратно в „Мелба Крийк Гардънс“. Спря на паркинга за посетители, излезе от колата и издърпа от багажника лъскавата проходилка.

Баба й отвори вратата, докато тя разгъваше и приготвяше уреда. Заедно се отправиха към елегантно подреденото лоби на дома за възрастни хора. Жената на рецепцията ги поздрави с кимване, докато минаваха.

Качиха се в стъклен асансьор, откриващ гледка към красивия пейзаж, и се издигнаха до третия етаж. Леонора излезе и изчака баба й да насочи проходилката в правилната посока.

Застланият с килим коридор отвеждаше до няколко апартамента. До всяка врата имаше малък дървен рафт с размери колкото да побере ваза с цветя, лични джунджурии или празнична украса. Очакваше се всеки обитател да прояви творчество със своята телица. Леонора винаги се забавляваше, като забележеше, че нито една от тях не оставаше без украса. Съревнованието бе мощен стимул за всяка възраст.

В средата на коридора се отвори вратата на един апартамент. Оттам се подаде мъжка глава. Силно оредялата му коса бе снежнобяла. Изгледа ги над очилата си за четене.

— Здравей, Хърб! — поздрави го младата жена.

— Добър вечер, Леонора. Стори ми се, че видях колата ти долу на паркинга. Приятно ли прекарахте?

— Похапнахме си чудесно. Може по-късно да ми излезе през носа, но кого го е грижа? Шкафчето ми е пълно с лекарства против киселини.

— Изглеждаш много добре, Глория — каза старецът. — Това зелено ми харесва. Подхожда на очите ти.

— Зарежи комплиментите, Хърб. Няма да спечелиш нищо с тях. Довърши ли статията си?

— Да, по дяволите! — отвърна той. — Никога не пропускам сроковете, за разлика от някои мои познати.

— Е, нали знаеш, че Ирма си имаше извинение миналата седмица. Племенникът й от Денвър й беше на гости.

— И какво от това? И моята племенница дойде да ме види преди две седмици. Въпреки това успях да довърша статията си.

— Този път Ирма написа чудесен пътешественически материал — увери го Глория. — Подробен списък с хотелите в Лас Вегас, които имат ръкохватки в банята и достъпни за инвалидни колички игрални маси. Аз завършвам с остра редакционна статия, изтъкваща неприятните въпроси.

— Кои са неприятните въпроси? — погледна я Леонора.

— Защо луксозните хотели винаги определят онези стаи, които трябва да са достъпни за хора с инвалидни колички, в дъното на коридорите, колкото се може по-далече от асансьорите. И защо тези стаи са все с най-лошия изглед.

— Добри въпроси наистина — съгласи се внучка й. „Глорияс Газет“, електронното списание, основано от Глория преди няколко месеца, след като бе завършила поредица от компютърни курсове, за възрастни хора, пожъна бурни успехи. Списъкът с абонати се увеличаваше ежедневно, тъй като все повече потребители на години влизаха в мрежата.

— Е, Хърб, каква е най-важната тема в рубриката „Попитайте Хенриета“ тази седмица? — полюбопитства Леонора.

— Милисънт от Портланд ми разказва в електронното си писмо, че семейството й я притиска да им предаде ключовете от колата си. Казва, че не е сигурна дали е готова да се откаже от шофирането, но натискът на роднините я смазва. Освен това една нейна приятелка катастрофирала наскоро. Това я изплашило.

— Труден проблем — коментира Леонора.

— Не — отвърна Хърб. — Никак не е труден. Напомних й колко пари ще спести, ако се откаже от колата си. Доста скъпичко ти идва да имаш кола в гаража, като сложиш застраховки, бензин и всичко останало. Казах й, че може да отдели същата сума за такси, че даже и ще й остане.

— Бива си те, Хърб! — възхити се Леонора. — Наистина си те бива.

— Зная — отговори той и изгледа съсредоточено Глория.

— Не си въобразявай разни неща — сряза го тя.

— Знаеш какво искам.

— Не още, Хърб. Продължавам да го обмислям.

— По дяволите, заслужавам да поставиш името ми над рубриката за съвети — настоя възрастният мъж. — Писна ми хората да пишат на „Попитайте Хенриета“. Би трябвало да се обръщат към рубриката „Попитайте Хърб“.

— Няма същото звучене — обясни Глория.

— Кого го е грижа за звученето? Това е въпрос на журналистически принципи.

— Казах ти, че го обмислям — Глория задвижи проходилката и се отдалечи по коридора. — Да вървим, скъпа! — обърна се тя към Леонора. — Късно е. Хърб има нужда от сън.

— Да, по дяволите — извика той след нея. — Не съм се наспивал добре от двадесет години. Сънят няма нищо общо с това. Искам името си над проклетата рубрика.

— Лека нощ, Хърб! — каза тя, без да се обръща. Завиха по коридора и спряха пред една врата. Леонора изчака, докато Глория извади ключа от чантата си.

— Знаеш ли, мисля, че Хърб си пада по теб, бабо.

— Ха. Всички водещи на рубрики си приличат. Биха сторили какво ли не, за да видят името си под заглавието.

 

 

Леонора шофираше към дома си през благоуханната южнокалифорнийска нощ. Мелба Крийк бе приятно градче в близост до предградията на Сан Диего. Беше се преместила тук преди няколко години, когато й предложиха работа в библиотеката на „Пиърси Колидж“ — малък колеж за хуманитарни науки, разположен наблизо. Глория я бе последвала след смъртта на Калвин.

Известно време бяха живели в съседни апартаменти в една сграда, но след две ужасни падания, след които с часове бе лежала безпомощно на пода във всекидневната, Глория бе избрала сигурността на дома за възрастни хора „Мелба Крийк Гардънс“, където всички стаи бяха снабдени със звънци за помощ, а баните — с ръкохватки, и персоналът беше на разположение двадесет и четири часа. Да не говорим пък за постоянните занимания, включващи какво ли не — от ежедневни игри на бридж до водна аеробика и компютърни курсове.

Глория твърдеше, че е предприела тази стъпка, защото така я устройва, но младата жена знаеше, че го бе сторила заради нея. Не можеше да отрече огромното облекчение от възможността да работи или да напусне града за няколко дни, без да се тревожи дали баба й няма да падне отново или да се разболее, а наоколо да няма кой да й окаже помощ.

Леонора забеляза мигащата лампичка на телефона още от вратата. Първо си помисли, че Томас Уокър се е обадил да провери как действа подходът му „поощрение и наказание“. Адреналинът й се покачи, разтрепери се необяснимо.

С удоволствие би му казала, че подходът му изобщо не действа. Всъщност очакваше този момент с огромно нетърпение.

„Права бях, че ще се обади пръв“ — помисли си тя. Обзе я усещане за триумф.

Престана да трепери веднага след като чу познатия глас на бившия си годеник.

„Лео? Кайл се обажда. Скъпа, имам чувството, че избягваш обажданията ми…“

— Много си прозорлив.

„Трябва да поговорим, Лео. Важно е. Имам добри шансове да получа безсрочно назначение в катедрата по английски език и литература тази година. Има само една съвсем дребна подробност. Приятелката ти, Хелена Талбът, е член на комисията. Знаеш какво е отношението й към мен заради миналогодишните събития. Но мисля, че можем да уредим нещата, ако й се обадиш и й кажеш, че не бях отговорен и че ни най-малко не ме виниш…“

Натисна бутона за изтриване. Други съобщения нямаше.

Томас Уокър не се бе обадил, за да я притисне. Нямаше защо да се чувства така… така обезсърчена. Играеха си на тактика, а не на съблазняване, за бога.

По дяволите. Сега пък си мислеше за секс. Какво я бе накарало?

Сексът бе последното нещо, за което да се сети тази вечер. Но не бе така.

 

 

Томас не се обади и на следващата вечер. Вместо да се чувства облекчена, ставаше все по-неспокойна. Нещо й подсказваше, че той не е от хората, които се отказват лесно. Просто изчакваше, докато напрежението съсипе нервите й.

Но тя нямаше да направи първата стъпка.

 

 

Два дни по-късно се събуди от неспокойния си сън уморена и кисела. Направи си чаша силен зелен чай „Драгън Уел“ и едва след това включи лаптопа, за да провери електронната си поща.

Имаше само едно съобщение.

От Мередит.

Озаглавено бе: „От гроба…“.

Все едно чуваше как Мередит се смее: „ха-ха-ха“, докато го пише.

„Лео,

Ако четеш това писмо, значи съм мъртва. Неприятна работа. Погрижих се да ти бъде изпратено, ако ме няма да го отменя. Тръпки те побиват, нали? Най-силно ме безпокои фактът, че баба ти беше права, като казваше, че ще свърша зле. Дано съм си отишла в блясъка на славата.

Ще карам накратко. С това писмо ти завещавам всичко, което притежавам на този свят. А то е около милион и половина. Не е зле за дребна риба като мен, нали? Най-голямото ми постижение!

Наследството си ще намериш в една сметка в карибска банка. Тъй като електронната поща не е най-сигурното средство за комуникация, няма да напиша вълшебния номер, необходим за достъпа до сметката. Ще получиш ключ от сейф. Освен номера на сметката, в кутията има още две неща.

Един съвет. Има някои хора, които страшно ще се ядосат, когато разберат какво съм извършила напоследък. (Голяма новина, няма що.) Ако някой дойде и пита за мен, просто кажи, че не си ме виждала, откакто съсипах годежа ти. Между другото, все още смятам, че ти направих огромна услуга. Досега Кайл щеше да ти е изневерил с някоя друга. Повярвай ми, познавам мъжете.

И още нещо, ако по някаква причина нещата се объркат, свържи се с един човек на име Томас Уокър. Можеш да го откриеш на номера по-долу. Бяхме близки известно време и ако е открил какво съм сторила, ще е наистина вбесен. Някои мъже нямат чувство за хумор, нали знаеш? Въпреки това е от рядка порода — мъж, на когото можеш да имаш доверие.

Надявам се от време на време да си спомняш за мен. Знам, че създадох някои неприятности, но преживяхме и хубави мигове, нали? Съжалявам, че нямахме възможност да се сбогуваме.

С обич,

Мередит“

Леонора дълго се взира в посланието. Продължаваше да го гледа, когато на вратата се позвъни.

Куриерът й подаде плик. Подписа се, занесе го в преддверието и го отвори. В него имаше ключ за банков сейф и адреса на една банка в Сан Диего.

Стигна до банката, когато отваряха.

Час по-късно набра номера на Томас Уокър.

Той вдигна на второто позвъняване.

— Уокър.

— Трябва да поговорим — каза Леонора.