Джейн Ан Кренц
Дим в огледалата (20)

Деветнадесета глава

Тя се прибра вкъщи с Томас. Той се държеше така, сякаш това беше най-естественото нещо на света, но не това я безпокоеше. Тревожеше я усещането, че наистина е естествено. Ренч очевидно бе съгласен с общото им мнение. Чакаше ги на вратата, захапал гумена топка, която издаваше писклив звук, щом я стисне.

Чувстваше се толкова приятно. Може би прекалено приятно, помисли си тя. Разбира се, можеше да изтъкне пред Томас, че след като Алекс е мъртъв, а Озмънд Кърн е изчезнал и вероятно се е удавил, не съществува опасност, а следователно и логическа причина да прекарат нощта заедно. Но не каза нищо.

Истината беше, че в момента не би искала да бъде никъде другаде. Не и тази вечер. Потъна в прегръдките му с прекрасното чувство, че му принадлежи. Той я приласка до себе си и я люби с такава всеотдайност, след която се отпусна изтощена и задоволена. Бе очаквала да се изправи срещу упорито безсъние след вълненията на деня, но вместо това заспа, необезпокоявана от сънища.

На следващата сутрин тримата тръгнаха по пешеходната алея към града, за да пийнат кафе и чай и да чуят последните клюки. Облаците бяха надвиснали толкова ниско, че забулваха върховете на дърветата, а въздухът бе студен. Ранобудните спортуващи ги подминаваха тичешком, докато те се движеха извън скоростния коридор.

Двамата с Томас разискваха подробностите от убийствата и размишляваха колко ли време щеше да е нужно на полицията да открие тялото на Озмънд Кърн. Обсъдиха някои висящи въпроси и се питаха дали някога ще открият всички отговори.

— Чудя се колко ли е знаела Мередит всъщност и какво е възнамерявала да прави с информацията — каза Томас. Едната си ръка бе пъхнал в джоба на якето, а с другата държеше каишката на Ренч.

— Предполагам, че е знаела достатъчно, за да изнудва Кърн. Само така можем да си обясним смъртта й — Леонора наблюдаваше как кучето изучава една празна чаша. — Но вероятно не е подходила внимателно към проблема.

— Изнудването е опасна работа.

— Да, но тя трябва да го е знаела. Питам се защо не е действала анонимно.

— Може би се е опитала да скрие самоличността си. Заминала е за Калифорния, не помниш ли? Но Кърн трябва да се е досетил, че тя е стояла зад изнудването.

— И все пак не разбирам как Мередит е разкрила всичко само с изрезките, останали от Бетани.

— Не забравяй, че е имала връзка с Алекс Роудс — хвърли й поглед Томас.

— Правилно. Вярна на себе си, тя би измъкнала от него всичко, което му е известно, а той вероятно е знаел за Кърн.

Спряха пред кафенето, оставиха Ренч вързан за велосипедния стенд и влязоха да глътнат малко кофеин и да се стоплят. Заведението беше претъпкано и жужеше от разговори. Леонора и Томас застанаха до бара и се заслушаха в откъслечните клюки.

— … Чух, че миналата нощ открили лодката на Кърн. Била изхвърлена до брега. Двигателят бил включен на пълна мощност, но резервоарът бил празен. Смятат, че е скочил някъде…

— … Не може да е издържал повече от двадесет минути максимум в тази вода… Бързо се измръзва, особено по това време на годината…

— … На кого би му хрумнало? Миналият семестър ходих на една негова лекция. Странна работа, като си го представя как си седеше там и си говореше за алгоритъма, сякаш всичко е съвсем нормално. А тоя тип е бил извършил две убийства по онова време. И още две по-късно…

Леонора привлече вниманието на Томас. Той плати кафето, чая и топлите кифлички, които бяха взели с напитките, и излязоха.

Джули и Травис стояха на тротоара на безопасно разстояние от Ренч.

— Здравейте, госпожице Хътън, господин Уокър. Това е Травис.

— Здравей, Травис — кимна Томас.

— Добро утро — отвърна Леонора.

Джули предпазливо наблюдаваше Ренч.

— Решихме, че това е вашето куче. Виждали сме ви да го разхождате по пешеходната алея. Изглежда зло. Хапе ли?

Ренч пренебрегна обидата. Изправи се на крака, без да сваля очи от хартиения плик в ръката на Леонора. Тя го отвори, отчупи крайчето на една кифличка и му го даде.

— Ренч и на мравката път прави — отвърна Томас. — Предполагам, че сте чули новините?

— Че Роудс е бил застрелян ли? — Джули потрепери. — Бяхте прави. Търгувал е с наркотици. Не знаех, честно. Исках просто да ви го кажа.

Томас кимна отново и махна капачето на чашата с кафе.

— Чух, че сте били там миналата нощ, господин Уокър — Травис го гледаше с неприкрито страхопочитание. — Казват, че с брат ви сте отишли в дома на Роудс точно когато професор Кърн си е тръгвал. Можеше да ви убие.

— Новините бързо се разпространяват наоколо — той отпи от кафето си. — Знаете ли дали са открили Кърн?

— Не — отвърна Травис. — Но разбрах, че са намерили лодката му. Всички разправят, че е скочил, защото не можел да понесе хората да научат, че е бил измамник.

— Освен това разправят, че е убил професор Уокър миналата година — Джули прехапа устна. — Както и онази жена, която е работила известно време в Къщата на огледалата, някоя си Мередит.

— Казваше се Мередит Спунър — поправи я тихо Леонора.

— Да, и нея също — момичето отново потрепери. — Толкова е странно, като си помислиш! Пази голямата си тайна през всичките тези години и после всичко се срива, затова започва да избива хора, за да им запуши устите.

— Странно и още как! — съгласи се Леонора. Травис се приближи до Джули и покровителствено обгърна раменете й.

— Това, което ме плаши, е, че Джули наскоро направи някаква странна услуга на Роудс. Ами ако беше отишла да си прибере парите миналата нощ? Можеше да е там, когато е пристигнал професор Кърн.

— Винаги е добре да знаеш за кого работиш — Леонора изгледа остро момичето.

Джули поруменя и не отвърна нищо. Травис я потупа по рамото.

Томас отвърза кучето. Пресякоха улицата и тръгнаха към алеята, за да се влеят в тълпата.

— По-добре да си вървя — каза Леонора. — Искам да се обадя на Глория и да й разкажа какво се случи.

По средата на пътя до къщата й видяха малка група бягащи, събрали се на пешеходния мост. Всички гледаха надолу към дълбоките води на заливчето.

Комбито на Ед Стовал бе паркирано насред алеята. Наблизо бяха спрели линейка и полицейска кола. Двама медици сваляха носилка.

Томас гледаше сцената с изучаващ поглед.

— На какво да се обзаложим, че са открили тялото на Кърн? — попита той.

 

 

В късния следобед Дийк се озова на прага на Томас. Той му подаде една бира и отвори друга за себе си. Седнаха на фотьойлите във всекидневната и заговориха.

— Стовал ме посети — каза Дийк. — Май не е мигнал от двадесет и четири часа. Изглеждаше изтощен. Но каза, че според него имаме право да бъдем информирани.

— Едно може да му се признае — чувството му за дълг — Томас отпи от бирата. — Това ми харесва у един обществен служител. Каза ли ти нещо повече от онова, което вече знаем?

— Не много. При претърсването на дома на Роудс открили някакво вещество, предполагаем наркотик.

— Не съм изненадан.

— Не — Дийк отпи глътка бира. — Стовал ме уведоми, че са изпратили проба в лабораторията за анализ, но извън протокола ми каза, че е сигурен, че ще се окаже онзи халюциноген, който се разпространява от миналата година. Информира ме също, че ще направят аутопсия, но, изглежда, Кърн е написал писмото си, пийнал е няколко питиета, качил се е на лодката и е включил двигателя на пълна мощност. После просто е скочил от борда. Останалото е свършила студената вода.

— Не би бил първият, извършил самоубийство по този начин.

Продължиха да пият мълчаливо. Споделената тишина беше приятна, помисли си Томас. Уютна. Нещата се връщаха в руслото си.

— Поканих Каси да дойде на приема за уикенда на бившите възпитаници в Къщата на огледалата в събота вечер — каза Дийк след малко.

Изречена без предисловие, новината изненада брат му.

— И какво ти отговори?

— Каза „добре“.

— Добре, страхотно — усмихна се Томас.

— Ами ти?

— Какво аз?

Дийк се отпусна по-назад в креслото и завъртя влажната бутилка между дланите си.

— Мислех си, че би могъл да поканиш Леонора с теб.

Томас беше поразен.

— Не съм член на Къщата на огледалата. Нито пък Леонора.

— Не сте, но аз съм. Мога да ви заведа като мои гости.

— Не зная колко възнамерява да остане тя, след като получи нужните й отговори. Може да си замине до събота.

Дийк повдигна вежди зад очилата си. Изглежда, му беше забавно.

— Опитвал ли си да я попиташ дали смята да си замине скоро?

— Не.

— Толкова ли е трудно? Защо не можеш да й зададеш един елементарен въпрос?

— Може би не искам да науча отговора — отвърна Томас.

— Хм.

Замълчаха, за да отпият от бирата си.

— Имам една идея — проговори Дийк след малко.

— Да?

— Кажи й, че би искал да остане до събота и да дойде на приема с теб, защото така Каси ще се чувства по-удобно.

— Мислиш ли, че ще свърши работа?

— Да. На Леонора, изглежда, й харесва да ни сватосва с Каси. Мисля, че би останала още няколко дни и би дошла на приема, ако я убедиш, че това би подпомогнало връзката ми с Каси.

— Значи със заобикалки, а?

— Да — отговори гордо Дийк. — Това ми хрумна.

— Добре, ще опитам — каза брат му, след като обмисли възможността.

— Отлично — Дийк направи пауза. — Между другото, можеш да й предадеш, че работата й в Къщата на огледалата е истинска. Реших, че е права. Колекцията е ценна и трябва да се опише и да се публикува в Интернет, фондът „Бетани Уокър“ ще продължи да финансира дейността й.

— Ще й предам.

— Знаеш ли, от доста време не съм имал среща с жена — призна Дийк, забил поглед във върховете на спортните си обувки.

— Не се тревожи. Това не се забравя.

— Нещо като алгебрата, а?

— Нещо такова — усмихна се Томас. — Искаш ли един съвет?

— Какъв?

— Обръсни се.

Дийк изглеждаше стъписан. После се усмихна печално.

— Мислиш, че брадата ми не е модерна ли?

— В случая е важно мнението на Каси, а съм останал с впечатлението, че на нея не й харесва.

— Нито пък на Маргарет Люис — отвърна той, след като замислено прокара пръсти през брадата си.

— Точно така — съгласи се Томас. — Значи решението е взето. Както казвате вие с Каси и Леонора, правило на секретарката на катедрата.

 

 

Изчака Дийк да си тръгне, преди да вдигне телефона и да се обади на Леонора. Тя отговори на първото позвъняване.

— Искаш ли да помогнеш с насърчаването на интимната връзка между Каси и Дийк? — попита я той.

— Струва ми се, че и сами се справят доста добре.

— Дийк иска да я заведе на приема в събота. Предположи, че тя може да се чувства по-удобно, ако отидем четиримата заедно. Но имам чувството, че по-скоро той е малко нервен, защото отдавна не е излизал с жена.

— Значи, да се разберем — каниш ме да дойда на приема с теб, защото смяташ, че брат ти се нуждае от нас като морална подкрепа?

— Не вярваш, нали?

— Дийк и Каси са възрастни хора и изглежда, са загърбили основните си проблеми. Могат да се справят със срещата и сами.

Томас се приближи до прозореца. Нощта се спускаше бързо. Не можеше да види новото кълбо мъгла, което плъзваше откъм водата, но му се струваше, че усеща тежестта му.

— Нека ти задам въпроса по друг начин — започна той. — Би ли искала да дойдеш на приема в Къщата на огледалата в събота вечер?

— С теб ли?

— Да, госпожо, с мен.

— О, да — отвърна тя меко. — Да, много бих искала.

Собственото му щастливо отражение се взираше в него от стъклото.

— И още нещо — продължи той. — Дийк ми каза, че е съгласен с теб за значимостта на онази библиотека. Казва, че фондът „Бетани Уокър“ ще продължи да финансира публикуването на колекцията в Интернет и ще се радва, ако си съгласна да останеш на работа, докато това бъде сторено.

Леонора не проговори веднага.

— Ще си помисля — каза най-накрая. — Вероятно ще ми отнеме няколко месеца.

— Да.

През тези няколко месеца той можеше да направи много неща. Тя не отговори.

— Разбира се — вметна Томас, — винаги мога да се преместя в Мелба Крийк.

— Томас…

— Пришпорвам нещата, така ли? — попита той.

— И двамата трябва да внимаваме.

— Добре. Внимаваме. Седем пъти мери, един път режи. Поговорка на старите майстори.

Леонора го изненада със смеха си.

— Не възнамерявах да режа нищо.

— Не мога да ти опиша колко съм облекчен да го чуя.

— Докато обмисляме нещата, защо не дойдеш да вечеряме? Вземи и Ренч.

— Ще дойда. Ще взема и инструментите си, разбира се.

— Смяташ да ми демонстрираш отново удивителните си умения ли?

— Почакай само да видиш какво мога да правя с бормашината.

 

 

Тази нощ Томас я люби бавно. „Вероятно у него се проявява изкусният майстор“ — помисли си тя по едно време. Обръщаше внимание и на най-малките подробности. На кого би му хрумнало, че ще е толкова чувствителна точно там.

— Томас!

— Стисни малко по-силно.

— Томас!

— Това е. Точно така. Става по-стегнато. Сега наистина мога да почувствам онези малки мускулчета.

— Томас!

— Не, не можеш да движиш никоя друга част от тялото си, забрави ли? Само това малко местенце. Работим с прецизен инструмент.

— Върви по дяволите, Томас! — възбудена до полуда, тя се претърколи от леглото с конвулсивно движение.

Той се засмя тихо, когато се приземи върху него. Миг по-късно, когато убийствено силният оргазъм ги връхлетя, спря да се смее. Доста по-късно я притисна, като я придърпа покровителствено до тялото си.

Тя потъна в съня, затоплена и отпусната, с чувството, че е в безопасност. Последната й мисъл бе, че тази нощ няма да сънува. Бе получила отговорите и Мередит можеше да почива в мир.

 

 

… Отново беше в безкрайния коридор с огледалата и бягаше от невидимата заплаха. Не трябваше да се взира в никое от тъмните огледала. Щеше да бъде фатално да срещне погледа на някой от призраците, затворени в тях. Мигновено щяха да я издърпат в огледалния свят.

Преследвачът й се приближаваше. Дочу смях.

Не спирай!

Тя спря.

Не се обръщай!

Трябваше да се обърне. Трябваше да види лицето на преследвача си.

Но нещо се обърка. За неин ужас се оказа, че се взира право в ужасно познатото деветстенно изпъкнало огледало. Сребърните чудовища, гравирани на рамката, се гърчеха със зейнала паст и протегнати нокти.

От тъмното огледало я гледаше разкривеното лице на Мередит.

— … Не можеш да заспиш все още…

 

 

— Леонора! Леонора! — гласът на Томас прогони кошмара, сякаш бе строшил с чук огледалото със сребърната рамка.

Тя се пробуди с разтуптяно сърце и залепнала от пот нощница.

— Няма нищо — успокои я той. Държеше я здраво притисната към гърдите си, заровил едната си ръка в разрошената й коса. — Добре си. Това беше просто сън.

Тя не можеше да си поеме дъх и се бе вкопчила в него, черпеше успокоение от силата и топлината на тялото му.

— Отново това проклето видение — прошепна Леонора след малко. Гореше от безсилие и някакъв странен гняв. — Мислех си, че вече няма да се повтори. Мислех, че с него е свършено.

— Спокойно, спокойно. Всичко свърши — той бавно галеше косите й. — Какъв е този сън?

— Намирам се в дългия коридор с тъмни огледала. Някой ме преследва. Зная, че не бива да поглеждам към никое от огледалата, но го правя. Виждам как в мен се взира лицето на Мередит. Казва ми, че още не мога да заспя.

— Ами предполагам, че знаем къде се корени символиката на този сън, нали? Точно в Къщата на огледалата. Опитай се да не се тревожиш за това, скъпа. Напоследък преживя доста. Може би е нужно време на подсъзнанието ти, за да заличи тези видения — продължи да гали успокоително косата й.

Обичаше усещането за ръцете му върху себе си, мислеше си тя. В докосването му имаше сила и сигурност. Умение и сръчност. Енергия и страст. Бавно се отпусна. Когато отново заспа, не сънува нищо.