Джейн Ан Кренц
Дим в огледалата (13)

Дванадесета глава

Отговорът й беше незабавен и зареден с електричество също както предишната вечер, когато я бе целунал в кухнята й. Тя изстена тихо и дрезгаво и стегна прегръдката си. Около тях се разлетяха искри.

Усещането за неотложност го погълна и накара кръвта му да закипи. Хрумна му смътно да я отнесе до спалнята, но му се струваше твърде далече. Вместо това се отпуснаха на дивана.

Тя се оказа върху него, преплела крака в неговите и опряла пръсти на гърдите му. Томас зарови едната си ръка в косите й и измъкна фибите, придържащи кока й. По пръстите му се спусна тъмна копринена завеса и погали челюстта му. Обхвана лицето й с две ръце и задълбочи целувката, докато тя отвори устни за него.

В задната част на къщата се чу глухо тропване. То обаче беше достатъчно силно, за да развали магията. Леонора се размърда.

— Какво беше това? — попита неспокойно.

— Ренч — промърмори той. — Кучешката вратичка.

Животното бе решило да изчезне дискретно пред изблиците на неовладяна човешка похот. Томас не го винеше. Ако не беше лично ангажиран в този пожар, той също би излязъл.

Но беше ангажиран. Напълно и изцяло.

Докато плъзгаше ръце надолу по гърба на Леонора и след това нагоре под пуловера й, тя трепереше, притисната до него. Чувстваше как тръпката я пронизва от главата до петите. Гърбът й беше топъл и елегантно очертан под дланите му.

Нужни му бяха минута-две отчаяна борба, за да разкопчее панталона й, да свали ципа и да пъхне ръка вътре, където можеше да почувства топлата й кожа. Когато най-сетне успя, погали твърдите, заоблени извивки на хълбоците й и плъзна пръсти още по-надолу. Дъното на бикините й се навлажни при докосването му.

Страхуваше се, че може да свърши на мига.

Тя се раздвижи срещу него, повдигна се в опит да се намести. Осъзна, че се е заела с колана му.

— Не — промълви той. — Още не.

— Искам само да те докосна.

— Ако ме докоснеш, съм обречен.

— Наистина ли? — тя вдигна глава и го погледна.

— Да, наистина.

— Супер — отново се зае с колана му.

Той хвана ръката й и я отдалечи от слабините си. Премести я на рамото си. После повдигна едното си коляно и го притисна силно в бедрото й, като я прикова така, че можеше да усети приятната й тежест върху ерекцията си.

Тя се раздвижи нетърпеливо, когато отново погали хълбоците й.

— Томас?

Притисна пръстите си към влажните й бикини.

— Томас!

Леонора се изви срещу него. Той се размърда, за да възстанови докосването, като се претърколи към нея. При внезапната промяна на позата те се оказаха на ръба на дивана и паднаха на пода. Той омекоти удара с една ръка. Приземиха се на килима, като замалко не се удариха в масичката за кафе.

Тя издаде дрезгав звук, полусмях-полустенание, обви се плътно около него и зарови лице на рамото му. Той успя да изхлузи зеления пуловер през главата й. След като отстрани тази дреха, се зае с дантеления кремав сутиен. Обикновено беше сръчен, но му се стори, че измина цяла вечност, преди да го разкопчее и да обхване гърдите й в ръцете си. Това бяха най-хубавите гърди, които бе виждал. Красиво оформени, с твърди и изпъкнали връхчета. Сведе глава и нежно пое едното зърно с устни, като го подразни леко със зъби. Тя се стегна под него. Чу я как рязко си пое дъх. Посегна между телата им в търсене на ципа му. Хвана пръстите й и ги отдалечи от опасната зона.

— Казах ти, че ако го направиш, с мен е свършено — прошепна й. — Искам да бъде бавно.

Леонора го погледна с пламнали от нетърпение очи.

— Може би ти можеш да изчакаш, но аз не.

— Кой казва, че трябва да чакаш?

— Какво? — изглеждаше озадачена.

— Най-обичам да се занимавам с дребните поправки в къщата — смъкна панталона й, плъзна се между краката й и бавно се придвижи надолу, докато намери с уста малката възбудена пъпка.

— Томас! — пръстите й се впиха в косите му.

Разтвори я с пръсти и я целуна, поглъщайки замайващите аромат и вкус на тялото й. Когато тя си пое въздух, той плъзна единия си пръст в нея и го задвижи бавно в търсене на вълшебната точка.

Усети, че я е намерил.

Тя издаде тих, стреснат и полузадушен вик и се стегна около него. Оргазмът заля цялото й тяло. Томас чувстваше нежните контракции. Изпита рядка по рода си почуда и удовлетворение, което нямаше нищо общо с физическото освобождаване.

Продължи да трепери дълго след като конвулсиите престанаха.

Вдигна глава внезапно обезпокоен. Беше заровила главата си в кадифената възглавница на дивана. Раменете и потрепваха.

Безпокойството му прерасна в тревога.

— Леонора?

Тя се притисна още по-силно във възглавницата.

— Леонора? Добре ли си? — надигна се и хвана треперещото й рамо. — По дяволите, плачеш ли? Какво има? Какво ти сторих?

— Не… не плача.

Едва чуваше думите й. Дръпна възглавницата от лицето й.

Тя се смееше. Очите й светеха от удоволствие.

— Никога не съм могла… Винаги съм смятала, че по отношение на секса донякъде си приличаме с Мередит — призна му. — Току-що открих, че съм се лъгала.

Доста по-късно тя се протегна към него, след това се облегна на голите му гърди. На тъмно изглеждаше напълно удовлетворена. Много доволна от себе си.

— Бих могла да те номинирам за Майстор на годината — каза му.

— Благодаря. Искаш ли да ти покажа какво още мога да правя с комплект инструменти?

— О, боже, да! — пръстите й обвиха ерекцията му. — Не желая нищо по-силно от това да си поиграя с инструментите ти.

Когато отново навлезе в нея, той затвърди първоначалното си заключение. Всичко пасваше идеално. Сякаш бе създадена за него.

 

 

Леонора чуваше как дъждът барабани по покрива. Отвори очи и се загледа в шарките на килима на няколко сантиметра от лицето й. Томас вече не лежеше до нея, но й беше топло, въпреки че беше гола. Осъзна, че я е завил с одеяло. Освен това бе разпалил огъня. Гореше ярко и хвърляше златисти отблясъци върху килима и дивана. Чу как в кухнята се затвори вратичката на шкафа. Последва го звукът от отварянето на хладилника. Малко след това иззвънтяха прибори.

— Будна ли си? — Томас й говореше над плота, който отделяше стаите.

— Да.

— Гладна ли си?

— Да.

— Имаш късмет. Готов съм да те нахраня.

— Не съм сигурна, че мога да помръдна.

— Аз успях. Значи и ти ще можеш.

Изправи се внимателно, като придържаше одеялото около раменете си и набързо прецени състоянието на тялото си. На някои места беше протъркана, на други — малко схваната. Но това се очакваше, щом човек прави любов на пода, помисли си. Никога досега не беше опитвала. Малка поправка — бяха правили не любов, а секс на пода. Важно бе да наричаш нещата със собствените им имена, напомни си тя. Но тази вечер не й се занимаваше със значението на думите. Чувстваше се добре. Отпусната и по-удовлетворена, отколкото и в най-смелите си мечти.

Забеляза, че Томас я наблюдава с неприкрито забавление иззад плота. Беше си облякъл панталоните и ризата, но не беше си направил труда да я закопчее.

— Да ти помогна ли? — попита я.

— Мисля, че ще мога и сама — загърна се с одеялото и успя да се изправи. Изгледа го с победоносна усмивка. — Видя ли?

— Поздравления!

— Благодаря. Къде е банята?

— Нататък — облегна лакти на плота и посочи с глава към коридора зад нея.

— Може ли да си взема душ?

— Моля.

Тръгна по късия коридор, отвори първата врата, която видя, потърси опипом ключа на лампата и го натисна. Светлината обля стени, облицовани от пода до тавана в синьо-бели плочки в сложни фигури. Пусна водата на душа и я остави да тече, докато помещението се изпълни с пара. Когато реши, че е достатъчно топло, свали одеялото, дръпна завесата и застана под струите. Стоеше и си мислеше за случилото се във всекидневната.

Просто добър секс. Важно беше да наричаш нещата с точното им название. Томас ясно бе изразил чувствата си по отношение на брака и децата. Трябваше да се поправи на „страхотен секс“.

Изведнъж разбра как се е чувствала Алиса оттатък огледалото. Сега светът изглеждаше много различен, след като бе изпитала истинска страст в ръцете на Томас Уокър.

Нямаше представа колко време бе изминало, когато вратата на банята да се отвори и затвори и я изтръгна от задълбочения размисъл.

Томас дръпна завесата. Парата го погълна. Погледът му бавно я обходи от главата до петите.

— Добре ли си?

— Разбира се. Защо да не съм добре? — смъмри го тя през преливащата пара.

— Просто се чудех. Доста се забави.

— О, съжалявам! — припряно завъртя кранчетата.

— Донесох ти халат. Вероятно е малко голям, но е чист. Дийк ми го подари за една Коледа. Никога не съм го носил.

— Благодаря.

Подаде й големия халат. Взе го и се загърна плътно в него. Потърси някоя остроумна, интелигентна забележка, подходяща за една модерна светска жена, която се е оказала в банята на мъж след горещ секс.

— Хубави плочки — смотолеви накрая.

— Благодаря — Томас огледа с бърз критичен поглед стената зад нея. — Мисля, че се получи. Сигурна ли си, че си добре?

— Чувствам се направо страхотно.

— Ще ида да проверя какво става с вечерята — кимна малко недоверчиво.

Изчака го да излезе. После се обърна да се види в огледалото над мивката с надеждата, че не изглежда зачервена и разрошена от горещата вода. Не можа да различи добре отражението си, което се губеше в замъгленото от парата огледало. Но докато се взираше в неразгадаемата му повърхност, й хрумнаха някои възможности.

 

 

Петнадесет минути по-късно, когато почти бе възвърнала равновесието си, тя се загърна в дебелия мъжки халат и излезе от банята.

Замръзна на вратата на всекидневната, когато чу тихите мъжки гласове.

— Какво, по дяволите, е правела гривната зад старата картотека? — питаше Дийк.

Седеше на един от високите столове до плота с гръб към нея. Пред него имаше бутилка бира. С едната си ръка бъркаше в кутия със солени бисквити. Ренч седеше на пода до стола, наблюдаваше го как ги яде и очевидно бе готов да действа, ако някоя случайно падне на пода.

— Проклет да съм, ако зная — отвърна Томас. Подпираше се на плота от страната на кухнята. Пред него стоеше друга бутилка бира. Излъчваше спокойствие и сексуална удовлетвореност, при чийто вид пламна отново.

Овладя обърканите си чувства и продължи напред.

— Предвид обстоятелствата мисля, че трябва да приемем, че Мередит сигурно е изследвала сградата, докато е работила там — намеси се в разговора на двамата припряно. Опитваше се да звучи хладнокръвно. — Аз самата правех същото, когато открих гривната.

— Ето я нашата храбра героиня. Най-после! — посрещна я Томас с усмивка, в която личеше интимност и близост.

Дийк се завъртя на стола си и я погледна. Невъзможно бе да прочете мислите му, но смяташе, че може да ги отгатне. Трябваше да е пълен тъпак, за да не се досети какво се бе случило тук. А Дийк определено не беше такъв.

— Добър вечер, Леонора — поздрави я той. От учтивост сдържаше любопитството само в погледа си, без да го допуска в тона си. — Съжалявам, че нахълтах така. Наминах само да поговоря с Томас за някои неща, които изтеглих от Интернет днес. Не знаех, че си тук.

Тя хвърли поглед към камината и видя грижливо сгънатите си дрехи на стола, а сутиенът и бикините й бяха дискретно скрити. Но това не намаляваше неудобството на ситуацията. Очевидно се бе съблякла по някаква причина, а нямаше много логични причини една жена да се съблече във всекидневната на мъж. Е, стореното — сторено. Не й оставаше нищо друго, освен да се държи светски, самоуверено, сякаш за нея това бе нещо обичайно. Успя да се усмихне.

— Здравей, Дийк. Точно се канехме да вечеряме.

— Знам. Томас ме покани да остана. Но не искам да се натрапвам.

— Глупости! — приближи се, като усещаше прекалено дългия халат да се влачи по пода зад нея, и седна на един стол до него. — Разбира се, че си добре дошъл. Тримата имаме доста неща за обсъждане.

Ренч я гледаше разнежено. Посегна към кутията, извади една бисквита и му я даде. Той бързо изостави позицията си край стола на Дийк и се премести при нея.

— Исках да кажа „ние четиримата“ — усмихна му се тя.

Кучето се приближи и докосна крака й с носа си. Даде му още една бисквита.

— Това си е чист подкуп — каза Томас и постави чаша червено вино пред нея.

— Не, не е. Отблагодарявам му се за всички подаръци, които ми е правил.

Томас подпря лакти на плота, обхванал бирата в големите си ръце.

— Точно разказвах на Дийк за малкото ти следобедно приключение. Но и аз самият не зная всички подробности. Ако си спомняш, бяхме прекъснати, преди да ми кажеш как си намерила онази стара врата до стълбището за прислугата.

„Прекъснати“ беше приемлива дума, реши тя. Прочисти гърлото си.

— Днес проследих до третия етаж Джули Бромли — студентката, която работи като помощница на Робърта Бринкс, и приятеля й Травис.

— Мислех, че този етаж е затворен за посетители — Каза Дийк.

— Затворен е — Леонора си взе бисквита. — Но щом забраниш нещо, то става неустоимо привлекателно за двама деветнадесетгодишни хлапаци. И Мередит трябва да е открила стълбището в даден момент. То е зад стената на кабинета в библиотеката.

— Мислиш ли, че е тръгнала да изследва от чисто любопитство? — свъси вежди Дийк.

— Не бих се изненадала. Би било напълно в стила й. Ако е открила стълбището, би се изкачила просто за да провери къде води. Не би могла да устои. Напълно е възможно да е забелязала втората врата, когато е слизала обратно, точно като мен.

— И да я е отворила? — попита Дийк.

Спомни си подаващата се изпод вратата гривна и кимна.

— Да, така мисля. Не е работила в библиотеката, така че може да не е знаела, че от другата страна до стената е картотеката. Гривната трябва да се е закачила на нещо. Гвоздей или треска може би.

— Бетани прекарваше доста време в библиотеката — вметна тихо Дийк.

Погледна първо него, после Томас. Замисли се за възможностите, които й бяха хрумнали, като гледаше замъгленото от парата огледало преди няколко минути.

— Претърсихте ли щателно библиотеката след смъртта на Бетани?

— Не — устните на Дийк се свиха в тънка линия. — Прегледах под лупа бюрото й в кабинета и файловете й и направо разглобих лаптопа й. Винаги съм смятал, че ако е оставила някакви следи, те биха се оказали в компютъра й. Но не претърсих библиотеката. Не съм виждал причина да го направя.

— Хрумна ми — започна внимателно Леонора, — че Мередит е загубила гривната, защото е видяла нещо, когато е отворила онази врата. Нещо, което вероятно се е било изплъзнало от горната част на картотеката и се е заклещило между нея и стената — раздвижи пръстите си. — Представям си как, ако е пъхнала ръка между картотеката и стената, за да вземе предмета, гривната се е закачила и е паднала. Може тогава дори да не е забелязала.

Дийк седеше неподвижно, стиснал бутилката с бира.

— О, дявол да го вземе! — прошепна той. — Пликът? Мислиш, че може да е намерила плика с изрезките за убийството на Юбанкс зад картотеката?

— Може би и книгата — предположи Леонора, — каталога на колекцията от старинни огледала в сградата. Може и двете да са били там.

Последва кратко мълчание, докато тримата обмисляха тези прости факти. Леонора отпи от виното си. Дийк и Томас пийнаха бира.

— Всички предполагаха, че в нощта, когато почина, Бетани е била в кабинета си в колежа — каза Дийк. — Често работеше до много късно. Понякога не се прибираше и работеше по цяла нощ. Ами ако онази вечер е била в Къщата на огледалата?

— Трябва да е било заключено през нощта — напомни му Томас.

— Тя имаше ключ — отхвърли забележката брат му. — Бяха й го дали, защото обичаше да ходи в библиотеката по всяко време.

Томас придърпа гривната към себе си по плота.

— Добре, да предположим, че е била там онази вечер. Защо би скрила изрезките и онази книга?

Дийк стисна бутилката.

— Защото убиецът може да е бил по петите й. Може да я е притиснал в библиотеката.

Отново последва кратко мълчание.

— Това са слепи догадки — проговори Леонора след известно време.

— Не съвсем — Томас погледна гривната. — Каквото и да казваме, знаем, че Мередит е отворила вратата зад картотеката.

— Какво те накара да тръгнеш на оглед днес? — попита Дийк.

— Правех се на детектив — призна тя. — Бях забелязала, че Джули и Травис имат навика да изчезват заедно през обедната почивка. Днес ги проследих. Използват една от празните стаи на третия етаж като място за ъъъ… уединение.

— Уединение? — повдигна вежда Томас.

— Да, мисля, че това е точната дума в случая — промълви тя.

Той си подсвирна леко.

— Направо се възхищавам на академичните възпитаници като теб! Сигурно е приятно да имаш такива широки познания по английски език.

— А ти как би го нарекъл, ако двама здрави младежи изчезват през обедната почивка, за да правят секс? — изгледа го свирепо.

— Обедно чукане — предложи Томас.

— Как да не харесваш английския език? Такива нюанси на значение, такава деликатност! — усмихна се леко брат му.

Леонора премигна, стресната от проблясъка на хумор. Веселата му усмивка изтъкна приликата му с Томас така, както нищо друго не би могло. В следващия миг усмивката бе изчезнала, но вече й бе позволила да прозре истинския Дийк.

— Днес се случи още нещо — добави тя. — Не знам как да го тълкувам, но тъй като всички се опитваме да разплетем убийствата, може и да е важно. Но може пък и нищо да не означава.

— Какво? — попита Томас.

— Имам причини да смятам, че единият от нашата уединяваща се двойка е претърсил чантата ми. По-точно — Джули — и двамата се взряха в нея. — Тя беше в кабинета в библиотеката, докато бях на стълбището оттатък стената. Чух я как отваря чекмеджетата. Когато се върнах в кабинета, проверих нещата си. Личеше, че ги е преровила.

— Взела ли е някакви пари? — попита Томас. — Или кредитни карти?

— Нищо не липсваше — поклати глава Леонора. — Но това ме подсети за нещо, което тя каза на Травис, докато двамата излизаха от скривалището си.

— И какво бе то? — попита Дийк.

— Мисля, че го подкани да побързат, защото трябвало да свърши нещо днес, ако й се удадяла възможност.

— Я виж ти! — възкликна леко Томас. Отпи глътка бира и остави бутилката. — Я виж ти!

— И сега какво? — погледна го тя.

— Тази Джули Бромли прибира ли косата си на конска опашка? Носи ли червено кожено яке?

— Как позна? — попита Леонора.

— Ами днес следобед я видях. Посети Алекс Роудс. Казах на Ренч, че не ми прилича на клиентка.

— Охо! — възкликна Леонора. — Джули и Алекс Роудс. Тази работа не ми харесва.

— И на мен — съгласи се той.

— Така и така спомена Роудс — вметна сухо Дийк, — едва ли има по-подходящ момент да ви кажа защо се отбих тази вечер. Научих няколко неща за нашия любезен съсед и антистресов терапевт.

— Целите сме в слух — каза Томас.

— Преди няколко години Роудс е бил ДБД в малък колеж в Средния запад — започна брат му.

— ДБД ли?

— Докторант без дисертация — обясни Леонора. — Кандидат за докторантура, който не е изпълнил всички условия.

— Ясно. Давай нататък, Дийк.

— Роудс работел като асистент в химическия факултет. Казаха, че договорът му не бил подновен.

— С други думи е бил уволнен? — предположи Томас.

— Нещо такова — намръщи се брат му. — Според онова, което открих в Интернет, Алекс е бил освободен, защото обичал да прелъстява студентките си.

— Защо ли не се учудвам — подметна Томас.

— Една от малките сладурани била дъщеря на много състоятелен бивш възпитаник, дарил доста пари на колежа. Побеснял, когато открил, че скъпоценното му отроче се забавлява след лекциите в химическата лаборатория с Роудс. Настоял да бъде уволнен от колежа.

— Не го виня — каза Леонора.

— След като бил изритан, изглежда, доста се е местил. Работил е по една година в химическите факултети на няколко малки колежа. Обаче никъде не се е задържал дълго. Очевидно е продължил да съблазнява неподходящи студентки. Постъпили са оплаквания.

— Не се и съмнявам — съгласи се Леонора.

— Следва най-интересната част — той се наведе напред, излъчвайки едва сдържано вълнение. — Носели се слухове, че при прелъстяването Роудс използвал онази гадост, наречена „изнасилвачески наркотик“, а вероятно и други боклуци.

— А сега е в Уинг Коув — прошепна Леонора — и продава антистресовата си добавка.

Томас се обърна към Дийк.

— Излезе ли нещо от онези лабораторни изследвания на прахообразното вещество?

— Все още не — отвърна брат му. — Но очаквам новини от приятеля си скоро.

— Какво ще правим, ако резултатите потвърдят, че продава наркотици под прикритието на антистресова добавка? — попита Леонора.

— Лесна работа — отговори Томас. — Ако ни провърви дотолкова, ще занесем всичко на Ед Стовал и ще му го тръснем в скута. Няма начин да не обърне внимание на такъв проблем.

Дийк отпи от бирата си.

— Но не смяташ, че ще ни провърви дотолкова, така ли?

— Досега нищо в тази бъркотия не се е оказало лесно — напомни му Томас.

 

 

Два часа по-късно Томас и Ренч застанаха на верандата на Леонора. Тя държеше ключа си в ръка. Бяха дошли с нейната кола. Щяха да се приберат по пешеходния мост.

Томас й бе предложил да прекара нощта в неговата къща, ако желае. Тя бе отказала, а той не бе настоял. „Няма нищо“, убеди се сам. Можеше да почака.

— Не ме разбирай погрешно — каза му, докато пъхаше ключа в ключалката. — Приемам теорията, че Роудс не е чист, но не го виждам като убиец. По-скоро прилича на мазен мошеник — въздъхна. — Нали знаеш, като Мередит.

— Бих се съгласил с теб — отвърна Томас. — Обаче в случая става дума за наркотици, а когато се намесят наркотиците, всичко е възможно. В наркодилърските среди стават много убийства, питай, който и да е полицай.

— Още не сме сигурни за наркотиците. Имаме само слухове.

— Щом има дим, трябва да има и огън — той пъхна ръце в джобовете на якето си. — Знаеш ли какво искам да разбера наистина? Иска ми се да разбера къде е бил Алекс Роудс в нощта, когато Бетани е скочила от Клиф Драйв, и в нощта, когато Мередит е катастрофирала в Лос Анжелис — Леонора отвори вратата и се обърна към него.

— Може и да не е възможно.

— Междувременно — продължи той — мисля, че трябва да попритиснем Джули Бромли.

Тя помисли над предложението и кимна.

— Може да е от полза. Момичето е само деветнадесетгодишно. Не ми изглежда като закоравяла престъпница. Ако й изтъкнем факта, че знаем, че е претърсила чантата ми и че е свързана с Алекс Роудс, сигурно бързо ще се разтрепери. Но се съмнявам да е в състояние да ни каже много.

— Струва си да опитаме. Тази вечер ще намеря адреса й. Можем да я хванем утре сутринта, преди да тръгне на лекции.

— Добре — Леонора потупа Ренч за лека нощ и се приготви да затвори вратата. — И без това нямаме много следи.

Томас усети намерението й, постави крак на прага и препречи вратата.

— Още нещо.

— Какво?

— Ще продължаваш ли да се преструваш, че нищо не се е случило?

— Моля?

— След като тази вечер те видя в моя халат, Дийк ще си помисли, че спим заедно. И аз май останах със същото впечатление.

— Е, и?

— Ами искам малко пояснение — настоя той. — Обвързани ли сме в някакъв вид връзка, или това беше само бройка?

Леонора го удостои с ослепителна усмивка, която го накара да се чувства, сякаш стои в тъмен тунел и гледа светлините на приближаващия се влак.

— За твое сведение — отвърна му — никога не се занимавам с бройки.

Изведнъж се почувства много по-добре от преди.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Поправи ме, ако бъркам, но по метода на елиминацията следва, че щом случилото се тази вечер не беше бройка, значи сме обвързани в някаква връзка.

— Харесвам мъже, които могат да сметнат колко прави две и две — отговори тя. — Лека нощ, Томас.

Облекчението се превърна в необяснима еуфория. Той се наведе напред и я целуна, без да изважда ръце от джобовете си. Просто за да провери реакцията й.

Тя отвърна на целувката му, без да го прегръща.

Томас отмести крака си от прага. Леонора затвори вратата под носа му. Внимателно.

— Да се прибираме, Ренч.

Слязоха по стълбите заедно. Едно раздвижване иззад прозореца го накара да хвърли поглед през рамо. Тя стоеше там, дръпнала завесата и го изпращаше с поглед. Силуетът й се открояваше на фона на топлата светлина от всекидневната. Извади ръка от джоба си и й помаха. Тя му отвърна със същия жест.

Докато стигнат до пешеходния мост, Томас вече си подсвиркваше.