Джейн Ан Кренц
Дим в огледалата (14)

Тринадесета глава

Леонора отвори вратата на къщата си много рано следващата сутрин. Обля я водниста слънчева светлина, но реши, че е много по-приятна от мъглата.

Вдигна качулката на якето си, сложи си чифт ръкавици и слезе забързано по стълбите. Когато стигна до алеята за джогинг, зави наляво — посоката, която щеше да я отведе до пешеходния мост, т.е. на краткия път до къщата на Томас.

„Чисто интелектуално любопитство“ — мислеше си тя. Просто искаше да види дали е ранобуден като нея самата. Да разбере дали имат поне тази обща черта. Не че многото общи интереси гарантираха здрава и трайна връзка, както бе научила от грешката си с Кайл.

Вървеше забързано, като се питаше как ли ще е облечен, ако случайно е станал в този час. Може би още нямаше да е излязъл изпод душа. Позволи си безобидната фантазия, в която той отваря вратата по халат, под който е съвсем гол.

Можеха да обсъдят стратегията си за срещата с Джули Бромли. Или пък друга тема, също така важна за разследването им.

Или пък щеше да я покани да се върнат заедно в леглото му.

Поускори крачка.

Ритмичното тупкане от обувките на някой бягащ прекъснаха фантазиите й. Чу тежко дишане и се отдръпна настрани.

Миг по-късно край нея мина Каси, чието впечатляващо тяло бе облечено в прилепнало горнище, клин и шорти за бягане върху него. Челото й бе оросено с пот, а блузата й беше мокра. Червените й къдрици бяха отметнати от челото с помощта на спортна лента. Видя Леонора. По лицето й пробяга изненада. Забави крачка и се усмихна.

— Здравей — поздрави я. — Видях те едва когато замалко не те съборих.

— Добро утро! — Леонора продължаваше да върви. — Да не те задържам?

— Не, не, няма нищо. И без това почти приключвам — Каси изтри чело с опакото на ръката си. — Всъщност постигнах добро време, поне за мен. Исках да разговарям с теб. Смятах да се отбия до дома ти следобед. Имаш ли нещо против да продължим да се движим, докато се поохладя?

Леонора трябваше да крачи по-широко, за де не изостава от нея.

— Благодаря, че си се сетила, но наистина нямам време за уроци по йога.

— Нямах намерение да ти предлагам уроци — устните на Каси се извиха иронично. — Де да беше толкова просто. Боя се, че става въпрос за малко по-личен проблем.

— Ааа. Дийк и Томас.

Каси я изгледа с бърз и преценяващ поглед, отново си пое дълбоко дъх и постави ръце на кръста.

— Да. Дийк и Томас. По-специално Дийк. Няма да увъртам. Познаваш го, разговаряла си с него. Какво мислиш?

— Мисля, че трудно преодолява смъртта на съпругата си. Вероятно помощта на психолог би му се отразила добре.

— И аз му го предложих. Томас също, но той отказа. Не смята, че ще му помогне.

— Нуждае се от приключване на случая.

— Работата му според него беше да се грижи за Бетани. Струва му се, че накрая се е провалил — въздъхна Каси.

— Никой не може да носи пълната отговорност за живота, здравето или щастието на друг човек. Не е възможно.

— Зная. Но по някаква причина Дийк е обсебен от смъртта на Бетани. Чувството за вина и депресията му го карат да си съчинява какви ли не странни теории.

— Не съм психолог — каза Леонора, — но от това, което зная за Бетани, бих казала, че е била крехка. Очевидно й е било трудно да се справя с реалността или просто не се е интересувала от нея. Предпочитала е да бяга в царството на математиката колкото се може по-често. Дийк казва, че понякога прекарвала дни и нощи в кабинета си и дълги, дълги часове в Къщата на огледалата.

Каси изсумтя.

— Не я познавах, нали разбираш, но бих казала, че „крехка“ е благовъзпитан евфемизъм за „егоистка“. Мисля, че е използвала гениалността си като извинение за изключителния си егоцентризъм.

— Познавам един-двама с коефициент на интелигентност, който не се побира в таблиците. Истинските гении са голямо бреме. Могат да те накарат да се чувстваш много самотен.

— Разбирам — отвърна Каси. — Сигурна съм, че за един изключително надарен човек е трудно да се справя с нуждите и дреболиите на ежедневието.

— Обяснимо е такъв човек да се чувства по-комфортно в една паралелна вселена, където властват логиката и математиката и цари ред. Обяснимо е и това, че другите биха искали да защитят едно такова деликатно цвете.

— Предполагам, че е така — съгласи се събеседницата й. Звучеше мрачно и сърдито.

— Може би за Бетани тази паралелна вселена е била истински дом — Леонора продължи да разяснява теорията си, размишлявайки над последствията й. — За човек с толкова рядък коефициент на интелигентност този свят вероятно изглежда странен, непредсказуем, нелогичен.

— Да — Каси стисна челюсти. — Сигурна съм, че си права. Бетани вероятно се е чувствала различна от всички други.

— Защото е била различна. Кой знае? Може би наистина е имала нужда да бъде предпазвана от проблемите на ежедневието. Но един човек не може да върши това вместо друг. Поне не за дълго. Подобна задача би била отчайваща, неблагодарна и в края на краищата безплодна. Мъж, който се опитва да прави това за някоя жена, неминуемо би стигнал до заключението, че се е провалил.

— Точно така — Каси спря на алеята и се обърна към нея.

Леонора също спря.

— Мъж, който чувства, че се е провалил напълно в ролята си на рицар в сияйни доспехи, вероятно би изпитвал силно нежелание да рискува, като се обвърже в нова връзка.

— По дяволите! Безнадеждно е, нали? Никога няма да ме погледне, докато е обсебен от въпроса за станалото с Бетани.

— Не съм сигурна, че случаят е обречен.

— Какво имаш предвид?

— Не мисля, че Дийк е толкова депресиран, колкото си мислят всички. Смятам, че се е заел с мисията да открие какво се е случило на Бетани, защото очевидно се нуждае от някои отговори. В този смисъл можеш да го наречеш обсебен. Но имам чувството, че тази целеустременост е семейна черта.

— Така ли мислиш?

— Представям си как Томас би направил същото при подобни обстоятелства. Ох, като се замислиш, той прави същото, защото се е заел да помага на Дийк.

— От всичко до тук следва, че мога само да се отдръпна и да чакам, докато Дийк получи нужните му отговори. Но ако никога не ги получи?

— Не виждам защо да се ограничаваш с пасивна роля. Може би трябва да предприемеш някои стъпки, за да привлечеш вниманието му.

— Как?

— Не съм специалист — усмихна се Леонора. — Но познавам един, на когото мога да позвъня за съвет.

 

 

Малко по-късно Леонора се изкачи по стълбите пред къщата на Томас и почука на входната врата. Тя се отвори почти веднага.

Ренч излезе с жълта топка за тенис в устата. Остави я до краката й и седна гордо в очакване подаръкът му да бъде оценен.

— Благодаря ти, Ренч — наведе се и вдигна топката. — Чудесна е.

Кучето изглеждаше доволно. Тя леко подръпна клепналото му ухо.

— Не знам от къде, по дяволите, я е намерил — обади се Томас. — Никога през живота си не съм играл тенис.

Тя се изправи, когато го видя да изпълва коридора. Косата му беше влажна от душа. Голите му рамене сякаш се простираха от стена до стена. Около кръста си беше заметнал хавлиена кърпа.

Само кърпа. Спускаше се надолу по бедрата му и излагаше голяма част от краката му на показ.

А тя си бе фантазирала за халата. Очевидно й липсваше въображение.

— Хайде, влизай. Точно щях да приготвям нещо за закуска — усмихна й се бавно и прелъстително. — Какво те води насам в този час?

— Бях излязла на утринна разходка. Реших да видя дали си ранобуден.

— Такъв съм, наистина. Така е, като имаш куче — той отстъпи и й направи място да влезе. — Току-що излязох от банята.

— Забелязах — каза тя, след като пак погледна кърпата, обвита около кръста му.

— Надявах се да забележиш — ухили се и я придърпа в обятията си. — Обикновено не отварям вратата заметнат с кърпа, да знаеш.

Опря длани на гърдите му и зарови пръсти в твърдите къдрави косъмчета, които ги покриваха.

— Направил си си труда заради мен? Много съм поласкана.

— Би ли желала да се върнем в спалнята и да ми помогнеш да се облека?

— Ако чувстваш, че имаш нужда от помощ при подбора на дрехите си с радост ще се отзова. Имам добър усет за цветовете и стила.

— Значи днес ми провървя — вдигна я на ръце и тръгна по коридора. — Само че ще трябва да сваля кърпата, преди да се облека.

— Разбира се, че ще я свалиш.

 

 

— Знаеш ли — каза Томас много по-късно, — ако ще ти става, навик да минаваш насам всяка сутрин точно навреме за закуска, може би, би трябвало да прекарваш нощта тук. Ще бъде много по-удобно.

Тя го гледаше как сипва с черпака в две купи вдигащата пара овесена каша, която току-що бе приготвил.

— Обичам да се разхождам сутрин. Раздвижването е здравословно.

Той се зачуди дали намекът му не е бил твърде завоалиран. Хитростите не му се удаваха много. Реши да опита отново, непринудено, но малко по-целенасочено.

— Ако ти е нужно раздвижване ежедневно, ще ти го осигурявам с радост, от типа, който току-що упражнихме в спалнята — каза той.

— То поускори сърдечния ми ритъм, но не съм сигурна, че сексът е заместител на ходенето за здраве.

Може би все още грешеше с подхода.

— Добре, имам идея — постави купичките овесена каша на плота и отвори кутията с кафява захар. — Какво ще кажеш аз да прекарвам нощите при теб и после двамата да идваме тук на закуска всяка сутрин? Става ли?

Леонора отвори хладилника и извади кутията с мляко, обърната с гръб към него.

— Звучи ми като предложение да заживеем заедно.

— Да разбирам ли, че не си готова за това?

Тя затвори хладилника и се обърна. Изражението й беше много сериозно.

— Не мисля, че трябва да пришпорваме събитията, Томас. И без това се движат достатъчно бързо.

— Ясно. Не искаш да бързаме толкова — сякаш щеше да се спъне и да се просне по лице.

Седна до плота. Леонора зае стола до него и взе лъжицата.

— Може би трябва да обсъдим как ще действаме спрямо Джули Бромли — измести разговора тя.

Добре. Нямаше нужда някой да му набива в главата намерението й. Искаше да смени темата, и то веднага.

— Какво ще кажеш за подхода с доброто и лошото ченге? — предложи той.

— Не зная. И двамата не сме полицаи — тя сбърчи нос. — Освен това всеки, който гледа телевизия, знае този номер. Трудно е да си представиш, че тази елементарна психологическа манипулация ще подейства в реална ситуация.

— Да не искаш да кажеш, че се съмняваш в истинността на видяното по телевизията?

— Ами…

— Освен това нямаме за цел да манипулираме Джули Бромли с психологически хитрини.

— Така ли? — тя повдигна вежда. — А каква е целта ни?

— Да й изтръгнем истината със сплашване.

— О, ясно. Разбрах.

 

 

— Не съм откраднала нищо! — изпищя Джули. — Кълна се! Просто прегледах някои от вещите ви, госпожице Хътън, честно!

Томас потръпна и погледна разтревожено към стената, разделяща апартамента на Джули от съседния. Отдалечената от територията на колежа сграда бе построена като студентско общежитие и очевидно никой не бе обърнал внимание на шумоизолацията.

Малкото жилище на Джули беше претъпкано с типично студентски вещи. Имаше няколко огромни възглавници и един-единствен стол. Леглото не беше оправено. До компютъра седеше половин пакет чипс. По бюрото бяха разпръснати няколко тетрадки и учебници. Вратата на гардероба зееше. Томас виждаше няколко чифта обувки и ботуши разхвърляни вътре. На облегалката на стола висеше червеното кожено яке.

Джули се бе изненадала да ги види в коридора пред апартамента си, но ги пусна да влязат, без да протестира. Пиеше кола и колебливо бе предложила от нея и на гостите си. Мисълта за напитката в този утринен час му докара тръпки, но Томас отказа любезно. „Всеки си има източник на кофеин“ — каза си.

Леонора бе обяснила с непоколебим тон, че трябва да поговорят с нея по един важен въпрос. Джули се бе снишила пред авторитетната по-възрастна жена. Първоначалната й нервност се бе превърнала в истинска тревога, когато гостенката й бе сервирала факта, че са я видели да се промъква в кабинета в библиотеката. Моментално я бе обзела паника. След неумел опит да отрече се бе впуснала да обяснява смекчаващите вината й обстоятелства. Леонора се бе оказала права. Джули не беше закоравяла престъпница.

— Разбрах, че не си взела нищо — младата жена седна на стола до бюрото. — Но искам да знам защо претърси чантата ми. Сигурна съм, че разбираш интереса ми.

— Просто бях любопитна, това е — отвърна намусено момичето.

— Защо?

— Не знам — Джули се въртеше неспокойно на стола си.

Томас реши, че е време да изиграе своята роля. Бе оставил Леонора да води разпита, докато той стоеше тихо до прозореца и изчакваше реда си.

— Какво докладва на Алекс Роудс за резултата от претърсването? — обърна се той към студентката.

Тя замръзна като подплашен от хищник заек. Да се правиш на лошото ченге, не бе толкова забавно, колкото изглеждаше по телевизията, реши Томас. Особено когато жертвата е едва деветнадесетгодишна.

Но реакцията й му подсказа, че е уцелил право в десетката. Трябваше да настъпва, иначе рискуваше да й даде време да се съвземе и да си съчини някакъв отговор.

— Видях те пред къщата на Роудс вчера следобед — продължи той. — Трябва да е било, след като си претърсила нещата на госпожица Хътън. Явно си му докладвала.

— Не съм… не съм… — лицето й се сгърчи. По страните й потекоха сълзи. — Не знам за какво говорите!

— Виж — не отстъпи Томас. — Не ни пука дали спиш с него. В качеството си на възрастен човек трябва да ти кажа, че според мен е грешка, но…

Джули стисна и двете си ръце в юмруци и скочи на крака. Лицето й пламтеше от ярост.

— Не спя с господин Роудс! Кой ви каза подобно нещо? Това е лъжа!

— Роудс си пада по привлекателни студентки. Но това си е твой проблем, а не наш.

— Не спя с него, по дяволите! — настояваше Джули. — Той е стар, защо ми е да лягам с мъж, който е почти четиридесетгодишен? Обичам Травис. Ще се женим веднага след като завършим.

— Добре — каза Томас. Хрумна му, че той самият е почти на четиридесет и остарява с всяка минута. Запита се дали изглежда стар на Леонора.

— Това е истината! — момичето вече крещеше.

— Достатъчно, Томас! — Леонора стана от стола си, издърпа няколко салфетки от кутията на бюрото и прекоси малкото разстояние до разтрепераната Джули. — Мисля, че не лъже.

Пъхна салфетките в ръката на момичето и нежно я побутна да се облегне на възглавницата.

— Това е истината! — хълцаше Джули в салфетката. — Кълна се, че не съм позволила на онзи стар тип да ме чука. Божичко! Не мога дори да си представя да легна с някой на неговата възраст. Отвратително е!

— Успокой се — каза меко Леонора. — Знаем, че си ходила при Алекс Роудс и че си претърсила чантата ми. Смятаме, че има връзка между тези два факта, и просто се опитваме да изясним каква е тя. Малко сме притеснени, нали разбираш?

— Не спя с господин Роудс — промълви унило Джули в кърпичката си, — работя за него.

Томас застина. Леонора трябва да го бе усетила, че се готви да се нахвърли, и поклати безмълвно глава в знак на предупреждение. Той се поколеба и после се укроти с нежелание. Раздразнен, че му отмъкнаха плячката под носа, се обърна към прозореца.

— Няма нищо, Джули — прошепна Леонора зад него. — Разбираме те. Било е по работа. Това е нещо различно.

Томас мълчеше. Отново се обърна навреме, за да види как Леонора я потупва успокоително, почти по майчински. Тя не играеше просто ролята на доброто ченге. В поведението й и в начина, по който докосваше момичето, се четеше неподправено съчувствие.

— Нуждаехме се от парите — прошепна Джули сподавено.

— Ти и Травис ли? — настоя Леонора.

— Оценките му не са много добри напоследък. Баща му заплашва да му отреже парите за таксата и издръжката. С почасовата си работа като градинар Травис не може да изкара достатъчно, за да покрие разходите по наема, таксите и другите неща.

— Значи Роудс ти е предложил допълнително заплащане, за да претърсиш нещата на госпожица Хътън? — попита Томас.

Гласът му сигурно бе прозвучал по-грубо, отколкото възнамеряваше. Джули потрепери видимо. Леонора отново го изгледа заплашително.

— Каза, че просто искал да знае дали госпожица Хътън е истинска библиотекарка.

— А има ли фалшиви библиотекарки? — поинтересува се Томас.

— Каза, че бил загрижен, защото си спомнял как в предишния колеж, където е работил, чул за една библиотекарка измамница, която използвала подправени препоръки, за да получи достъп до архива с редки книги и да открадне няколко много ценни и стари екземпляра. Твърдеше, че описанието съвпада с това на госпожица Хътън. Но ми каза, че не иска да й създава неприятности, освен ако наистина не е измамница.

— Значи те е изпратил да прегледаш личните ми документи? — попита Леонора.

— Искаше само да получи номера на социалната ви осигуровка или на кредитна карта, за да може да ви провери чрез компютъра си и да е сигурен, че сте тази, за която се представяте — подсмръкна Джули.

— Просто е изпълнявал гражданския си дълг, така ли? — попита Томас.

— Казах ви — смотолеви Джули, — не искаше да създава неприятности на госпожица Хътън, освен ако не е истинска измамница.

— Истинска измамница — Леонора й подаде нова салфетка. — Интересен израз.

Томас се обърна към момичето.

— Даде ли на Роудс номера на социалната осигуровка на госпожица Хътън?

— Не. Не можах да го открия — тя издуха носа си в новата салфетка. Той въздъхна. Може би положението нямаше да се окаже толкова лошо. — Затова му дадох номера на шофьорската й книжка — завърши Джули.

— По дяволите! — възкликна Томас.

Леонора се намръщи.

Джули се разтрепери силно.

— Нещо друго? — попита Томас.

Тя преглътна.

— Ами, намерих и няколко кредитни карти, затова му дадох и техните номера.

— По дяволите! — възкликна той отново. — Добрата малка помощница!

— Мислех, че помагам на господин Роудс да хване крадец на книги — добави Джули. — Смятах, че постъпвам правилно.

— Добре, че сте вие с Алекс Роудс, та да създадете безопасна среда за научните изследвания! — Томас се облегна на перваза и скръсти ръце. — Хубаво, Джули, слушай внимателно. Ето какво ще направим. Повече няма да се виждаш с него, ясно ли е?

Очите й се разшириха от слисване.

— Но той все още ми дължи петдесет долара! Обеща да ми плати общо двеста, а досега ми е дал само сто и петдесет.

— Проблемът се състои в това, че ако се опиташ да си получиш остатъка, някои хора може и да не приемат, че си изпълнявала само поръчка. Ченгетата например могат да останат с погрешно впечатление.

— Ченгета ли? — тя изглеждаше ужасена. — Какво погрешно впечатление?

— Може основателно да си помислят, че си подпомогнала и насърчила кражба на самоличност.

— Но аз не съм откраднала нищо!

— Джули, престани да се правиш на наивна. Всеки знае, че кражбата на самоличност е доходен бизнес и сериозно престъпление. Номерът на социалната осигуровка отключва толкова врати, а при наличието на номерата на шофьорска книжка и на една-две кредитни карти не е толкова трудно да го получиш.

— Но нали ви казах, господин Роудс просто проверяваше дали госпожица Хътън не е измамница.

— Нима? — иронизира я Томас. — А какво те кара да мислиш, че той самият не е измамник?

Джули го зяпна, явно стъписана от смисъла на този въпрос.

— Искате да кажете, че той е… имате предвид, че е престъпник? Но нали е нещо като доктор или психиатър? — гласът й бе станал толкова писклив, че Томас се изненада, че прозорците зад него не се строшиха.

— Все още не зная кой е и какъв е Алекс Роудс — каза той. — Но мисля, че спокойно можем да приемем, че всеки, който наема деветнадесетгодишна студентка да прерови нечии вещи в търсене на лични данни, вероятно не е много мил човек.

Момичето се разплака отново. Леонора я докосна по рамото.

— Успокой се. Господин Уокър и аз ще се заемем с това оттук нататък. Но между другото, мисля, че е прав. Вероятно ще е най-добре да не се срещаш повече с Алекс Роудс.

Джули вдигна към нея влажните си нажалени очи.

— Ами моите петдесет долара?

— Знаеш ли какво? — Леонора посегна към чантата си и извади портмонето си. — Аз ще ти дам петдесетте долара, които Роудс ти дължи.

— Ъъъ, Леонора… — започна Томас.

Тя не му обърна внимание. Вместо това отвори портмонето си, извади няколко банкноти и ги подаде на момичето.

— Благодаря! — Джули прие парите с готовност, преброи ги бързо и ги напъха в джоба на дънките си. — Не се тревожете, няма да се виждам повече с господин Роудс.

— Оценяваме помощта ти — добави Леонора.

— Да — студентката забърза да отвори вратата. — Ами по-добре да тръгвам. В десет имам лекция по английска литература.

Томас последва Леонора към изхода и подхвърли небрежно:

— Ако имаш късмет, за теб нещата ще приключат така.

— Как така, ако имам късмет? — намръщи се Джули.

— В края на краищата, може да бъдем принудени да намесим полицията — той излезе в коридора и се обърна да й се усмихне. — Кой знае?

Тя му хвърли още един наранен поглед и затвори вратата.

— Не беше нужно да добавяш последната заплаха. Тя ни каза всичко, което искахме да знаем.

— Измъкна ти онези пари.

— Голяма работа. Струваше си да ги дам, за да разбера, че Алекс Роудс ме проучва, нали?

— Това няма нищо общо. Не ми хареса начинът, по който го направи. Онова, което й казах за ченгетата, може да се окаже истина — продължи той. — Колкото повече затъваме в това, толкова повече ми се струва, че ще трябва да съобщим на властите.

— Аз нямам нищо против — Леонора стисна чантата си в лявата ръка и изравни крачка с неговата. — Кога?

— Не зная. Все още не знаем достатъчно. Ед Стовал ми даде ясно да разбера, че не може да оправдае подновяването на разследването за смъртта на Бетани, ако не му предоставим солидно доказателство. Не и след всички проблеми с Дийк, когато тя почина. Той смята, че брат ми е откачалка.

Тя се взря в лицето му.

— Започваш да вярваш, че може наистина да разследваме две убийства, нали?

Той се почеса по врата, като се опита да прогони досадното усещане, че някакво голямо и гадно чудовище с множество зъби се е стоварило върху него.

— Все още не съм в състояние да повярвам в теориите за убийство — отвърна й. — Но трябва да призная, стигнах до заключението, че Роудс представлява сериозен проблем.