Джейн Ан Кренц
Дим в огледалата (2)

Първа глава

Настоящето

Само премигването на светлината, отразена в огледалото над тоалетката, я предупреди, че не е сама в апартамента на мъртвата. Ръцете й изстинаха. Малките косъмчета на тила й настръхнаха, сякаш бе ударена от ток.

Леонора бързо се изправи пред чекмеджето, което преравяше, и се обърна. В ръцете си държеше бледорозов кашмирен пуловер.

На вратата на спалнята стояха два помияра.

Единият от тях беше човек.

Широките му рамене запълваха голяма част от наличното пространство и препречваха изгледа към хола зад него. Той излъчваше измамната отпуснатост и съсредоточената грация на истински хищник. Не бе импулсивен млад ловец, горящ от нетърпение да повали първата жертва, която му се мерне, а по-скоро преситен професионалист, който предпочита да избира своите мишени. Лицето му беше на мъж, посрещал много трудности в живота, а очите му бяха подобаващо сиви и студени.

Призрачно сивият звяр в краката му имаше доста сходни черти. Не беше много едър, но бе доста набит. Едното му ухо бе постоянно клепнало, без съмнение в резултат от някое сбиване. Човек трудно би си представил това създание да подскача игриво и да гони някое фризби. По-вероятно бе да разкъса пластмасовата играчка на парчета и да я изяде.

И двамата натрапници изглеждаха опасни, но интуицията й подсказваше да следи изкъсо мъжа. Не виждаше ръцете му. Бяха пъхнати небрежно в дълбоките джобове на лекото му черно яке. То беше разкопчано и откриваше дънкова риза и панталони цвят каки. Носеше работни кожени ботуши, които изглеждаха доста големи.

И човекът, и кучето бяха подгизнали от дъжда, който същия ден се изливаше над тази част от Южното калифорнийско крайбрежие. И двамата внушаваха впечатлението, че като нищо могат да се хвърлят към гърлото й е фасулска работа.

— Вие приятелка ли й бяхте, или просто случайно чухте, че е мъртва, и решихте да се отбиете да проверите дали има нещо ценно за крадене? — попита двукракият помияр.

Гласът подхождаше на вида му. Ниско, мрачно, приглушено ръмжене.

Тя овладя препускащото си въображение.

— Кой сте вие?

— Аз пръв попитах. Каква сте — приятелка или случайна опортюнистка? Приличате ми на крадла, така че може би отговорът също е съмнителен.

— Как смеете? — яростта изпепели част от тревогата, която бе ускорила пулса й. — Не съм крадла. Библиотекарка съм.

По дяволите, това звучеше тъпо. „Е, поне стана ясно, че не може да отстоява своето, когато става въпрос за хапливи репортери“, помисли си тя.

— Без майтап? — устата му се изкриви в подигравателна усмивка. — И сигурно търсите просрочени книги? Би трябвало да сте достатъчно умна, за да не давате читателска карта на Мередит Спунър. Съмнявам се някога през целия си живот да е върнала нещо откраднато.

— Има още доста да се желае по отношение на чувството ви за хумор.

— Не съм на прослушване за вечерно комедийно шоу.

„Човек трябва да е твърд в подобни ситуации — мислеше си Леонора. — Поеми инициативата. Вземи нещата в свои ръце. Поеми командването, като демонстрираш увереност и авторитет.“

Освен това и преди се бе сблъсквала с трудни хора. В развоя на кариерата й като университетска библиотекарка понякога й се налагаше да се занимава с най-различни противни посетители, от егоцентрични и взискателни членове на факултета до невъзпитани студенти.

Тръгна решително към вратата, като се молеше непознатият и кучето да отстъпят назад автоматично, като повечето същества, когато ясно покажеш, че искаш да минеш край тях.

— Ако държите да знаете, аз имам пълно право да съм тук, което вие, вероятно, не можете да твърдите — тя удостои мъжа и кучето със самоуверена усмивка. — Предлагам да обсъдим това с домоуправителя.

— Домоуправителят е зает. Долу на третия етаж има някаква водопроводна авария. Струва ми се, че е най-добре да се справим с проблема сами. Имате ли си име?

Очевидно нито той, нито кучето възнамеряваха да се махнат от пътя й. Принудена беше да спре насред стаята.

— Разбира се, че си имам име — отвърна тя. — Но не виждам причина да ви го казвам.

— Нека го отгатна. Леонора Хътън?

Тя се вкамени.

— Откъде знаете?

Той сви рамене. Това непринудено движение още веднъж привлече вниманието й към внушителните им размери, фактът, че я впечатляват, будеше тревога. Мускулестите мъже обикновено изобщо не я привличаха. Предпочиташе интелектуалците.

— Мередит нямаше много приятели — каза той. — Доколкото зная, имаше по-скоро мишени.

— Мишени?

— Мишени. Цели. Жертви. Наивници. Дума за тези, които тя използваше, лъжеше и скубеше в процеса на своите измами. Но за разлика от повечето хора от списъка с електронните й адреси, с вас се е познавала отдавна, доколкото разбрах — той направи малка пауза. — В случай, че сте Леонора Хътън, разбира се.

Жената стисна зъби.

— Да, добре, аз съм Леонора Хътън. А вие кой сте?

— Уокър, Томас Уокър — той сведе поглед към кучето. — Това е Ренч.

Животното повдигна голямата си глава и се ухили, като чу името си.

Тя огледа впечатляващата редица зъби.

— Хапе ли?

— Не — Томас очевидно се забавляваше от въпроса. — Ренч е истинско сладурче. Никак не е агресивен. Сигурно в предишния си живот е бил миниатюрен пудел.

Не му повярва нито за миг. Ако четириногото е имало предишен живот, без съмнение го бе прекарало като огромен средновековен ловен мастиф. Но реши да не разисква въпроса повече.

— Чакахме ви да се появите, госпожице Хътън — каза Томас.

— Чакали сте ме?

— Вече трети ден. Повечето време прекарахме в онова кафене отсреща — той изви глава към прозореца, гледащ към редица магазинчета. — Вие взехте тялото и се погрижихте за погребението миналата седмица. Сметнах, че рано или късно ще дойдете да разчистите апартамента й.

— Изглежда, знаете много неща за мен.

Той се усмихна. Усмивката му бе такава, че й се искаше да отстъпи две крачки назад, да се обърне и да побегне. Но това би било най-лошото, което можеше да стори, си каза тя. Имаше достатъчно познания за животните и знаеше, че бягащата плячка възбужда хищниците.

— Но съвсем не толкова, колкото ми се иска да зная за вас, госпожице Хътън.

И без това нямаше накъде да бяга. Беше я притиснал в тази малка гола стая. Тя остана на мястото си.

— Как взехте електронните адреси на Мередит? — попита го.

— Много просто — каза Томас, — дойдох и се възползвах от лаптопа й веднага щом чух новината за катастрофата.

Небрежното признание й отне дар словото за няколко секунди.

— Откраднали сте компютъра й? — успя да изрече най-сетне.

— Да кажем, че го взех назаем — удостои я с още една от ледените си, лишени от хумор усмивки. — По същия начин, както тя взе назаем един милион и половина от дарителския фонд „Бетани Уокър“.

О, по дяволите! Това беше лошо. Много, много лошо. Злоупотребата бе едно от любимите занимания на Мередит, но за жертви обикновено предпочиташе други мошеници и измамници, които не бяха в състояние да вдигат много врява. И доколкото Леонора знаеше, тя никога не се бе хвърляла на сума от такава величина. Типично за Мередит да играе със замах.

И също толкова типично — да ме остави да разчиствам кашата, която е забъркала.

— Ченге ли сте?

— Не.

— Частен детектив?

— Не.

Не бе представител на закона. Не знаеше дали това е добра, или лоша новина. Тя прочисти гърлото си.

— Познавахте ли Мередит лично?

— О, да, познавах я — каза той. — Разбира се, като повечето хора, които са имали тази привилегия, ми се ще никога да не се бяхме срещали, но като се обърне колата, пътища много, нали?

Прозрението се спусна над нея, неизбежно като покров.

— Разбирам. Били сте един от нейните — замълча в търсене на дипломатичен израз. — Двамата сте се познавали, интимно?

— Не за дълго — устните му бяха стиснати.

Значи е бил един от любовниците на Мередит. По някаква причина тази новина бе странно потискаща. Защо трябваше да я е грижа дали този мъж е имал връзка с Мередит? Със сигурност не е бил първият. Хрумна й, че може да се отличава с това, че е бил последният.

— Изненадана съм — каза тя, без да помисли. — Вие не сте от типа, който обикновено предпочиташе.

О, Господи. Какво, за бога, я накара да го изрече? И все пак това беше истината. Мередит си имаше дългогодишен принцип да ходи с мъже, които може да върти на пръста си. Нещо у Томас Уокър внушаваше, че той не би се оставил да бъде марионетка за дълго дори при толкова хитра, сексапилна и умела в манипулирането жена като Мередит.

Щом Леонора можеше да прозре истината, Мередит, която по рождение притежаваше изострен инстинкт по отношение на мъжете, сигурно също я бе прозряла. Вероятно затова връзката им е била кратка.

— Мередит е харесвала определен тип мъже? — Томас изглеждаше леко изненадан от това твърдение. После кимна замислено. — Е, по дяволите, сигурно сте права. Тя имаше някои явни предпочитания, що се отнася до интимния й живот, нали? Доколкото зная, излизаше само с мъже, които можеха да бъдат от полза в изпълнението на плановете й.

Леонора се питаше дали истинският проблем не се състои в това, че Томас е бил силно наранен, когато е разкрил истинската същност на Мередит. Разбитото сърце причинява доста болка, а болката поражда гняв. Може би скърбеше по свой собствен начин, по мъжки.

Тя се усмихна съчувствено.

— Съжалявам — изрече го много внимателно.

— Да, аз също. Меко казано. Когато открих, че си е присвоила милион и половина, бях направо бесен, да ви кажа право.

Добре, не беше точно смазан от скръб. Беше разярен.

— Ъъъ… — красноречието й изневеряваше.

— А вие? — попита я Томас твърде любезно. — Храните ли мили спомени за починалата? Откога се познавахте?

— Запознахме се в колежа. Поддържахме връзка през всичките тези години, но… — преглътна и продължи: — През последните няколко месеца не я виждах често.

„Не и след като я заварих в леглото с годеника ми“ — прибави наум, но сметна за ненужно да споменава този печален факт.

— Май трябва да се считате за късметлийка — каза Томас. — Мередит не беше цвете за мирисане. Но се обзалагам, че и сама знаете това.

Трудно е да се отърсиш от старите навици. Както винаги в критични ситуации, я завладя порив да прикрие, да защити и извини Мередит.

— Напълно ли сте сигурен, че Мередит си е присвоила онези пари? — Вирна брадичка.

— Напълно.

— Как е успяла?

— Много лесно. Започна работа в „Юбанкс Колидж“ като сътрудник в набирането на средства за дарителския фонд на бивши възпитаници. Понеже ежедневно отговаряше за парите, имаше достъп до всички сметки и контактуваше с много богати дарители. Добавете факта, че притежаваше морал на опитна измамница и страхотни компютърни умения, и получавате рецептата за финансова злоупотреба.

— Ако това е вярно, защо сте тук? Щом става дума за такава сума, смятам, че би трябвало да се обърнете към полицията.

— Опитвам се да избегна тяхната намеса.

— При липсата на повече от един милион долара? — тя съзря шанса за нападение и се вкопчи в него. — Звучи ми много подозрително. Със сигурност поставя историята ви под съмнение, господин Уокър.

— Не искам полицията да се намесва, защото подобна гласност може наистина да навреди на фонда. Подронва доверието на потенциалните дарители. Поставя под съмнение почтеността на хората, натоварени с отговорността за управление на парите, разбирате ли?

Тя имаше достатъчно опит в деликатната сфера на набирането на средства за университетски дарителски фондове, за да осъзнае, че е прав. Но това не беше основателна причина да му позволи да се измъкне. А и той не приличаше на човек, който се занимава с дарителски фондове. За това се грижеха приветливи, възпитани хора, облечени в хубави костюми, които знаеха как да очароват богатите бивши възпитаници.

Отправи му най-любезната си усмивка.

— Мисля, че схващам. Мой ред е да отгатна. Възможно ли е да не сте съобщили на властите за липсата на парите, защото по някаква причина смятате, че вие може да сте основният заподозрян, господин Уокър?

Тъмните му вежди се повдигнаха в знак на мълчаливо признание за директния й удар.

— Близо сте, госпожице Хътън. Не точно в целта, но много, много близо.

— Знаех си.

— Мередит остави следа, която би уличила брат ми Дийк, ако злоупотребата се разкрие.

— Вашият брат — тя бавно обмисли това. — Къде точно се намира седалището на този фонд „Бетани Уокър“?

— Той е част от даренията на бивши възпитаници на „Юбанкс Колидж“. Основан бе, за да подпомага изследванията и преподаването в областта на математиката.

— „Юбанкс“? — тя се намръщи. — Не съм чувала за тази институция.

— Това е малък колеж в едно неголямо градче, наречено Уинг Коув. На около час и половина път северно от Сиатъл.

— Разбирам.

— Фондът е наречен на съпругата на Дийк, Бетани, която бе блестящ математик. Почина миналата година. Дийк е председател на борда, който надзирава операциите и инвестициите на фонда. След три месеца ще има ревизия. Ако се окаже, че тези пари липсват, ще излезе, че брат ми е отговорен за тяхното изчезване, благодарение на сладката Мередит.

„Напълно в стила на Мередит — помисли си Леонора — да се погрижи жертвата на измамата да не съобщи на полицията.“

— Разбирам колко е неприятно това за вас и за брат ви, господин Уокър. Но трябва да ви кажа, че за човек, който иска да запази историята в тайна, сте доста приказлив.

— Така е, защото имам огромен интерес да възстановя парите. Искам да се върнат в сметката на фонда преди тази проклета ревизия.

— Разбирам — каза му. — Но защо ми разказвате всичко това?

— Много просто. Вие сте най-ясната ми следа.

— Моля? — ококори се тя.

— По-точно, вие сте единствената ми следа.

— Но аз не зная нищо за тези липсващи пари — връхлетя я паника.

— Нима? — не изглеждаше убеден. — Да приемем, че ми казвате истината…

— Аз ви казвам истината.

— Дори и да е така, вие си оставате единствената ми следа.

— Защо?

— Защото, доколкото зная, сте познавали Мередит по-добре от всеки друг. Наистина се надявам, че можете да ми помогнете, госпожице Хътън.

„Да имаш да вземаш“ — помисли си Леонора.

— Току-що ви казах, че не поддържах връзка с нея през последната година. Дори нямах представа, че е работила в „Юбанкс Колидж“. Не знаех, че живее в този апартамент, докато от полицията не ми се обадиха след злополуката.

— Без майтап? Според домоуправителя тя е използвала вашето име в договора за наем.

Леонора не каза нищо. Не за пръв път Мередит се възползваше от доброто й име и от кредитните й препоръки.

— Съмнявам се да е възнамерявала да остане за дълго — Томас огледа стаята с охлузена мебелировка и неприветлив изглед. — Вероятно просто се е нуждаела от място за подготовка и от адрес, който да използва, докато стъкми поредната си измама.

— Слушайте, наистина не зная какво да кажа. Не мога да ви помогна, господин Уокър. Дошла съм само да прибера нещата на Мередит. Възнамерявах да даря повечето от тях на един местен магазин за вещи втора ръка. Като свърша това, си отивам право у дома. Имам резервация за вечерен полет. Утре сутринта съм на работа.

— Живеете в Мелба Крийк, нали? Близо до Сан Диего?

Тя се опита да пренебрегне неприятното усещане, което се промъкна у нея.

— Добре, знаете къде живея. Това трябва ли да ме плаши?

— Не се опитвам да ви плаша, госпожице Хътън. Опитвам се да работя с вас.

— Аха.

— Имам делово предложение.

— Посочете ми причина, поради която да ви изслушам.

— Ще ви посоча две. Първата е, че ако ми сътрудничите и ми помогнете да открия парите, ще се погрижа да получите награда.

— Да се изясним. Ще ме подкупите, за да върна парите?

— За предпочитане е пред попадането в затвора за финансова злоупотреба, нали?

— В затвора? — тя инстинктивно отстъпи назад. Ренч се размърда леко в отговор — изглеждаше заинтригуван. Леонора се вцепени. — Защо ще ме арестуват? Казахте, че брат ви ще изглежда виновен, ако парите не бъдат открити.

— Нямам намерение брат ми да пострада заради злоупотребата на Мередит — каза тихо Томас. — Ако парите не се върнат в сметката преди следващата ревизия, смятам да се погрижа ченгетата да търсят именно вас.

— Как?

— Дийк е магьосник по отношение на компютрите. Аз съм доста добър по финансовата част. Не би било толкова трудно да изфабрикуваме следа от Мередит към вас.

— Към мен? — тя се втрещи. — Но аз нямам нищо общо със злоупотребата на Мередит.

— Кой знае? Може и да успеете да докажете това в края на краищата. Но междувременно ще се погрижа животът ви да стане ад. Кажете ми, как мислите, че ще реагира работодателят ви, ако научи, че ви разследват за финансова злоупотреба?

— Как смеете да заплашвате, че ще ме натопите в тази каша?

Той извади едната си ръка от джоба. Беше много едра, силна и добре оформена — ръка на мъж, който работи с инструменти и се катери по скали. Не приличаше на меката длан на бизнесмен с грижливо поддържани нокти.

Той разпери пръсти като при свършен факт.

— В случай, че не сте забелязали, госпожице Хътън, вие вече сте натопена в тази каша. Чак до прекрасните си уши.

— От къде на къде?

— Вие сте най-близката приятелка, която Мередит е имала, доколкото зная. За мен това ви прави и най-вероятната й съучастница.

— Не съм била нейна съучастница.

— Вие двете сте се познавали отдавна. Само с вас е поддържала връзка каквото и да става. Напълно сигурен съм, че с малко помощ от Дийк ще успея да ви представя за нейна съучастница.

— Боже мой, говорите сериозно, нали?

— При залог от милион и половина плюс репутацията на брат ми? Да, госпожице Хътън, говоря адски сериозно. Съдействайте ми. Помогнете ми да открия парите и двамата ще се измъкнем от тази каша, без да се налага някой да наема адвокат.

— И къде по-точно си мислите, че бих укрила подобна сума?

— В момента знам със сигурност само това, че не е в личната ви банкова сметка.

— Вие сте проверили? — зяпна тя.

— Веднага след като открих името ви в списъка с електронни адреси на Мередит.

— Как?

— Нали ви казах, брат ми разбира от компютри.

— Такова посегателство над личността е незаконно. Мога да накарам да ви арестуват.

— Без майтап? Ще трябва да го запомня за в бъдеще.

— И смеете да обвинявате мен в престъпно поведение? — изгледа го свирепо.

— Ами, преценете сама.

— Не ви вярвам — чувстваше се замаяна. — Това е направо лудост.

Той изглеждаше почти развеселен.

— Бъдете благодарна. На вас се пада лесната част. Трябва само да ми помогнете да открия парите.

— А каква е трудната част? Да ги върнете във фонда ли? — погледна го предпазливо.

— Не, това ще е лесно. Трудната част ще бъде да убедя брат си, че Мередит Спунър не е била убита.

Леонора почувства как въздухът изведнъж излетя от дробовете й. Цели три секунди гледаше вцепенена и слисана.

— Полицията не спомена нищо за убийство — изрече най-после.

— Защото не са открили никакво доказателство, което да подсказва, че катастрофата е била друго, освен нещастен случай — отвърна Томас. — Вероятно защото не е имало такова доказателство.

Струваше й се, че той е водил този разговор няколко пъти през последните дни.

— Но брат ви разглежда ситуацията по друг начин? — попита тя.

— Дийк е… — мъжът замълча, като очевидно търсеше точната дума. — Някои хора го смятат за малко обсебен от теорията си, че съпругата му, Бетани, е била убита преди година. Когато чу за нещастния случай с Мередит, веднага заключи, че убиецът е нанесъл нов удар.

— Божичко! А вие какво мислите?

Томас помълча известно време. Ренч се облегна с цялата си тежест на крака му, сякаш му предлагаше подкрепа.

Леонора си помисли, че мъжът може да подмине въпроса и ужасния му подтекст. Но за нейно учудване той поклати глава.

— Не зная — заяви най-сетне.

— Не знаете? Какво значи това? Става дума за убийство.

— Вижте, мога да ви кажа само, че когато преди година Бетани почина, не смятах, че има нещо съмнително в случилото се. Официалното заключение бе самоубийство. За съжаление то, изглежда, се връзваше с обстоятелствата, а и нямаше следи от насилие.

— Имаше ли бележка?

— Не, но това не е чак толкова необичайно.

— Обикновено близките на жертвата трудно приемат самоубийството. Нищо чудно, че брат ви търси друг отговор. Но какво го кара да мисли, че в смъртта на Мередит има нещо подобно?

— Не е много — призна Томас. — Мередит пристигна в Уинг Коув едва шест месеца след смъртта на Бетани. Двете дори не са се срещали. Но Дийк търси връзка там, където няма такава. Доколкото зная, единственото общо между Мередит и Бетани бе, че и двете прекарваха доста време в Къщата на огледалата.

— Каква е тази къща на огледалата?

— Седалището на Асоциацията на бившите възпитаници на „Юбанкс Колидж“.

— Това ли било? Работили са на едно и също място? Това ли е единствената връзка?

Той се поколеба за кратко.

— Единствената сигурна връзка.

— Не искам да обиждам брат ви, но тя е изключително несъстоятелна.

— Съзнавам това, госпожице Хътън — гласът му бе леден. — Както споменах, Дийк не може да се примири със смъртта на Бетани. Сторих всичко по силите си да разсея теориите му за престъпление. През последните няколко месеца смятах, че отбелязвам напредък. Поне изглеждаше, че превъзмогва депресията си. Но смъртта на Мередит отново пробуди подозренията му.

Тя прехвърли наум предишната му забележка.

— Почакайте, споменахте, че единствената стабилна връзка между смъртта на двете е фактът, че са работили на едно и също място. Има ли и други, по-незначителни?

— Може би — изрече бавно той. — Съществува една възможност все пак.

Очевидното му нежелание й подсказа, че не вярва напълно на теориите на брат си, но се чувства задължен да им засвидетелства известно доверие. Вероятно въпрос на лоялност към семейството. Разбираше го много добре.

— Каква? — попита тя, след като той не продължи мисълта си.

— След погребението се носеха слухове.

— Слухове?

— Местни клюки, че Бетани била под влиянието на наркотици по време на самоубийството — призна мъжът с нежелание. — Дийк и аз сме единодушни, че това би било напълно несвойствено за нея. Доколкото знаехме, никога не бе вземала опиати.

— След смъртта направиха ли й някакви изследвания за наркотици?

— Извършиха някои рутинни тестове, но нямаше причина да търсят нещо необичайно, което би изисквало много специфични и скъпи изследвания. В един малък град бюджетът на полицията и службата за медицински експертизи не позволява извършването на допълнителни тестове, освен ако няма сериозно подозрение по отношение на причината за смъртта. Тя не беше наркоманка. Дийк си задаваше въпроси за самоубийството й, но те не се въртяха около подобна теза. А и вече няма връщане назад. Бетани бе кремирана според клаузата в завещанието й.

— Смъртта на Мередит бе определена като нещастен случай. Нямаше данни да е била под влияние на наркотици или алкохол. Как се връзват с това слуховете за случая със снаха ви?

— След като новината за катастрофата стигна до Уинг Коув, се чуха клюки, че Мередит също взимала наркотици, докато живееше там.

— Невъзможно — изрече Леонора категорично.

— Невъзможно? Сигурна ли сте? — присви очи той.

— О, да. Напълно. Бог знае, Мередит си имаше пороци, но употребата на наркотици не бе сред тях. Разбирате ли, майка й се самоуби със свръхдоза.

— Хм.

Томас не добави нищо повече. Изглеждаше замислен, а Ренч имаше отегчен вид.

— Автомобилни злополуки се случват постоянно — чудеше се дали се опитва да убеди него или себе си. — А и липсва мотив за убийство.

— Не съм съгласен. Милион и половина са голяма сума. Да предположим, че Мередит наистина е имала съучастник — някой, който не е искал да дели печалбата.

Леонора имаше чувството, че пропада в черна дупка. Ставаше все по-зле.

— За последен път ви казвам, че не съм била нейна съучастница — заяви твърдо. — Не зная нищо за измамата, която твърдите, че е извършила в „Юбанкс Колидж“.

— Докажете го. Помогнете ми да открия парите, които тя си присвои.

— Вие ме заплашвате. Това никак не ми харесва.

— Предложих ви и солидна награда — напомни й той. — Можете да наречете подхода ми „поощрение и наказание“.

— Ако нямате против, трябва да довърша опаковането на вещите й.

— Което ми напомня, че искам да ви питам нещо в тази връзка.

— Какво?

— Защо именно вие дойдохте тук днес? Защо точно вие разчиствате апартамента и уреждате последните формалности от живота на Мередит Спунър?

Леонора обходи с поглед голите стени и безличната мебелировка. Трудно й бе да си представи как Мередит, винаги ослепителна и завладяваща, прекарва последните няколко дни от живота си в този прост и скучен апартамент.

В душата й се надигна тъга. Мередит имаше труден и често влудяващ характер. Където и да се появеше, създаваше неприятности. Но без нея светът щеше да бъде по-сив.

— Защото нямаше кой друг да го стори — отвърна накрая.