Джейн Ан Кренц
Дим в огледалата (18)

Седемнадесета глава

Андрю се сбогува с тях на прага.

— Убийството на Себастиан бе истински повратен момент в живота ми. Вгледах се сериозно в бъдещето си и реших, че мястото ми не е в академичните среди дори и да успеех да си намеря друг преподавателски щат. Вместо това започнах работа в местна фирма за разработка на софтуер. Бен също работеше там. Получихме добра печалба, когато компанията бе разпродадена.

— Да, личи си — Томас хвърли развеселен поглед към голямата къща.

— Какво смятате да правите с информацията, която ви дадох? — попита Грейсън.

Леонора размени поглед с Томас, който сви рамене.

— Все още не знаем — отвърна той. — Опитваме се да подредим късчетата от мозайката.

— Ако откриете нещо, бих искал да ме уведомите.

— Ще ви държим в течение — обеща той.

— Благодаря ви — кимна Андрю. — Себастиан имаше много труден характер. Нервиращ, гениален, ексцентричен. Никакво умение да общува. Но известно време бяхме повече от приятели. Заслужава да бъде признато авторството му на проклетия алгоритъм. Бих искал да видя, че заема полагащото му се място в учебниците.

Леонора понечи да отговори, но се спря, когато забеляза голямата кола, която се приближаваше към тях по широката алея. Зад волана седеше жена. На задната седалка имаше две деца.

— Близначките на племенницата ми — обясни Андрю. — Миналата година баща им, кучият син, подаде молба за развод. Ожени се за приятелката си. Сега не му остава много време за дъщерите му. Момичетата започнаха да се сблъскват с доста неприятности в училище. Нали знаете как е.

— Да — Томас си спомни как оценките му се бяха влошили след развода на родителите му. — Знам какво е.

— Семейството реши, че Кати и Клара имат нужда да прекарат повече време с надежден представител на противния пол, за да не израснат с мисълта, че всички мъже са боклуци като баща им, който не заслужава доверие и на когото не може да се разчита. Затова ме посещават два пъти седмично — Андрю се усмихна. — В края на краищата съм мъж и съм надежден. Освен това съм пенсионер и имам много свободно време.

Колата спря наблизо. Жената зад волана помаха на Андрю. Той отвърна на поздрава й. Задните врати се отвориха и от вътре изскочиха две малки момиченца.

— Чичо Андрю!

— Чичо Андрю!

— Помагам им с уроците — усмихна се гордо той. — Сега и двете се справят чудесно.

— Супер — каза Леонора.

— Де да имах и аз такъв чичо, когато бях малък! — възкликна Томас.

 

 

Краткият ден бързо преваляше, когато стигнаха отбивката за Уинг Коув. Мъглата през последните двадесет мили, навлажнила стъклото, изведнъж се превърна в пороен дъжд. Томас пусна чистачките и се преустрои в дясното платно на магистралата.

След като напуснаха дома на Андрю Грейсън на Мърсър Айлънд, с Леонора дълго разговаряха. Но разсъжденията им започваха да се въртят в кръг.

— Трябва да признаеш, че някои от нещата наистина се връзват — каза Леонора. — Търсехме връзки и открихме няколко. Да предположим, че в процеса на работата си Бетани е заподозряла, че алгоритъмът всъщност е бил разработен от Себастиан Юбанкс. Да предположим, че е заключила, че Озмънд Кърн го е откраднал и го е публикувал от свое име. Ами ако му е отправила подозренията си в лицето?

Вниманието му бе приковано в шофирането.

— Мислиш, че Кърн я е убил, за да не разкрие истината?

— Защо не? Ако е убил Юбанкс преди тридесет години, за да открадне алгоритъма, защо да не извърши убийство и за да запази тайната си?

— Тогава какво? Мислиш ли, че Мередит се е натъкнала на същата находка и затова е убил и нея? Защо би се интересувала от някакво математическо откритие отпреди тридесет години?

— Този алгоритъм е донесъл на Кърн богатство. Може би се е опитала да го изнудва.

— Хм — Томас намали малко заради проливния дъжд и сгъстяващия се мрак. — Добре, приемам, че може да се е опитала да го изнудва и да я е убил заради създадените неприятности. Но това все още не обяснява ролята на Алекс Роудс. Нито пък слуховете за наркотици.

Леонора замълча.

В момента караха по Клиф Драйв. Томас намали още заради лошата видимост. Долу, в подножието на скалите, студените и дълбоки води на океана се блъскаха в мрака.

Изведнъж в огледалото за обратно виждане проблеснаха фарове. Кола, която бързо се приближаваше отзад. Светлините изчезнаха, когато Томас навлезе в следващия завой.

— Знаеш ли, Роудс е в града от около година — каза той. — Кой знае каква информация може да е измъкнал от някоя от клиентките си. Маргарет Люис и Андрю Грейсън не може да са единствените, които са хранили известни подозрения относно убийството на Юбанкс.

— Според теб Алекс е открил, че Кърн е убил Юбанкс? — тя се замисли над тази възможност. — Ако е така, може да го е изнудвал. Възможно е той да е убил Бетани и Мередит, когато са се приближили твърде много до истината, за да запази източника си на печалба.

— В думите ти има логика.

Светлините отново блеснаха в огледалото, този път ослепително ярки. Той нагласи огледалото така, че да не отразява прекия блясък. Нямаше голяма полза. Голямата кола скъсяваше дистанцията.

Отново го обзе странното чувство, от което настръхват косъмчетата на тила ти. Запита се дали не развива параноя.

— Каква бъркотия — каза Леонора. — Никога няма да сме в състояние да докажем нещо.

— Не съм сигурен — той отново провери в огледалото. Колата зад него определено се бе приближила. — Може и да има някакви възможности. Плащането при изнудване не е по-различно от обикновените финансови преводи, като се замислиш. А парите винаги оставят следа.

— Но как ще я открием?

— Спомняш ли си лаптопа, който видяхме на бюрото на Роудс в деня, когато претърсихме къщата му? Дийк може и да успее да измъкне нещо от онази машинка.

— Смяташ отново да се промъкнеш в дома му? — гласът й се изостри от безпокойство. — Не, Томас. Инстинктът ми подсказва, че идеята не е добра. Не и сега. Става твърде опасно. Трябва да говорим с Ед Стовал.

Фаровете осветиха страничното стъкло. Томас престана да я слуша какво му говори. Колата, която бе скъсила дистанцията отзад, тръгваше да ги изпреварва.

— По дяволите! — възкликна тихо Томас. Леонора млъкна внезапно и се извърна в седалката си.

— О, боже мой! Само пиян или маниакален убиец би се опитал да изпреварва тук, особено в този дъжд.

— Аз лично — изрече Томас — залагам на убиеца.

— Какво? — изгледа го тя.

Той не отговори. Навлизаха в съвсем тясното право платно, което минаваше по най-високата част на Клиф Драйв.

„Ако ще става, ще става тук“ — помисли си той.

Светлините в огледалото бяха ярки като обедно слънце. Не ги гледаше, но с крайчеца на окото си улавяше колата, която се приближаваше отляво.

— Провери си колана. Затегни го.

Не изчака да види дали Леонора се подчини. Нямаше време. Натисна спирачките, като затърси вълшебната точка между овладяното спиране и пагубното занасяне, което би ги изпратило в бездната.

Тъмната кола отляво кривна силно към бронята на автомобила им — като метална акула, която изниква от нощта и се устремява към единственото фатално захапване.

Внезапното забавяне на плячката й я изненада. Щракващите челюсти закъсняха с една секунда. Тя се отклони. За миг Томас си помисли, че колата може да изхвръкне през мантинелата. Тя поднесе неконтролируемо. Но в последния възможен момент водачът успя да си възвърне управлението.

Томас мерна черно комби. Видя как стоповете му изчезват зад следващия завой.

В продължение на няколко мига, които им се сториха като вечност, нито той, нито Леонора пророниха дума. И двамата гледаха право напред към точката, в която се бе стопила другата кола.

Накрая Леонора се обърна към него.

— Това ли е мястото? — прошепна тя.

— Да — той умишлено ускори. — От това място Бетани е изскочила от пътя.

 

 

Два часа по-късно Томас седеше на предната седалка с Дийк. Бяха паркирали под дърветата зад изоставената къщичка, недалеч от дома на Алекс Роудс. Дъждът бе престанал, но облаците бяха надвиснали ниско от нощното небе.

Преди няколко минути бяха минали покрай къщата на Роудс. На алеята нямаше никаква кола. Лампите не светеха. Изглежда, Роудс бе излязъл.

— Сигурно си пийва едно-две питиета в местната кръчма — предположи Дийк. — Може и да се налива. Пропускът му трябва да го е подлудил. От това, което ми разказа, изглежда, замалко не е паднал от скалите, когато внезапно си намалил скоростта. Може би си мисли как самият той се е озовал на косъм от смъртта, вместо да ви убие.

— Надявам се, че копелето се е поразтреперало — отвърна Томас.

— Сигурен ли си, че е бил Роудс? В града има страшно много тъмни комбита с двойно предаване.

— Не съм абсолютно сигурен, но трябва да признаеш, че списъкът със заподозрените е съвсем кратък.

— Може да е бил Озмънд Кърн — каза Дийк. — И той притежава тъмносиньо комби, струва ми се. А ако Андрю Грейсън е прав, той е способен на убийство.

— Може би. Но бих се обзаложил, че е Роудс.

— Сигурно защото си му ядосан, задето сваляше Леонора, и вероятно е поръчал да те пребият миналата нощ.

— Добре де, малко съм предубеден — Томас отвори вратата. — Готов ли си? Давай да свършваме, и то бързо, както обещахме на Леонора и Каси. Влизаме, смъкваш от лаптопа всичко възможно й излизаме.

— А ако не успея да проникна през защитата му?

— Ще вземем самия лаптоп. Да върви по дяволите! Нека да ходи да се оплаква на Ед Стовал, че са му откраднали компютъра.

— Точно така — Дийк излезе от своята страна и вдигна ципа на якето си. — Ще бъде интересно.

Тръгнаха през дърветата към тъмната къща в края на алеята.

 

 

Леонора седеше в сепарето срещу Каси с чаша съвсем слаб чай пред себе си. Младежът на бара се бе постарал, но никой не можеше да направи кой знае какво от долнопробния чай в пакетчета и водата, която дори не бе кипнала. Не че имаше значение, помисли си намусено тя. Точно сега не можеше да се съсредоточи достатъчно добре, за да усети вкуса, на каквото и да е. Тревожеше се за Томас и Дийк.

Кръчмата и ресторантът „Уингс ъф файър“ бяха претъпкани със студенти, с членове на факултета и местни жители, търсещи топлина и компания във влажната студена нощ. На сцената малка група музиканти свиреше приятен джаз.

Каси вдигна бутилката си с минерална вода и изля съдържанието й в чаша с лед.

— Изпълнена съм с такива объркани чувства, като ни оставиха да чакаме тук, докато те вършат мъжката работа навън в мрака.

— Знам как се чувстваш. Но трябва да признаеш, че Томас имаше право, когато каза, че ще е нелепо и четиримата да се промъкнем през гората към дома на Роудс. Двамата с Дийк ще се справят най-добре със задачата тази нощ. Томас разбира от финанси, а Дийк — от компютри.

— Не споря за логиката на решението. Просто не ми харесва, това е — Каси си взе от соленките в малката чинийка на масата. Сдъвка я, преглътна и се наведе напред. — Наистина ли мислиш, че точно Роудс се е опитал да ви избута от пътя?

— Роудс или Кърн — потрепери Леонора. — Трябва да беше един от двамата. Аз бих заложила на Роудс. Мисля, че Кърн е твърде затънал в алкохолизъм, за да е в състояние да шофира така умело.

— Всичко това е много странно — изражението на Каси се скова от безпокойство. — Надявам се, че не участваме в някаква масова халюцинация.

— Съществува ли изобщо такова нещо?

— Разбира се. Непрекъснато се случва. Историята разказва множество подобни случки.

— Страхотно! — Леонора отпи от чая си. — Още една тревога.

Потънаха в мълчание за известно време. Музиката сякаш се усилваше. Шумът от тълпата също.

— От всичко това има само едно положително последствие — изрече Каси с непоколебимо оптимистичен тон. — Дийк се променя. За пръв път разговаря с мен за отношенията си с Бетани.

— Това е добър знак — потупа я по ръката Леонора.

— Измъчва го вина, защото три дни преди смъртта й я е помолил за развод.

— Ясно. Затова, когато са заключили, че е самоубийство, го е заболяло толкова.

— Да. Не е повярвал. По-точно — не си е позволил да повярва, защото това би означавало, че може да е отговорен за деянието й.

— Неприятна работа.

— Това го е разяждало отвътре — кимна Каси. — Но вече го превъзмогва. Благодарение на теб.

— Аз нямам нищо общо. Нито пък ти или Томас. Дийк сам се спасява. В подобна ситуация може да си подаваме ръка за помощ, може лекарите да предпишат някакво много ефективно лекарство, но в края на краищата, всеки от нас трябва да притежава волята да преплува до отсрещния бряг сам. Никой не може да носи на гърба си друг човек. Във всеки случай не задълго.

— Това е съвсем дарвиновско схващане за живота, нали? — намръщи се Каси.

— Както обичат да изтъкват привържениците на теорията за еволюцията, произхождаме от прадеди, които с всички сили са се стремили към оцеляване — Леонора направи пауза. — И все пак е странно, че използва точно тази дума.

— „Дарвиновско“ ли?

— Да. Андрю Грейсън я употреби днес следобед, за да опише живота в академичните среди.

— Е, трябва да признаеш, че „дарвиновски“ е наистина точно определение за академичните дела.

— Така е, но преди разговора с Грейсън днес следобед никога не бях възприемала толкова буквално закона „Публикуваш или загиваш“.

— Все още не знаем със сигурност, че Кърн е извършил убийство — Каси млъкна внезапно, когато над масата им надвисна сянка.

Леонора проследи погледа й.

— Лео — започна Кайл с пресилен ентусиазъм, който звучеше фалшиво до болка. — Търсих те. Къде се губиш? Няколко пъти ти звъних у дома, но все не вдигаше телефона.

— Бях заета цял ден, Кайл.

— Така ли? — той се ухили многозначително към Каси. — Няма ли да ме представиш на приятелката си?

— Това е Кайл Делинг — каза Леонора. — Работи в катедрата по английски език и литература в „Пиърси“. Кайл, това е Каси Мъри. Ръководи школа по йога тук, в Уинг Коув.

— Приятно ми е — Кайл прие представянето като покана и седна в сепарето. Плъзна ръка около раменете на Леонора със свойски, фамилиарен маниер. — Да те осветля, Каси, с Лео сме повече от добри приятели. Бяхме сгодени.

— Разбирам — Каси погледна Леонора. — Той познава ли Томас?

— Запозна се с него — тя се усмихна много мило на Кайл. — Помниш Томас, нали, Кайл? Мъжът в кухнята ми тази сутрин. Онзи, който, изглежда, бе участвал в сбиване — хвърли поглед към часовника си. — Трябва да се появи всеки момент.

Кайл се стегна и бързо свали ръка от раменете й. Изправи се и се усмихна лъчезарно на двете жени.

— Какво пиете? — попита ги. — Аз черпя.

— Чай — измърмори Леонора. — Благодаря ти.

— Минерална вода — Каси вдигна бутилката, за да му покаже етикета.

— Ясно. Ей сега се връщам — Кайл се шмугна в тълпата.

Каси се обърна към Леонора.

— Това ли е бившият ти годеник?

— Да.

— Аз си имам бивш съпруг — изрече замислено тя — от опит зная, че бившите никога не се появяват, без да преследват определена цел.

— Той има такава — отвърна Леонора.

— Теб ли?

— Не. Стреми се към много по-трайна връзка от онази, която имахме.

— И каква е тя?

— Безсрочно назначение.

 

 

Отново се потеше.

Тази вечер на Клиф Драйв се размина на косъм. Още трепереше при мисълта за избегнатата опасност. Кръстосваше всекидневната и си мислеше как за малко не бе изгубил контрол и не бе изскочил през мантинелата.

Дали Уокър бе видял добре комбито? Нямаше значение. То беше черно, също като стотици други в града. За щастие се бе сетил да облепи табелата с номера.

За всеки случай бе паркирал колата отзад сред дърветата. Не искаше Уокър да мине оттук, да я види и да започне да си задава въпроси. Далече от погледа, далече от ума — може би.

Безпокойството наистина се загнездваше у него.

Погледна ролекса си. Новата му клиентка щеше да дойде всеки момент. Опита се да мисли само за това. Тя беше забележителна. Руса, със страхотни гърди. Донякъде му напомняше на Мередит.

Не, не си мисли за Мередит. Всичко бе започнало да се обърква след Мередит.

Мисли за новата клиентка.

Прекоси стаята и дръпна черното кадифе от огледалото. Трябваше да подготви мизансцена.

Тази регресивна терапия с прераждането действаше като магия. Щом веднъж убедеше клиентката, че в предишен живот е имала връзка със смел разбойник или средновековен рицар, малко й трябваше да повярва и че най-добрият начин да се освободи от стреса в настоящия живот е да преживее отново сексуалните усещания. Разбира се, с помощта на квалифициран съветник.

Тази нощ се нуждаеше от секс. Щеше да го разтовари, да освободи част от напрежението, останало след гафа на Клиф Драйв. Утре щеше да потърси друг начин да се отърве от Томас Уокър. Сигурно нямаше да е лесно да убие този кучи син.

Вероятно това беше знак. Имаше достатъчно опит, за да разбере кога е време да се оттегли от някоя операция. Може би беше насилил късмета си в Уинг Коув. Във всеки случай, не го биваше много за убийства. Никога досега не бе опитвал да извърши подобно нещо и явно нямаше талант за тази работа. Беше шарлатанин, а не убиец.

Тази мисъл го успокои. Време бе да се измъква. Измамите и наркотиците бяха доходоносни, но нищо не траеше вечно.

Телефонът звънна. Не го вдигна.

Който и да бе насреща, не остави съобщение на секретаря. Вероятно го проверяваше.

Сведе поглед към старото странно криво огледало и видя дузина миниатюрни изопачени свои изображения. Нямаше две еднакви. И нито едно не приличаше на истинския Алекс Роудс. „Огледалото отразява истината“ — помисли си внезапно той. Нямаше истински Алекс Роудс.

През тялото му премина ледена тръпка. В резултат на дългогодишния живот в лъжа вече не знаеше кое е истинското му „аз“. Всъщност не можеше да си спомни кога е имал ясно познание за себе си. Каква ирония! Можеше да накара другите да видят каквото си пожелае, но не можеше да види самия себе си.

По дяволите! Какви странни мисли! Причината сигурно бе в стреса от инцидента на Клиф Драйв.

Отново погледна към ролекса. Къде се бавеше тя, по дяволите? Нуждаеше се от секс. Нуждаеше се от онези малобройни кратки мигове, когато се чувстваше почти истински. Почти човек. Сексът бе неговият наркотик.

На вратата се почука.

Това беше тя.

Обзе го облекчение. Сложи си вълшебната усмивка, която сякаш казваше: „Имайте ми доверие“, и отиде в коридора, за да отвори.

— Отмених срещата ти за тази вечер — каза убиецът.

 

 

— Нещо не изглежда наред — промърмори Томас. — Не трябваше да е тук.

Преди няколко минути бе набрал номера на Роудс от мобилния си телефон, за да провери дали все още отсъства от къщи. Никой не вдигна.

Сега стояха сред дърветата на края на малкото сечище и оглеждаха задната част на къщичката. Край на големия план да се вмъкнат и да копират каквото могат от хард диска му.

От мястото си Томас виждаше слабата пулсираща светлинка от огън зад процепа на завесата. Доколкото можеше да прецени, вътре не бе включено друго осветление.

— Чудя се дали не прелъстява някоя клиентка — каза Дийк.

— А къде е колата й? По дяволите, къде е неговото комби всъщност?

— Нямам представа. Дали не са ги скрили под дърветата? Може клиентката му да е омъжена и да не иска някой да разбере, че е тук.

— И сега какво? Да си вървим и да се върнем друга вечер ли?

Томас не помръдна.

— Знаеш ли, много ми се иска да разбера дали е с някоя жена и коя е тя.

— И как смяташ да го постигнеш?

— Какво ще кажеш да отида до входната врата и просто да почукам?

— Сериозно ли говориш? — изгледа го брат му.

— Защо не?

— Той може да е копелето, което едва не те е изтласкало от пътя тази вечер.

— Е, и? Няма да се опита да ми направи нещо на собствения си праг. Едно е нещастен случай на Клиф Драйв, малко по-трудно е да обясниш наличието на труп на верандата си.

— А още по-трудно — да обясниш наличието на два трупа — заяви решително Дийк. — Идвам с теб.

Излязоха от дърветата. Томас се чувстваше незащитен насред малкото сечище, а Дийк вероятно имаше същото усещане. Без да съгласуват действията си, и двамата се насочиха към тъмните сенки под стрехите на къщата.

Иззад завесите на кухненския прозорец не се процеждаше светлина, но когато минаха покрай него, Томас дочу някакви звуци вътре. Някой отваряше и затваряше шкафовете с яростна невъздържаност.

Запита се дали токът не е спрял и Роудс не търси фенерче. Човек като него вероятно не държи средствата за спешни случаи подръка. С Дийк изкачиха тъмното стълбище. Входната врата беше полуотворена. Пулсиращите пламъци, които се виждаха през процепа, напомниха на Томас за биещо човешко сърце.

В душата му се промъкна хлад. Нещо наистина не беше наред.

— О, по дяволите! — прошепна Дийк. — Това не ми харесва.

— Роудс? — извика Томас през полуотворената врата. — Вътре ли си?

Последва ледена тишина. И после се чуха тежки бягащи стъпки към противоположната част на къщата. Томас долови звука от отварянето на задната врата и направи две широки крачки към края на верандата, за да надникне зад ъгъла на къщата. Успя да различи тъмен силует в края на сечището, фигурата спря и вдигна ръка. Томас бързо се дръпна от траекторията на изстрела. Гърмежът проехтя под стрехата. Посипаха се трески от стълба на верандата. После настана тишина.

— Изчезна — каза той. — Край на опита да разберем с кого е бил Родус тази нощ.

— Томас?

Странната нотка в тона на Дийк го накара да се обърне бързо.

— Какво става?

— Имаме проблем — брат му се взираше напрегнато през процепа на вратата.

Томас се върна до нея и я отвори широко. От прага можеше да види малкото антре и осветената от огъня всекидневна.

На възглавниците пред ниската маса лежеше сгърчена фигура, облечена от главата до петите в черно.

Бавно влезе пръв и спря до трупа. Под главата на Роудс плетеният килим бе потънал в кръв. По предницата на черната му копринена риза имаше още кръв.

— Мъртъв е — каза Дийк.

Старинното огледало беше открито. Томас виждаше отраженията на стотици миниатюрни огънчета, пламтящи по повърхността на малките му вдлъбнати и изпъкнали сегменти.

Умалени гледки от ада.

В стаята цареше хаос и разруха. Възглавниците на мебелите бяха обърнати. Чекмеджетата и шкафовете зееха отворени, а съдържанието им бе разпиляно по пода.

Томас бръкна в джоба си за мобилния телефон.

— Онзи, който е извършил убийството, е претърсвал къщата, а ние го прекъснахме — каза Дийк.

— Всички съветват да не се прави така — Томас набра номера на спешната помощ.

— Вече знаем защо. Може да те убият. В далечината забръмча голям двигател. Операторката на 911 отговори на обаждането. Томас й съобщи фактите.

— Да, разбира се — отвърна той, загубил търпение от безкрайния низ въпроси. — Ще останем, докато дойде Стовал. И без това нямаме друга работа. Предайте му да внимава за малък камион или комби по пътя насам. Убиецът кара някакво голямо превозно средство — затвори телефона.

Усилващият се вятър свиреше между дърветата.