Джейн Ан Кренц
Дим в огледалата (17)

Шестнадесета глава

Каси спря в късия тъмен коридор. Дийк затвори вратата бавно и затърси думи, с които да изрази признателност за съдействието й.

— Благодаря — това прозвуча много незадоволително. Опита отново. — Ако не беше ни казала за Маргарет Люис, нямаше да получим тази нова информация.

— Дано да ви е от полза.

— Не знам къде ще ни отведе, но поне не сме заседнали като преди това.

Тя не понечи да свали палтото си. Вместо това погледна часовника си.

— Стана почти обед. По-добре да тръгвам. Следобедната ми програма е много напрегната. Ще ми се първо да хапна нещо.

Щеше да си тръгне, а той не искаше. Не още. Искаше да говори с нея. Да обсъдят наученото от Маргарет Люис. Да й каже как възнамерява да проведе търсенето в Интернет. По дяволите, не му пукаше, даже и да водеха незначителен разговор за времето. Просто искаше тя да остане. Търсеше претекст. Откри го, когато съзря половинката хляб на плота.

— И аз трябва да се залавям за работа — каза той. — Но и двамата трябва да обядваме — опита се да звучи небрежно. — Ще си направя сандвич, а нищо не пречи да направя два.

Тя се подвоуми, а после сви рамене.

— Добре.

Обзе го паника и за миг му отне дар словото. Тя бе приела предложената храна. Горещо се молеше да има нещо подръка, с което да направи сандвич, какъвто и да е сандвич. Смътно си спомняше, че в хладилника има малко сирене. Хлябът беше сух, но можеше да го препече.

— Страхотно — заяви той тихо.

Мина покрай нея с намерение да отиде в кухнята. Спря на вратата на всекидневната. Навън бе мрачно и мъгливо, но стаята бе тъмна като пещера. Винаги ли й изглеждаше така, когато идваше за сеансите по йога? Беше адски потискащо.

— Ще дръпна завесите — предложи той. Смени посоката, в която се бе запътил, и тръгна към най-близкия прозорец.

— Добра идея — тя му се усмихна ослепително.

Минаваше от прозорец на прозорец, дърпаше завесите и пускаше сивата дневна светлина. Когато огледа ефекта от действията си, заключи, че стаята е все още малко мрачна. Включи две лампи, преди да отиде в кухнята.

Намери сиренето на средния рафт в хладилника и го разгледа отблизо. Не се виждаше мухъл. С облекчение прехвърли вниманието си към половинката хляб. И по него нямаше плесен. Днес определено му вървеше.

Каси направи кафе, докато той приготвяше сандвичите. Беше му толкова хубаво да я усеща край себе си в кухнята. Питаше се как ли се чувства тя.

— Е, не е като лазанята и ябълковия пай — извини се той малко по-късно, когато постави чинията с препечените сандвичи пред нея. — Трябва да напазарувам.

— Изглеждат страхотно — тя седна срещу него и взе половинката от сандвича си. — Гладна съм.

Наблюдаваше я очарован как яде храната, която й бе приготвил. Защо досега не се бе сетил да я покани да остане за обяд?

— Нещо не е наред ли? — тя спря да дъвче и го изгледа въпросително.

— Не… — той смутено вдигна своя сандвич и го захапа.

Известно време ядоха мълчаливо. Дъждът се стичаше силно от покрива на верандата, който се виждаше през прозореца на кухнята.

— Трябва да те питам нещо, Дийк — каза тя накрая.

— Добре — преглътна. — Какво?

— Когато всичко това приключи, мислиш ли, че ще можеш да се отърсиш от спомена за Бетани? Или тя ще те преследва до края на живота ти?

Той замръзна.

— Трябва да знам — настоя тихо тя. — Важно е.

Дийк затвори очи за няколко секунди, докато се опитваше да внесе ред в хаоса на мислите си.

Когато ги отвори, я видя да го наблюдава настойчиво.

— Толкова отдавна съм затънал в тази каша — каза той, като внимателно подбираше думите, за да изясни нещата заради себе си и заради нея. — Три дни преди смъртта й казах на Бетани, че искам развод.

— Разбирам — тя отхапа от сандвича си.

— По онова време се чувствах много виновен. Знаех, че се нуждае от грижите ми. Но и аз исках нещо от нея. След три години брак знаех, че не може да ми го даде.

— Какво искаше от нея?

— Да ми бъде съпруга — той повдигна рамене, после ги отпусна. — Жена, която да спи с мен, а не в кабинета си. Жена, която от време на време да си спомня, че съм мъж, а не иконом или личен секретар. Исках деца. Тя казваше, че ще пречат на работата й.

— Схващам. Как прие вестта, че искаш развод?

— Да ти кажа право, дори не съм сигурен, че тогава ме чу. От няколко седмици бе напълно погълната от огледалната си теория. Беше изцяло съсредоточена върху работата си. Каза, че трябвало да го обсъдим по-късно, защото била много, много заета. Не се прибра следващите две вечери. На третата нощ Ед Стовал позвъни на вратата и ми съобщи, че изскочила с колата си от Клиф Драйв и паднала в пропастта.

— Неприятно ми е, че те питам, но сигурен ли си, че не е имало друг мъж?

— Абсолютно — поклати глава той. — Ако я познаваше, щеше да ме разбереш. Бетани живееше само за работата си. Не би проявила интерес към любовник.

Каси бавно погълна последния залък от сандвича си.

— Това задълбочи още повече чувството ти за вина, нали?

— Да… — той затърси още думи. — За мен щеше да е по-лесно, ако си мислех, че е имала любовник. Щеше да е оправдано да искам развод. Но при тези обстоятелства се почувствах зле, защото знаех, че е зависима от мен и се грижех за всичко.

— И сега чувстваш, че трябва да й направиш тази последна услуга, нали?

— Да.

— Няма нищо, наистина — каза нежно Каси. — Ако с мен се случеше нещо ужасно и тайнствено, би ми се искало да знам, че някой го е грижа достатъчно, за да потърси истината.

Той си пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— Мен би ме било грижа — не му прозвуча добре. Добави: — Много — и това не му прозвуча добре. — По дяволите, изобщо не мога да понеса мисълта, че нещо лошо може да ти се случи, Каси!

— Хубаво — отвърна тя. — Защото и аз не мога да понеса мисълта нещо лошо да се случи на теб.

Не беше точно обяснение в любов, реши той. Но за момента и това стигаше.

 

 

Томас спря колата на алеята пред дома на Андрю Грейсън. Леонора разгледа голямата къща през прозореца.

Тя бе построена върху скъп парцел с излаз към водата. Тучна зелена градина обграждаше просторната модерна сграда с изглед към езерото и небостъргачите с офиси в Сиатъл на отсрещния бряг. Пред гаража, на края на широката алея, бяха паркирани две много скъпи на вид коли, европейско производство.

— Дийк беше прав — каза тя, — каквото и да му се е случило след убийството на Себастиан Юбанкс, Андрю Грейсън, изглежда, не е пострадал сериозно във финансово отношение.

— Като съдя по отклика му, когато му позвъних преди малко, не се стеснява да говори за това.

Излязоха от колата и тръгнаха към входа. Двойните врати блестяха, лакирани в червен оттенък. Отвориха се точно когато Томас посягаше да натисне звънеца.

На входа застана мъж с посребрени коси и благородни черти. Носеше кремава риза и ръчно ушити панталони. В очите му светеше интелигентно любопитство, примесено от доза предпазливост.

— Госпожица Хътън и господин Уокър? Аз съм Андрю Грейсън. Моля, влезте.

— Благодаря ви — каза Леонора.

— Наричайте ме Томас — подаде му десница.

Домакинът прие протегнатата му ръка. Ръкостискането му беше силно и уверено. Огледа изучаващо насиненото око на госта си.

— Имате ли против да полюбопитствам? — попита го.

— Не, но ще ви обясня по-лесно в контекста на разговора.

Грейсън кимна.

— Насам, ако обичате.

Томас последва Леонора, а Андрю ги водеше през просторното, обхващащо двата етажа централно фоайе. То отвеждаше до огромно помещение. Простиращите се от пода до тавана прозорци разкриваха панорамата на езерото. Под лек наклон към водата се спускаше зелена морава. На частния пристан бе завързана лъскава яхта. На кея работеше някакъв мъж, приблизително на годините на домакина, но с повече килограми и много по-малко коса. Томас го наблюдаваше как вдигна някакво навито като обръч въже и изчезна в огромната яхта.

— Партньорът ми, Бен Матис — представи го Андрю. Посочи към два стола, лакирани в черно и тапицирани с кожа в естествен цвят. — Моля, седнете.

Леонора се извърна от прозореца и седна до Томас.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ни приемете след такова кратко предизвестие — каза Томас.

Андрю седна на меко канапе от черна кожа и се отпусна небрежно в ъгъла му.

— Да си призная, по телефона ми казахте достатъчно, за да събудите любопитството ми. Докато ви чаках, влязох в Интернет и не открих нищо в съобщенията за смъртта на двете жени, за които споменахте, че търсите връзка с убийството на Себастиан Юбанкс.

Томас погледна към Леонора и после пъхна ръце между коленете си.

— Не сме сигурни, че има връзка — обясни той. — Но знаем, че малко преди смъртта си Бетани Уокър се е интересувала от подробностите по убийството на Юбанкс. Другата жена, Мередит Спунър, е открила няколко изрезки от статии за убийството, които Бетани очевидно се е опитала да скрие. Не след дълго тя също почина. И двете жени прекарваха много време в Къщата на огледалата преди смъртта си. И за двете се носеха слухове, че са употребявали наркотици.

— Не вярваме в последното — намеси се Леонора. — Напълно сигурни сме, че нито Бетани, нито Мередит са вземали наркотици.

— Това ли е всичко, с което разполагате? — попита Андрю.

— Има и още — Томас посочи към синината си. — Някакъв тип се опита да ме хвърли от моста миналата нощ. Беше силно дрогиран. Шефът на полицията казва, че хлапето вероятно няма да си спомня много за нападението.

— Но не мислите, че е случайна проява на насилие, така ли?

— Не — отвърна Томас. — Мисля, че един шарлатанин на име Алекс Роудс е замесен в тази история и не иска да си пъхаме носа в нея.

Домакинът придоби замислен вид.

— Фактът, че ме открихте, говори, че вече сте си напъхали носа много дълбоко. Настоятелите на колежа предприеха страхотни мерки да запазят в строга тайна връзката ми с Юбанкс, след като ме накараха да напусна.

— Помогна ни Маргарет Люис — обясни Леонора.

Изражението на Андрю премина първо през изненада, а после се превърна в тихо забавление.

— А, да. Секретарката на катедрата. Това обяснява всичко. Радвам се да чуя, че още е жива. Тя е удивително начетена личност.

— Какво можете да ни кажете за убийството? — попита Томас.

— За убийството? Нищо — разпери ръка с дланта нагоре. — Освен че не съм го извършил. И не зная нищо за този Алекс Роудс, когото споменахте. Но мога да ви разкажа някои неща за Себастиан Юбанкс, ако искате.

— Маргарет твърдеше, че към края Юбанкс бил станал съвсем ексцентричен — подхвърли Леонора.

Грейсън изсумтя леко.

— Той беше математически гений. Беше си ексцентричен по рождение. Най-редовно се налагаше да му се напомня да си смени бельото. Но наистина, в онези последни месеци от живота си бе станал много странен. Бе повече от погълнат от работата си. Беше се вманиачил.

— „Вманиачен“ е силна дума — подхвърли Томас.

— Но в случая е подходяща — отвърна Андрю. — Честно казано, по онова време си мислех, че е загубил чувство за реалността. Беше гений, нали разбирате. Малко хора го осъзнаваха, защото не живя достатъчно дълго, за да се самодокаже. Но аз бях близо до него няколко месеца и имах възможност да наблюдавам невероятния му мозък в действие. Беше удивителен, наистина. Абсолютно удивителен.

— Не е бил първият гений, погълнат от собствения си блестящ интелект — отбеляза тихо Леонора.

— Така е. Но всъщност ни раздели параноята му, а не блестящият му интелект. Но след убийството му реших, че параноята му може и да е била основателна.

— Значи не вярвате на версията за заварения крадец? — попита Томас.

— По онова време вярвах — Андрю постави левия си глезен на дясното коляно. — Знаех, че не съм го убил аз, а нямаше други логични заподозрени. През годините съм мислил доста. Стигнах до някои лични заключения. Разбира се, те са чисти спекулации и слепи догадки. Нямам и едничко доказателство.

— Дошли сме да чуем чисти спекулации и слепи догадки — каза Леонора. — Свикнали сме. И ние досега все с това трябваше да се задоволяваме.

— Виждам — каза той. — Но ви предупреждавам, доникъде няма да стигнете, ако се опитате да докажете теорията ми.

— Защо мислите, че е бил убит? — запита Томас.

— Заради най-старата причина в академичния свят.

— Някой го е сварил в леглото с неподходящ човек? — намръщи се Томас.

— Не — отговори Андрю. — Някой е искал да открадне работата му и да я публикува от свое име.

— О, небеса! — прошепна Леонора. — Публикуваш или загиваш? В буквалния смисъл ли?

— Академичният свят се подчинява на теорията на Дарвин — каза Андрю. — Но вие и без друго го знаете, нали? Според проверката, която направих в Интернет, преди да пристигнете, работите в академична библиотека. „Пиърси Колидж“, нали?

— Да — тя повдигна очилата на носа си. — И първа бих признала, че в академията нещата могат да загрубеят. Но не съм чувала някой да е убил другиго заради една публикация.

— Всеки полицай ще ви каже, че някои хора биха извършили убийство по всевъзможни причини — отвърна Андрю. — Но в случая става дума за нещо много по-важно от публикуването на някакъв незначителен труд в неразбираемо научно списание, което само дузина души биха прочели навремето и което отдавна щеше да е забравено.

Той млъкна замислено. Томас и Леонора също мълчаха.

— Аз бях единият от двамата души в колежа, които имаха представа от естеството на работата на Себастиан — продължи домакинът. — Докато имахме връзка, той ми доверяваше част от теориите си. Не можеше да се сдържи. Трябваше да ги обсъди с някого, а аз бях на разположение — отново махна с ръка, този път сякаш пропъждаше нещо. — Освен това, да ви кажа право, той много добре знаеше, че не бих могъл да открадна идеите му и да ги публикувам от свое име.

— Защо? — поинтересува се Томас.

— Бях в катедрата по компютърни науки и точно там ми беше мястото. Аз съм по-скоро инженер, отколкото математик. Умът ми не работи като неговия. Откровено си признавам, че не бих могъл да съчиня резюме за защитата пред колегията в неговата област дори и да имах неограничен достъп до всичките му бележки, а аз нямах.

— Но някой друг е имал, така ли? — попита тихо Леонора.

Погледът му мина край нея и се насочи към прозореца и лъскавата яхта, закотвена на кея под градината.

— Както ви казах, става въпрос за нещо много по-голямо от публикацията на незначителен математически труд. Очакваха го слава и богатство. Да не говорим за репутацията, която би се запазила поколения наред в академичните среди.

— Продължавайте — насърчи го Томас.

— В катедрата по математика на „Юбанкс“ имаше един изключително амбициозен професор, който бе в състояние да разбере напълно същината на работата му. Известно време бяха колеги и приятели, но се скараха. След това Себастиан му нямаше доверие.

— Какво се опитвате да кажете? — погледна го Томас.

— През годините много размишлявах — каза Андрю. — Често се питах какво ли щеше да стане, ако бях взел насериозно опасенията му. Може би щях да съм в състояние да помогна с нещо. Но до ден-днешен, честно казано, не знам с какво.

— Не виждам какво бихте могли да сторите — отвърна Леонора. — Не бихте могли да се досетите, че някой би го убил, за да открадне работата му.

— Не — въздъхна той. — Просто никога не ми бе хрумнало, че Озмънд Кърн би извършил убийство, за да впише името си в учебниците.