Джейн Ан Кренц
Дим в огледалата (15)

Четиринадесета глава

— Обаждам се, защото една моя приятелка се нуждае от професионален съвет, а единственият ми познат автор на подобна рубрика е Хърб — каза Леонора от другата страна на линията. — Бих могла да вляза в Интернет и да му пратя електронно писмо на адреса на „Питайте Хенриета“, но знам, че е зает, и може да не забележи въпроса ми веднага.

— Направо е заринат от писма — Глория се настани в креслото си и вдигна крака на малката възглавничка. Огледа глезените си отблизо. Докато се прибере от пазаруването, бяха отекли. От опит знаеше, че ако ги подържи вдигнати известно време, отокът ще спадне. — Не споменавай на Хърб, но между нас казано, „Питайте Хенриета“ е най-популярната рубрика на „Газет“. Всеки ден пристигат все повече въпроси. Хърб мисли да си вземе помощник.

— Точно от това се боях. Спешно е. Помислих си, че може да отидеш до стаята му, да запишеш отговорите, от които се нуждаем, и да ми се обадиш веднага.

— „Нуждаем“? — повтори внимателно Глория.

— Исках да кажа отговорите, от които моята приятелка се нуждае — поправи се бързо Леонора. — Ето ти случая. Мъжът е загубил жена си преди година. След смъртта й не се е обвързвал с никоя друга. Мисля, че вероятно са имали някакви проблеми с брака и за него те са останали неразрешени. Въпросът е, че моята приятелка иска да привлече вниманието му. Да го накара да се вгледа в нея, ако ме разбираш.

— Разбирам, скъпа — Глория постави слушалката между рамото и ухото си, взе химикалка и бележник и започна да си води бележки. — Той има ли деца?

— Не.

— А хоби?

— Ами много си пада по компютрите.

— Ясно — тя си записа „недодялан“ — Нещо друго, което да е необходимо на Хърб?

— Не се сещам. Обади ми се веднага след като говориш с него, става ли?

— Добре, скъпа, ще видя какво мога да направя.

— Добре, ъъъ, Глория?

— Да, скъпа?

— Като питаш Хърб за проблема на приятелката ми, може ли да му зададеш още един дребен въпрос?

— Какъв е той, скъпа?

— Попитай го… — Леонора спря и се прокашля предпазливо. — Попитай го дали смята, че има някаква възможност за дълготрайна, всеотдайна връзка между един разведен мъж, който обича да се занимава с инструментите си, не възнамерява да се жени отново и се страхува да има деца, и… една жена, която е с по-различни разбирания.

— Колко по-различни?

— Ами, тя е по-интелектуално настроена, струва ми се, че това е изразът. И наистина смята, че би искала да се омъжи. И да има деца. При положение, че срещне подходящия мъж.

Глория се гордееше от себе си. Не изпусна нито дума.

— Няма проблем, скъпа. Ще ти звънна веднага щом говоря с Хърб.

— Благодаря.

— Иначе всичко наред ли е там?

— Да, мисля, че наистина напредваме. Томас смята, че трябва да съобщим информацията на полицията. А аз бих казала, че ще е голямо облекчение да предадем нещата в ръцете на властите.

— Това означава ли, че според вас Мередит и другата жена, Бетани Уокър, наистина са били убити? — намръщи се баба й.

— Да, боя се, че е възможно. Може да са замесени и наркотици. Все още не знаем точно какво става тук.

— Мили боже! — Глория се замисли за няколко секунди и стисна по-силно слушалката — Леонора?

— Да?

— Слушай, скъпа, нали не си лично застрашена в Уинг Коув?

— Боже господи, не! Не се тревожи за това, бабо! Добре съм. Наистина.

— Напълно сигурна ли си?

— Абсолютно сигурна.

— Много добре. Ще се поговоря с Хърб и ще ти звънна.

— Благодаря. Чао засега.

— Чао, скъпа.

Глория затвори телефона и един дълъг миг разглежда бележките си. Мъж, който обича да работи с инструменти… жена, която има по-различни разбирания…

Побутна бележника настрани, хвана се за проходилката, която стоеше до стола, и се изправи на крака.

Отби се в банята, за да си сложи яркочервено червило, и се отправи към вратата.

Да вървят по дяволите отеклите глезени! Щеше да се погрижи за тях по-късно.

Измина разстоянието до апартамента на Хърб за отлично време. Той отвори вратата веднага.

— Ако си дошла да ме смъмриш за това, че рубриката става много дълга, откажи се — каза той. — Не съм виновен, че половината абонати искат съвет от „Питайте Хенриета“.

— Не съм дошла заради рубриката, Хърб, а по личен въпрос. Мисля, че Леонора се влюбва. Нужна ни е помощ. Спешно.

— Хм — той се отдръпна. — Влизай. Ще видя какво мога да направя.

Глория насочи проходилката в апартамента, зави и седна на прикачената седалка.

— Тя се обади под претекст, че се нуждае от съвет за приятелка. Но към края на разговора подхвърли въпроса за мъжа, от когото самата тя се интересува. Говореше за себе си, или поне така си мисля.

Хърб седна на стола пред компютъра и си сложи очилата за четене.

— Кажи ми каквото знаеш.

Тя бързо му прочете бележките си.

— Лесна работа — заяви старецът след кратък размисъл.

— Лесна?

— Е, сигурен съм, че Леонора и приятелката й ще усложнят нещата повече от необходимото, но на тази възраст подобни проблеми винаги са по-трудни. Но ще видим какво можем да направим. Обади й се.

Глория извади мобилния телефон от джоба си и набра номера на внучка си. Тя вдигна след първото позвъняване.

— Глория?

— Да, скъпа. В апартамента на Хърб съм. Готов е да ти предаде съвета си.

— Чудесно. Имам лист и химикалка. Давай!

Възрастната жена погледна Хърб с очакване.

— Да ги нахранят — каза той. Глория му се намръщи.

— Какво каза той? — попита Леонора.

— Чакай малко, скъпа — тя вдигна поглед. — Какво каза, Хърб?

— Казах да предадеш на Леонора и приятелката й да приготвят една хубава вечеря за тези двама мъже, които преследват. Пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха му. Това е вечно правило.

— Хърб предлага да приготвите хубава вечеря на въпросните господа — предаде Глория в телефонната слушалка.

— Да им сготвим? — Леонора звучеше скептично. — Не е ли малко старомодно?

Баба й свали телефона от ухото си.

— Леонора казва, че й звучи старомодно.

— Виж, нали дойде за съвет при специалист — отвърна Хърб. — Е, давам ти съвет.

— По-спокойно, просто проверявах още веднъж — тя вдигна слушалката отново. — Според Хърб старата поговорка, че любовта на мъжа минава през стомаха му, е още в сила.

— Добре. А някакъв съвет за вида на яденето? Глория отново свали слушалката.

— Някакъв съвет по отношение на менюто, Хърб?

— Лазаня например — възрастният мъж се облегна в стола си и се замисли. — С много сирене. Може би и хубава зелена салата от маруля и онези малки хрупкави кротони. Червено вино, хубав хляб. И не забравяйте десерта. Той е много важен.

— Записваш ли си, скъпа? — попита Глория.

— Записах за лазанята, салатата, хляба и червеното вино. А за десерта какво?

— Пай — отвърна Хърб. — Голямо парче горещ домашен пай със зачервена коричка. Хрупкав, а не от онези замразени готови боклуци, които продават в супермаркета. И голяма топка ванилов сладолед отгоре.

— Май някои хора тъгуват по времето, когато не се е налагало да се тревожат за холестерола си — изкиска се Глория. Върна се на телефона. — Чу ли това, скъпа? Ябълков пай и сладолед.

— Чух — Леонора направи пауза и продължи с понижен глас: — Какво каза той за другия ми въпрос? Нали се сещаш, за мъжа, който обича да работи с инструментите си и се страхува от брака и създаването на семейство.

— Почакай, скъпа — Глория се обърна към Хърб. — Какъв е шансът една жена с академични наклонности да открие истинската любов с мъж, който обича да работи с инструменти и се бои от брака?

— Не виждам никакъв проблем — Хърб изглеждаше мъдър и всезнаещ. — Според собствения ми опит един мъж, който го бива с инструментите, е способен да се справи с всичко в живота.

— Това прозвуча много загадъчно — каза Леонора от другата страна. — Какво означава?

Глория изгледа навъсено Хърб.

— Какво означава това, че ако го бивало с инструментите, мъжът можел да се справи с всичко друго?

— Няма значение — отвърна тайнствено старецът. — Предай й да се насочи към някоя хубава рецепта за лазаня и ябълков пай.

— Това е от нас — предаде Глория. — Успех, скъпа.

— Чакай — каза Леонора. — Още нещо. Да кажем, че тази жена с академичните наклонности вече е сервирала едно ядене на онзи мъж с инструментите.

— Да, скъпа?

— Да кажем, че го е нагостила с остатъци — обясни тъжно внучката. — Това би ли било проблем? Дали не е проиграла шанса си вече?

Глория закри слушалката с ръка и погледна Хърб.

— Иска да знае дали вече не е проиграла шансовете си, като му е сервирала вечеря от остатъци?

— Какви остатъци? — попита Хърб.

Глория свали ръка от слушалката.

— Какви остатъци?

— Картофена салата и сандвичи — поколеба се Леонора. — Салатата беше по твоята рецепта, бабо.

— Моята картофена салата и сандвичи — обърна се Глория към Хърб.

— Няма проблем, щом е твоята картофена салата — отвърна той. — Кажи й, че още е в играта.

Глория се окашля.

— Хърб казва, че твоята приятелка, която е сервирала остатъците, е още в играта, благодарение на моята картофена салата.

— О, добре. Благодари на Хърб от наше име.

— Ще го направя, скъпа — баба й прекрати разговора и пъхна мобилния телефон в джоба си. Усмихна се лъчезарно на приятеля си. — Благодаря ти, Хърб.

— Ако я омъжа, ще ми бъдеш задължена, Глория.

— Ще ти приготвя хубава вечеря с лазаня и ябълков пай.

— Зарежи лазанята и ябълковия пай! Знаеш какво искам.

— Името ти над рубриката — въздъхна тя.

— Правилно си разбрала. Договорихме ли се?

— Да — отвърна Глория.

 

 

Бяха застанали на верандата на Дийк и гледаха към заливчето. Ренч изследваше някакви храсти в основата на стълбите. Технически погледнато, беше привечер, но човек трудно можеше да познае, мислеше си Томас. Мъглата отново се бе спуснала и бе размила границата между деня и нощта. Беше се поразсеяла за малко следобед, но не напълно. Сега, на здрачаване, отново се сгъстяваше.

Всъщност, реши той, мъглата беше направо призрачна. С малко въображение почти можеше да повярваш, че е изпарение от отвъдното. Сякаш се надигаше от заливчето и заличаваше границата между реалния и огледалния свят.

Долу, на алеята за джогинг, от време на време се появяваха тъмни силуети и изчезваха в мъглата. Всеки от тях бе съпроводен от далечното кухо кънтене на обувки върху асфалт. По ритъма на крачките можеше да се познае дали фигурата, която щеше да се материализира от мъглата, ще бъде на спринтьор, на бегач на крос или на разхождащ се.

— Значи Роудс я е проверявал? — попита Дийк.

— Да или пък се е готвел да й открадне самоличността, но не е много вероятно да я е набелязал като такава жертва.

— Да. Проверявал я е — съгласи се тихо Дийк. — Точно както го проверихме и ние. Какво става тук, по дяволите?

— Де да можех да ти отговоря.

— Тя раздвижи нещата, нали?

— Кой, Леонора ли? — Томас въздъхна тежко. — Да, мисля, че е така.

— Имах предчувствие, че ще стане така. Както казах, тя се оказа един вид катализатор.

— Прав беше.

Чу се забързано маршово туп-туп-туп, последвано от появата на здравата фигура на пешеходец, който се появи за кратко и се стопи в мъглата.

— Снощи ми се стори, че се чувства като у дома си в твоята къща — подхвърли съвсем небрежно Дийк. — Ползва банята ти и така нататък.

— Аха.

— Каси спомена, че я настигнала на алеята за бягане рано тази сутрин. Изглежда, се е била запътила към теб. Може би за закуска.

— И двамата сме ранобудници.

— Още една обща черта помежду ви — кимна Дийк.

— Още една ли? — Томас му хвърли кратък поглед и се отново обърна очи към призрачните бегачи. — Нима си забелязал и други?

— Да.

Томас се поколеба, но любопитството му надделя.

— Какви например?

— Трудно е да се обясни. Може би това как вършите нещата.

— Как вършим нещата ли?

— Да, нали се сещаш? — Дийк направи жест с ръка, сякаш търсеше думата. — Щом се посветиш на нещо, ти го отстояваш дори и да имаш съмнения. Виж как ме подкрепяше през изминалата година. Зная, че дълбоко в себе си си се питал дали не съм смахнат.

— Е, и какво, ако си мръднал? Ти си ми брат.

— А братята Уокър се поддържат взаимно, нали?

— Да — Томас се хвана с две ръце за парапета. — Ако това те успокоява, не се съмнявам в психическото ти здраве. Вече не. Относно теориите за убийство ти спечели доверието ми.

— Мисля, че за това трябва да благодаря на Леонора — отвърна Дийк. — Искам да кажа, че в доста отношения си приличате. Виж как промени живота си, за да открие какво се е случило полусестрата й. И ти би направил същото. Дявол да го вземе, та ти направи точно това.

— И ти би го сторил за мен — сви рамене Томас.

— Да.

Известно време се взира в заливчето. Мъглата се превърна в непроницаем воал. Ново туп-туп-туп по алеята обяви появата на група бягащи. Те изникнаха от мъглата — трима мъже на средна възраст, които би трябвало да бъдат по-разумни. Томас се питаше дали някой от тях е започнал да усеща проблеми с коленете. Щом наближиш 40-те, това е само въпрос на време.

— Разбрах, че довечера сме поканени у Леонора — подхвърли той след малко.

— Каси се обади преди около час. Каза, че с Леонора ще ни приготвят вечеря.

— Ще имаме възможност всички заедно да обсъдим някаква стратегия.

— Каси смята, че се вманиачавам — обяви Дийк с безизразно лице.

— Вярно е. И какво от това? Такива сме си ние, братята Уокър.

— Малко се смущавам да разговарям за тези неща пред нея — каза Дийк.

— Ами! Погледни го от друг ъгъл. След шестмесечен курс по йога с теб тя е толкова наясно с тази бъркотия, колкото и ние. Може да ни предложи различна гледна точка, също като Леонора.

— Не съм го обмислял от тази страна — поколеба се Дийк. — Просто не искам да заключи, че съм пълен перко, нали разбираш? И без това сме в неловко положение.

— Дай й шанс, Дийк. А може да погледнеш на нещата откъм веселата им страна.

— Каква е тя?

— В най-лошия случай дори Каси да реши, че си абсолютно побъркан, довечера ще получим домашна храна и компанията на две много хубави дами.

— Така е — съгласи се брат му.

Може би Леонора наистина беше някакъв вид катализатор, помисли си Томас. Доста неща наоколо започваха да проявяват признаци на раздвижване и промяна.

 

 

Двамата с Ренч се върнаха до къщата край алеята за джогинг. Най-натовареният час на късния следобед беше в разгара си. Алеята гъмжеше от бегачи, колоездачи, разхождащи се и хора с кучета. На два пъти бягащите замалко да го съборят. На скоростната алея беше опасно.

Когато с Ренч влязоха в коридора, телефонът звънеше. Затвори вратата и вдигна безжичната слушалка.

— Тук е Уокър.

— Томас? — обади се Леонора.

— Ще дойда след около половин час — погледна часовника си. — Трябва да си взема душ и да се преоблека.

— Не бързай. С Каси все още се занимаваме с последните дреболии. Позвъних ти само да те питам дали имаш нещо против да си донесеш инструментите.

Кръвта му закипя от пламенно очакване.

— Не се безпокой. Никъде не ходя без тях.

От другата страна на линията последва изненадано мълчание. После Леонора се изкиска.

— Всъщност имах предвид другите ти инструменти — поясни тя. — Онези, които държиш в работилницата. Един кран в банята ми тече, и то толкова силно, че не ми дава да заспя.

— О, онези инструменти! Добре, ще донеса и някои от тях.

Половин час по-късно, току-що изкъпан и облечен в риза и памучни панталони, той влезе с работилницата. Избра един гаечен ключ и някои други дреболии, които смяташе, че може да са му нужни при поправката на течащ кран.

Когато излезе, Ренч го чакаше на входната врата с каишка в уста.

— Съжалявам приятел, този път не — кучето доби отчаян вид. Томас се наведе пред него и го почеса зад ушите. — Ситуацията е следната: възможно е да ме покани да пренощувам в нейната къща. Мисля, че ако си с мен, няма да имам такъв шанс. Едно е да поканиш мъж да остане, и съвсем друго — да поканиш и него, и кучето му. Схващаш ли? Ренч все още не беше убеден.

Томас го потупа за последен път, стана и тръгна към вратата. В джоба на сакото си усещаше тежестта на гаечния ключ^[1].

 

 

— Искаш ли ордьовър, Дийк? — попита Каси. Предложи му купа със задушени солени соеви шушулки. Той ги разгледа отблизо и си взе малко в шепа.

— Интересно. Изглежда сложно, но интересно.

— Бързо ще им хванеш цаката — увери го Леонора. — Гледай — тя пъхна в устата си края на една солена шушулка, като държеше с пръсти другия й край, и измъкна съдържанието й с предните си зъби. Пусна празната шушулка в малка купичка.

Дийк се опита да го повтори. Чу се силно всмукване.

— Лапнах ги — обяви той и хвърли празната шушулка в купичката.

— Щом ти можеш, значи и аз ще мога — каза Томас. Пъхна крайчето на шушулката в устата си и лекичко натисна с предните си зъби. Щом свърши, с победоносно изражение показа празната шушулка.

Всички се засмяха и посегнаха за още. Леонора и Каси си размениха погледи. Дотук добре. Вечерта започваше обещаващо. Томас вдъхна аромата, който се носеше от кухнята.

— Хубаво мирише. Каква ще е вечерята?

— Спанак и лазаня със сирене — обяви Леонора. — А Каси приготви ябълков пай за десерт.

— Лазаня? — той доби замечтан вид. — О, боже! Много, много обичам лазаня!

— Изобщо не мога да си спомня кога за последен път съм ял домашен ябълков пай — призна Дийк. — Това ми е любимото ядене — погледна към Каси. — Не знаех, че можеш да готвиш.

— Не си ме питал — отвърна му мило тя.

Той се изчерви силно, посегна към бирата си и смени темата.

— Имам добра и лоша новина от студента, който изследва онези проби от хранителната добавка на Роудс.

— Каква е добрата новина? — попита Томас.

— Тя е просто оцветена захар и царевично брашно.

— А каква е лошата новина? — изви вежди Леонора.

— Тя е просто оцветена захар и царевично брашно.

— С други думи, не можем да го хванем за продажба на наркотици — изръмжа Томас.

— Във всеки случай няма да е толкова лесно — отвърна Дийк. — Роудс е мошеник, но не може да се каже, че върши нещо опасно или незаконно с продажбата на хранителната добавка.

— А нещо ново по старото убийство на Юбанкс? — обърна се към него Леонора.

Той отпи от бирата си и свали бутилката.

— Както казах на Томас, не открих нищо, което да обяснява интереса на Бетани към случая. Според архивите са били просто крадци, изненадани на местопрестъплението.

Томас взе още една шушулка и я пъхна между зъбите си.

— Юбанкс е бил член на математическия факултет. Бетани беше математичка. Сигурен ли си, че няма връзка?

— Поне аз не виждам такава — поклати глава брат му.

— Тя беше твоя жена, но и аз я познавах — каза Томас. — Според мен има само една причина Бетани да се заинтересува от едно старо убийство и тя е, че по някакъв начин то е засягало собствената й работа на математик.

— Казваш го така, все едно тя не се интересуваше от хората — наежи се Дийк.

— Не съм сигурен дали се интересуваше от тях. Поне не като теб. Е, обичаше другите да се грижат за нея, за да е свободна да се съсредоточи върху работата си, но не си правеше труда да помогне на някого. Знаеш това, Дийк — сви рамене Томас.

Последва кратко, напрегнато мълчание. Леонора срещна погледа на Каси. Разбра, че и двете се питат дали Дийк няма да избухне в яростна защита на покойната си съпруга. Край на хубавата вечер. Но за тяхно изумление, той само изгледа брат си намръщено.

— Не беше жестока, подла или груба — каза той упорито, но не с яд.

— Не беше — Томас се облегна в стола си и го погледна. — Не беше нито едно от тези неща. Просто бе самовглъбена. Повечето време прекарваше в своя собствен свят и се занимаваше със собствените си работи. Искаше само да бъде оставена насаме с работата си.

— Тя беше блестяща — Дийк отпи от бирата си. — Гениална. А гениите се различават от обикновените хора — не добави нищо повече в защита на мъртвата си жена.

Каси взе купата със соеви шушулки.

— Вземете си още.

— Благодаря — отвърна Леонора бързо. — С удоволствие.

Последва кратко всеобщо оживление, а Каси подаваше купата на всички подред. Дийк и Томас еднакво силно желаеха да се поразсеят. Взеха си още от зелените шушулки. Леонора въздъхна с облекчение.

— Добре, изглежда, връзката с Юбанкс за момента води до задънена улица. Ще трябва да се съсредоточим над друга нишка.

— Не съм съвсем сигурна в това — изрече бавно Каси. Всички се обърнаха към нея, сякаш току-що бе обявила, че може да лети.

— Какво имаш предвид? — с изненада попита Дийк.

— Ако наистина искате да разберете дали има нещо повече от написаното във вестниците по отношение на убийството на Юбанкс — тихо каза тя, — имам едно предложение.

— Продължавай — насърчи я Томас.

Инструкторката се наведе напред.

— Във вторник имам урок по йога в старческия дом „Коув Вю“. Една от участничките в групата, жена на име Маргарет Люис, е била главен секретар на математическия факултет в „Юбанкс“ повече от четиридесет години. Трябва да е била там по времето, когато е бил убит Себастиан Юбанкс.

— О, божичко! — прошепна Леонора. — Секретарката на факултета отпреди тридесет години е още жива?

— И здрава — добави Каси. — Една от най-добрите ми ученички.

— Мили боже! — взря се в нея Дийк. — Секретарката на факултета!

Томас беше озадачен.

— Имам чувството, че пропускам нещо. Значи една от секретарките на математическия факултет е още жива. Е, и какво от това? — всички се извърнаха към него. — Какво има? — той огледа ризата си. — Да не съм се окапал?

— Томас — каза с раздразнение Леонора. — Става дума за секретарката на факултета. Не разбираш ли? Сред персонала на един колеж няма друг, който да е по-осведомен относно задкулисните интриги. Само Господ би бил по-добър източник на клюки, но не е приказлив.

— Леонора е права — намеси се ентусиазирано Дийк. — Трябва да ни се довериш.

— Щом казвате.

— Съществуват доста стари вицове за йерархията на академичния свят, Томас — подсмихна се Каси. — Основна тема в тях е, че дори и деканът, председателят на факултета, професорът, доцентът, аспирантът, асистентите и обикновените преподаватели да имат своите места и определена власт, всъщност секретарката управлява всичко.

— Добре, добре, схванах — измери ги с поглед. — Значи мислите, че си струва да поговорим с тази Маргарет Люис, така ли?

— О, да — отвърна Дийк. — Ако се е случило нещо необичайно по времето на убийството на Юбанкс, секретарката на факултета би трябвало да го знае.

Леонора стана и отиде в кухнята да провери лазанята.

— Ако тази Маргарет Люис не може да си спомни нищо друго за събитията около убийството, освен написаното във вестниците, можем спокойно да заключим, че по онова време не е станало нищо повече.

 

 

Томас се съсредоточи върху сглобяването на крана в банята. По стар навик бе наредил различните малки части една до друга на плота в реда на сваляне. Според теорията му, за да довърши ремонта на течащия кран, трябваше само да го сглоби в обратния ред. Тази теория беше добра, а и понякога наистина действаше. Но водопроводната работа беше изкуство, а не наука. Тя не се поддаваше на логиката. В това отношение доста наподобяваше произтичащото между него и Леонора.

— Стори ми се — каза Леонора от вратата зад него, — че Дийк и Каси се разбираха чудесно към края на вечерта.

Той си спомни колко близко един до друг бяха вървели те, когато си тръгваха надолу по стъпалата към пешеходната алея. Не се държаха за ръце, но се усещаше някаква близост във връзката им.

— Може да е било от ябълковия пай — отвърна той. Взе отвертката. — Дийк много го обича. Особено със сладолед. Между другото, и лазанята беше страхотна.

— Радвам се, че ти хареса.

— От години не съм ял толкова хубава домашна лазаня — разклати леко лоста, за да го намести. — Обикновено си купувам от полуфабрикатите, когато ми се дояде.

Тя скръсти ръце и се облегна с рамо на касата на вратата.

— Трябва да ти кажа, малко се разтревожих, когато спомена, че Бетани не била много грижовна. Не знаех как ще реагира Дийк.

— Аз също — призна си той. — Но понякога ми писва да го слушам как я превъзнася, сякаш е била светица.

— Освен това останах с впечатлението, че опитът му да защити паметта й тази вечер бе продиктуван по-скоро от навика, отколкото от непреодолима скръб.

— Той се променя. Обръща поглед към бъдещето, струва ми се — Томас се подпря на едно коляно, бръкна в отворения шкаф и отвъртя крановете, от които се контролираше притокът на водата. — Надявам се, че няма да се върне назад, ако не получим някакъв окончателен отговор.

— Не мисля, че може да стане така. Започва да обръща внимание на Каси. Това е голяма стъпка напред.

— Да-а — той се изправи на крака. Чу се шум от пръскане и кашляне, но старите тръби бяха здрави. След миг водата потече нормално. — Мислиш ли, че тази стара секретарка наистина ще може да ни каже нещо полезно?

— Кой знае? Струва си да опитаме.

— Щом казваш — той спря водата.

Известно време и двамата се взираха внимателно в крана. Не течеше.

— Боже! — възкликна Леонора почти страхопочтително. — Бива си те! Невероятен си!

— Какво да ти кажа — това е дарба.

— Вярвам ти — усмихна му се в огледалото.

Вгледа се в отражението й. Извивките на тялото й бяха грациозни и съблазнителни, както се бе облегнала на вратата зад него. Очите й бяха топли, дълбоки и тайнствени.

— Да имаш още нещо за поправка? — попита я.

— Като стана дума, мисля, че имам още един проблем, който се нуждае от експертното приложение на инструментите ти.

Той завъртя лъскавия гаечен ключ с умелото движение на стар стрелец от Дивия запад.

— Заведи ме при него.

— Оттук.

Тя се обърна и го поведе по коридора към мрака на спалнята.

 

 

Час и половина по-късно той излезе на верандата и вдиша студения влажен нощен въздух. Нова вълна от мъгла бе плъзнала от тъмните води на океана и бе обгърнала пешеходната алея. Ниските лампи, разположени покрай нея на равно разстояние една от друга, светеха неясно. Погледна застаналата на прага Леонора. Беше облечена в дебел халат, а косата й падаше свободно край лицето. Примижаваше едва видимо. Бе оставила очилата си на нощното шкафче.

— Лека нощ! — Целуна го по устата.

— Лека нощ!

Отвърна на целувката й, но не леко, както го бе целунала тя. Искаше да остави впечатление. Да й даде нещо, за което да размишлява, когато се върне в топлото разбъркано легло, което току-що бе напуснал.

 

 

— Хубаво парти, а? — попита непознатият.

Брет Конуей залитна, спря и се опита да фокусира. Мъжът му бе изкарал ума с неочакваната си поява от мъглата в тази тъмнина. Не бе чул никой да приближава по алеята.

Човекът изглеждаше странно. Беше облечен в черно и носеше скиорска маска на лицето си. „Студено е — помисли си Брет, — но не чак толкова.“

— Партито си го биваше — смотолеви Конуей. Наистина беше хубаво. Много пиячка и малко дрога.

Но никое от момичетата не се бе заинтересувало от него. Все едно. Чувстваше се зле. Малко му трябваше да политне право във водите на заливчето.

— Не ми изглеждаш много добре — отбеляза непознатият.

— Прекалих с бирата. Ще ми мине.

— Имам нещо, което ще те оправи много бързо — мъжът протегна към него облечената си в ръкавица ръка с дланта нагоре. — Опитай го. Ще ти хареса.

Брет погледна малкото пакетче.

— Какво е това?

— „Дим и огледала“.

— Без майтап? Истински? — той потръпна. Забрави за раздразнения си стомах.

— Истински.

— Чух за него. Но не познавам някой, който да е успял да си го набави.

— Значи ще си първият в компанията.

— Колко струва? — попита предпазливо. — Нямам повече от двадесет-тридесет долара у себе си.

— Безплатно е.

Знаеше, че трябва да има някаква уловка.

— Не ти вярвам.

— Е, трябва да ми направиш една малка услуга — отвърна непознатият.

— Каква услуга?

— Изпий го и после ще ти кажа.

Брет се поколеба. Но изглеждаше толкова лесно! Вече се чуваше да разказва на приятелите си на следващия ден: „яма да повярвате! Снощи срещнах един тип на пешеходната алея. Даде ми «С и М». Истински! И то безплатно!“

Глътна прахчето. Беше горчиво.

— А сега услугата — започна непознатият.

— Какво? — пияният премигна в мъглата и се опита да разгледа по-добре очите му. В тях имаше нещо странно.

— Трябва да убиеш едно чудовище.

— Ти си луд, бе човек! — изкиска се Брет. Вече се чувстваше по-добре. И леко възбуден. — Наоколо няма никакви чудовища.

— Грешиш. Точно в момента по алеята се приближава едно. След няколко минути ще стигне до моста — подаде му продълговат предмет, по-тежък от единия край. — Вземи това. Ще ти потрябва.

Брет се вторачи в стика за голф в ръката му.

— Хъ!

Тук наистина имаше нещо нередно. Искаше да зададе още няколко въпроса. Но започна да халюцинира и съзря чудовището в мъглата.

 

 

Част от пълното удовлетворение, което бе обхванало Томас след наистина забележителния секс, започна да се стопява. Замести го познатото чувство на безпокойство. Може би умишлено провокиращата целувка за лека нощ не се оказа толкова добра идея. Самият той щеше да прекара нощта сам с обърканите си мисли.

Звукът от стъпките на някой спортуващ зад него го предупреди, че дори и в този късен час все още има твърдоглавци, които напрягат коленете си. Отстъпи към края на алеята и остави достатъчно място за бягащия. Ехото от приближаващи крачки се усили. Миг по-късно край него притича някакъв младеж. Близката лампа за кратко освети маратонките и долната част на краката му. Тялото му си остана в мрака.

Томас се питаше дали да не предупреди хлапето, че ако продължава с бягането, докато стане на четиридесет, коленете ще са започнали да го въртят. Реши да не го прави. Защо да очерня още повече перспективата? И без това нещата бяха достатъчно сложни на четиридесетгодишна възраст. На младежите не им се слушаше за проблеми с коленете. Те възнамеряваха да живеят вечно, и при това да останат в страхотна форма през цялото време.

Младежът изчезна в нощта. Звукът от стъпките му заглъхна в пустошта. Тишината отново се спусна и се примеси с мъглата.

Стигна до пешеходния мост и тръгна по него. От тази страна виждаше светлината на собствената си веранда между дърветата на хълма. Ренч щеше да го чака. Хубаво беше да знаеш, че кучето ти винаги те чака.

Зад него се чуха стъпки. Още един бягащ, който бе решил да хитрува и да мине по прекия път до отсрещната страна на заливчето. Тупкането беше по-силно и не съвсем ритмично, сякаш човекът с мъка спазваше темпото. Може би го боляха коленете.

Томас чу тежкото дишане на бягащия и шумното поемане на въздух. Докато се ослушваше, ритъмът на крачките се промени. Станаха по-къси. Забързаха. Съкращаваха разстоянието.

Не се обръщай. Може да те настигне.

Сега тупкането приближаваше много бързо. Бягащият едва си поемаше въздух и се готвеше за още по-голяма скорост. Разгряваше за голямото ускорение. Звучеше така, сякаш събираше всичките си сили, за да премине през невидима финална линия. Почти го бе настигнал. Дявол да го вземе! Да си в положението на жертва, беше по-лошо от това да си изнервен. Томас спря, обърна се и отстъпи към парапета, за да остави достатъчно място на бягащия. Държеше дясната си ръка в джоба на якето. Пръстите му се стегнаха около дръжката на гаечния ключ. От мъглата изникна черна фигура. Нещо в стойката му не беше в ред. И двете му ръце бяха вдигнати в неестествена поза. Стискаше някакъв продълговат предмет. Изръмжа неразбираемо и замахна с предмета като касапин със сатър. Томас измъкна гаечния ключ от джоба си. Вдигна го и в същото време се отмести странично край парапета. Стикът на бегача се удари в ключа вместо в главата му. Разтърсващият сблъсък раздруса дъските под краката му. Тласнат от инерцията си, нападателят измина още няколко крачки, преди да се изправи рязко. Завъртя се около себе си, пое си още въздух и с пълна скорост се нахвърли върху жертвата си. Широкият край на продълговатия предмет в ръката му проблесна за миг на ниската светлина. Стик за голф. Дори и след като разпозна оръжието, Томас се хвърли напред с вдигнат гаечен ключ, за да парира удара. Движението му беше инстинктивно. Нямаше голям избор по отношение на тактиката. Не съществуваше вариант да се наведе и да отстъпи от пътя. Щеше да се озове притиснат до перилата. Гаечният ключ и стикът се сблъскаха за втори път. През Томас и през моста премина втора разтърсваща вълна. Нападателят изкрещя и залитна към парапета. Стикът излетя от ръката му и изчезна в тъмнината под моста. Томас се възползва от възможността и действа бързо. Заби едното си рамо в корема на мъжа и го свлече долу. Удариха се в дъските, претърколиха се и се блъснаха силно в някакъв стълб. Томас изпусна ключа, който изтрополи по гредите. Не си губи времето да го търси. Бе твърде зает да се бори с мъжа под себе си. Нападателят му бе преминал от убийствена ярост към нещо, наподобяващо истинска паника — удряше и блъскаше бясно и крещеше от страх:

— Пусни ме! Не! Не! Не ме докосвай! Пусни ме! — юмрукът му срещна страната на жертвата му, после се заби в ребрата му. Ударите бяха неистови и безумни.

Томас бе обзет от ледена ярост, която вля още първични вещества към кипналата му кръв. Отвърна на ударите и ръката му потъна в меката плът на корема на мъжа. Чу как той извика от болка.

— Не ме наранявай! Не ме наранявай! — блъскаше го, но бързо губеше силите си. — Моля те, моля те, моля те! Не ме наранявай! Не ме наранявай! — вдигна ръце нагоре, сякаш да предпази главата си.

Томас го чу да хълца истерично:

— Моля те, не ме наранявай!

Внимателно се изправи и потърси мобилния си телефон. Имаше късмет. Все още беше в джоба му и не се бе счупил при битката. Слава на съвременните технологии!

 

 

Стоеше във фоайето на общинската болница „Уинг Коув“ заедно с Ед Стовал. Полицаят бе в пълна униформа, спретнат и безупречен. Човек не би познал, че са го събудили от здравия му сън, за да отговори на обаждане от 911.

— Надрусан и замаян до краен предел с някакъв наркотик — той затвори бележника си и го пусна в джоба си. — Вероятно с онзи нов халюциноген „С и М“. Лекарят в спешното отделение каза, че хлапето изживявало много лоша халюцинация. Виждало несъществуващи неща и продължавало да крещи за някакво чудовище на пешеходния мост.

— Това трябва да съм бил аз — каза Томас.

— Очевидно е решил, че си дявол в човешки облик. Бил е убеден, че трябва да те унищожи. Вероятно е смятал да те бутне през перилата в залива.

— Можеше и да успее. Особено ако първо ме бе фраснал по главата с онзи стик за голф.

— Лекарите казват, че сега вероятно няма да мога да измъкна нищо повече от него. Най-рано утре, и то, при положение че изобщо си спомни какво е станало.

— Има ли документи за самоличност?

— Казва се Брет Конуей. Първокурсник в „Юбанкс“. Излязъл да пийне с няколко приятели по-рано тази вечер. Отишли на частно парти. Той си тръгнал сам. Казал на приятелите си, че ще се прибере до апартамента си пеша. Тогава са го видели за последен път, преди да реши да те нападне.

— Ами стикът за голф? — попита Томас.

— „Юбанкс“ има отбор по голф. Брет Конуей е в него.

— И какво следва сега? — поинтересува се Уокър.

Ед имаше мрачен вид.

— Сега трябва да се обадя на родителите на Конуей и да им съобщя, че синът им се е забъркал в неприятности с наркотици.

— Не ти завиждам — каза Томас.

— Да, наистина мразя тази част от професията си.

 

 

Някой се бе облегнал на звънеца й. Леонора хвърли замъглен поглед към часовника. Три сутринта. Лоша работа. Побиха я тръпки.

Сама си беше виновна, че е сама. Томас ясно й бе показал, че с удоволствие би останал да пренощува. Но тя не го бе поканила да остане. Беше си казала, че трябва да поддържа някаква емоционална дистанция във връзката им. И без друго нещата бяха достатъчно несигурни.

Отметна завивките и потърси опипом очилата си на нощното шкафче. Намери ги, сложи ги, стана и се загърна в халата. Измина коридора и погледна към вратата през тъмната всекидневна. Звънецът продължаваше да звъни упорито. Завърза по-здраво колана на халата около кръста си, взе мобилния си телефон, за да може да набере незабавно 911, ако се наложи, и прекоси потъналата в мрак всекидневна. Светна лампата на верандата и надникна през шпионката. По тялото й се разля облекчение, щом видя Томас на прага.

После забеляза тъмните петна по ризата му.

— О, господи! — тя отвори вратата — Томас! Това по ризата ти кръв ли е?

Той погледна надолу с изкривено от раздразнение лице.

— Копеле! Сцепи ми устната. А ризата ми беше нова.

— Какво се е случило? Добре ли си? — тъп въпрос. Съвсем ясно личеше, че не е добре.

— Неприятност на пешеходния мост — той свали пръста си от звънеца. — Може ли да вляза и да се измия?

— Неприятност ли? — Леонора се отдръпна припряно. — Да, разбира се. Влез. Може би трябва да те закарам до спешното отделение.

— От там идвам.

— Бил си в болницата? За бога, Томас, какво се е случило?

— Дълга история. Не се тревожи. Нямам нищо счупено.

Той влезе със скована крачка и спря в коридора. Тя най-после успя да го разгледа добре на светлината на лампата. Високо на лявата му скула имаше много лошо охлузване, кокалчетата на пръстите му бяха разранени, а косата — доста разчорлена. Якето, панталоните и измъкнатата му над тях риза бяха изцапани с кал и кръв. Леонора затвори вратата много внимателно, заключи я и се обърна.

— Томас, какво ти се е случило?

— Сблъсках се с един бягащ — видя се в огледалото и се навъси. — По дяволите! Сбърках, като дойдох тук. Не знаех, че изглеждам толкова зле. Трябваше да кажа на Ед да ме откара у дома.

— Разкажи ми за случката.

— Стана на пешеходния мост.

— Каза, че си бил в спешното отделение, но не изглеждаш, като че си се срещнал с доктор.

— Бяха заети с другия. Не им дадох да ме почистят. Мислех, че мога да го направя тук.

— Говориш неясно, Томас.

— Нали ти казах, че е дълга история.

— Можеш да ми я разкажеш, докато те позакърпим.

Той не се противопостави. Поведе го през всекидневната към късия коридор. Накара го да седне на ръба на бялата вана и после пусна водата в мивката. Видя, че я гледа в огледалната вратичка на аптечката. Очите му бяха по-студени от водите в заливчето.

— Сигурен ли си, че не се нуждаеш от лекар? — попита го тя.

— Да.

Леонора отвори аптечката и извади малко спирт, памучни тампони и тубичка антибиотичен мехлем.

— Винаги ли пътуваш с напълно комплектувана аптечка? — попита той.

— Всъщност, да. Във всеки случай държа да имам подръка най-основните неща. Баба ме научи така. Тя смята, че човек трябва да е подготвен за всичко — обърна се към него. — Свали си якето и ризата. Трябва да видя пълния размер на пораженията.

— Не е чак толкова зле — той започна да сваля якето, но спря за малко, за да си поеме бавно дъх, и после завърши събличането с каменно изражение.

— Много те боли, нали? — пое връхната му дреха и я окачи на кукичката зад вратата. Нещо изтрака по дървото на рамката и я разсея.

— Какво е това?

— Гаечният ключ, който носех, за да поправя крана ти — той методично разкопчаваше копчетата на ризата си.

Когато я свали, Леонора с облекчение видя, че положението не е толкова лошо.

— Можеш ли да си поемеш дълбоко дъх?

Той се опита да го направи внимателно, докато опипваше с пръсти ребрата си.

— Да. Няма остра болка. Успокой се, Леонора. Само съм натъртен.

Тя натопи в спирт един тампон и се зае с охлузената му скула.

— Спокойно — каза му. — Дай да я почистя. Какво точно се случи там?

— Някакво друсано хлапе се опита да ми разбие главата със стик за голф и да ме хвърли в заливчето. Не успя. Това е краят на историята според Ед Стовал.

За миг си помисли, че не е чула правилно. Отдръпна тампона от лицето му.

— Какво? — едва изговори думата, езикът й бе надебелял. — Хлапето се опита да те убие?

— Смятат, че е бил дрогиран със „С и М“, за който чухме. Все още му се привиждат чудовища в спешното отделение. Явно ме е взел за такова.

Подът на банята пропадна под краката й и я остави да виси в безтегловност в средата на вселената. „В огледалния свят“ — помисли си тя. После прошепна:

— Сериозно говориш, нали?

— Определено не съм в шеговито настроение.

Леонора притисна с ръце натежалия си като олово стомах и се отдръпна да го разгледа по-добре, след което продължи с почистването на раната.

— Използвал е стик за голф?

— Ед каза, че хлапето е от отбора по голф на „Юбанкс“. Ох!

— Извинявай — тя натисна по-леко с тампона. — Знам какво си мислиш.

— Мисля си за чантата със стикове за голф, която видяхме в килера на Алекс Роудс.

— Знаех си. Спомена ли това пред Ед Стовал?

— Нямаше смисъл. Той се задоволи със собствената си версия за събитията, а моите показания не противоречаха на нея. Надявам се само, когато хлапето излезе от наркотичното опиянение, да е в състояние да каже на Ед откъде е взело дрогата, предизвикала халюцинациите с чудовища. Но не разчитам много на това. Лекарите в спешното казаха, че може и да не си спомня нищо. От няколкото подобни случая, на които са се натъквали, заключават, че ефектът от наркотика не е много предсказуем и се удвоява в комбинация с алкохол.

— Боже мой, Томас! Мислиш ли, че Алекс е дрогирал момчето и умишлено го е пратил да те убие?

— Вероятно не. Може би просто е искал да ме сплаши — той енергично разтърка дясното си рамо с лявата ръка. — Да ми покаже, че е по-здравословно да не се бъркам в личните му дела.

Тя се извърна, за да пусне окървавения тампон в кошчето.

— Откъде може да знае?

— За това, че проявяваме интерес към него ли? От Джули Бромли. Не бих се изненадал, ако е научил за малкия ни разговор с нея тази сутрин. Вероятно този факт го е притеснил.

Тя се взираше в отражението му в огледалото и не можеше да свали поглед.

— Трябва да съобщиш на Ед Стовал.

— Страшно ми се иска да беше толкова просто. Повярвай ми, на този етап би било пълна загуба на време.

— Ами ако и аз дойда с теб да потвърдя?

— Не се обиждай, но няма да помогне — устата му се изкриви в мрачна гримаса. — Ще сметне, че ме подкрепяш, защото имаме връзка.

Тя се покашля.

— Ясно. Ще си помисли, че съм заслепена от страст, така ли?

— Ед Стовал би приел всяко извинение, за да отхвърли историята ми, защото ще сметне, че още работя по теориите на Дийк — надигна се от мястото си той.

— Стой мирно! — тя взе тубичката с антибиотичния мехлем. — Още не съм свършила с теб.

 

 

След като направи всичко по силите си за натъртванията му, Леонора го заведе в кухнята. Примитивният гняв в погледа му най-после бе започнал да се уталожва, но все още изглеждаше доста опасен. Накара го да седне на масата и му даде таблетка срещу стресово главоболие. Наля чаша мляко и я постави пред него заедно с болкоуспокояващото.

— Имаш ли уиски? — изгледа той млякото.

— Не, съжалявам — усмихна му се леко.

— Ами онзи коняк, който сервира с ябълковия пай?

— Да — тя отвори шкафа, извади бутилката и наля солидно количество в една чаша.

— Благодаря — пое я той.

Леонора го наблюдаваше как преглъща хапчето и половината от течността в чашата наведнъж.

— Томас, какво ще правим, за бога?

— Не знам още. Трябва да поразмисля.

— Ами Алекс Роудс?

Той разсъждава над въпроса един дълъг миг.

— Вероятно ще приеме, че подозирам участието му в нападението, но също така съзнава, че не мога да направя нищо по въпроса. Много добре е запознат с мнението на местните хора. Знае, че всички, включително и шефът на полицията, смятат Дийк за обсебен от теориите си за убийството, и че всеки мой ход ще бъде разгледан като подкрепа и подхранване на заблудите на брат ми.

— Не можем просто да забравим факта, че може да е поръчал да те убият тази вечер.

— Смятам, че би могло да е от полза да го притиснем — предложи Томас. — Вече доста се е поизпотил, докато се чуди какъв ли ход ще предприема. Няма да е зле да се поизнерви. Изнервените хора допускат грешки. Междувременно, утре ще си поговорим с Маргарет Люис и ще видим какво ще стане. Нужна ни е стратегия.

— Стратегия?

— План, нали се сещаш? Наистина ми се ще да си съставим план. Винаги се чувствам по-добре, когато се ръководя по точки.

— Томас, не мисля… — намръщи се тя.

— Имаш ли нещо против да пренощувам тук?

Преди малко почти й се бе искало да го бе поканила да спи при нея, като си мислеше за всички причини, поради които идеята нямаше да е добра. Сега прекият въпрос я смути.

— Много си директен, Уокър — каза тя. — Какво стана с нежността и романтиката?

— В момента не ми е до нежност и романтика. Ако не искаш да спя тук, може да отидем у нас.

Деловият му тон я стресна. Тя се покашля.

— Имам чувството, че молбата ти да прекараш тук нощта не е продиктувана от желание за горещ, пламенен секс. Защо ме караш да избирам?

— Ако не се лъжа, че Роудс се опита да ме сплаши или дори да ме очисти тази вечер. Трябва да допуснем, че е имал някакви основания.

— Е и?

— Вече трябва да е научил, че и двамата сме замесени. Не е нужно да си гений, за да се сетиш, че ако ме счита за заплаха, вероятно и теб ще възприема по същия начин.

— Заплаха — тя въздъхна бавно. — Мисля, че схващам накъде биеш.

— Трябва да приемем, че ако има причини да ме причака край пътя, вероятно не е много благосклонно настроен и спрямо теб.

— Въпреки гледката на задните ми части, на която се възхищаваше онзи ден в супермаркета?

— Задните ти части са несравними, но не знам дали можем да разчитаме, че тяхната привлекателност, колкото и да е голяма, ще го възпре да ни създаде неприятности — Томас направи пауза. — Хора като Роудс не са способни напълно да оценят задните ти части, скъпа.

— Разбиваш илюзиите ми една след друга. Но разбирам доводите ти. Може би известно време не бива се отделяме един от друг. Да се пазим взаимно.

— Добра идея.

— Можеш да пренощуваш тук.

— Благодаря. Съжалявам за отсъствието на нежност и романтика.

Леонора се облегна на кухненския плот.

— Казват, че добрата връзка се основава на нещо повече от нежност и романтика, защото те не траят вечно.

— Чувал съм го — отвърна Томас.

— Добре че имаме нещо по-солидно и материално, върху което да изградим нашата връзка.

— Нима? И какво е то?

— Инструментите ти.

 

 

Когато Леонора излезе от банята по халат, го завари вече отпуснат на просторното легло. Може би просто си въобразяваше, но й се стори, че заема по-голямата част от наличното място. Беше се облегнал на фона на светлите чаршафи със скръстени зад главата ръце и я гледаше, докато загаси лампата.

— Исках да поправя погрешното впечатление, което ти създадох по-рано — каза той, когато се плъзна до него.

Тя леко го погали по гърдите, като се питаше колко ли го боли и къде.

— Какво погрешно впечатление?

— Когато те попитах дали мога да остана да пренощувам.

— Ммм?

— Молбата ми всъщност бе продиктувана предимно от загриженост за твоята безопасност. Но имаше и по-висш мотив.

— И какъв бе той?

— Освен това си търсех претекст за горещ, пламенен секс.

— Нима? В такъв случай жалко наистина, че тази вечер си така капнал.

— Не мисля, че ще е голям проблем. Само ми обещай, че ще бъдеш нежна.

 

 

Комбинацията от горещ, пламенен и много нежен секс, обезболяващите таблетки и съзнанието, че е в едно легло с Леонора, го приспаха за известно време.

За съжаление бе обезпокоен от следния сън:

Стоеше пред мивката в банята на Леонора и се опитваше да се обръсне. Но трудно виждаше какво прави, защото огледалото бе замъглено от пара. Взе една хавлиена кърпа и изтри лъскавата повърхност. Сега виждаше лице в огледалото… но не беше неговото.

От там го гледаше Алекс Роудс, а в злобните му златисти очи светеше мрачен подигравателен смях.