Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Smoke in Mirrors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Дим в огледалата

ИК „Хермес“, Пловдив, 2002

ISBN: 454–454–434–4

История

  1. — Добавяне

Девета глава

— Формулата е съобразена с индивидуалните особености на тялото ви — каза Алекс. — Няма двама клиенти, които да получат точно един и същи продукт, защото няма двама еднакви души.

— Разбирам — отвърна Елиса.

Той отвори шкафа и избра едно от малките сини шишенца в него.

— Освен това препаратът трябва да се приема под наблюдение. Много е важно. Затова настоявам клиентите ми да идват поне веднъж седмично за следващата доза.

— Какво съдържа? — гледаше синьото шишенце в ръката му.

— В основни линии е сложна смес от съставки, извлечени от няколко вида водорасли — затвори шкафа. — Изследванията ми показват, че на повечето хора им липсват основни хранителни елементи, които се намират само в морето. Помнете, по химичен състав кръвта ни е много близка до морската вода. На сушата често сме лишени от няколко субстанции, срещащи се в соленоводните басейни. В резултат често се намираме в хронично състояние на химически обусловен стрес. През годините това оказва влияние.

— Разбирам.

— Терапията ми се основава на принципа за възстановяване на подходящите нива на определени хранителни вещества и ензими в организма. Щом се постигне биохимичният баланс, ще бъдете в състояние да се справите със стреса много по-ефективно.

— Това би било чудесно — Елиса хвана чантата си. — Сега определено не я карам много добре.

Алекс се приближи към нея със синьото шишенце в ръка.

— Според професионалното ми мнение е най-добре да се използва двустранен подход към проблема — освен хранителната добавка препоръчвам психотерапия.

— Наистина не искам да говоря за личния си живот — скова се Елиса. — Не мога да го обсъждам с никого. Уговорих си този час само за да опитам добавката ви.

— Не се тревожете — успокои я той. — Не настоявам за психотерапията. Но би било неетично от моя страна да не спомена благотворния й ефект. Използвам напълно необичаен терапевтичен подход. Наричам го „огледален“. Това е форма на регресивна терапия, насочена към минали прераждания. Отбелязвам удивителни резултати с него.

От години не бе правил основни промени в шарлатанството си, но му даваше ново име винаги когато откриваше нов кабинет. Харесваше му думата огледален. Бе го измислил скоро след пристигането си в Уинг Коув. Този град и архитектурното му чудовище — Къщата на огледалата, се бе оказал източник на пряко вдъхновение в много отношения, най-вече финансово.

— Не вярвам в миналите прераждания — противопостави се Елиса нервно.

— Много хора не вярват в тях. Докато не започнат да се самоизследват. Събития и травми в минали наши прераждания често предизвикват стрес в настоящия ни живот, разбирате ли? Чрез изучаване на миналия си живот и преодоляване на напрежението в него можете да намалите настоящите нива на стреса.

— Възможно е да опитам някой ден. Може ли засега да получа само добавката?

— Да. Но ако някога почувствате нуждата да се задълбочите, моля, свържете се с мен. Аз съм квалифициран професионалист и можете да ми имате пълно доверие, че ще запазя в пълна тайна всичко, казано между нас.

Усмихна й се успокояващо, с което винаги печелеше доверието на клиентите си, и й подаде шишенцето. Не го бе грижа дали по-късно ще се запише за огледалната терапия. Елиса Кърн беше твърде скована и честна за неговия вкус. Нямаше да му бъде интересно да я вкара в леглото си.

— Мисля, че ще забележите благотворното въздействие почти веднага след първата доза — каза той.

— Надявам се.

 

 

— Чувствам се много странно — Леонора вдигна бинокъла към очите си и се взря през него. — Всъщност никога досега не съм шпионирала някого.

Томас държеше своя компактен и силно увеличаващ бинокъл фокусиран върху входната врата на Алекс Роудс. Къщата беше стара и олющена. Намираше се в самотна горичка почти на миля разстояние от центъра на Уинг Коув. Роудс очевидно обичаше уединението.

— Явно си водила безопасен живот — коментира Томас.

— Явно — завъртя бинокъла си. — Предполагам, че голямото черно комби с двойно предаване е на Алекс?

— Да. Тоя тип е луд по черното.

— Ами по-малката кола?

— Сигурно е на клиента му — предположи той.

— Позната ли ти е?

— Не. Но все пак би било интересно да видя кой се качва в нея.

— Питам се дали биха ни арестували за това — каза Леонора.

— За шпиониране на дома на Алекс? Съмнявам се.

— Ако ни хванат, искам да си спомниш, че идеята беше твоя.

— И ти изгаряше от нетърпение да дойдеш тук, доколкото си спомням.

— Добре, признавам, че начинът, по който Алекс ме заговори днес следобед, беше подозрителен. И определено не исках да идваш тук без мен. Но не виждам какво можем да научим от наблюдението на посещаващите го клиенти.

— Скучно ти е, нали?

— Малко — призна тя. — Освен това ми е студено. Мъглата се сгъстява с всяка минута.

— Предупредих те, че е нужно търпение.

— Не съм от търпеливите.

— Забелязах — Томас нагласи фокуса лекичко.

Тя замълча за миг.

— Значи ти си търпелив?

— Не обичам да бързам, освен ако няма основателна причина, а според моя опит такава рядко има.

— Хм.

Леонора запази тишина за известно време, а той виждаше, че не я свърта на едно място.

— Скоро ще се стъмни — каза тя след малко. — Може да е трудно да се приберем с колата, ако мъглата се сгъсти още повече. Колко още възнамеряваш да останеш тук?

— Колкото е необходимо.

— Нали нямаш намерение да седиш тук цяла нощ? — свали бинокъла от очите си.

— Можеш да си вървиш по всяко време — каза й меко. — Идеята да дойдеш с мен бе твоя.

— Хленча, нали? — изпъшка тя.

— Да, но няма нищо. Добре го правиш — продължи да изучава гледката през бинокъла. — Чудя се защо Роудс държи спуснати щорите на всички прозорци.

— Щорите? — тя вдигна отново своя бинокъл и го насочи към къщата. — Прав си. Всички са спуснати, нали? Е, и брат ти държи своите спуснати.

— Да, но мисля, че го прави, защото е потиснат и обича да прекарва много време пред компютъра. Роудс не ми се стори потиснат и знаем, че не е пред компютъра, защото вътре има клиент. Което ни оставя само една възможност.

— Каква? — свали бинокъла.

— Не бих се изненадал, ако Роудс се окаже от онези терапевти, които спят с клиентките си.

— Нямаш високо мнение за него, нали? — попита Леонора.

— Нямам доверие на човек, който носи жълти контактни лещи. Това е нещо като мото на семейство Уокър.

Замисли се над думите му.

— Не е по-лошо, от което и да е семейно мото — тя млъкна внезапно. — Ето я.

— Коя?

— Клиентката на Алекс. Току-що излезе от входната врата. Насочва се към колата си.

— Жена? — той вдигна бинокъла. Мъглата висеше като филизи над автомобилната алея, но все още бе достатъчно светло, за да разпознае русокосата жена със сковани рамене, която се качваше в малката кола.

— Елиса Кърн — обяви той. — Мислиш ли, че я чука?

— Като висококвалифицирана университетска библиотекарка отказвам да си правя изводи без подкрепящи ги доказателства. Но трябва да призная, че подобен сценарий би обяснил спуснатите щори.

— По дяволите! Горкият Ед Стовал.

— Шефът на полицията? Защо го съжаляваш?

— Защото останах с впечатлението, че е влюбен в Елиса по своя задръстенячки начин.

— О! — Леонора намести очилата си. — Би било тъжно, нали?

— Да, но за щастие не е наш проблем. Имаме си свои собствени.

Наблюдаваше как колата на Елиса изчезва в мъглата. После премести отново бинокъла си към дома на Алекс Роудс.

Той излезе на верандата, облечен в спортен екип и яке. Заключи входната врата, отиде до парапета и направи няколко упражнения за разтягане. Когато свърши, слезе по стълбите и се отдалечи.

— Нищо чудно, че е в такава отлична форма — прошепна Леонора.

— На неговата възраст човек трябва да подходи предпазливо към бягането. Отразява се зле на коленете.

— Изглежда, не му създават проблеми.

— Коленете са коварни. Никога не знаеш кога ще се обадят — Томас пусна малкия бинокъл в джоба на якето си. — Чакай ме тук, ей сега се връщам.

Вторачи се в него със стреснато изражение.

— Къде отиваш?

— Тъй като съм наблизо, а въпросният човек излезе, реших да се възползвам от момента.

— Как?

— Ще огледам къщата.

— Какво? Ще влезеш с взлом? — гласът й се извиси при последните две думи. — Луд ли си? Може да извика полиция и да те арестуват!

— Току-що излезе да потича. Вероятно ще отсъства поне половин час. А може и по-дълго. Ще вляза само за няколко минути.

— Не мисля, че идеята ти е добра.

— Не гледай, ако те притеснява — тръгна между дърветата.

— О, не, няма да те оставя — Леонора забърза след него. — Ако настояваш да го направиш, ще дойда и аз.

Чу приглушените й стъпки по влажната земя и спря, като се обърна и й прегради пътя.

— Не — отказа той.

— Не можеш да ме спреш, Томас! — възпротиви се тя. — Партньори сме, не помниш ли?

Яростната упоритост в гласа й го предупреди, че няма да е в състояние да я спре да го последва. Винаги можеше да се върне по-късно, без нея.

— Добре, зарежи го. Идеята беше лоша, сама го каза — посегна да я хване за ръка. — Хайде, да се махаме от тук.

— Знам какво си мислиш — забързано отстъпи извън обсега му, завъртя се на токчетата си и се отправи към къщата. — Възнамеряваш да се върнеш друг път и да се вмъкнеш без мен, нали?

— По дяволите, Леонора, чакай! — настигна я. — Съгласен съм с теб. Твърде рисковано е!

— Но това няма да те спре, нали?

Томас се изкуши да я вдигне и да я метне на рамото си. Но не му се вярваше подобно нещо да й хареса. Какво да прави човек с такава жена? Огледа се. Спускащата се нощ и мъглата осигуряваха отлично прикритие. В момента нямаше никаква опасност за тях. Ако се вмъкнеха и излезеха бързо, всичко щеше да е наред.

— Добре — съгласи се той. — И без това сме тук, защо да не го направим…

Леонора огледа прозорците.

— Как ще влезем?

Томас бръкна под якето си, извади малкия комплект инструменти, който носеше на колана си, и го отвори. Избра два от лъскавите шперцове.

— С това — каза той. — Оглеждай се за Роудс.

— Божичко! Значи си го планирал?

— Никога не правя нещо без предварителен план. Аз съм нещо от сорта педантично импулсивен тип.

Той изкачи трите стъпала до задната врата и се захвана за работа. Нужни му бяха по-малко от тридесет секунди, за да отключи.

— Ау! — прошепна Леонора. — Къде се научи на това?

— Занимавам се с преустройство на къщи, не помниш ли? Поставял съм и съм ремонтирал достатъчно ключалки през годините, за да познавам механизмите им.

Извади ръкавиците си и ги сложи, след което внимателно отвори вратата. Озова се в малка стая. В тъмнината изникна кошче за боклук. На земята се търкаляха чифт мръсни ботуши. Рафтовете по едната стена бяха отрупани с всякакви джунджурии, които човек очаква да намери в складово помещение — фенерче, батерии, градински маркуч, кухненски принадлежности. В ъгъла бе облегната чанта със стикове за голф.

Леонора застана на вратата зад него. Хвърли поглед през рамо и го последва в склада.

— Не пипай нищо — нареди й той.

— Не се безпокой, и аз имам ръкавици, виждаш ли? — протегна към него едната си ръка.

— Не бива да разместваме нищо. Няма защо да будим подозренията му — полека затвори вратата с облечената си в ръкавица ръка и влезе покрай нея в тесен коридор, който свързваше банята и спалнята с входната врата и кухнята. Спря, за да свикнат очите му с тъмнината. — Внимавай къде стъпваш — напомни й той.

— Заради дръпнатите щори тук е съвсем тъмно.

— Какво търсим?

— Откъде да знам? — спътникът й продължи по коридора към спалнята. — Никога преди не съм вършил подобно нещо.

— Но идеята беше твоя. Мислех, че имаш ясна цел. Не отговори, защото отваряше килера. По лавиците бяха подредени малки мускалчета и шишенца.

— Я виж това — каза той.

Леонора застана до него.

— Вероятно това са съставките на хранителната му добавка.

— Мислиш ли, че ще усети липсата на някое от тях? — взе едно от шишенцата.

— Сериозно ли говориш? — попита го остро.

— Ще взема само малка част от съдържанието на шишенцата. Роудс изобщо няма да забележи. Приеми го като произволно взета проба. Като тест за асоциацията на потребителите.

— В какво ще ги сложиш?

Върна се в малката кухня и взе няколко найлонови торбички.

— Смятам, че ще свършат работа — отвори три от мускалчетата и изтърси малко количество от съдържанието им в различни пликчета. Запечата ги и затвори шкафа. — Да видим какво друго можем да намерим — поведе я към спалнята.

Малката стая изглеждаше учудващо нормална. Мебелировката се изчерпваше с тоалетка, легло и стол, всички от дърво. Томас отвори гардероба и се изправи пред черно море. В него висяха черни ризи, черни панталони и дънки. Няколко чифта черни обувки и пантофи бяха грижливо подредени на пода. На специална закачалка бяха преметнати няколко черни вратовръзки с черни орнаменти.

— Забелязала ли си колко е театрален този тип? — попита той. — Фалшиви жълти очи, черни дрехи. Сякаш играе роля. Изненадан съм, че няма огледала над спалнята.

— Моля те — изгледа го неразгадаемо Леонора. — Нима си настроен така против Алекс, защото известно време е излизал с Мередит, след като си скъсал с нея?

— Това няма нищо общо.

Вярно беше, но не беше цялата истина.

Трябваше да си признае — изобщо не бе обръщал внимание на Алекс Роудс. До този следобед, когато от тротоара пред железарския магазин на Питни го видя да въвежда Леонора в кафенето. В онзи момент у него се породи дълбоко и непоколебимо недоверие към този тип. Но не мислеше, че Леонора би се съгласила с мотивите му. Дявол да го вземе, не бе сигурен дали разбира собствените си реакции въпреки подмолно прокрадващото се подозрение, че е твърде стар и преситен за този вид стихийни хормонални явления.

Затвори гардероба и отвори нощното шкафче.

— Е, кой би могъл да предположи?

Тя го погледна през спалнята.

— Какво има вътре?

— Огромна кутия с индустриално количество презервативи. Което предполага, че Роудс може наистина да спи с някои от клиентките си.

Съдейки по факта, че кутията бе наполовина празна, можеше да се обзаложи, че сексуалният живот на обекта им на изследване е много по-интересен от неговия собствен напоследък. Но подобна мисъл вероятно не подхождаше на един детектив, бил той и аматьор.

Леонора застана до него.

— Мили боже! Изглежда, е използвал голяма част от тях. Вероятно бягането го поддържа в добра форма.

Томас блъсна чекмеджето.

— Казах ти, че вреди на коленете.

— Знам, но вероятно не използва коленете си за тази работа.

— Ако е така, значи няма въображение.

Той отвори чекмеджето на скрина и видя купчина черни тениски и боксерки. Затвори го и дръпна следващото. Черни чорапи.

— Знаеш ли, не би било зле да попаднем на някакви банкови или финансови документи, но е малко вероятно — затвори последното чекмедже и огледа стаята. — Роудс ми изглежда предпазлив. Съмнявам се, че би оставил нещо уличаващо да се търкаля наоколо.

— Сега накъде?

— Иди в банята. Провери за рецепти или други интересни неща — Томас излезе в коридора. — Ще огледам всекидневната.

— Добре — Леонора изчезна зад ъгъла.

Въртеше се в мрака на затъмнената стая. На пръв поглед изглеждаше обикновена. Диванът бе покрит с щампирана дамаска в пастелни нюанси. Подът беше застлан с кръгъл плетен килим. На бюрото имаше затворен лаптоп. Погледна с копнеж към него, но не смееше да го задигне, а за разлика от Дийк му липсваха умения, за да преодолее личната защита на собственика и да влезе във файловете. Вместо това насочи вниманието си към дългата ниска маса, поставена върху килима. В нея имаше нещо странно. Приближи се и видя, че е покрита с черно кадифе. Личеше, че под него има някакъв предмет. Безпокойството, което го обзе, беше също толкова необяснимо и първично като собственическото сексуално чувство, което бе усетил при влизането си в кафенето и гледката на Роудс, който се опитваше да очарова Леонора. Не беше съвсем цивилизовано.

— В банята няма нищо необичайно — изрече Леонора зад гърба му. — Откри ли нещо тук?

— Може би.

— Черно кадифе? — тя бързо се приближи към него. — Без снимка на Елвис върху него. Видът му не вещае нищо хубаво, нали?

— Изглежда адски странно, наистина.

Той посегна, сграбчи черното кадифе и го вдигна от масата. В мрака заблестя кръгло огледало със загубила блясъка си от старост повърхност, обградено от сложно орнаментирана и силно потъмняла метална рамка. То не представляваше единна плоскост, а бе съставено от няколко концентрични изпъкнали и вдлъбнати окръжности. Всяка от тях произвеждаше умалено, леко изкривено, независимо отражение. В резултат се получаваха множество миниатюрни изопачени образи, които затрудняваха възприятията на очите.

— О, ъъъ! — възкликна Леонора. — Това определено е странно!

— Не бих могъл да се изразя по-съдържателно. Никога не съм виждал нещо подобно.

— А аз — да, в една от книгите в библиотеката на Къщата на огледалата.

Тя се наведе, за да го разгледа по-отблизо. Светлината в стаята едва достигаше, за да различи умаленото отражение на лицето си във всяка от концентричните окръжности. Някои от тях я правеха по-едра. Други я смаляваха. Обзе го усещане за нещо свръхестествено. Сякаш стотици малки Леонори бяха затворени в огледалните кръгове.

Без да мисли, Томас се протегна, издърпа я и я отдалечи от огледалото, докато кривите отражения изчезнаха.

Стресна се от внезапното движение, но не се възпротиви.

— Какво има? — попита го.

— Нищо — излъга я през зъби. — Просто исках да проверя нещо — посегна и хвана огледалото и частично го повдигна от масата. Беше изненадващо тежко.

Погледна избледнелия номер на гърба му.

— От колекцията на Къщата на огледалата е. Отзад има стар инвентарен номер — пусна го обратно на масата. — Роудс сигурно го е откраднал.

Леонора го наблюдаваше как разстила черното кадифе на предишното му място.

— Всяка от тези малки окръжности е направена от изпъкнало или вдлъбнато огледало — каза тя. — Не съм специалист, но напоследък направих доста сериозни проучвания. Предполагам, че датира от началото на деветнадесети век. Според онова, което съм чела, технологията, необходима за производството на такова необичайно огледало, е била разпространена едва към края на осемнадесети век. Подозирам, че е доста ценно.

— Вероятно — той се взираше в черното кадифе, което го покриваше. — Въпросът е защо Роудс го е взел и какво, по дяволите, прави с него?

— Може би разиграва клиентите си? — потръпна Леонора.

Почувства косъмчетата на тила му да настръхват. Адреналинът му се покачваше. Време бе да се измъкват от тук.

— Хайде! — сграбчи я за ръка и я повлече към задната врата. — Видяхме достатъчно. Да се махаме.

Тя не се възпротиви. Всъщност от желанието й да побърза заключи, че и тя като него няма търпение да си тръгне.

Чу стъпките на верандата точно когато отваряше задната врата. Роудс се връщаше от кроса си. По-скоро почувства, отколкото видя трепета от страх, който разтърси Леонора. Бутна я през отворената врата и я насочи към обвитите в мъгла дървета. Тя се завъртя и почти мигновено изчезна в мъглата.

Виждаш я, не я виждаш.

Изведнъж проумя защо Алекс се бе върнал неочаквано от кроса. Мъглата се бе сгъстила силно, докато двамата бяха в къщата. Когато светлината съвсем се стопеше, щеше да е невъзможно да виждаш на една ръка разстояние.

Ключовете на Роудс иззвънтяха в ключалката. Томас чу как предната врата се отваря точно когато затваряше внимателно задната. Силно приведен, той се отправи към прикритието на мъглата и дърветата.

— Насам — прошепна Леонора.

Вляво от себе си долови движеща се сянка, протегна се опипом и хвана ръката й. Заедно се потопиха дълбоко във влажните изпарения. Тъмнината ги обгърна и им предложи едновременно сигурност и нова опасност. Малко по-навътре в гората стана почти невъзможно да виждат накъде вървят. В плановете му не влизаше възможността да се загубят или да се блъснат в някой увиснал клон. Съществуваха и други опасности. Във влажната студена мъгла можеха да се лутат часове наред и да станат жертва на премръзването. Той спря Леонора.

— Чакай. Трябва да размисля. Не бива да се отдалечаваме много от къщата. Тя е единственият ни сигурен ориентир в тази мъгла.

В същия момент зад тях се появи слаба мъжделива светлинка.

— Благодаря ти, че светна лампата на верандата, Роудс — каза той тихо. — Точно това ни трябваше.

Стисна по-здраво ръката на спътницата си и тръгна надясно. Слабата светлинка оставаше зад рамото му, докато си проправяха път между дърветата. В резултат се получаваше пътека с форма на полуокръжност, чийто център бе къщата. След няколко минути излязоха на чакълената алея, водеща към шосето.

— Добре — каза той. — Чакълът издава много хубав звук. Наподобява хрущенето на корнфлейкс. Докато хрущи, значи вървим в правилната посока.

— Никога не съм виждала по-гъста мъгла.

— В града разправят, че от години не е имало по-лошо време.

Не след дълго стъпиха на асфалта. На шосето мъглата изглеждаше малко по-лека. Колата бе там, където я бяха оставили, скрита зад необитаема лятна къща. Томас се вгледа в съборетината с огънати стълби и заковани прозорци.

— Замалко да купя тази къщичка вместо онази, в която живееш — сподели той с Леонора, докато й отваряше вратата на колата. — Беше си направо пладнешки обир. Но се радвам, че избрах другата.

— И аз също — тя се намести на седалката. — Не бих искала да живея в такава близост до човек, който продава неизвестна субстанция в шишенца без етикети.

— При недвижимата собственост местонахождението е най-важно.

Мисълта, че мъжът със златистите очи можеше да й бъде съсед, бе по-обезпокоителна, отколкото на Томас му се щеше да признае, и то не само заради неизвестното прахообразно вещество в сините шишенца.

Седна зад волана и огледа пътя. Вече виждаше бялата линия. Мъглата се бе поразсеяла, поне засега. Може и да успееха да се приберат в Уинг Коув. В колата бе наистина студено. Пъхна ключа в стартера и пусна парното отопление.

— Измъкнахме се на косъм — изрече той, докато потегляше по шосето.

Леонора скръсти ръце и се взря право напред през стъклото.

— Ами ти какво очакваше? Все още сме новаци в детективската работа. Сигурна съм, че рано или късно, ще й хванем чалъма.