Анджей Сапковски
Нещо повече (9)

IX

— Юрга!

— Златолитке!

Тя се затича от портата, развявайки подаващите се изпод забрадката коси, спъваше се и викаше. Юрга подаде юздите на един от слугите, скочи от каруцата, понесе се срещу нея, хвана я през кръста, уверено я вдигна и я завъртя.

— Ето ме, Златолитке! Върнах се!

— Юрга!

— Върнах се! Хей, отваряйте портите! Господарят се върна! Ех, Златолитке!

Тя беше мокра и миришеше на сапун. Явно беше прала. Той я остави на земята, но тя не го пускаше — трепереща, топла.

— Води ме вкъщи, Златолитке.

— О, Богове, ти се върна… Не можех да спя нощем… Юрга… Не можех да спя нощем…

— Върнах се. Ех, върнах се! И се върнах богат! Виждаш ли каруцата? Хей, вкарай я през портата. Виждаш ли каруцата, Златолитке? Карам много стока, за да…

— Юрга, остави я каруцата, остави я стоката… Ти се върна… Здрав… Читав…

— Богат се върнах, казвам ти. Сега ще видиш…

— Юрга? А кой е този? Този там, облеченият в черно? Богове, той е с меч…

Търговецът се обърна. Вещерът беше слязъл от коня и се бе извърнал, уж че оправя юздите и дисагите. Не поглеждаше към тях, не се приближаваше.

— После ще ти разкажа. Ох, Златолитке, ако не беше той… А къде са децата? Здрави ли са?

— Здрави са, Юрга, здрави са. Отидоха в полето да се целят по гаргите, но съседите ще им кажат, че си си дошъл. Ей сега ще дойдат, и трите…

— Трите? Как така, Златолитке? Да не би…

— Не… Но трябва да ти кажа нещо… Нали няма да се сърдиш?

— Аз? На теб?

— Приютих едно момиченце, Юрга. Взех я от друидите, знаеш, от тези, които след войната спасяваха деца… Събираха из горите бездомни и загубили се дечица… Полуживи… Юрга? Сърдиш ли се?

Юрга, притиснал длан към челото си, се оглеждаше. Вещерът вървеше бавно след каруцата, като водеше коня си за юздите. Не гледаше към тях и постоянно извръщаше поглед.

— Юрга?

— О, богове — простена търговецът. — О, богове! Златолитке… Това, което не съм очаквал! Вкъщи!

— Не се ядосвай, Юрга… Ще видиш, че ще я обикнеш. Момичето е умно, мило, работливо… Малко е странна… не иска да казва откъде е, веднага се разплаква. Но аз и не я питам. Юрга, нали знаеш, че винаги съм искала да имам момиче… Какво ти е?

— Нищо — рече той тихо. — Нищо. Предопределението. През целия път говореше насън, бълнуваше: предопределението, та предопределението… О, богове… Не е за нашия разум това, Златолитке. Не можем да разберем какво си мислят тези като него. Какво виждат насън… Не е за нашия разум това…

— Татко!

— Надбор! Сулик! Колко сте пораснали, като бичета! Бързо при мен! По-живо…

Той се сепна, когато видя малкото слабичко момиче с пепеляворуса коса, което вървеше бавно след момчетата. То го погледна с огромни очи, зелени като пролетна трева, блеснали като две звездички. Момичето изведнъж подскочи и хукна към… Извика — тънко и пронизително…

— Гералт!

Вещерът се извърна от коня с мигновено ловко движение. И се затича към нея. Юрга го погледна изумено. Не беше предполагал, че е възможно човек да се движи толкова бързо.

Срещнаха се насред двора. Момичето с пепеляворуси коси и сива рокличка и белокосият вещер с меч на гърба, целият в черна кожа, горяща от сребро. Вещерът летеше с меки скокове, а момичето тичаше към него. Той падна на колене и тънките ръчички на детето го прегърнаха през шията, а пепеляворусите й коси се разпиляха на раменете му. Златолитка извика приглушено. Юрга я прегърна и я притисна безмълвно към себе си, а с другата ръка придърпа и прегърна момчетата.

— Гералт! — повтаряше момичето, притиснало се към гърдите на вещера. — Ти ме намери! Знаех си! Винаги съм знаела! Знаех, че ще ме намериш!

— Цири!

Юрга не виждаше лицето на вещера, скрито в пепеляворусите коси. Виждаше само ръцете в черни ръкавици, които стискаха раменете и ръцете на момичето.

— Ти ме намери! Ох, Гералт! През цялото време те чаках! Толкова ужасно дълго… Ще бъдем заедно, нали? Сега ще бъдем заедно, нали? Кажи, Гералт! Завинаги! Кажи!

— Завинаги, Цири!

— Така, както казваха, Гералт! Както казваха… Аз съм твоето предопределение? Нали? Твоето предопределение ли съм?

Юрга видя очите на вещера. И много се учуди. Чуваше тихия плач на Златолитка, усещаше как треперят ръцете й. Знаеше, че няма да разбере отговора, но го чакаше. И го дочака.

— Ти си нещо повече, Цири. Нещо повече.