Анджей Сапковски
Нещо повече (8)

VIII

— Господин Гералт?

— Да, Юрга?

Търговецът наведе глава, помълча известно време, навивайки на пръста си остатъка от тънкия ремък, с който оправяше седлото на Гералт. После леко побутна с юмрук в гърба стягащия каруцата младеж.

— Седни на резервната, Поквит. Аз ще карам тази. Елате при мен на капрата, господин Гералт. Какво още се въртиш около каруцата, Поквит? Хайде, отивай отпред. Трябва да поговорим насаме.

Плотка, следваща каруцата, изцвили и опъна ремъка, явно завидяла на кобилата на Поквит, която се понесе в галоп по пътя.

Юрга цъкна с език и удари леко конете с поводите.

— Значи — започна той след кратко забавяне, — работата е такава, господине… Обещах ви… Тогава, на моста… Заклех ви се…

— Не трябва — прекъсна го бързо вещерът. — Не трябва, Юрга.

— Трябва — рече рязко търговецът. — Няма да си престъпя думата. Това, което заваря вкъщи, и не съм очаквал, ще бъде ваше.

— Стига. Нищо не искам от теб. Квит сме.

— Не, господине. Ако заваря такова нещо вкъщи, значи това е предопределението. А ако човек се надсмее над предопределението или се опита да го излъже, то ще го накаже жестоко.

„Знам — помисли си вещерът. — Знам.“

— Обаче… господин Гералт…

— Какво, Юрга?

— Няма да заваря вкъщи нищо неочаквано. Или поне не такова, на каквото разчитате. Чуйте, господин вещерю: откакто роди последното ни дете, Златолитка, жена ми, не може вече да ражда, така че няма да има дете вкъщи. Струва ми се, че не сте уцелили.

Гералт не отговори.

Юрга също замълча. Плотка отново изцвили и се дръпна встрани.

— Но аз имам двама сина — припряно добави Юрга, втренчил поглед в пътя. — Здрави, силни и никак не са глупави. Вече наближава времето да им търся занаят. За единия си мислех, че може да ми помага в търговските дела. А другият…

Гералт мълчеше.

— Какво ще кажете? — Юрга се обърна и го погледна. — Поискахте на моста да се закълна. Трябва ви момче за вещерските ви дела, не за нещо друго. А защо това момче непременно трябва да е Дете на изненадата? Не може ли да бъде съвсем очаквано? Имам двама, нека единият да се учи за вещер. Работа като работа. Нито по-лоша, нито по-хубава…

— Сигурен ли си — попита тихо Гералт, — че не е по-лоша?

Юрга присви очи.

— Да се защитават хората, да се спасява животът им — според вас това хубаво ли е, или лошо? Тези четиринайсетте на Хълма? Вие на онзи мост? Какво правехте — добро или зло?

— Не знам — изрече Гералт с усилие. — Не знам, Юрга. Понякога ми се струва, че знам. А друг път се съмнявам. Ти би ли искал сина ти да го измъчват такива съмнения?

— Нека го измъчват — каза търговецът сериозно. — Нека го измъчват. Защото именно в това се състои човешката доброта.

— В кое?

— В съмненията. Само злото, господин Гералт, никога няма съмнения. А от предопределението си никой не може да избяга.

Вещерът не отговори.

Пътят завиваше към висок склон с бели брези, които незнайно как се задържаха по почти отвесните скали. Листата им бяха пожълтели. „Есен — помисли си Гералт. — Отново е есен.“ Някъде долу проблясваше реката, белееше се новата дървена ограда на близката стражева кула. Скърцаше чекрък.

Корабът се приближаваше към брега — гонеше вълната пред себе си и пореше водата с тъпия си нос, разгонвайки застиналите по тинестата повърхност сламки и листа. Скърцаха въжетата, дърпани от превозвачите. Събралата се на брега тълпа шумеше и в този шум имаше всичко: викове на жени, ругатни на мъже, плач на деца, рев на добитък, цвилене на коне, блеене на овце. Еднообразната басова музика на страха.

— Дръпнете се! Дръпнете се назад, кучи синове! — викаше един конник с омотана с окървавен парцал глава. Конят му, потънал до корема, крачеше с усилие през водата, като вдигаше високо предните си крака. На пристана цареше суматоха, чуваха се викове — войници с щитове разбутваха тълпата и удряха, където сварят, с върховете на копията си.

— Махайте се от кораба! — викаше ездачът и размахваше меча си. — Само войската! Отстъпете, че ще хвърчат глави!

Гералт дръпна юздата и спря кобилата си, която затанцува на самия край на клисурата.

По клисурата, дрънчейки с оръжията си и с броните си, вървяха тежковъоръжени воини, които вдигаха облак прах, поглъщащ бягащите в тила щитоносци.

— Герааалт!

Той погледна надолу. В изоставена на пътя пълна с дървени клетки каруца подскачаше и размахваше ръце слаб мъж с вишневочервен кафтан и шапка с перо от чапла. В клетките крякаха и пърхаха с криле гъски и кокошки.

— Герааалт! Аз съм!

— Лютиче! Ела тук!

— Дръпнете се! Дръпнете се от кораба! — викаше на пристана конникът с превързаната глава. — Корабът е само за войската! Ако искате на другия бряг, кучи синове, хващайте брадвите и вървете в гората, правете салове! Корабът е само за войската!

— О, богове, Гералт! — задъхваше се поетът, докато се изкачваше по склона на клисурата. Вишневочервеният му кафтан беше обсипан с пера като със сняг. — Виждаш ли какво става? Тези са от Соден, сигурно са загубили битката и са започнали отстъпление. Какви ги говоря, какво ти отстъпление! Бягство, просто паническо бягство! И ние трябва да бягаме, Гералт! На другия бряг на Яруга…

— Какво правиш тук, Лютиче? Откъде се взе?

— Какво правя ли? — промърмори бардът. — И питаш? Бягам, като всички останали, цял ден се друсам на тази каруца! Някакъв кучи син ми открадна коня през нощта. Гералт, умолявам те, измъкни ме от този ад! Казвам ти, нилфгардците могат да се появят всеки момент. Който не прекоси Яруга, ще мине под ножа. Под ножа, разбираш ли?

— Не изпадай в паника, Лютиче.

Долу, на пристана, насила качваните на кораба коне цвилеха и удряха с копита по дъските. Издигаха се вопли. Цареше суматоха. Чу се плясък — някаква каруца потъваше във водата. Теглещите я волове подаваха муцуни над повърхността и ревяха. Гералт гледаше как чувалите и сандъците от каруцата се въртят в потока, удрят се в кораба и се понасят по течението. Викове, проклятия, ругатни. В клисурата се кълбеше прах и се носеше тропот на копита.

— Поред! — викаше превързаният, напирайки с коня си към тълпата. — Спазвайте ред, мамицата ви! Поред!

— Гералт — простена Лютичето и се хвана за стремето. — Виждаш ли какво става? Няма да успеем да се доберем до кораба. Ще прекарат оттатък колкото войници успеят, а после ще го изгорят, за да не могат нилфгардците да го използват. Винаги правят така, нали?

— Да — съгласи се вещерът. — Обикновено така правят. Но не мога да разбера защо е тази паника. Какво, това да не е първата война, не е ли имало други преди тях? Както обикновено — изтребва се половината войска на всеки от кралете, а после кралете се договарят, подписват мир и се напиват по случая. За тези, които сега се блъскат на пристана, по принцип нищо няма да се промени. За какво е цялата тази паника?

Лютичето го погледна внимателно, без да пуска стремето.

— Изглежда, си зле информиран, Гералт — каза той. — Или не си в състояние да разбереш значението на случващото се. Това не е обикновена война за наследяване на трона или за шепа земя. Това не е спречкване между двама феодали, което селяните наблюдават, без да прекъсват прибирането на сеното.

— Тогава какво е? Обясни ми, защото всъщност не знам какво става. Честно казано, не ме интересува особено, но ми обясни все пак.

— Досега не е имало подобна война — каза сериозно бардът. — Армията на Нилфгард оставя подире си изпепелена земя и трупове. Цели полета трупове. Това е война на унищожение, пълно унищожение. Нилфгард против всички. Жестокостта…

— Няма и никога не е имало война без жестокости — прекъсна го вещерът. — Преувеличаваш, Лютиче. Тук всичко е като с този кораб: обикновено така се постъпва. Така да се каже, военна традиция. Откакто свят светува, войските убиват, грабят, палят и насилват, не непременно в този ред. Откакто свят светува, по време на война селяните се крият в горите с жените си и най-ценното от имуществото си, а когато всичко свърши, се връщат по домовете си…

— Не и в тази война, Гералт. След тази война никой няма да има къде да се връща. Нилфгард оставя след себе си пожари, войската се движи като лавина и помита всичко по пътя си. Бесилките и коловете се простират на цели версти по пътищата, димът от пожарите застила небето по целия хоризонт. Казваш, че откакто свят светува, не е имало такова нещо? Вярно е. Откакто свят светува. Нашият свят. Но, изглежда, нилфгардците са дошли отвъд планините, за да унищожат света ни.

— Това няма смисъл. На кого му е притрябвало да унищожава света ни? Войните не се водят, за да се унищожава. Войните се водят по две причини — власт и пари.

— Не философствай, Гералт. Това, което става, не може да се промени с философия! Защо не ме слушаш? Защо не виждаш? Защо не искаш да разбереш? Повярвай ми, Яруга не може да спре нилфгардците. През зимата, когато реката замръзне, те ще продължат нататък. Казвам ти, трябва да се бяга, трябва да се бяга на север, може би няма да стигнат дотам. Но дори и да не стигнат, светът ни вече никога няма да бъде същият. Гералт, не ме изоставяй тук. Няма да се справя сам. Не ме изоставяй!

— Ти си се побъркал, Лютиче. — Вещерът се наведе напред в седлото. — Ти явно съвсем си откачил, щом си мислиш, че мога да те изоставя. Дай ръка, скачай на коня. Няма какво да правиш тук, така или иначе няма да се добереш до кораба. Ще те отведа нагоре по реката, ще потърсим лодка или сал.

— Нилфгардците ще ни хванат. Вече са близо. Видя ли конниците? Изглежда, идват направо от сражение. Да тръгнем надолу по реката, към устието на Ина.

— Престани да се вайкаш. Ще се промъкнем, ще видиш. Надолу по реката също са се скупчили тълпи от хора, при всеки кораб ще е като тук, сигурно вече всички лодки са отмъкнати. Да тръгнем нагоре, срещу течението; не се бой, ще те прехвърля, дори и да се наложи да е на някой дънер.

— Другият бряг едва се вижда!

— Стига си опявал! Казах ти — ще те прехвърля.

— А ти?

— Качвай се на коня. Ще поговорим по пътя. Ей, какво правиш, не с тоя чувал! Какво, да не искаш да строшиш гръбнака на Плотка?

— Това Плотка ли е? Но Плотка беше червеникавокафява, а тази е кестенява.

— Всичките ми кобили се казват Плотка. Много добре го знаеш и престани да дрънкаш. Нали ти казах — хвърли чувала. Какво имаш там, по дяволите, злато ли?

— Ръкописи! Стихове! И малко ядене…

— Хвърли го в реката. Ще напишеш нови. А храната ще си поделим.

Лютичето направи жалостива физиономия, но не спори повече, а със замах хвърли чувала в реката. Скочи на коня, настани се върху дисагите и хвана вещера за кръста.

— Напред, напред — говореше той припряно. — Да не губим време, Гералт, да тръгнем към гората, преди да…

— Престани, Лютиче, започваш да предаваш паниката си на Плотка.

— Не ми се присмивай. Ако беше видял каквото видях аз…

— Млъкни, по дяволите! Да вървим, искам да уредя прехвърлянето ти, преди да мръкне.

— На мен? А ти?

— Аз имам работа от тази страна на реката.

— Сигурно си полудял, Гералт. Какво, не ти ли е мил животът? Каква работа?

— Това не те засяга. Отивам в Цинтра.

— В Цинтра? Вече няма Цинтра.

— Какви ги говориш?

— Вече няма Цинтра. Само пепел и купчина камъни. Нилфгардците…

— Слизай, Лютиче.

— Какво?

— Слизай! — Вещерът рязко се обърна. Трубадурът погледна в лицето му и моментално скочи на земята, отстъпи назад и се спъна.

Гералт слезе бавно. Прехвърли повода през главата на кобилата, постоя нерешително и после изтри лицето си, без да сваля ръкавицата. Седна край една яма, под разперил листа дрян с кървавочервени плодчета.

— Ела тук, Лютиче — каза той. — Седни и разкажи какво става с Цинтра. Всичко.

Поетът седна.

— Нилфгардците нахлули там през едно дефиле — започна той след кратко мълчание. — Обкръжили армията на Цинтра в долината Марнадал. Разразила се битка, която продължила през целия ден, от сутринта до вечерта. Хората от Цинтра се съпротивлявали яростно, но половината били избити. Кралят загинал и тогава кралицата…

— Каланте.

— Да. Не допуснала паника, не позволила на останалите да се разбягат, събрала около себе си и около знамето когото могла, пробили обръча на врага и се промъкнали през реката към града. Тези, които успели.

— А Каланте?

— С шепа рицари останала при реката, за да прикрият отстъплението на останалите. Разправят, че се е била като мъж, хвърляла се е като обезумяла в самия вихър на сражението. Наболи я с пики, когато налетяла върху нилфгардската пехота. Отнесли я в града, тежко ранена. Какво има в манерката, Гералт?

— Вино. Искаш ли?

— Може.

— Разказвай. Разказвай по-нататък, Лютиче. Всичко.

— Градът по принцип бил без защита, нямало кой да стои на стените. Оцелелите рицари, семействата им, велможите и кралицата… се барикадирали в двореца. Нилфгардците го превзели за нула време и магьосниците им разбили на пух и прах портата и част от стените. Не поддала само вратата на кулата, явно е била подсилена от могъщи магьосници, защото устояла на нилфгардската магия. И все пак след четири дни нилфгардците нахлули в покоите. Но не заварили никой жив. Нито един човек. Жените убили децата си, мъжете убили жените си и се самоубили с мечовете или… Какво ти е, Гералт?

— Разказвай, Лютиче.

— Или… Като Каланте… С главата надолу от балкона, от самия връх. Разправят, че е молила да я убият, но никой не искал. Тогава допълзяла до балкона и… с главата надолу. Разправят, че правили с тялото й ужасни неща… Не ми се говори за това. Какво ти е?

— Нищо. Лютиче… В Цинтра имаше… едно момиче. Внучка на Каланте, на около десет-единайсет години. Казваше се Цири. Чу ли нещо за нея?

— Не. Но в града и двореца имало страшно клане и почти никой не оцелял. А от защитниците на кулата не оживял абсолютно никой, казах ти. Повечето жени и деца от най-знатните родове били именно там.

Вещерът мълчеше.

— Тази Каланте — попита Лютичето. — Познаваше ли я?

— Познавах я.

— А момичето, за което питаш? Цири?

— И нея я познавах.

Откъм реката полъхна ветрец, развълнува водата, разлюля клоните и от тях заваляха листа. „Есен — помисли си вещерът. — Отново е есен.“

Изправи се.

— Вярваш ли в предопределението, Лютиче?

Трубадурът вдигна глава, погледна го с широко отворени очи.

— Защо питаш?

— Отговори ми.

— Ами… вярвам.

— А знаеш ли, че само предопределението не е достатъчно? Нужно е нещо повече?

— Не разбирам, Гералт.

— Не си само ти. Но е вярно. Нужно е нещо повече. Бедата е там, че аз… Аз вече никога няма да узная какво е то.

— Какво ти е, Гералт?

— Нищо, Лютиче. Сядай. Да вървим, денят си минава. Откъде да знам колко време ще ни трябва, за да намерим лодка, и то голяма. Няма да оставяме Плотка я.

— Ще се прехвърлим заедно? — зарадва се поетът.

— Да. На този бряг на реката вече няма какво да търся.