Анджей Сапковски
Нещо повече (3)

III

— Къде… съм?

— Лежете, господине, не мърдайте, защото всичко ще се размести и ще се пръсне. Изгризали са ви бедрото до кост, гадините, колко кръв изтече… Не ме ли познахте? Аз съм Юрга! Мен спасихте на моста, помните ли?

— Аха…

— Жаден ли сте?

— Адски…

— Пийте, господине, пийте. Имате треска.

— Юрга… Къде сме?

— Пътуваме с каруцата. Не говорете, господине, и не мърдайте. Трябва да се измъкнем от горите и да стигнем до човешките селища. Да намерим някой, който разбира от лечителство. Това, че ви превързахме, не е достатъчно. Кръвта продължава да тече…

— Юрга?

— Да, господине?

— В моето сандъче… Шишенце… Със зелен печат. Скъсай печата и ми сипи… В някаква чаша. Измий хубаво чашата и никой да не пипа шишенцето… Ако му е мил животът… По-бързо, Юрга. По дяволите, как друса тази каруца… Шишенцето, Юрга…

— Готово… Пийте…

— Благодаря… Сега слушай. След малко ще заспя. Ще се мятам и ще бълнувам, после ще стана неподвижен като мъртвец. Това не е страшно, не се бой…

— Лежете, господине, защото раната ще се отвори и кръвта ви ще изтече.

Вещерът падна върху кожата и започна да върти глава. Усети как търговецът го покрива с кожух и чул, който силно миришеше на конска пот. Каруцата се друсаше леко и всеки тласък предизвикаше дива болка в бедрото му. Гералт стисна зъби. Над себе си виждаше милиарди звезди. Толкова близко, сякаш бе достатъчно да протегне ръка, за да ги докосне. Точно над главата му, над върховете на дърветата.

Избираше пътя си така, че да се държи встрани от светлината, от лагерните огньове, и през цялото време да е в укритието на танцуващите сенки. Това не беше лесно, защото покрай него постоянно пламтяха огньове от елови клони, червените езици на пламъците се извиваха към небето, клоните пукаха, сипеха се искри, осветяващи насядалите около огньовете хора.

Гералт се забави, за да пропусне препречилия пътя див хоровод. Някой го дръпна за ръкава и се опита да пъхне в ръката му дървено канче, от което излизаше пяна. Той отстрани меко, но решително клатушкащия се мъж, който разливаше наоколо бира от бъчонката, която държеше под мишница. Не му се пиеше.

Не и в такава нощ.

Недалече, на скеле от брезови стебла, издигащо се до огромен огън, светлокосият Майски крал с венец и панталони от груб плат целуваше червенокосата Майска кралица, опипвайки гърдите й, напиращи през тънката, пропита с пот риза. Монархът беше повече от леко пиян, олюляваше се, стараейки се да запази равновесие, прегърнал през рамо Кралицата, и притискаше към нея юмрука си, стиснал халба бира. Кралицата, също не съвсем трезва, с венец, постоянно падащ върху очите й, беше прегърнала Краля през шията и пристъпваше от крак на крак. Тълпата ръкопляскаше под скелето, пееше, крещеше и размахваше пръчки, украсени с гирлянди от зеленина и цветя.

— Белетейн! — извика право в ухото на Гералт млада дребна девойка. Хвана го за ръкава и го придърпа насред обграждащия ги хоровод. Затанцува до него, размахвайки полата си и окичените си с цветя коси. Той й позволи да го увлече в танца и двамата се завъртяха, ловко избягвайки другите двойки.

— Белетейн! Майската нощ!

Наоколо цареше оживление, чуваха се писъци, нервен смях, някакъв момък носеше към края на кръга от светлина девойка, която се преструваше, че се съпротивлява. Хороводът се виеше с диви крясъци между огньовете. Някой се спъна и падна, разкъса веригата от ръце и раздели хората на малки групички.

Девойката, гледайки Гералт изпод украсяващите челото й листа, се притисна в него и го прегърна, дишайки тежко. Той я хвана грубо — по-грубо, отколкото беше възнамерявал. Ръцете му, притиснати към гърба й, усетиха горещата влага на тялото й, проникваща през тънкия лен. Тя вдигна глава. Очите й бяха затворени, зъбите й блестяха зад леко повдигнатата горна устна. Миришеше на пот и акорус, на дим и похот.

„Защо не?“ — помисли си той, като продължаваше да притиска гърба й, наслаждавайки се на влажната, пареща топлина. Девойката не беше негов тип — прекалено дребна, твърде закръглена, — чувстваше под дланта си мястото, където прекалено стегнатият корсаж се бе впил в плътта й, разделяйки гърба й на две рязко разграничени половини, каквито не би трябвало да има. „Защо не — запита се отново, — нали в такава нощ… Това няма значение.“

Белетейн… Огньове до хоризонта. Белетейн, Майската нощ.

Най-близкият огън с трясък погълна хвърления към него наръч сухи клони, лумна и заля всичко наоколо със златиста светлина. Девойката вдигна глава, отвори очи и го погледна в лицето. Той чу как тя шумно си пое въздух, усети как се напряга, как рязко опира ръце в гърдите му. Веднага я пусна. Тя се олюля и леко се отдръпна от него, но бедрата й си останаха прилепени до неговите. После наведе глава, свали ръцете си и отстъпи, извърнала поглед.

Няколко мига не помръдваха, но ето че върналият се хоровод отново връхлетя върху тях, подхвана ги и ги завъртя. Девойката бързо се извърна и избяга, опитвайки се непохватно да се присъедини към танцуващите. Погледна към него. Само веднъж.

Белетейн…

„Какво правя тук?“

В мрака заискри звезда, примигна и привлече погледа му. Медальонът на шията на вещера потрепна. Гералт неволно разшири зеници и с усилие проби мрака с поглед.

Жената не беше селянка. Селянките не носят черни кадифени наметала. Селянките, които мъжете носеха или дърпаха към храстите, които викаха, кикотеха се, дърпаха се и се съпротивляваха като пъстърви, когато ги вадят от водата. И нито една от тях не водеше в мрака високи светлокоси младежи с развяващи се ризи.

Селянките не носят на шията си невен и отрупани с диаманти обсидианови звезди.

— Йенефер.

Неочаквано разширили се виолетови очи, горящи върху бледо триъгълно лице.

— Гералт…

Тя пусна дланта на светлокосия херувим с блестящи от пот гърди като медни плочи. Младежът се олюля, падна на колене, тръсна глава и се огледа, примигвайки. Стана бавно, хвърли им объркан поглед и после тръгна с несигурна крачка към огньовете. Магьосницата дори не погледна подире му. Гледаше към вещера, а ръката й силно стискаше ръба на наметалото.

— Радвам се, че се срещаме отново — каза той с лекота. И веднага усети как спада появилото се между тях напрежение.

— И аз — усмихна се тя. Стори му се, че в тази усмивка има нещо измъчено, но не беше сигурен. — Много приятна изненада, не отричам. Какво правиш тук, Гералт? Ах… Извинявай за нетактичността. Естествено, същото, което и аз. Та това е Белетейн. Просто ти ме хвана, така да се каже, на местопрестъплението.

— Попречих ти.

— Ще го преживея — засмя се тя. — Нощта не е свършила. Ако поискам, ще привлека друг.

— Жалко, че аз не умея така — каза той, като с усилие се правеше на равнодушен. — Току-що една видя на светлината очите ми и избяга.

— На зазоряване — каза Йенефер и се усмихна още по-изкуствено, — когато съвсем се разлудуват, това ще им стане безразлично. Все ще намериш някоя, ще видиш…

— Йен… — думите заседнаха в гърлото му. Гледаха се дълго, много дълго, а червеният отблясък на огньовете играеше върху лицата им. Йенефер изведнъж въздъхна и прикри очи с ресниците си.

— Не, Гералт. Не бива да започваме…

— Това е Белетейн — прекъсна я той. — Забрави ли?

Тя се приближи бавно, сложи длани на раменете му и докосна с чело гърдите му. Той галеше враните й коси с виещи се като змии къдрици.

— Повярвай ми — прошепна тя и вдигна глава. — Не бих се поколебала дори за миг, ако ставаше въпрос само за… Но няма смисъл. Всичко ще започне отново и ще свърши както преди. Няма смисъл да…

— Нима всичко трябва да има смисъл? Това е Белетейн.

— Белетейн. — Тя се извърна. — И какво? Нали нещо ни е довело при тези весели хора, при огньовете им? Искали сме да потанцуваме, да подивеем, да се понапием и да се възползваме от ежегодно царящата тук свобода, неразривно свързана с празника на повтарящия се цикъл на природата. И моля ти се, срещаме се след… Колко време мина? Година?

— Година, два месеца и осемнайсет дни.

— Колко трогателно. Умишлено ли ги броиш?

— Да. Йен…

— Гералт — прекъсна го тя, отстъпи рязко и вдигна глава. — Ще го кажа ясно. Не искам.

Той кимна, за да й покаже, че се е изразила достатъчно ясно.

Йенефер отметна наметалото и под него се видяха много тънка бяла блуза и черна пола, стегната с колан от сребърни брънки.

— Не искам — повтори тя — да започваме отначало. А да направя с теб това… което смятах да направя с онзи русичкия… По същите правила… Това, Гералт, не ми изглежда красиво. Обидно е и за теб, и за мен. Разбираш ли?

Той отново кимна. Тя го погледна изпод спуснатите си ресници.

— Няма да си тръгнеш, нали?

— Не.

Тя помълча известно време, неспокойно помръдвайки пръсти.

— Сърдиш ли се?

— Не.

— Тогава ела да поседнем някъде по-надалече от глъчката и да си поговорим. Защото, виждаш ли, аз се радвам на срещата ни. Наистина. Да поседим малко заедно. Искаш ли?

— Добре, Йен.

Отдалечиха се в мрака, към пиреновите храсталаци, към черната стена на гората, като заобиколиха прегърнатите двойки. Наложи им се да вървят доста, за да намерят място, което си е само тяхно. Сухо хълмче, обрасло с хвойнови храсти, стройни като кипариси.

Магьосницата свали наметалото си и го разстла на земята. Той седна до нея. Много му се искаше да я прегърне, но от инат не го направи. Йенефер оправи блузата си с дълбоко деколте, погледна го проницателно, въздъхна и го прегърна. Това можеше да се очаква. За да чете мисли, й се налягаше да напряга волята си, но намеренията улавяше неволно.

Мълчаха.

— О, по дяволите — каза тя и се отдръпна. Вдигна ръка, изрече заклинание и над главите им се издигнаха червени и зелени кълба, които се пръснаха високо в небето и се разпаднаха на разноцветни късчета. Откъм огньовете долетя смях и радостни възклицания.

— Белетейн — каза тя тъжно. — Майската нощ… Цикълът се повтаря. Нека се радват… щом могат.

В околността имаше и други магьосници. В далечината в небето се врязаха три оранжеви мълнии, а от другата страна, отвъд гората, се издигна истински гейзер от разноцветни кръжащи метеори. Хората около огньовете възкликваха гръмогласно и крещяха смаяно. Гералт погали сдържано къдриците на Йенефер, вдъхвайки аромата на люляк и касис. „Ако я пожелая прекалено силно — помисли си той, — тя ще го усети и ще се обиди. Ще настръхне, ще се вбеси и ще ме отблъсне. Ще я попитам спокойно какво става с нея…“

— Нищо не става с мен — каза тя и гласът й потрепна. — Нищо, за което да си струва да се говори.

— Недей, Йенефер. Не ми чети мислите. Това ме смущава.

— Извинявай. Неволно. А при теб какво ново, Гералт?

— Нищо. Нищо, за което да си струва да се говори…

Помълчаха.

— Белетейн! — рече тя внезапно и той я усети как се напряга, как се напряга и ръката й, докосваща гърдите му. — Хората се веселят. Празнуват вечния цикъл на обновяване на природата. А ние? Какво правим тук ние? Ние, отживелиците, обречени на измиране, гибел и забрава? Природата тържествува, цикълът се повтаря. Но не и ние, Гералт. Ние не можем да се повторим. Нас са ни лишили от такава възможност. На нас ни е дадена възможността да правим с природата невероятни неща, понякога дори противоречащи на самата нея. И същевременно са ни лишили от най-простото и естествено нещо, присъщо на природата. Каква полза имаме от това, че живеем повече от всички тях? След нашата зима няма да дойде пролет, ние няма да се възродим, всичко приключва заедно с нас. Но и ти, и аз сме привлечени от тези огньове, макар че присъствието ни тук е жестока и кощунствена подигравка с празника им.

Той мълчеше. Не обичаше тя да изпада в такова настроение, източникът на което му беше добре известен. „Отново — помисли си той, — това отново е започнало да я измъчва“. Имаше време, когато му се струваше, че е забравила, че се е примирила, като останалите. Прегърна я, притисна я към себе си и започна да я люлее леко, като дете. Тя не се възпротиви. Той не се учуди. Знаеше какво й е необходимо.

— Знаеш ли, Гералт — каза тя вече спокойно. — Най-много ми липсваше твоето мълчание.

Той докосна с устни косата й и ухото й. „Искам те, Йен — помисли си. — Желая те и ти го знаеш. Знаеш го Йен.“

— Знам го — прошепна тя.

— Йен…

Тя отново въздъхна.

— Само днес. — Погледна го с широко отворени очи. — Само тази нощ, която скоро ще свърши. Нека това бъде нашият Белетейн. На сутринта ще се разделим. Моля те, не разчитай на повече, не мога, не бих могла… Прости ми. Ако това те наранява, целуни ме и си тръгни.

— Ако те целуна — няма да си отида.

— Надявах се на това.

Тя наведе глава. Той докосна с устни отворената й уста. Съвсем внимателно. Първо горната, после и долната устна. Зарови пръсти в едрите й къдрици, докосна ухото й, диамантените обеци, шията й. Йенефер отговори на целувката му и се притисна към него, а ловките й пръсти бързо и уверено се справиха с копчетата на кафтана му.

Тя легна по гръб върху наметалото, разстлано върху мекия мъх. Той притисна устни към гърдите й и усети как се втвърдяват зърната й под тънката блуза. Тя дишаше учестено.

— Йен…

— Не говори… Моля те…

Докосването на гладката й студена кожа, наелектризираща пръстите и дланта му. Тръпките по гърба му, в който са се впили пръстите й. Виковете и пеенето откъм огньовете, далечните искри в пурпурния дим. Докосване и галене. Треперене. И нетърпение. Плавното докосване на бедрата й, обхващащи го, притискащи го.

Белетейн!

Дишане, разкъсано на отделни въздишки. Избухване под клепачите, аромат на люляк и касис. Майската кралица и Майският крал? Подигравка и кощунство? Забрава?

Белетейн! Майската нощ!

Стон. Негов? Неин? Черни къдрици върху очите, върху устните. Сплетени пръсти на треперещи ръце. Вик. Неин? Черни ресници. Мокри. Стон. Негов?

Тишина. Цяла вечност в тишина.

Белетейн… Огньове до хоризонта…

— Йен?

— Ох, Гералт…

— Йен… Ти плачеш?

— Не!

— Йен…

— Обещах си… Обещах…

— Не говори. Не бива. Не ти ли е студено?

— Студено ми е.

— А сега?

— По-топло е.

Небето се проясняваше с плашещи темпове, черната стена на гората придобиваше очертания, от безформения мрак се показваше ясната назъбена линия на върховете на дърветата. Надигащият се иззад тях син предвестник на зората се разливаше по хоризонта и гасеше светлинките на звездите. Стана по-студено. Гералт я прегърна по-силно и я покри с наметалото.

— Гералт?

— Ммм?

— Сега ще се съмне.

— Знам.

— Сърдиш ли се?

— Малко.

— Всичко започва отначало?

— Никога не е свършвало.

— Моля те… Започвам да се чувствам…

— Не говори. Всичко е прекрасно.

Миризма на дим, плуващ сред хвойната. Миризма на люляк и касис.

— Гералт?

— Да?

— Спомняш ли си срещата ни в Пустилските планини? И онзи златен дракон… как се казваше?

— Трите гарги. Спомням си.

— Той ни каза…

— Спомням си, Йен.

Тя го целуна на мястото, където шията преминава в ключицата, после сложи главата си там, галейки го с косите си.

— Ние сме създадени един за друг — прошепна тя. — Може би предопределени? Но нали от това няма да се получи нищо? Жалко, но когато се съмне, ще се разделим. Не може да бъде иначе. Трябва да се разделим, за да не се нараним взаимно. Ние, предопределените един за друг. Създадените един за друг. Жалко. Този или тези, които са ни създавали, е трябвало да се погрижат за нещо повече. Само предопределението не е достатъчно, прекалено малко е. Нужно е нещо повече. Прости ми. Трябваше да ти го кажа.

— Знам.

— Знаех си, че нямаше смисъл да се обичаме.

— Грешиш. Имаше. Въпреки всичко.

— Отиди в Цинтра, Гералт.

— Какво?

— Отиди в Цинтра. Отиди там и този път не се отказвай. Не прави това, което направи тогава… Когато беше там.

— Откъде знаеш?

— Знам всичко за теб. Запомни ли? Отиди в Цинтра, отиди колкото се може по-бързо. Настъпват тежки времена, Гералт. Много тежки. Длъжен си да успееш…

— Йен…

— Не казвай нищо, моля те.

Студено. Все по-студено. И по-светло.

— Не си тръгвай. Ще дочакаме утрото…

— Ще го дочакаме.