Анджей Сапковски
Нещо повече (6)

VI

— В Заречие ли сме, Юрга?

— От вчера, господин Гералт. Скоро ще стигнем река Яруга, а после започва моята страна. Вижте, дори конете вървят по-бодро, какви са наперени. Усещат, че домът е близо.

— Дом… В градче ли живееш?

— В покрайнините му.

— Интересно. — Вещерът се огледа. — Почти не се виждат следи от войната. Говори се, че страната ви е страшно разрушена.

— Така е — каза Юрга. — Което си е вярно, вярно си е, тук беше пълно с руини. Вгледайте се внимателно, почти всяка къща, всяка ограда белеят заради новия дървен материал. А отвъд реката, ще видите, беше още по-зле, всичко беше изгоряло до основи… Е, войната си е война, но животът продължава. Най-тежко беше, когато Черните минаваха през земите ни. Изглеждаше, че ще сринат и подпалят всичко. Много от онези, които избягаха тогава, така и не се върнаха. А на тяхно място се заселиха нови. Животът продължава…

— Така е — промърмори Гералт. — Животът продължава. Няма значение какво е било. Животът продължава.

— Самата истина. Ето, заповядайте дрехите ви. Заших панталоните ви, оправих ги. Като нови са. И със земята ни е така, господин Гералт. Съсипаха я през войната, направо я разораха, но сега е като нова. И даже ще ражда още по-добре. Дори онези, които загинаха по полетата, носят полза — обогатяват почвата. Засега е трудно да се оре, заради костите и желязото по полетата, но земята ще се справи и с желязото.

— Не ви ли е страх, че нилфгардците… че Черните ще се върнат? Щом веднъж са намерили пътя през планините…

— А, страх ни е. Но какво от това? Да седнем и да ревем ли? Животът продължава. А това, което има да става, ще стане. От предопределеното не може да се избяга.

— Вярваш ли в предопределението?

— А как да не вярвам? След като се срещнахме на моста и ме спасихте от сигурна смърт? Ох, господин Гералт, моята Златолитка ще ви се хвърли в краката…

— Стига де. Честно казано, аз съм ти много по-задължен. Там, на моста… Та нали това ми е работата, Юрга, професията ми. Защитавам хората срещу заплащане. Не заради доброто си сърце. Признай си, Юрга, че си слушал какво говорят хората за вещерите? Че не се знае кои са по-лоши — те или чудовищата, които убиват…

— Не е вярно това, господине, не знам защо говорите така. Какво, аз не виждам ли? Вие сте направени от същата глина, както и онази лекарка…

— Висена…

— На нас не ни каза името си. Но беше яздила на галоп подире ни, защото е знаела, че има нужда от нея. Догони ни вечерта, веднага се зае с вас, едва беше скочила от седлото. О, господине, измъчи се тя с крака ви, от нейната магия въздухът бучеше, от страх отидохме в гората. После й потече кръв от носа. Явно не е проста работа това, магията. И толкова грижливо ви превърза, направо като…

— Като майка? — стисна зъби Гералт.

— Аха. Точно го казахте. А когато заспахте…

— Какво, Юрга?

— Тя едва се държеше на краката си, беше бледа като платно. Но дойде и попита нуждае ли се някой от нас от помощ. Излекува ръката на един катранджия, смазана от стеблото на едно дърво. Не взе нито грош, а остави лекарства. Не, господин Гералт, знам, че по света се говори какво ли не за вещерите, че и за магьосниците. Но не и при нас. Ние, от Горен Соден и хората от Заречие знаем най-добре. Прекалено много дължим на магьосниците, за да не знаем какви са. Спомените ни за тях не са в хорските приказки, а са изсечени в камъка. Ще видите веднага щом излезем от гората. А и вие самият, предполагам, го знаете много добре. Тук имаше битка, за която се разчу из целия свят, едва година е минала оттогава. И вие трябва да сте чули.

— Не бях тук — промърмори вещерът. — Цяла година. Бях на север. Но чух… Втората битка за Соден…

— Точно така. Сега ще видите хълма и камъните. Преди наричахме този хълм просто Канянин хълм. А сега му викаме Хълма на магьосниците или Хълма на четиринайсетте. Защото на този хълм бяха двайсет и двама магьосници, двайсет и двама участваха в битката, а четиринайсет от тях загинаха. Страшна битка беше, господин Гералт. Земята се преобърна, от небето валеше огън, удряха мълнии… Навсякъде лежаха трупове. Но магьосниците устояха на Черните, сломиха Силата, която ги водеше. Но все пак четиринайсет от тях загинаха. Какво, господине? Какво ви е?

— Нищо. Продължавай, Юрга.

— Страшна битка беше, ох, ако не бяха тези магьосници от Хълма, може би нямаше да си говорим сега с вас, нямаше да се връщам у дома, защото нямаше да имам дом, нямаше да ме има и мен, а може би и вас… Да, трябва да сме благодарни на магьосниците. Четиринайсет загинаха, защитавайки нас, хората от Соден и Заречие. Естествено и други се биха там, воини и рицари, а и селяни, кой с каквото има — вили, мотики или просто с тояги. Всички се биеха на живот и смърт и мнозина загинаха. Но магьосниците… Не е кой знае какво, ако умират воини — на тях това им е работата, а животът и без това е кратък. Но магьосниците могат да живеят колкото си искат. А не се поколебаха…

— Не са се поколебали… — повтори вещерът, потривайки чело с ръка. — Не са се поколебали. А аз бях на север…

— Какво ви е, господине?

— Нищо.

— Да… Всички от околността носим цветя на този хълм, а през май, на Белетейн, там гори огън. И винаги ще гори. И те ще живеят вечно в спомените на хората, тези четиринайсет. А да живееш в спомените на хората… Това е… нещо повече! Нещо повече, господин Гералт!

— Прав си, Юрга.

— Всяко от децата ни знае имената на четиринайсетте, изсечени на камъка, който е на върха на Хълма. Не вярвате ли? Слушайте: Алекс, наричан Роба, Трис Мериголд, Атлан Керк, Ванеле от Бруге, Дагоберт от Воле…

— Спри, Юрга.

— Какво ви е, господине? Блед сте като мъртвец!

— Нищо.