Анджей Сапковски
Малка саможертва (10)

X

На следващия ден си устроиха нещо като тържествена вечеря. От едно селце по пътя Еси и Гералт купиха заклано агне. Докато се пазаряха, Лютичето отмъкна малко чесън, лук и моркови от зеленчуковите градини около къщите. Когато си тръгваха, задигнаха и котел от двора на ковачницата. Котелът беше понадупчен, но вещерът запълни дупките с помощта на Знака на Игни.

Вечеряха на една поляна насред гората. Огънят пращеше весело, а котелът бълбукаше. Гералт разбъркваше грижливо съдържанието му с издялкан елов клон. Лютичето чистеше лука и морковите. А Оченцето, която не разбираше изобщо от готвене, ги развличаше, като свиреше на лютнята и пееше неприлични стихове.

Това беше прощална вечеря, защото на сутринта им предстоеше да се разделят.

На сутринта всеки щеше да тръгне по пътя си в търсене на нещо, което, общо взето, и тримата вече имаха. Но не знаеха, че го имат, дори не се досещаха. Не се досещаха къде ще ги отведат пътищата, по които им предстоеше да тръгнат утре. Всеки поотделно.

След като се наядоха, изпиха подарената от Дроухард бутилка, поклюкарстваха и се посмяха, Лютичето и Еси организираха певческо съревнование. Гералт, сложил ръце под главата си, лежеше на постелка от борови клонки и си мислеше, че никога не е чувал такива прекрасни гласове и такива прекрасни балади. Мислеше си за Йенефер. Мислеше си и за Еси. И имаше предчувствие, че…

Като финал Оченцето и Лютичето изпълниха в дует известната песен на Цинтия и Ветверн, прелестна балада за любовта, която започваше с думите: „Много сълзи пролях…“ И на Гералт му се стори, че дори дърветата се наведоха, за да послушат.

После Оченцето, ухаеща на вербена, легна до него, мушна се под ръката му, сложи глава на гърдите му, въздъхна два пъти и спокойно заспа. Вещерът заспа доста по-късно.

Лютичето още дълго седя и се взира в угасващия огън, като подрънкваше тихо с лютнята.

Всичко започна с няколко такта, от които се роди красива, спокойна мелодия. Стиховете се родиха едновременно с нея. Думите се вплитаха в музиката и застиваха в нея като насекоми в прозрачно-златисти късчета кехлибар.

В баладата се разказваше за един вещер и една поетеса. За това как вещерът и поетесата се срещнали на брега на морето, под крясъците на чайките, и се влюбили от пръв поглед. За това колко прекрасна и силна била любовта им. За това как нищо, дори смъртта, не е в състояние да унищожи тази любов и да ги раздели.

Лютичето знаеше, че едва ли някой ще повярва в историята, разказана от баладата, но не тъжеше за това. Знаеше, че баладите се пишат не за да им се вярва. Пишат се, за да вълнуват хората.

След няколко години Лютичето можеше да промени съдържанието на баладата, да напише как се е случило всичко в действителност. Но не го направи. Та истинската история не би развълнувала никого. Кой ще иска да слуша, че вещерът и Оченцето се разделили и никога вече не се срещнали? Че след четири години Оченцето починала от едра шарка по време на върлуващата във Визим епидемия? За това как той, Лютичето, я пренесъл на ръце между изгаряните на клади трупове и я погребал далече от града, в гората, самотна и спокойна, а заедно с нея, още две неща, както го била помолила — лютнята й и синия й бисер. Бисерът, с който тя никога не се раздели.

Не, Лютичето остави първоначалната версия на баладата. Но така и не я изпя. Никога. Никъде. На никого.

Към сутринта, още преди зазоряване, към бивака се промъкна гладен свиреп върколак, но когато видя, че това е Лютичето, поседя, послуша малко и си тръгна.