Анджей Сапковски
Малка саможертва (7)

VII

— Лютиче — обади се Оченцето, докато късаше със зъби бинта и го омотаваше на ръката на Гералт, — обясни ми откъде на стълбите се е взела купчина миди? Жената на Дроухард сега ги събира и при това не скрива какво мисли за вас.

— Миди? — учуди се Лютичето. — Какви миди? Нямам никаква представа. Може да са ги пуснали прелитащи патици?

Гералт се усмихна и извърна глава. Засмя се тихичко, защото си спомни как Лютичето изгуби цялата сутрин, за да отваря мидите и да се рови из слузестото им месо. Като при това поряза пръстите си и изцапа ризата си, но не намери нито един бисер. И нищо чудно, защото това не бяха бисерни, а най-обикновени миди. Идеята да си направят супа беше отхвърлена още след отварянето на първата мида — тя изглеждаше толкова неапетитна и така вонеше, че чак им потекоха сълзи.

Оченцето приключи с превръзката и седна върху едно обърнато ведро. Вещерът благодари, разглеждайки умело превързаната ръка. Раната беше дълбока и бая дълга. Беше засегнат лакътят, който доста го болеше при движение. Бинтоваха го набързо още на брега, но едва се беше добрал до стаята, когато отново започна да кърви. Точно преди идването на девойката, беше намазал раната с кръвосъсирващ еликсир, а после и с обезболяващ. Еси ги завари в момента, в който с Лютичето се опитваха да зашият раната с помощта на конец, вързан за рибарска кукичка. Оченцето ги наруга и се зае сама с превръзката, а през това време Лютичето й заразказва поукрасено за битката, без да пропусне да й напомни, че притежава изключителни права за баладата. Еси, естествено, засипа Гералт с лавина от въпроси, на които той не можеше да отговори. Тя се засегна, защото реши, че той премълчава нещо. Нацупи се и спря да пита.

— Агловал вече знае — каза тя. — Видели са ви, когато сте се връщали, а жената на Дроухард е зърнала кръвта по стълбите и е хукнала да клюкари. Хората са се изсипали на скалите с надеждата, че вълните ще изхвърлят нещо. Още се тълпят там, но, доколкото знам, нищо не са намерили.

— Няма и да намерят — каза вещерът. — Ще отида при Агловал утре, но ако можеш, предупреди го да забрани на хората си да се мотаят около Драконовите зъби. И, моля те — нито дума за стъпалата или за фантазиите на Лютичето за град Ис. Веднага ще се намерят търсачи на съкровища и любители на сензации и ще се появят нови трупове.

— Аз не съм клюкарка — наду се Еси, отхвърляйки рязко къдрицата от челото си. — Ако питам за нещо, то не е за да хукна веднага към кладенеца и да започна да разказвам на перачките.

— Извинявай.

— Трябва да тръгвам — съобщи изведнъж Лютичето. — Уговорили сме се с Акерета. Гералт, взимам кафтана ти. Моят се е усмърдял и още не е изсъхнал.

— Тук всичко е мокро — отбеляза подигравателно Оченцето и побутна отвратено разхвърляните дрехи с връхчето на обувката си. — Бива ли така? Трябва да се прострат, да се изсушат, както си е редно… Ужасни сте.

— Сами ще си изсъхнат. — Лютичето облече влажния кафтан на Гералт и погледна със завист сребърните гвоздеи на ръкавите.

— Стига си плещил. А какво е това? Нима торбата още е пълна с тиня и водорасли? А това… Пфу!

Гералт и Лютичето мълчаливо погледнаха тъмносинята мида, която Еси държеше с два пръста. Съвсем бяха забравили за нея. Черупката беше полуотворена и силно вонеше.

— Това е подарък — каза Лютичето, прокрадвайки се към вратата. — Утре имаш рожден ден, Кукличке. Така че това е подарък за теб.

— Това?

— Красива е, нали? — Лютичето подуши и бързо добави: — От Гералт е. Той я избра за теб. А, вече е време. Закъснявам. Всичко хубаво…

След като той излезе, Оченцето мълча минута. Вещерът гледаше смърдящата мида и изгаряше от срам — заради Лютичето и заради самия себе си.

— Сетил се е за рождения ми ден? — попита бавно Еси, като държеше мидата по-надалече от себе си. — Наистина ли?

— Дай я тук — рече рязко Гералт и стана от сламеника, пазейки бинтованата си ръка. — Извинявам се заради този идиот…

— Недей — каза тя и извади малка кама от ножницата, която висеше на колана й. — Мидата наистина е красива, ще я запазя за спомен. Само че преди това трябва да я измия и най-вече да изчистя… съдържанието й. Ще го изхвърля през прозореца, на котките.

Нещо тупна и се завъртя на пода. Гералт разшири зениците си и го видя преди Еси.

Беше бисер. Блестящ бисер с преливащи се цветове и с размерите на грахово зърно.

— О, Богове! Гералт… това е бисер!

— Бисер — засмя се той. — Виж ти, все пак си получи подаръка, Еси. Радвам се.

— Гералт, не мога да го приема. Този бисер струва…

— Твой е — прекъсна я той. — Лютичето, макар и да се прави на глупав, наистина помнеше рождения ти ден. И искаше да те зарадва. Все за това говореше и ето че съдбата го е чула и изпълни желанието му.

— А ти, Гералт?

— Аз?

— Ти… също ли искаше да ме зарадваш? Бисерът е толкова красив… Сигурно има огромна стойност… Не съжаляваш ли?

— Радвам се, че ти харесва. И ако съжалявам за нещо, то е, че е само един. И че…

— Да?

— Че не те познавам от толкова дълго, колкото Лютичето. От толкова дълго, че да знам и да помня кога е рожденият ти ден. Да имам възможност да ти подарявам подаръци и да ти доставям радост. Да имам правото… да те наричам Кукличка.

Тя се приближи и неочаквано го прегърна през шията. Той предвиди движението й и ловко и бързо избегна устните й. Целуна я сдържано по бузата, като я прегърна нежно със здравата си ръка. Усети как Еси се напрегна и бавно се отдръпна, но само на ръка разстояние, без да маха ръце от раменете му. Той знаеше какво чака тя, но не го направи. Не я привлече към себе си.

Еси го пусна и се извърна към полуотворения мръсен прозорец.

— Разбира се — рече тя внезапно. — Ти едва ме познаваш. Бях забравила, че едва ме познаваш…

— Еси — каза той след кратко мълчание, — аз…

— Аз също едва те познавам! — избухна тя. — И какво от това? Обичам те! И не мога да се боря с това. Не мога.

— Еси!

— Да. Обичам те, Гералт. Все ми е едно какво ще си помислиш. Обикнах те още в мига, в който те видях, там, на празненството по случай годежа…

Тя млъкна и сведе поглед.

Стоеше пред него, а Гералт съжаляваше, че точно в тоя момент си няма работа с някой скрит под водата рибоок със сабя. Защото имаше някакви шансове да се оправи с него. С нея — не.

— Нищо не казваш — отбеляза тя. — Нито дума…

„Уморен съм — помисли си той. — И страшно слаб. Трябва да поседна, причернява ми, загубих много кръв и нищо не съм ял… Трябва да поседна. Проклета стая, дано да я удари мълния при следващата буря. Да имаше поне два идиотски стола и маса, която разделя, през която е толкова лесно и безопасно да се разговаря. Бихме могли даже да се държим за ръцете. А сега съм принуден да седна на сламеника и да я моля да седне до мен. А натъпканият сламеник е опасен, на него е невъзможно да се отдръпнеш, не можеш да избягаш…“

— Седни до мен, Еси.

Тя седна. Без да бърза. Тактично. Далече. Много далече. Прекалено близо.

— Когато научих — прошепна тя и прекъсна проточилото се мълчание, — че Лютичето те е довел окървавен, избягах от къщата като полудяла и тичах, без да виждам нищо, без да обръщам внимание на нищо. И тогава… Знаеш ли какво си помислих? Че това е магия, че си ме омагьосал, скришом, тайно, предателски си ме омаял, омагьосал си ме със знак, с вълчия си медальон или с лош поглед. Това си помислих, но не се спрях, а продължих да бягам, защото разбрах, че искам… искам да остана под въздействието на твоята сила. Но реалността се оказа по-страшна. Не си ме омагьосал, не си използвал никакво вълшебство. Защо, Гералт? Защо не си го направил?

Той мълчеше.

— Ако беше магия — продължи тя, — всичко щеше да е толкова просто и лесно. Щях да се поддам на твоята сила и да бъда щастлива. А сега… Трябва… Не знам какво става с мен…

„По дяволите — помисли си той, — ако Йенефер, се е чувствала така с мен, както аз се чувствам сега с това момиче, не й завиждам. И вече никога няма да се учудвам на постъпките й. И никога няма да я мразя… Никога…

Защото Йенефер изпитва дълбока увереност, че аз съм длъжен да изпълня нещо, което е невъзможно да се изпълни, още по-невъзможно от връзката между Агловал и Шееназ. Изпитва увереност, че малка саможертва тук е недостатъчна, че трябва да се пожертва всичко и пак не се знае дали ще е достатъчно. Не, няма да мразя Йенефер за това, че не може да направи поне малка саможертва. Сега знам, че една малка саможертва вече е твърде много.“

— Гералт — простена Оченцето и сведе глава. — Толкова се срамувам. Срамувам се, че чувствам някакво проклето безсилие, студенина, като ледено дихание…

Той мълчеше.

— Винаги съм мислила, че това е прекрасно и възвишено състояние на душата, благородно и възхитително, дори и когато те лишава от щастие. Та колко балади съм написала на тази тема! А се оказва, че е просто химия на организма, Гералт, простичка и всеобхващаща. Така може да се чувства болен, изпил отрова. Защото човек, изпил отрова, е готов на всичко в замяна на противоотровата. На всичко, дори и да се подложи на унижение.

— Еси, моля те…

— Да, аз се чувствам унизена, унизена от това, че ти признах всичко, че забравих за достойнството си, което повелява да страдам мълчаливо… От това, че с признанието си те разтревожих и те поставих в неловка ситуация. Чувствам се унижена от това, че си смутен. Но не можех иначе. Безсилна съм. Оставила съм се на милостта на поразилата ме болест. Винаги съм се страхувала от болестите — от момента, в който ще се почувствам слаба, безсилна, безпомощна и сама. Винаги съм се бояла от болестите, винаги съм вярвала, че те са най-лошото, което може да ми се случи…

Той мълчеше.

— Знам — зашепна тя отново, — знам, че трябва да съм ти благодарна, че… че не се възползваш от ситуацията. Но аз не съм ти благодарна. И от това също се срамувам. Мразя мълчанието ти, изумения ти поглед. Мразя и теб. Задето мълчиш. Задето не ме лъжеш, не… И нея мразя, твоята магьосница. Охотно бих я наръгала с ножа, защото… я мразя. Нареди ми да си отида, Гералт. Нареди ми да се махна оттук. Не мога сама, по своя воля, а искам да си тръгна, да отида в града, в кръчмата… Искам да ти отмъстя за моя срам, за унижението си, искам да намеря първия, който ми попадне…

„По дяволите — помисли си той, докато слушаше как гласът й става все по-стремителен, като хвърлена по стълбище парцалена топка. — Ще се разплаче, непременно ще се разплаче. Какво да правя, по дяволите, какво да правя?“

Прегърналите го ръце на Еси затрепериха. Девойката се извърна и избухна в тих, поразително спокоен, несдържан плач.

„Нищо не чувствам — отбеляза той с ужас. — Нищо, ни най-малко вълнение. Това, че сега ще я прегърна, ще бъде разсъдлив, добре преценен жест, но не и нещо спонтанно. Ще я прегърна, защото знам, че така трябва, а не защото го искам. Нищо не чувствам.“

Той я прегърна и тя веднага се успокои, изтри сълзите си, тръсна силно глава и се извърна, за да не вижда лицето й. После се притисна към него и зарови глава в гърдите му.

„Малка саможертва — помисли той. — Само малка саможертва. Това ще я успокои — целувка, прегръдка, тихи ласки… Тя не иска повече. А дори да иска, какво от това? Малка саможертва, съвсем малка… та нали тя е красива и заслужава това… Ако искаше още… Това би я успокоило. Тих, спокоен, нежен любовен акт… А аз… Нали на мен ми е все едно, в мен няма да се появят емоции, защото Еси ухае на вербена, а не на люляк и касис, тя няма студена наелектризираща кожа, косите й не са черно торнадо от блестящи къдрици. Очите й са прекрасни, меки, топли и сини, но не горят със студена, равнодушна виолетова светлина. После тя ще заспи, ще извърне глава и ще отвори леко уста. Няма да се усмихне тържествуващо. Защото Еси…

Еси не е Йенефер.

И затова не мога. Не мога да се реша на тази малка саможертва.“

— Моля те, Еси, не плачи.

— Няма. — Тя се отдръпна бавно от него. — Няма. Разбирам. Не можеше да бъде иначе.

Мълчаха един до друг на натъпкания сламеник. Свечеряваше се.

— Гералт — каза тя изведнъж и гласът й потрепна. — А може би… Може да стане така… като с тази мида, с този удивителен подарък? Може все пак да намерим бисер? По-късно? След известно време?

— Виждам го — изрече той с усилие. — Облицован в сребро, поставен в сребърно цветче с изумителни листенца. Виждам го на шията ти, на сребърна верижка. Ще го носиш така, както аз нося медальона си. Това ще бъде твоят талисман, Еси, и ще те пази от всякакво зло.

— Моят талисман — каза тя и наведе глава. — Моят бисер, който ще обкова със сребро и с който никога няма да се разделя. Моята скъпоценност, която получих в замяна. Нима такъв талисман може да донесе щастие?

— Да, Еси. Бъди сигурна.

— Мога ли да поседя тук още малко? С теб?

— Можеш.

Смрачаваше се все повече, а те седяха върху натъпкания сламеник в таванската стаичка, в която нямаше мебели, а само ведро и незапалена свещ, закрепена в локвичка засъхнал восък на пода.

Седяха в пълно мълчание, в тишина, дълго, много дълго.

А после дойде Лютичето.

Чуха как идва, дрънка на лютнята и припява. Влезе, видя ги и не каза нищо, нито дума. Еси, също безмълвна, стана и излезе, без да ги погледне.

Лютичето не каза нищо, но вещерът видя в очите му думите, останали непроизнесени.