Анджей Сапковски
Малка саможертва (9)

IX

Напуснаха Бремерворд в едно студено ранно утро, сред мъгла, попила сиянието на червеното слънце, надничащо над хоризонта. Тръгнаха тримата. Както бяха решили. Не разговаряха за това, не крояха планове, просто искаха да са заедно. Известно време.

Напуснаха каменистия кей, простиха се със стръмните скали над плажовете, със странните форми, изсечени от вълните и вятъра във варовиковите скали. Но когато се спуснаха в зелената, осеяна с цветя долина Дол Адалте, все още усещаха миризмата на морето и чуваха шума на прибоя и острите, диви крясъци на чайките.

Лютичето не спираше да говори, прескачайки от тема на тема, без да приключва нито една. Разказваше за страната Барса, където имало глупав по неговото мнение обичай, повеляващ девойките да пазят невинност до самата си сватба; за железните птици от остров Инис Порхоет, за живата и мъртвата вода, за вкуса и удивителните свойства на сапфиреното вино, наричано „Чи“, за кралските четиризнаци от Еббинг, ужасните непоносими хлапета Пуци, Грици, Мици и Хуан Пабло Васермилер. Разказваше за популяризираните от конкуренцията нови течения в музиката и поезията, които според него бяха чудовища, възпроизвеждащи изпускани от организма звуци.

Гералт мълчеше. Еси също мълчеше или отговаряше едносрично. Вещерът усещаше погледа й върху себе си, но избягваше да го среща.

Прекосиха река Адалте с лодка, като се наложи да гребат сами, тъй като лодкарят се намираше в състояние на патетично опиянение, блед като мъртвец, треперещ, вперил поглед в пространството и неспособен да се откъсне от стълба до навеса, в който беше вкопчил и двете си ръце. Отговаряше на всички въпроси с една-единствена дума, звучаща като „вург“.

Местността от другата страна на брега на Адалте хареса на вещера — повечето села покрай реката бяха оградени с колове, което даваше известни шансове да се търси работа.

Когато на сутринта пояха конете, Оченцето се приближи до него, възползвайки се от факта, че Лютичето се беше усамотил. Вещерът не успя да се отдалечи — беше го заварила неподготвен.

— Гералт — каза тя тихичко. — Не мога повече. Това надхвърля силите ми.

Той се опита да не я поглежда в очите, но тя не му позволяваше да се измъкне. Стоеше пред него и ръката й си играеше с висящия на шията й син бисер, обгърнат от сребърно цветче. Гералт отново съжали, че пред него не стои рибооко чудовище със сабя, скрита под водата.

— Гералт… Нещо трябва да се направи, нали?

Тя чакаше отговора му. Думите му. Малка саможертва. Но вещерът нямаше нищо, което да може да пожертва, и тя го знаеше. Не искаше да я лъже. И, честно казано, не беше и способен, защото не можеше да се реши да й причини болка.

Положението спаси Лютичето, който се появи неочаквано и възкликна с неизменната си тактичност:

— Но разбира се! — Замахна и хвърли във водата тоягата, с която беше разбутвал крайбрежните храсти и гигантската крайречна коприва. — Разбира се, че трябва да се направи нещо: точно сега е моментът. Нямам намерение да наблюдавам безкрайно и безучастно това, което става между вас! Какво очакваш от него, Кукличке? Невъзможното? А ти, Гералт, на какво разчиташ? На това, че Оченцето ще прочете мислите ти ли? Като онази? И така ти е много удобно, да си мълчиш и да смяташ, че не си длъжен нищо да обясняваш, нищо да заявяваш, нищо да отказваш? Не си длъжен да се разкриваш? Колко време трябва да мине, колко неща да се случат, за да разберете? И кога ще пожелаете да разберете? След колко години? В спомените си? Та утре може да се разделим, по дяволите! Не, стига ми толкова, Богове, и двамата сте ми много скъпи. Добре, чуйте, сега ще си отчупя тояга и ще отида за риба, а вие ще останете сами. Ще имате време да си кажете всичко. Така че си го кажете и се постарайте да се разберете. Не е толкова трудно, колкото изглежда. А после, о, Богове, вземете го направете. Чу ли, Кукличке? А ти, Гералт? Ей, и бъди мил с нея! А после, дяволите да ви вземат, или ще ви мине, или…

Лютичето се обърна рязко и се отдалечи, като чупеше тръстиката и ругаеше. Направи си въдица от един орехов клон и от конски косъм и лови риба чак докато се стъмни.

Гералт и Еси стояха дълго, хванати за ръце и облегнати на върбата, свела клони над реката. После вещерът говори много тихо и много продължително, а очите на Оченцето бяха пълни със сълзи.

А после го направиха. Той и тя.

И беше прекрасно.