Анджей Сапковски
Малка саможертва (6)

VI

— Гералт — каза Лютичето, оглеждайки се и душейки като хрътка. — Тук вони ужасно, не усещаш ли?

— Как да ти кажа… — вещерът подуши въздуха. — Бил съм на места, където вони още по-неприятно. Тук просто мирише на море.

Бардът се извърна и се изплю между камъните. Водата бълбукаше в дупките между скалите, пенеше се и шумеше, разкривайки измитите от вълните теснини.

— Виж как е изсъхнало всичко. Къде се дяна водата? Какво представляват тези приливи и отливи? Никога ли не си се питал?

— Имал съм си други грижи.

— Мисля — Лютичето потрепери леко, — че там, в дълбините, на самото дъно на проклетия океан, има огромно чудовище. Дебел, покрит с люспи изрод, жаба с рога на отвратителната си глава. От време на време поглъща вода, а заедно с водата и всичко живо и годно за храна: риби, тюлени, костенурки, всичко. А после, след като се засити, изхвърля водата и се получава прилив. Как мислиш, Гералт?

— Мисля, че си глупав. Йенефер веднъж ми каза, че приливите и отливите се предизвикват от Луната.

Лютичето се закикоти.

— Що за глупост? Какво общо има Луната с морето? Само кучетата вият към Луната. Твоята вещица се е измайтапила с теб, Гералт, посмяла се е за твоя сметка. Не за първи път, доколкото ми е известно.

Вещерът не отговори. Гледаше към блестящите от водата камъни в протоците, разкрили се при отлива. Водата в тях постоянно се пенеше, но, изглежда, щеше да успее да премине.

— Е, на работа — каза той, изправи се и намести меча на гърба си. — Не бива да чакам повече, може да не успея до началото на прилива. Още ли настояваш да дойдеш с мен?

— Да. Темите за балади не са шишарки и не се намират под всеки бор. Освен това Кукличката утре има рожден ден.

— Не виждам каква е връзката.

— Жалко. Сред нас, нормалните хора, е прието да се правят подаръци за рождените дни. Нямам достатъчно средства да й купя, така че ще намеря нещо на морското дъно.

— Херинга? Сепия?

— Глупости! Кехлибар, може би морско конче или красива раковина. Важен е символът, доказателство за внимание и симпатия. Аз обичам Оченцето, искам да й доставя радост. Не разбираш? Така и очаквах. Да вървим. Ти си пръв, защото там може да се крие някое чудовище.

— Добре. — Вещерът се спусна от скалата върху хлъзгавите, покрити с водорасли камъни. — Ще вървя пръв, за да те защитя, ако се наложи. Като доказателство за внимание и симпатия. Само запомни: щом извикам, крий се някъде и внимавай да не ми попаднеш под меча. Не отиваме да събираме морски кончета, а да се разправим с чудовище, което убива хора.

Тръгнаха към пукнатините на открилото се при отстъплението на морето дъно. На места водата стигаше до коленете и все още бълбукаше. Газеха в кухини, запълнени с пясък и водорасли. Отгоре на всичко започна да вали и скоро двамата измръзнаха до кости. Лютичето постоянно се спираше и ровеше с пръсти в пясъка и в купчините водорасли.

— Виж, Гералт, рибка. Цялата е червена, по дяволите! А това? О, мъничка змиорка. А това? Какво е? Прилича на огромна прозрачна бълха. А това… О, майчице. Герааалт!

Вещерът се обърна рязко, сложил ръка върху меча.

Видя човешки череп — бял, полиран от камъните, заклещен в скална цепнатина и потънал в пясък. И не само пясък. Лютичето видя извиващ се в очната ябълка червей, разтрепери се и издаде много неприятен звук. Вещерът сви рамене и тръгна към разкрилата се след отлива каменна равнина, към назъбените рифове, наречени Драконовите зъби, които сега приличаха на планини. Вървеше предпазливо. Дъното беше осеяно с животинки, раковини, водорасли. В локвите и вдлъбнатините се поклащаха огромни медузи и се извиваха змийски опашки. Мъничките шарени рачета бягаха от тях, драпайки с крачета.

Още отдалече Гералт забеляза труп, заклещен между камъните. Гръдният кош на удавника помръдваше под водораслите, въпреки че не беше останало почти нищо от него. Вътре обаче гъмжеше от рачета. Трупът явно бе престоял във водата не повече от денонощие, но рачетата вече така го бяха оглозгали, че нямаше смисъл да го оглежда. Вещерът мълчаливо смени посоката, заобикаляйки трупа, и Лютичето не забеляза нищо.

— Ама че вони тук — изруга бардът, догонвайки Гералт. Изплю се и изтръска водата от шапката си. — И вали, и е студено. Ще се простудя и ще си загубя гласа, по дяволите…

— Не мрънкай. Ако искаш да се върнеш, знаеш пътя.

Веднага след основата на Драконовите зъби се ширеше равнина, а по-нататък беше дълбокото и спокойно море — границата на отлива.

— Ха, Гералт. — Лютичето се огледа. — Твоето чудовище явно е било достатъчно умно да се измъкне в открито море заедно с отдръпващата се вода. Ти да не мислеше, че лежи някъде по гръб и чака да го заколиш?

— Замълчи.

Вещерът се приближи към края на равнината, клекна и предпазливо докосна острите раковини, залепнали по скалата. Не се виждаше нищо, водата беше тъмна и мътна.

Лютичето проучи ъгълчетата на рифовете, като отхвърляше с ритници най-нахалните раци, оглеждаше и опипваше мокрите камъни с бради от висящи водорасли и украсени с колонии от ракообразни и охлюви.

— Ей, Гералт!

— Какво?

— Виж тези миди. Бисерни са, нали?

— Не.

— Разбираш ли от тези неща?

— Не.

— Тогава се въздържай да изказваш мнението си, докато не започнеш да разбираш. Аз съм сигурен, че това са бисерни миди. Сега ще си съберем малко бисерчета и ще спечелим от експедицията нещо повече от простуда. Да събирам ли, Гералт?

— Събирай. Чудовището напада ловците. Събирачите като теб влизат в тази категория.

— Значи аз съм примамката?!

— Събирай, събирай. Гледай да са по-едри — дори да няма бисери, ще си сварим супа.

— Няма начин. Ще взема само бисерите, притрябвали са ми черупките. Проклятие… как се отваря това? Имаш ли нож, Гералт?

— Ама ти и нож ли не си взел?

— Аз съм поет, не съм ножар. Добре, добре, ще ги слагам в торбата, а после ще извадим бисерите. Ах, ти! Изчезвай!

Ракът, ритнат от Лютичето, прелетя над главата на Гералт и се пльосна във водата. Вещерът вървеше бавно по края на равнината, вглеждаше се в черната, непроницаема вода и слушаше ритмичното почукване на камъните, с които Лютичето отлепваше мидите от скалата.

— Лютиче! Ела да видиш!

Плоската, потрепваща равнина свършваше внезапно с остър ръб, от който скалата се спускаше под прав ъгъл надолу. Под повърхността на водата ясно се виждаха огромни правоъгълни блокове от бял мрамор, обрасли с водорасли и мекотели, които шаваха във водата като разклащани от вятъра цветя.

— Какво е това? Прилича на… стъпала — прошепна смаяно Лютичето. — Ооо, стъпала към подземен град. Към легендарния Ис, погълнат от вълните. Знаеш ли легендата за града в бездната, за Ис под Водите? Ооо, ще напиша такава балада за това, че конкуренцията ще се отчае. Трябва да го огледам по-отблизо… Виж, там има някаква мозайка, нещо е изсечено. Май са надписи. Отмести се, Гералт.

— Лютиче, там е бездна! Ще се подхлъзнеш…

— Еее, стига… И без това съм мокър. Виж, тук, на първото стъпало, не е дълбоко, едва до кръста е. И е широко като бална зала. О, по дяволите…

Гералт веднага скочи във водата и задържа барда, потънал до шията.

— Спънах се от тази гадост… — Лютичето си пое въздух и вдигна с две ръце голяма плоска мида с тъмносиня черупка, обрасла с водорасли. — На стъпалата е пълно с тях. Красив цвят, нали? Дай да я сложа в твоята торба, моята вече е пълна.

— Излизай оттам — процеди ядосано вещерът. — Веднага се качвай на равнината. Това не е игра.

— Тихо! Чу ли? Какво беше това?

Разбира се, Гералт беше чул. Звукът долетя изпод водата. Приглушен и дълбок, тих, кратък и отсечен. Звън на камбана.

— Виж ти, камбана — прошепна Лютичето, докато се качваше пак на равнината. — Бях прав, Гералт. Това е камбана от потъналия Ис, камбана от гласа на призраците, приглушена от тежестта на дълбината. Това проклятие ни напомня…

— Ще млъкнеш ли най-накрая?

Звукът се повтори. Този път идваше по-отблизо.

— … Напомня ни — продължи Лютичето, изстисквайки мокрия си кафтан — за страшната му съдба. Този звън е предупреждение…

Вещерът престана да обръща внимание на Лютичето и се прехвърли на други мисли. Усещаше някого.

— Това е предупреждение. — Лютичето изплези леко език — винаги правеше така, когато се съсредоточаваше. — Предупреждение или… Хмм… Да не забравим… хмм… хмм… Готово!

Глухо сърцето звъни, за смъртта пее песен.

За смъртта, която носи забрава…

Водата край вещера забълбука. Лютичето извика. От пяната се появи чудовище с изпъкнали очи. То замахна към Гералт с широко, нащърбено, подобно на сърп острие. Гералт беше грабнал меча още в мига, в който водата закипя, така че сега просто се обърна и удари чудовището в увисналите, покрити с люспи гърди. Веднага се обърна на другата посока, защото се появи втори водовъртеж, от който се подаде нещо със странен шлем и с дреха, наподобяваща броня от позеленяла мед. Вещерът с широк замах отблъсна острието на насоченото към него късо копие, нанесе удар по рибешката зъбеста муцуна и отскочи към края на равнината, разплисквайки водата.

— Бягай, Лютиче!

— Дай ръка!

— Бягай, по дяволите!

Още едно същество изскочи от водата, разсичайки въздуха с кривата сабя, която държеше в зелената си грапава лапа. Вещерът отскочи от осеяния с раковини ръб на скалата и зае бойна поза, но рибоокото същество не се приближаваше. То беше високо колкото Гералт — водата също стигаше до кръста му, — но внушителният гребен, стърчащ от гърба му и издутите хриле го правеха да изглежда по-едро. Гримасата, изкривяваща широката зъбата паст, поразително приличаше на зловеща усмивка.

Без да обръща внимание на двете потрепващи, плуващи в червената вода тела, съществото вдигна сабята, стиснало с две ръце безформената й ръкохватка. Напрегна силно гребена и хрилете си и завъртя ловко острието, което изсвистя във въздуха.

Съществото пристъпи напред, изпращайки вълна към Гералт, който също завъртя меча и пристъпи, приел предизвикателството.

Рибоокият ловко премести пръсти по ръкохватката, отпусна бавно защитените си с медна броня ръце под водата и скри оръжието. Вещерът хвана меча с две ръце — дясната до самия предпазител, а лявата зад нея — и го вдигна нагоре и малко встрани, над лявото си рамо. Гледаше чудовището право в очите — опални рибешки, дъгоцветни очи, които имаха формата на капки и излъчваха металически блясък. Очи, които не изразяваха нищо и не издаваха нищо. Нищо, което би могло да предупреди за нападение. От дълбините, от долните стъпала, водещи към черната бездна, долетя камбанен звън. Идваше от все по-близо и ставаше все по-ясен.

Рибоокият се втурна напред, измъквайки острието изпод водата, и нападна мълниеносно с далечен страничен удар. На Гералт просто му провървя, защото интуитивно предположи, че ударът ще дойде отдясно. Отби насоченото надолу острие, като се извъртя рязко, и веднага нанесе удар, посрещнат от сабята на чудовището. Сега всичко зависеше от това кой по-бързо ще премести пръсти върху ръкохватката, кой пръв ще премине от плоското, статично съприкосновение на остриетата към удар, за силата на който вече се подготвяха и двамата, пренасяйки тежестта си върху нужния крак. Гералт вече се бе убедил, че и двамата са еднакво бързи.

Но пръстите на рибоокия бяха по-дълги.

Вещерът го удари по хълбока, разсече го, извъртя се, за да натисне острието, и без никакво усилие избегна широк, отчаян и лишен от изящество удар.

Чудовището раззина рибешката си паст и се скри под водата, в която пулсираха тъмночервени облаци.

— Дай ръка, бързо! — извика Лютичето. — Плуват насам. Цяла тълпа! Виждам ги!

Вещерът се хвана за дясната ръка на барда и се измъкна от водата върху каменистата равнина. Последва го вълна с широк фронт.

Приливът започваше.

Затичаха се бързо, преследвани от прииждащата вода. Гералт се обърна и видя, че от морето изскачат многобройни рибоиди и хукват да ги преследват, подскачайки ловко с мускулестите си крака. Той безмълвно ускори бяг.

Лютичето тичаше, като се задъхваше и с усилие пореше водата, която вече стигаше до коленете им. Изведнъж бардът се спъна, пльосна се насред водораслите и се подпря на дъното с треперещи ръце. Гералт го хвана за колана и го измъкна от кипящия кръг пяна.

— Бягай! Бягай! Аз ще ги задържа!

— Гералт…

— Бягай, Лютиче! Скоро водата ще запълни пролома и тогава няма да можем да се измъкнем! Бягай с всички сили!

Лютичето изохка и побягна. Вещерът тичаше подире му, разчитайки, че при преследването чудовищата ще се разпръснат във верига. Знаеше, че не може да победи, ако се бие с всички едновременно.

Настигнаха го до самия пролом, тъй като водата вече беше толкова дълбока, че те можеха да плуват, а той с усилие се придвижваше напред по хлъзгавите камъни, като постоянно потъваше в пяната. Но в пролома беше прекалено тясно, за да успеят да го нападнат от всички страни. Гералт спря при кухината, в която Лютичето бе намерил черепа.

Огледа се и се успокои.

Удари със самия връх на меча си първия преследвач там, където трябваше да е слепоочието му. На другия, въоръжен с къса брадва, разпори корема. Третият избяга.

Вещерът хукна нагоре по пролома, но в този момент една издигаща се вълна забуча, разпени се, завъртя се в пролома, създавайки водовъртеж, откъсна го от камъните и го понесе надолу към кипящото море. Той се сблъска с мятащ се във водовъртежа рибоид и го отхвърли с ритник. Но след миг някой го хвана за краката и го повлече към дъното. Гърбът му се удари в камъните и Гералт отвори очи тъкмо навреме, за да види две тъмни фигури и блясъка на оръжията им. Парира първото с меча си и машинално се прикри с лявата си ръка от второто. Усети удара, после дойде болката. Отблъсна се с крака от дъното и се понесе към повърхността, събрал пръсти в Знак. Взривът беше приглушен и кратка болка го удари в ушите. „Ако се измъкна жив — помисли вещерът, пляскайки във водата, — ако се измъкна жив, ще отида при Йен във Венгерберг и ще опитам още веднъж… Ако се измъкна жив…“

Стори му се, че чува звук на тръба. Или рог.

Поредната вълна, нахлула в теснината, го вдигна и го захвърли по корем върху огромен камък. Сега чуваше ясно рога и виковете на Лютичето, които сякаш долитаха от всички посоки едновременно. Изкара студената вода от носа си и се отгледа, като отметна с ръце мокрите си коси.

Беше на брега, на мястото, откъдето бяха тръгнали. Лежеше по корем на камъните, а наоколо с бяла пяна кипеше прибоят.

В пролома, който сега вече беше тясно заливче, голям сив делфин танцуваше по вълните. На гърба му, отпуснала дългите си зелени коси, седеше русалката. Имаше изумителни гърди.

— Белокоско! — пропя тя провлечено и размаха конусообразна спирално завита раковина. — Жив ли си?

— Жив съм — изрече вещерът изумено. Пяната около него порозовя. Лявата му ръка отмаляваше и солта го щипеше. Ръкавът на кафтана му беше разрязан право и равномерно и от прореза капеше кръв. „Измъкнах се — помисли си той. — Отново успях. Не, никъде няма да ходя.“

Видя Лютичето, който тичаше към него, подхлъзвайки се по мокрите камъчета.

— Задържах ги — пропя сирената и отново размаха раковината. — Но не за дълго! Бягай и не се връщай, Белокоско. Морето… не е за вас!

— Знам! — извика той в отговор. — Знам! Благодаря ти, Шееназ!