Анджей Сапковски
Малка саможертва (5)

V

— Рано ставаш, Еси.

Поетесата се усмихна, придържаше косите си, развяващи се на вятъра. Качи се предпазливо на кея, като заобикаляше дупките и прогнилите дъски.

— Не можех да пропусна възможността да видя вещер в действие. Отново ли ще твърдиш, че съм прекалено любопитна? Е, не крия, наистина съм много любопитна. Как е работата?

— Каква работа?

— Ох, Гералт — възкликна тя. — Подценяваш моята любознателност, таланта ми да дочувам това-онова и да интерпретирам чутото. Вече знам за нещастието с ловците на бисери, знам подробностите от договорката ти с Агловал, знам, че търсиш моряк, готов да плава до Драконовите зъби. Е, намери ли?

Гералт я наблюдава внимателно известно време, после изведнъж взе решение.

— Не, не намерих. Нито един.

— Страх ли ги е?

— Страх ги е.

— Как мислиш да разузнаеш ситуацията, без да излезеш в морето? Как ще пипнеш чудовището, убило ловците, без да можеш да доплуваш до него?

Той я хвана за ръка и двамата слязоха от кея. Вървяха бавно по брега на морето — по каменистия плаж, покрай нахвърляните на брега лодки, между редиците мрежи, овесени на колове, между полюляващите се на вятъра завеси от наредени за сушене риби. Гералт неочаквано откри, че компанията на поетесата изобщо не му пречи, че тя не е досадна или нахална. Освен това се надяваше, че спокойният и делови разговор ще заличи последствията от глупавата целувка на терасата. Фактът, че Еси дойде на кея, му позволяваше да се надява, че тя не му се сърди. А това го радваше.

— Как да пипна чудовището? — повтори той думите й. — Де да знаех. Известно ми е много малко за морските страшилища.

— Интересно. Доколкото знам, в морето чудовищата са значително повече, отколкото на сушата. Както като количество, така и като разнообразие. Струва ми се, че морето би трябвало до е благодатен район на действие за един вещер.

— Но не е така.

— Защо?

— Настъплението на хората в морето — той се извърна, изкашля се и продължи — е започнало неотдавна. Вещерите са били необходими на сушата, при първия етап на колонизацията. Ние не сме пригодени за война със съществата, обитаващи морето, макар че там е пълно с всякакви агресивни гадости. Вещерските ни способности не са достатъчни в борбата с морските чудовища. За нас тези същества са прекалено едри, твърде добре защитени и страшно уверени, когато са в своята среда. Това е, общо взето.

— А чудовището, което е убило ловците? Не се ли досещаш какво може да е било?

— Може би кракен?

— Не. Един кракен би разбил лодката, а тя е останала цяла. И разправят, че е била пълна с кръв. — Оченцето преглътна и забележимо пребледня. — Не мисли, че се правя на умна. Израснала съм край морето, виждала съм някои неща.

— Тогава какво може да е било? Гигантски калмар? Може да е измъкнал хората от палубата…

— Тогава нямаше да има кръв. Не е калмар, не е косатка, не е драконокостенурка. Нали лодката не е разбита или преобърната? Тварта просто се е качила на борда и е устроила клането там. Може би грешиш, като търсиш в морето?

Вещерът се замисли.

— Започваш да ме изумяваш, Еси — каза той. Поетесата се изчерви. — Не е изключено: може да са ги нападнали от въздуха. Някакво драконоподобно, грифон, виверн, въздушен змей или видлогон. Може би дори рок…

— Извинявай — прекъсна го Еси. — Виж кой идва!

По брега се приближаваше Агловал, сам, с мокри дрехи. Беше явно вбесен, а когато ги видя, направо почервеня от ярост.

Еси направи лек реверанс, а Гералт наведе глава и сложи ръка на гърдите си.

— Стърча на камъка вече три часа, още от разсъмване — изплю се Агловал. — А тя дори не се показа. Три часа, като последния глупак, на камъка, заливан от водата.

— Съжалявам — промърмори вещерът.

— Съжаляваш? — избухна князът. — Съжаляваш? Ти си виновен! Провали всичко. Изпорти работата.

— Какво съм изпортил? Аз бях само преводач.

— По дяволите! — прекъсна го Агловал и се извърна. Профилът му беше наистина кралски, достоен да се изсече на монета. — Защо трябваше да те наемам? Звучи парадоксално, но докато нямахме преводач, с Шееназ се разбирахме по-добре. А сега… чу ли какво се говори из града? Шепнат си, че ловците са загинали, защото съм ядосал русалката. Че това е нейното отмъщение.

— Глупости — подхвърли студено вещерът.

— А ако не са глупости? — подхвърли князът. — Откъде да знам какви си й ги наговорил и на какво е способна. Откъде да знам с какви чудовища си бъбри там, в дълбините. Докажи ми, че са глупости, и ми донеси главата на чудовището, което е убило ловците. Хващай се за работа, вместо да флиртуваш на плажа.

— Така значи — ядоса се Гералт. — И как? Да вляза в морето, яхнал бъчва? Твоят Зелест заплаши моряците с бой и изтезания и въпреки това никой не иска да дойде с мен. Самият Зелест също не иска. Тогава как…

— Какво ме интересува как? — прекъсна го Агловал. — Това е твоя грижа! За какво са вещерите, ако не за това порядъчните хора да не си бият главите, чудейки се как да се отърват от някое чудовище? Наех те и искам да си свършиш работата. А ако не искаш, ще наредя да те бият с камшици чак до границите на кралството!

— Успокойте се, благородни князе — обади се тихо Оченцето, но бледността й и треперенето на ръцете й издаваха колко е развълнувана. — И не бива да заплашвате Гералт, много ви моля. За щастие ние с Лютичето си имаме приятели. Например крал Етайн от Цидарис ни обича много, обича и баладите ни. Крал Етайн е просветен монарх и обича да казва, че баладите ни не са просто жива мелодия и рими, но и начин за предаване на сведения и знания — хроника на човечеството. На вас много ли ви се иска, благородни князе, да попаднете в хрониката на човечеството? Мога да помогна.

Агловал я гледа няколко секунди студено и пренебрежително.

— Загиналите ловци имаха жени и деца — каза той най-накрая, значително по-тихо и по-спокойно. — Останалите скоро ще влязат пак в морето, защото гладът ще почука на портите им. Ловци на бисери, на змиорки и омари, рибарите — всички. Сега се боят, но гладът ще победи страха. Ще влязат в морето. Но ще се върнат ли? Как мислиш, Гералт? А вие, госпожице Давен? Ще ми бъде интересно да чуя баладата, която ще измислите по този повод. Баладата за вещера, който бездейства на брега и гледа окървавените палуби на лодките и плачещите деца.

Еси пребледня още повече, но вдигна гордо глава, духна къдрицата и понечи да отговори, но Гералт бързо я стисна за ръката и секна вече приготвените думи.

— Достатъчно — каза той. — В целия този потоп от думи имаше само едно нещо, което наистина е от значение. Ти ме нае, Агловал. Аз се съгласих и ще изпълня задачата, ако изобщо е възможно да се изпълни.

— Разчитам на това — отвърна кротко князът. — Довиждане. Поклон, госпожице Давен.

Еси не направи реверанс, само кимна. Агловал придърпа нагоре мокрите си панталони и тръгна към пристанището, олюлявайки се върху камъните. Едва сега Гералт осъзна, че продължава да държи поетесата за ръката, а тя не се опитва да се измъкне. Той отпусна пръсти. Еси, поуспокоена и вече с нормален цвят на лицето, се обърна към него.

— Лесно се поддаваш на натиск. Достатъчно е да ти кажат няколко думи за жени и деца. А се говори, че вие, вещерите, сте безчувствени. Чуй ме, на Агловал не му пука за жените, децата и старците. Той иска да се възобнови ловът на бисери, защото сега търпи загуби. Баламосва те с гладни дечица и ти веднага си готов да си рискуваш живота…

— Еси — прекъсна я вещерът, — аз съм вещер. Професията ми е да си рискувам живота. Децата нямат нищо общо.

— Не можеш да ме излъжеш.

— Защо реши, че имам такова намерение?

— Защото, ако беше такъв студен професионалист, какъвто искаш да се изкараш, щеше да се попазариш за цената. А ти не обели и дума за заплащането. Е, добре, стига за това. Ще се връщаме ли?

— Да повървим още.

— С удоволствие. Гералт?

— Слушам.

— Нали ти казах, че съм израснала край морето. Умея да управлявам лодка и…

— Избий си го от главата.

— Защо?

— Избий си го от главата — повтори той рязко.

— Можеше да го кажеш по-учтиво — отвърна тя.

— Можех. Но щеше да решиш… дявол знае какво щеше да решиш. А аз съм безчувствен вещер и студен професионалист. Рискувам собствения си живот, но не и чуждия.

Еси замълча, стисна зъби и тръсна глава. Порив на вятъра отново разроши косите й и плетеница от златни кичури закри за миг лицето й.

— Просто исках да ти помогна — каза тя.

— Знам. Благодаря ти.

— Гералт?

— Слушам те.

— А ако в слуховете, за които спомена Агловал, има нещо вярно? Нали знаеш, русалките не винаги са доброжелателни. Известни са случаи…

— Не вярвам.

— Водорасляците — продължи замислено Оченцето, — нереидите, тритоните, морските нимфи. Кой знае на какво са способни. А Шееназ… си има причина…

— Не вярвам — прекъсна я той.

— Не вярваш или не искаш да повярваш?

Той не отговори.

— И искаш да те смятат за студен професионалист? — попита тя със странна усмивка. — Професионалист, който мисли не с главата си, а с острието на меча? Ако искаш, ще ти кажа какъв си всъщност.

— Знам какъв съм.

— Ти си чувствителен — каза тя тихо. — В дълбината на душата си си пълен с тревоги. Не можеш да ме излъжеш с каменната си физиономия и студения си глас. Ти си чувствителен и именно чувствителността ти те кара да се страхуваш да не би това, против което смяташ да се изправиш с меч в ръка, да не се окаже право, да не получи морално предимство…

— Не, Еси — изрече бавно той. — Не търси в мен тема за трогателна балада за вещер, разкъсван от вътрешни противоречия. Възможно е и да ми се иска да е така, но не е. Моралните ми дилеми се разрешават от кодекса и от възпитанието ми.

— Не говори така! — възкликна тя. — Не разбирам защо се опитваш…

— Еси — отново я прекъсна той. — Опитай се да ме разбереш правилно. Аз не съм странстващ рицар.

— Но не си и студен, безумен убиец.

— Вярно е — съгласи се той спокойно. — Не съм студен и безумен, макар че повечето мислят обратното. Но ме извисяват не чувствителността и свойствата на характера ми, а надменната и груба гордост на професионалиста, убеден в своята значимост. Професионалист, на когото са набили в главата, че законите на професията му и студената рутина са по-важни от емоциите, че те го предпазват от грешките, които може да допусне, ако задълбае в дилемите на Доброто и Злото, Реда и Хаоса. Не, Еси. Не аз съм чувствителен, а ти. Впрочем, това го изисква професията ти, нали? Ти се обезпокои, когато ти хрумна, че симпатичната на пръв поглед отхвърлена русалка е нападнала ловците на бисери в пристъп на отчаяние и жажда за мъст. Ти веднага започваш да търсиш оправдания за русалката, смекчаващи вината обстоятелства, побиват те тръпки при мисълта, че един вещер, на когото князът е платил, ще убие една прелестна русалка само задето се е осмелила да се поддаде на емоциите. А вещерът, Еси, е лишен от такива дилеми. И от чувства. Дори и да се окаже, че е виновна, вещерът няма да убие русалката, защото кодексът му забранява. Кодексът решава дилемата вместо вещера.

Оченцето бързо вдигна глава и го погледна.

— Всяка дилема?

„Тя знае за Йенефер — помисли си той. — Знае. Ех, Лютиче, проклет клюкар…“

Гледаха се един друг.

„Какво се крие в сините ти очи, Еси? Любопитство? Увлечение по моята различност? Кои са тъмните страни на таланта ти, Оченце?“

— Извинявай — каза тя. — Глупав въпрос. И наивен. По него някой може да си направи извода, че съм повярвала в нещата, които ми наговори. Да се връщаме. Вятърът пронизва до костите. Виж как се вълнува морето.

— Виждам. Знаеш ли, Еси, това е интересно…

— Кое е интересно?

— Готов съм да си заложа главата, че камъкът, на който Агловал се среща с русалката, беше много голям и близо до брега. А сега не се вижда.

— Приливът — каза кратко Еси. — Водата скоро ще дойде дотук, под скалите.

— Чак дотук?

— Да. Водата тук се издига на цели десет лакти, защото в теснината и устието на реката възниква така нареченото „приливно ехо“, или както там го наричат моряците.

Гералт погледна към кея и към Драконовите зъби, издигащи се в бучащия, разпенен прибой.

— Еси, а кога ще започне отливът?

— Какво?

— Колко далече ще отстъпи морето?

— Какво? А, разбрах. Да, прав си. Ще отстъпи до линията на шелфа.

— Линията на какво?

— Плиткото дъно на морето, след което изведнъж започва пропаст, спускаща се към дълбините.

— А Драконовите зъби?

— Те са точно накрая.

— И до тях ще може да се достигне по сушата? С колко време ще разполагам?

— Не знам — намръщи се Оченцето. — Трябва да разпитаме местните. Но не мисля, че е добра идея, Гералт. Виж, брегът край Зъбите се състои от заливчета и фиорди. Когато започне отливът, там ще се образуват дерета, котли, пълни с вода. Не знам…

Откъм морето, откъм едва видимите скали, се разнесе плясък. И силен напевен вик.

— Белокоско! — викаше русалката, като скачаше грациозно по гребените на вълните и удряше изящно по водата с опашка.

— Шееназ! — отговори той и й помаха.

Русалката доплува до камъните, изправи се в пенещата се вода, отметна с две ръце косата си назад и демонстрира всичките си прелести. Гералт хвърли поглед към Еси. Тя се беше изчервила леко и за миг погледна със съжаление и смущение своите малки гърди, които едва се очертаваха под роклята.

— Къде е онзи моят? — пропя Шееназ, приближавайки се. — Трябваше да ме чака.

— Чака те три часа и си тръгна.

— Тръгнал си е? — учуди се русалката с висока трела. — Не ме е дочакал? Не е издържал някакви си нещастни три часа? Така си и знаех. Никаква саможертва. Нито капка! Противен, противен, противен! А ти какво правиш тук, Белокоско? Разхождаш се с любимата? Прекрасна двойка сте, само краката ви загрозяват.

— Това не е любимата ми. Едва се познаваме.

— Наистина ли? — смая се Шееназ. — Жалко, подхождате си, много добре изглеждате заедно. Коя е тя?

— Аз съм Еси Давен, поетеса — пропя Оченцето с акцент и мелодичност, в сравнение с които гласът на вещера звучеше като грачене на врана. — Приятно ми е да се запознаем, Шееназ.

Русалката плесна с длани по морето и се разсмя звучно.

— Колко хубаво! Ти знаеш нашата реч! Честна дума, вие ме изумявате, хора. Наистина не ни разделя чак толкова много, колкото твърдят някои.

Вещерът беше не по-малко смаян от русалката. Макар и да можеше да се предположи, че образованата и начетена Еси знае по-добре от него Старата реч, езика на елфите, чиято напевна версия използваха русалките, водорасляците и нереидите. Трябваше да му е ясно също, че напевността и сложността на мелодиката на речта на сирените, които затрудняваха общуването му с русалката, само биха улеснили Еси.

— Шееназ! — извика той. — Нещо все пак ни разделя и понякога това е пролята кръв. Кой… кой е убил ловците на бисери там, при двете скали? Кажи!

Русалката се гмурна и разпени водата. След секунда отново изскочи на повърхността, а красивото й лице се изкриви в противна гримаса.

— Не се осмелявайте! — извика тя пронизително. — Не се осмелявайте да доближавате Стъпалата! Това не е за вас! Не се закачайте с тях! Това не е за вас!

— Кое? Кое не е за нас?

— Не е за вас! — възкликна Шееназ и се гмурна с всичка сила под вълните.

Пръските скочиха нависоко. Още за миг се виждаше как опашката й с раздвоения тесен плавник бяга по вълните. После и тя се скри в дълбините.

Оченцето пооправи косите си, разрошени от вятъра. Стоеше безмълвна, с наведена глава.

— Не знаех, че владееш толкова добре Старата реч, Еси.

— Няма откъде да знаеш — отговори тя с горчивина. — Та ние… ние едва се познаваме.