Анджей Сапковски
Границата на възможното (8)

VIII

— Двата крака — каза Йенефер, докато изтриваше ръцете си с ленена кърпа. — И като че ли нещо с гръбнака. Доспехите на гърба са изкривени, сякаш са го удряли с чук. А краката му са пострадали от собственото му копие. Няма да се качи скоро на коня, ако изобщо някога се качи.

— Рисковете на професията — промърмори Гералт.

Магьосницата се намръщи.

— Само това ли имаш да кажеш?

— А ти какво искаш да чуеш, Йенефер?

— Този дракон е невероятно бърз, Гералт. Прекалено бърз, за да може човек да се мери с него.

— Разбирам. Не, Йен. Не и аз.

— Принципи? — усмихна се гневно магьосницата. — Или най-обикновен страх? Това е единственото човешко чувство, което не са изкоренили от теб?

— И едното, и другото — съгласи се равнодушно вещерът. — Какво значение има?

— Именно. — Йенефер се приближи. — Никакво. Принципите могат да се нарушат, а страхът — да се преодолее. Убий този дракон, Гералт. Заради мен.

— Заради теб?

— Заради мен. Този дракон ми трябва, Гералт. Целия. Искам да го получа целия само за мен.

— Използвай магия и го убий.

— Не. Ти го убий. А аз ще удържа с магия Секачите и останалите, за да не пречат.

— Ще има трупове, Йенефер.

— И откога това ти пречи? Заеми се с дракона и остави хората на мен.

— Йенефер — изрече Гералт студено, — не мога да те разбера. За какво ти е драконът? Нима си толкова заслепена от блясъка на златните му люспи? Нали не живееш в нищета, имаш неизчерпаем източник на доходи, знаменита си. Какво има? Само не ми говори за призвания, моля те.

Йенефер помълча известно време, а после изрита яростно един камък в тревата.

— Има един човек, който може да ми помогне, Гералт. Изглежда, това… знаеш за какво говоря… Изглежда… това не е необратимо. Има шанс. Все още мога да имам… Разбираш ли?

— Разбирам.

— Това е сложна и скъпа операция. Но в замяна на златния дракон… Гералт?

Вещерът мълчеше.

— Когато висяхме на моста — промълви магьосницата, — ти ме помоли за нещо. Ще изпълня молбата ти. Въпреки всичко.

Вещерът се усмихна тъжно и докосна с показалец обсидиановата звезда на шията на Йенефер.

— Прекалено късно е, Йен. Вече не висим. Размислих. Въпреки всичко.

Очакваше най-лошото — огнени каскади, светкавици, удари в лицето, обиди, проклятия. И се учуди, когато видя само сдържано треперене на устните. Йенефер бавно се извърна. Гералт съжали за думите си. Съжаляваше и за емоциите, които й бе причинил. Границата на възможното, която беше престъпил, се скъса като струна на лютня. Той погледна към Лютичето и видя как трубадурът бързо се извръща, избягвайки погледа му.

— Е, дотук с проблемите на рицарската чест! — възкликна Бохолт. Беше се изправил в пълно снаряжение пред Недамир, който продължаваше да седи на една скала с неизменния израз на скука върху лицето. — Рицарската чест лежи там и тихо стене. Глупаво беше, милорд Гиленстерн, да пускате Ейк като ваш рицар и васал. Няма да соча с пръст, но знам на кого дължи Ейк счупените си крака. И така, набързо се отървахме от два проблема. От един побъркан, който по най-идиотски начин беше тръгнал да съживява легендите за смелия рицар, победил дракон в двубой, и от един мошеник, тръгнал да печели от това. Знаете за кого говоря, нали, Гиленстерн? Хубаво. Но сега е наш ред. Сега драконът е наш и ние, Секачите, ще му видим сметката. Но за собствена изгода.

— А договорът ни, Бохолт? — процеди през зъби канцлерът. — Какво става с договора?

— Договора можеш да си го завреш отзад.

— Това е нечувано! Това е обида на Негово Величество! — тропна с крак Гиленстерн. — Крал Недамир…

— Какво кралят? — извика Бохолт, подпирайки се на огромния си двуръчен меч. — Може би кралят желае да се изправи сам срещу дракона? А може би вие, неговият верен канцлер, ще напъхате в броня търбуха си и ще отидете на поляната? Защо не, заповядайте, ще почакаме, ваша милост. Имахте своя шанс, Гиленстерн. Ако Ейк беше убил дракона, щяхте да го получите целия и за нас нямаше да остане нищо — дори една златна люспица от гърба му. Но вече е късно. Бъдете реалист. Няма кой да се бие под цветовете на Цайнгорн. Няма да намерите друг глупак като Ейк.

— Не е вярно! — Обущарят Козояд падна на колене пред краля, който все още бе зает с разглеждането на една известна само на него точка на хоризонта. — Господарю, кралю! Почакайте само малко, да дойдат нашите от Голополе, и ще видите! Оставете ги тия дворяни, дето само се правят на умни, да ги вземат дяволите! Ще видите кои са наистина смелите — тези, които са силни на дела, а не само на думи!

— Затваряй си плювалника — подхвърли спокойно Бохолт, който почистваше петно ръжда от нагръдника си. — Затваряй си плювалника, нахалнико, за да не ти го затворя аз така, че зъбите ти да влязат в гърлото.

Козояд видя приближаващите се Кенет и Нишчука и побърза да отстъпи зад гърбовете на голополската милиция.

— Кралю! — извика Гиленстерн. — Кралю, какво ще заповядаш?

Гримасата на безразличие изведнъж изчезна от лицето на Недамир. Непълнолетният монарх смръщи луничавия си нос и се изправи.

— Какво ще заповядам? — произнесе той с тънък глас. — Най-накрая попита за това, Гиленстерн, вместо да решаваш вместо мен и да говориш вместо мен и от мое име. Много се радвам. Нека отсега нататък бъде така, Гиленстерн. От тази минута ще мълчиш и ще слушаш заповедите ми. И ето я първата от тях. Събери хората и нареди да качат на каруца Ейк от Денесле. Връщаме се в Цайнгорн.

— Господарю…

— Нито дума, Гиленстерн. Госпожо Йенефер, благородни господа, прощавам се с вас. Загубих малко време за тази експедиция, но и получих доста. Научих много неща. Благодаря ви за думите, госпожо Йенефер, господин Дорегарай, господин Бохолт. А на вас благодаря за мълчанието, господин Гералт.

— Кралю — обади се Гиленстерн, — как така? Ей го къде е драконът. На една ръка разстояние. Кралю, твоята мечта…

— Моята мечта — повтори замислено Недамир. — Още я нямам. А ако остана тук… Може би никога няма да я имам.

— А Малеора? А ръката на княгинята? — не се предаваше канцлерът, размахвайки ръце. — А тронът? Кралю, тамошният народ те признава…

— Тамошният народ може да си завре признанието отзад, както обича да казва господин Бохолт — засмя се Недамир. — Тронът на Малеора и без това е мой, защото в Цайнгорн имам триста бронирани конници и хиляда и петстотин пешаци, против техните смотани хиляда щитоносци. Щат, не щат — ще ме признаят. Ще ги беся, ще ги коля и ще ги влача с коне, докато не ме признаят. А княгинята им е тлъсто теле и не ми пука за ръката й. Трябва ми кърмата й, тоест да ми роди наследник, а после и без това ще я отровя. По метода на майстор Козояд. Стига сме бърборили, Гиленстерн. Пристъпвай към изпълнение на дадените ти заповеди.

— Наистина е научил много — прошепна Лютичето на Гералт.

— Да, много — потвърди Гералт и погледна към хълмчето, на което златният дракон, навел тясната си триъгълна глава, лижеше с яркочервения си раздвоен език нещо в тревата край себе си. — Но не бих искал да съм негов поданик, Лютиче.

— И какво ще стане сега, как мислиш?

Вещерът погледна спокойно към малкото сиво-зелено същество, пърхащо с прилепови криле край златните нокти на навелия се дракон.

— А на теб как ти се струва всичко това, Лютиче? Какво мислиш?

— Има ли значение какво мисля аз? Аз съм поет, Гералт. Нима моето мнение има значение за някого?

— Има.

— Е, какво да ти кажа… Гералт, когато аз видя влечуго, змия, да речем, или някакъв гущер, веднага започва да ми се повдига. Така че ме е гнус от тези гадости и ги отбягвам. А този дракон…

— Е?

— Той… е красив, Гералт.

— Благодаря ти, Лютиче.

— За какво?

Гералт извърна глава, пресегна се бавно към ремъка през гърдите си и го стегна с две дупки. Вдигна дясната си ръка, за да провери дали ръкохватката на меча е в нужното положение. Лютичето го гледаше с широко отворени очи.

— Гералт! Ти се готвиш…

— Да — отвърна спокойно вещерът. — Има граница на възможното. Аз достигнах моята. Тръгваш ли си с Недамир, или оставаш, Лютиче?

Трубадурът се наведе, остави внимателно и грижливо лютнята си до един камък и се изправи.

— Оставам. Как го каза? Границата на възможното? Запазвам си правото да нарека така баладата.

— Може да се окаже последната ти балада, Лютиче.

— Гералт?

— Какво?

— Не убивай… Ще можеш ли?

— Мечът си е меч, Лютиче. Хванеш ли го веднъж…

— Постарай се.

— Ще се постарая.

Дорегарай се закикоти и се обърна към Йенефер и Секачите, посочвайки отдалечаващия се кралски обоз.

— Е, крал Недамир си отива. Вече няма да дава кралски заповеди през устата на Гиленстерн. Отива си, защото се вслуша в гласа на здравия разум. Добре, че си тук, Лютиче. Предлагам да започваш съчиняването на балада.

— За какво?

— За това — магьосникът измъкна от пазвата си своя жезъл — как маестро Дорегарай, чародей, е прогонил сганта, готвеща се да убие последния останал на света златен дракон. Не помръдвай, Бохолт! Ярпен, ръцете далече от брадвата! Дори недей да трепваш, Йенефер! Напред, измет, след краля — като след родна майка! Качвайте се на конете и на каруците. Предупреждавам ви: който направи дори едно неправилно движение, от него ще остане само смрад и емайл по пясъка. Не се шегувам.

— Дорегарай! — прошепна Йенефер.

— Уважаеми магьоснико — изрече Бохолт сърдечно, — но защо така…

— Мълчи, Бохолт. Казах драконът да не се пипа. Легендите не се убиват. Кръгом и се омитайте.

Внезапно Йенефер изпъна ръка напред и земята около Дорегарай избухна в синкав огън, а от чимовете и почвата изригна прах. Магьосникът се олюля, обхванат от пламъка. Нишчука подскочи и го удари с юмрук в лицето. Дорегарай падна, от жезъла му изригна червена мълния, която угасна в камъните. Дерача подскочи от другата страна, изрита магьосника и се засили, за да повтори. Гералт скочи между тях, отблъсна Дерача, измъкна меча и нанесе удар с плоската страна, целейки се в доспехите между раменете и нагръдника. Попречи му Бохолт, който парира удара с широкото острие на двуръчния меч. Лютичето подложи крак на Нишчука, но напразно — Нишчука се вкопчи в шарената салтамарка на барда и го халоса с юмрук между очите. Ярпен Зигрин подскочи отзад и подкоси Лютичето, като го удари под коленете с дръжката на брадвата.

Гералт направи пирует, избягна меча на Бохолт, нанесе къс удар върху летящия към него Дерач и свали железния му наръчник. Дерача отскочи, спъна се и падна. Бохолт изстена и удари с меча като със сърп. Гералт подскочи над свистящото острие и удари с дръжката на меча Бохолт в нагръдника, отхвърли го назад и нанесе нов удар, целейки се в бузата. Бохолт видя, че няма да успее да отбие тежкия меч, затова се хвърли назад и падна по гръб. Вещерът подскочи към него и в този момент усети, че земята се отдалечава от изтръпващите му крака, а хоризонтът става вертикален. Напразно опитвайки се да направи защитен знак с ръце, той падна тежко настрани и вцепенените му ръце изпуснаха меча. Кръвта пулсираше и шумеше в ушите му.

— Завържете ги, докато действа заклинанието — каза Йенефер някъде отгоре и много отдалече. — И тримата.

Дорегарай и Гералт, зашеметени и безсилни, позволиха да бъдат отнесени в каруцата и завързани. Лютичето се дърпаше и ругаеше, така че го халосаха няколко пъти, докато го връзваха.

— Защо да ги връзваме, предатели, кучи синове — каза Козояд. — Да ги затрием веднага — и чиста работа.

— А за теб ако кажа, че си кучи син, ще обидя кучетата — каза Ярпен Зигрин. — Марш оттук, подметка такава!

— Много сте смели — промърмори Козояд. — Да видим дали ще ви остане смелост, когато дойдат моите хора от Голополе. Ще пристигнат всеки момент и тогава…

Ярпен се обърна с неочаквана за неговото телосложение ловкост и удари обущаря в челото с дръжката на брадвата си. Застаналият наблизо Нишчука добави един ритник, и Козояд прелетя няколко сажена и заби нос в тревата.

— Ще ме запомните! — извика той, застанал на четири крака. — Всичките…

— Момчета! — извика Ярпен Зигрин. — Хайде да сритаме обущаря по задника, мамицата му! Хвани го, Нишчука!

Козояд не ги изчака. Скочи и хукна като рис към източния каньон, а голополските ловци го последваха. Джуджетата с кикот хвърляха камъни след тях.

— Въздухът веднага стана по-чист — засмя се Ярпен. — Е, Бохолт, да се захващаме с дракона.

— Не бързайте! — вдигна ръка Йенефер. — Можете да се хванете само за палците. Това е всичко, какво стоите още?

— Не разбрах? — Бохолт се приведе и очите му проблеснаха зловещо. — Какво казахте, госпожо вещице?

— Омитайте се оттук подир обущаря — повтори Йенефер. — Това е. Аз сама ще се справя с дракона. С неконвенционално оръжие. А на прощаване можете да ми благодарите. Ако не се бях намесила, щяхте да изпитате силата на вещерския меч. Хайде, по-бързо. Бохолт, не ме карай да се изнервям. Предупреждавам ви, знам заклинание, с което мога да ви превърна в скопци. Достатъчно е да помръдна ръка.

— А, не — процеди Бохолт. — Търпението ми стигна до границите на възможното. Няма да позволя да ме правят на глупак. Дерач, откърти по един прът от каруцата. Усещам, че и на мен ще ми трябва неконвенционално оръжие. Сега, с извинение, някой ще си го получи по гърбината. Няма да посочвам кой, но това ще е една противна вещица.

— Само опитай, Бохолт. Ще ми доставиш удоволствие.

— Йенефер — изрече с упрек джуджето, — защо?

— Може би просто не обичам да деля, Ярпен.

— Е, какво толкова — усмихна се Ярпен Зигрин. — Това си е присъщо на хората. Толкова присъщо, че е почти като при джуджетата. Приятно е да видиш сродни качества в една магьосница. Защото и аз не обичам да деля, Йенефер.

Той се приведе, замахна рязко и едно желязно топче, появило се неясно кога и откъде, удари Йенефер в челото. Преди да се усети, тя вече висеше във въздуха, държана за ръцете от Дерача и Нишчука, а Ярпен омотаваше глезените й с въже. Извика яростно, но един от застаналите отзад момци на Ярпен омота ремък на конски повод около лицето й и го стегна през устата, така че заглуши вика й.

— Е, какво, Йенефер? — попита Бохолт, приближавайки се. — Сега как ще ме направиш скопец, като дори не можеш да си помръднеш ръката?

Той разкъса яката на салтамарката й, а после и ризата й. Йенефер изпищя, задушавайки се от ремъците.

— Сега нямам време — каза Бохолт, опипвайки я безсрамно в съпровод на одобрителното сумтене на джуджетата. — Но почакай малко, вещице. Когато видим сметката на дракона, ще си поиграем. Завържете я добре за колелото, момчета. Двете ръце — за обръча, така че да не може да помръдне. И засега никой да не я докосва, по дяволите! Ще определим какъв ще е редът, в зависимост от това кой как ще се справи с дракона.

— Бохолт — изрече вързаният Гералт тихо, спокойно и зловещо. — Внимавай. Ще те намеря и на края на света.

— Чудна работа — отговори Секача също толкова спокойно. — На твое място щях да си седя мирно и тихо. Познавам те и съм принуден да се отнеса сериозно към заплахата ти. Няма да имам друг избор. Може и да не оцелееш, вещерю. Ще се върнем отново на този въпрос. Нишчука, Дерач, на конете!

— Ама че съдба — застена Лютичето. — Кой дявол ме забърка в тая история?

Дорегарай, навел глава, наблюдаваше гъстите капки кръв, които бавно капеха от носа му по корема му.

— Може ли да престанеш да ме зяпаш? — рече с усилие магьосницата — извиваше се като змия във въжетата и напразно се опитваше да прикрие разголените си прелести. Вещерът се извърна послушно. Но Лютичето — не.

— От това, което виждам — засмя се бардът, — сигурно си използвала цяла бъчонка еликсир от мандрагора, Йенефер. Кожата ти е като на шестнайсетгодишна, да пукна, ако лъжа!

— Млъкни, кучи сине! — извика магьосницата.

— На колко години си всъщност, Йенефер? — не се отказваше Лютичето. — Двеста? Е, да речем сто и петдесет. А си се запазила като…

Йенефер завъртя глава и го заплю, но не уцели.

— Йен! — укори я вещерът, докато избърсваше ухото си с рамо.

— Нека престане да ме зяпа.

— И през ум не ми минава — заинати се Лютичето, без да откъсва поглед от разкошната картина, която представляваше разголената магьосница. — Нали седим тук вързани заради нея. И може да ни прережат гърлата. А нея най-много да я изнасилят, което на нейната възраст…

— Млъкни, Лютиче — каза вещерът.

— И през ум не ми минава — повтори бардът. — Тъкмо смятам да измисля балада за двете цици. И моля да не ми се пречи.

— Лютиче — Дорегарай смръкна с кървящия си нос, — бъди по-сериозен.

— Аз съм адски сериозен.

Бохолт, придържан от две джуджета, с усилие се качи на седлото — беше тежък и тромав от бронята и сложеното върху нея кожено покритие. Нишчука и Дерача вече бяха на конете си, стиснали огромни двуръчни мечове.

— Добре — изкашля се Бохолт. — Да вървим при него.

— Не — прозвуча дълбок глас, като през месингова тръба. — Аз дойдох при вас.

Иззад кръга от камъни се подаде златиста издължена муцуна, последвана от тънка шия, въоръжена с редица триъгълни зъбати израстъци, и лапи с остри нокти. Зловещите змийски очи с вертикални зеници гледаха изпод рогови клепачи.

— Не ми се чакаше на поляната, затова дойдох тук — каза драконът Вилентретенмертх и се огледа. — Както виждам, желаещите да се бият са все по-малко?

Бохолт захапа юздата със зъби и хвана меча с две ръце.

— Сфига фече — изфъфли той през ремъка. — Ако си готоф за битка, файде!

— Готов съм — каза драконът, изви гърба си на дъга и плесна предизвикателно с опашка.

Бохолт се огледа. Нишчука и Дерача заобикаляха бавно дракона от двете страни, демонстрирайки спокойствие. Отзад с брадви в ръце чакаха Ярпен Зигрин и неговите момчета.

— Ааа! — изрева Бохолт, пришпори силно коня и вдигна меча.

Драконът се сви, притисна се към земята и удари като скорпион отгоре надолу с останалата да стърчи опашка — не Бохолт, а Нишчука, който нападаше отзад. Нишчука се стовари заедно с коня си в съпровода на звънтене, стържене и викове. Бохолт, преминал в галоп, нанесе удар, но драконът отскочи ловко от широкото острие. Бохолт продължи да се носи нататък по инерция. Драконът се извърна, застана на задните си лапи и удари с нокти Дерача, като с един удар разкъса бедрото му и корема на коня. Бохолт се наклони назад в седлото, без да изпуска юздата от зъбите си, и успя да обърне коня си. Атакува отново.

Драконът плесна с опашка тичащите към него джуджета, повали ги на земята и се хвърли към Бохолт, като в движение, сякаш между другото, стъпи енергично върху Дерача, който се опитваше да се изправи. Бохолт, въртейки глава, се опита да маневрира с разярения кон, но драконът беше несравнимо по-бърз и ловък. Заобиколи хитро Бохолт отляво, за да затрудни ударите му, и го хвана с лапа. Конят се изправи на задните си крака и рухна встрани. Бохолт излетя от седлото, изпусна меча, изгуби шлема си и се стовари на земята по гръб, като си удари главата в камъните.

— Бягайте, момчета! Към планината! — изкрещя Ярпен Зигрин, надвиквайки рева на притиснатия под коня си Нишчука. Развявайки брадите си, джуджетата хукнаха към скалите с поразителна скорост, като се има предвид колко къси бяха краката им. Драконът не ги последва. Седеше най-спокойно и се оглеждаше. Нишчука се гърчеше и крещеше под коня си, а Бохолт лежеше неподвижно. Дерача пълзеше към скалите, обърнат странично, като огромен железен рак.

— Невероятно — шепнеше Дорегарай. — Невероятно…

— Хей! — Лютичето така се дръпна във въжетата, че каруцата се разтресе. — Какво е това? Ето там. Вижте!

Откъм източния каньон се задаваше огромен облак прах и скоро дочуха викове и тропот. Драконът изпъна шия и се заоглежда.

На равнината излязоха три големи каруци, пълни с въоръжени хора. Те се разделиха и започнаха да заобикалят дракона.

— Това са… по дяволите, това са милицията и работниците от Голополе! — извика Лютичето. — Те са заобиколили изворите на Бра! Да, това са те! Вижте, Козояд е там, отпред.

Драконът наведе глава и побутна нежно към каруцата мъничкото сиво писукащо същество. После удари с опашка по земята, изрева и се понесе като стрела към голополците.

— Какво е това малкото, дето се лута в тревата? А, Гералт? — попита Йенефер.

— Онова, което драконът защитаваше от нас — каза вещерът. — Излюпило се е наскоро в пещерата, там, в северния каньон. Дракончето, излюпило се от яйцето на отровената от Козояд драконка.

Дракончето, спъвайки се и триейки в земята изпъкналото си коремче, се дотътри неуверено до каруцата, изписука, изправи се, разпери крилца и без да се замисля, се притисна към бедрото на магьосницата. Йенефер си пое шумно дъх. На лицето й беше изписано объркване.

— Харесва те — промърмори Гералт.

— Малък, но не и глупав. — Лютичето се завъртя във въжетата и се озъби. — Вижте къде си напъха муцунката, искам да съм на негово място, по дяволите! Ей, малкият, бягай! Това е Йенефер! Страшилище за драконите. И вещерите. Във всеки случай — поне за един вещер със сигурност.

— Млъкни, Лютиче! — извика Дорегарай. — Погледнете там, към полето! Вече го нападнаха, чумата да ги тръшне!

Гърмейки като бойни колесници, каруците на голополците се носеха към атакуващия ги дракон.

— Удряйте! — викаше Козояд, вкопчен в раменете на кочияшите. — Удряйте, където ви попадне и с каквото ви попадне. Не го жалете!

Драконът отскочи ловко от налитащата първа каруца, в която блещукаха остриетата на сърповете, роговете на вилите и рохатините, но попадна между двете други, от които хвърлиха върху него завързана с ремъци огромна двойна рибарска мрежа. Драконът се омота, падна, превъртя се, сви се на кълбо и разпери лапи. Мрежата започна да се къса с пращене. От първата каруца, която вече беше успяла да завие и да се обърне, хвърлиха нови мрежи, които го омотаха напълно. Другите две каруци завиха и се понесоха към дракона, тракайки и подскачайки по ямите.

— Хвана се в мрежата шаранчето! — викаше Козояд. — Сега ще му одерем люспите.

Драконът изрева, издиша струя дим към небето. Голополските милиционери наскачаха от каруците и се хвърлиха към него. Драконът отново закрещя — отчаяно, с вибриращ звук.

От северния каньон отговори висок боен вик.

Понесли се в безумен галоп, развели светлите си коси и крещящи пронизително сред блясъка на въртящите се саби, от каньона излетяха…

— Зериканките! — извика вещерът и безуспешно се опита да се измъкне от въжетата.

— О, по дяволите! — завайка се Лютичето. — Разбираш ли, Гералт?

Зериканките преминаха през тълпата голополци като нагорещен нож през буца масло, осейвайки пътя си с посечени трупове, скочиха в движение от конете и спряха край гърчещия се в мрежите дракон. Първият от притичалите милиционери веднага се лиши от главата си. Вторият замахна към Вея с вила, но зериканката, хванала сабята с двете си ръце, го разпори от чатала до гърдите. Останалите побързаха да се оттеглят.

— По каруците! — извика Козояд. — По каруците, момчета! Да ги прегазим с каруците!

— Гералт! — извика изведнъж Йенефер, сви крака и с рязко движение ги метна под каруцата, под извитите назад ръце на вещера. — Знакът на Игни! Прегори го! Напипа ли въжето! Прегори го, по дяволите!

— На сляпо? — ахна Гералт. — Ще те изгоря, Йен!

— Направи знака! Ще издържа!

Той я послуша. Усети как изтръпват пръстите му, извити в Знака на Игни над завързаните глезени на магьосницата. Йенефер се извърна, захапала яката на салтамарката си, сдържайки стона си. Дракончето пищеше и триеше крилцата си в хълбока й.

— Йен!

— Прогаряй!

Възлите се предадоха в момента, в който отвратителната задушлива смрад на горяща кожа стана непоносима. Дорегарай издаде странен звук и изгуби съзнание, увиснал на завързаните за колелото на каруцата въжета.

Магьосницата, с изкривено от болка лице, се напрегна и вдигна вече свободния си крак. Изкрещя яростно от болка и гняв. Медальонът на гърдите на Гералт дръпна верижката като жив. Йенефер напрегна бедро, махна с крак към атакуващите голополски каруци и изкрещя заклинание. Въздухът заискри и замириса на озон.

— О, богове — изстена Лютичето изумено. — Каква балада ще се получи, Йенефер!

Заклинанието, запратено от стройния крак, не се удаде съвсем на магьосницата. Първата каруца, заедно с всичко в нея, просто се оцвети в жълто, което улисаните в боя голополски воини изобщо не забелязаха. С втората каруца нещата се получиха много по-добре — целият й екипаж се превърна в огромни пъпчиви жаби, които заквакаха смешно и се пръснаха във всички посоки. Каруцата се преобърна и се разтроши, а конете се отдалечиха с истерично цвилене, повлекли останките след себе си.

Йенефер прехапа устни и отново махна с крак във въздуха. Под съпровода на игрива музика, долетяла някъде отгоре, жълтата каруца неочаквано се превърна в златист дим, а бойците се озоваха зашеметени в живописна купчина на тревата. Колелата на третата каруца от кръгли станаха квадратни и резултатът беше мигновен. Конете се изправиха на задните си крака, каруцата се преобърна, а голополските войни изпопадаха на земята. Йенефер, вече от чиста мнителност, махаше яростно с крак и крещеше заклинания, като превръщаше голополците в костенурки, гъсеници, стоножки, фламинга и прасета. Зериканките убиваха ловко и методично останалите.

Драконът най-накрая разкъса мрежата, скочи, размаха криле, изрева и изпънат като струна, се понесе след оцелелия в битката обущар Козояд. Козояд тичаше с бързината на елен, но драконът беше още по-бърз. Когато видя отворената паст и блестящите, остри като кинжал зъби, Гералт се извърна. Лютичето се изхили глупаво, а Йенефер, бледа като платно, се преви, падна настрани и повърна под каруцата.

Настана тишина, прекъсвана само от време на време от гъгненето, крякането и стоновете на оцелелите голополски милиционери.

Вея, с усмивка, която не предвещаваше нищо добро, застана широко разкрачена над Йенефер. Вдигна сабята си и Йенефер пребледня и вдигна крак.

— Не — обади се Борх, наричан Трите гарги, който седеше върху един камък. На коленете му седеше дракончето — спокойно и доволно.

— Няма да убиваме госпожа Йенефер — повтори драконът Вилентретенмертх. — Вече няма смисъл. Нещо повече — сега сме благодарни на госпожа Йенефер за неоценимата помощ. Освободи я, Вея.

— Разбираш ли, Гералт? — прошепна Лютичето, разтривайки изтръпналите си ръце. — Разбираш ли? Има такава стара балада за златен дракон. Златният дракон може…

— Може да приема какъвто иска облик — процеди Гералт. — Също така и човешки. И аз съм слушал за това. Но не го вярвах.

— Господин Ярпен Зигрин! — извика Вилентретенмертх на джуджето, вкопчило се в една отвесна скала на двайсет лакти от земята. — Какво търсите там? Мармоти? Това не е любимото ви лакомство, доколкото си спомням. Слезте и се погрижете за Секачите. Нуждаят се от помощ. Повече няма да убивам. Никого.

Лютичето хвърляше неспокойни погледи към зериканките, които наблюдаваха зорко полесражението, и се опитваше да свести Дорегарай. Гералт мажеше с мехлем и превързваше изгорените, глезени на Йенефер. Магьосницата съскаше от болка и мърмореше заклинания.

След като приключи с работата си, вещерът се изправи и каза:

— Останете тук. Трябва да поговоря с него.

Йенефер се изправи намръщена и го хвана под ръка.

— Идвам с теб, Гералт. Може ли? Моля те.

— С мен ли, Йен? Аз мислех…

— Не мисли — притисна се тя към рамото му.

— Йен?

— Всичко е наред, Гералт.

Той я погледна в очите. Те бяха топли. Както преди. Наведе глава и я целуна по устните — горещи, меки и жадни. Както преди.

Приближиха се. Йенефер, придържана от Гералт, направи реверанс, като пред крал, повдигайки краищата на полата си.

— Три гар… Вилентретенмертх — обади се вещерът.

— Името ми в свободен превод на вашия език означава „три черни птици“ — каза драконът. Дракончето, вкопчило нокти в предмишницата му, подложи главица под галещата длан.

— Хаосът и Редът — усмихна се Вилентретенмертх. — Помниш ли, Гералт? Хаосът е агресията. Редът е защитата от нея. Струва си да се отиде на края на света, за да се изправиш срещу агресията и злото, нали, вещерю? Особено когато цената, по твоите думи, е висока. А този път тя явно е висока. Това бяха съкровищата на драконката Миргтабраке, която отровиха край Голополе. Тя ме призова, за да й помогна да отблъсне надвисналата над нея заплаха. Миргтабраке вече отлетя. Скоро след като отнесоха от полесражението Ейк от Денесле. Имаше предостатъчно време, докато вие бърборехте и се карахте. Но ми остави своето съкровище, моето заплащане.

Дракончето изписука и запърха с крилца.

— Значи ти…

— Да — прекъсна го драконът. — Какво да се прави, такива са времената. Съществата, които сте свикнали да наричате чудовища, от известно време чувстват все по-голяма заплаха от страна на хората. Вече не могат да се справят сами. Трябва им защитник. Такъв… вещер.

— А целта… Целта, която е в края на пътя?

— Ето я. — Вилентретенмертх вдигна ръката си. Дракончето запищя изплашено. — Аз я достигнах. Благодарение на него, Гералт от Ривия, аз ще издържа, ще докажа, че няма граница на възможното. Ти също ще намериш някой ден такава цел, вещерю. Дори онези, които се отличават от останалите, могат да оцелеят. Сбогом, Гералт. Сбогом, Йенефер.

Магьосницата, хванала здраво вещера за ръката, отново приседна. Вилентретенмертх се изправи, погледна я и изражението му стана сериозно.

— Прости ми за откровеността и прямотата, Йенефер. Това е изписано на лицата ви и няма нужда дори да чета мислите ви. Вие сте създадени един за друг, ти и вещерът. Но нищо няма да се получи. Нищичко. Съжалявам.

— Знам — Йенефер пребледня леко. — Знам, Вилентретенмертх. Но ми се иска да вярвам, че няма граници на възможното. Или поне, че още са прекалено далече.

Вея се приближи, докосна рамото на Гералт и изрече няколко думи. Драконът се разсмя.

— Гералт, Вея казва, че ще помни дълго коритото в „Под замисления дракон“. Надява се някой ден да се срещнем отново.

— Какво? — попита Йенефер, примижавайки.

— Нищо — побърза да отговори вещерът. — Вилентретенмертх?

— Слушам те, Гералт от Ривия.

— Можеш да приемаш всякакъв облик. Какъвто пожелаеш.

— Да.

— Защо човек? Защо Борх с трите черни птици в герба?

Драконът се усмихна жизнерадостно.

— Не знам при какви обстоятелства са се срещнали за пръв път древните представители на нашите две раси, Гералт. Но е факт, че за драконите няма нищо по-отвратително от човека. Човекът пробужда в драконите инстинктивно, ирационално отвращение. При мен е различно. За мен… вие сте симпатични. Сбогом.

Това не беше постепенна трансформация с преливане от едната форма в другата, нито пък мъгливо, пулсиращо трепкане като при илюзиите. Беше като мигане на окото. На мястото на къдравия рицар с туника, украсена с три черни птици, седеше златният дракон, красиво превил златната си шия. Драконът наведе глава встрани и разпери криле, ослепително златни под слънчевите лъчи. Йенефер шумно си пое дъх. Вея, вече на седлото, до Тея, махна с ръка.

— Вея — каза вещерът, — ти беше права.

— Хм?

— Той е най-красивият.