Анджей Сапковски
Границата на възможното (4)

IV

— Я гледайте — каза Бохолт, най-големият от Секачите. Беше грамаден и масивен като ствола на стар дъб. — Недамир не ви разгони във всички посоки, както предполагах. Е, ние ли, бедняците, ще оспорваме кралските решения? Заповядайте при огъня. Спретнете си места за спане, момчета. И, Гералт, за какво си говорихте с краля? Ще си остане между нас.

— За нищо — отвърна Гералт и се настани удобно с гръб към оставеното близо до огъня седло. — Даже не излезе от палатката си. Само изпрати своето момче за всичко, как му беше името…

— Гиленстерн — подсказа Ярпен Зигрин, здраво брадато джудже, което тъкмо слагаше в огъня огромен смолист пън, който беше примъкнал от храсталака. — Надуто конте. Когато се присъединихме, той се появи, вирнал нос до небесата, и започна да обяснява: не забравяйте на кого трябва да се подчиняват джуджетата, кой тук заслужава уважение, крал Недамир заповядва тук, неговата дума е закон и така нататък. Слушах го и се чудех дали да не кажа на момчетата си да го проснат на земята и да му съдера наметалото. Но после размислих: пак ще се вдигне шум и ще започнат да разправят, че джуджетата са злобни, агресивни, че са кучи синове и е невъзможно… да се съжителства с тях, или както се казва. И веднага ще ни организират погром в някое градче. Затова го изслушах учтиво и само кимах.

— Изглежда — вметна Гералт, — господин Гиленстерн не умее нищо друго, защото и на нас каза точно това и ни се наложи да кимаме с глави.

— А ако питате мен — обади се вторият от Секачите, докато разстилаше чергилото на коня си върху купчина сухи клони, — жалко, че Недамир не ви прогони. Толкова хора вече хукнаха подир дракона, че е направо ужасно. Маса народ. Това вече не е експедиция, а погребално шествие. Аз не обичам да се мъкна в тълпата.

— Успокой се, Нишчука — каза Бохолт. — По-приятно е да се пътува с тълпата. Ти какво, никога ли не си ходил на лов за дракони? Те винаги привличат хората, следва ги куп народ, същински панаир на колела. Но знаеш кой остава на полето, когато гадината се покаже. Ние и никой друг.

Бохолт замълча за момент, отпи солидна глътка от голямата дамаджана в изплетена от лоза кошница, смръкна шумно и се изкашля.

— Друг е въпросът — продължи той. — Практиката показва, че неведнъж след убиването на дракона започва веселба и клане. Стигне ли се до делбата на съкровището, ловците наскачват един срещу друг. А, Гералт? Имам ли право? Вещерю, на теб говоря.

— Знам за такива случаи — потвърди Гералт сухо.

— Знаеш, казваш? И сигурно от чужди думи, защото не съм чувал да си преследвал дракони. През дългия си живот никога не съм чувал вещери да преследват дракони. Така че ми е странно, че се появи тук.

— Наистина — процеди Кенет, наричан Дерача, най-младият от секачите. — Чудна работа. А ние…

— Чакай, Дерач — прекъсна го Бохолт. — Сега аз говоря. Впрочем, нямам намерение да произнасям дълга реч. Вещерът разбира какво имам предвид. Той ме познава и аз го познавам, досега пътищата ни не са се пресичали и сигурно ще е така и за в бъдеще. Но, забележете, момчета, ако аз, например, реша да попреча на работата на вещера или да измъкна печалбата изпод носа му, той би ме посякъл с вещерския си меч и би имал пълно право. Така ли е?

Никой не потвърди, но и не възрази. Не изглеждаше Бохолт да се нуждае от едното или от другото.

— Е, както казах, да се пътува в тълпата, е по-забавно. Един вещер също става за компания. Околността е дива и безлюдна, току-виж ни се нахвърлила някоя жиритва или вампир и ще берем ядове. А щом Гералт е наблизо, няма да имаме никакви грижи, защото това е неговата специалност. Докато драконите не са негова специалност. Имам ли право?

Отново никой не потвърди и не отрече.

— Господин Три гарги — продължи Бохолт, като подаде дамаджаната на джуджето — пътува с Гералт и това ми е достатъчно. Така че кой ни пречи, Нишчука, Дерач? Да не би Лютичето?

— Лютичето — обади се Ярпен Зигрин, подавайки дамаджаната на барда — винаги се лепи там, където става нещо интересно, и всички знаят, че нито пречи, нито помага, нито забавя колоната. Той е нещо като репей на кучешка опашка. Нали, момчета?

„Момчетата“, брадати джуджета с остри черти, се закикотиха и разтресоха бради. Лютичето отмести шапката на тила си и отпи от дамаджаната.

— Ооооох, проклетия — изстена той и си пое въздух. — Отнема ти дъха. От какво я правите, от скорпиони?

— Едно не ми харесва, Гералт — каза Дерача и пое дамаджаната от трубадура. — Това, че домъкна този магьосник. Тук скоро няма да може да се диша от магьосници.

— Вярно е — съгласи се джуджето. — Право казва Дерача. Този Дорегарай ни е нужен колкото някое свинско седло. От известно време си имаме магьосница тук, благородната Йенефер. Пфу!

— Дааа — рече Бохолт, почесвайки дебелия си врат, от който преди минута беше свалил кожения нашийник със стоманени шипове. — Магьосниците тук са в повече. Поне двама в повече, отколкото трябва. И прекалено здраво се залепиха за нашия Недамир. Вижте само — ние сме тук, под звездите, около огъня, а те, моля ви се, на топло, в кралската палатка. Вече плетат интриги четирите гъсеници — Недамир, вещицата, магьосникът и Гиленстерн. И най-лоша от всички е Йенефер. А какво замислят? Как да ни прекарат, ето какво.

— И набиват сърнешко — вметна навъсено Дерача. — А ние какво ядохме? Мармот. А какво е мармотът, питам? Плъх и нищо повече. Така че какво ядохме? Плъх!

— Това не е проблем — каза Нишчука. — Скоро ще опитаме и от опашката на дракона. Няма нищо по-вкусно от печена на жарава драконова опашка.

— Йенефер — продължи Бохолт — е противна, злобна и устата жена. Не е като твоите девойки, господин Борх. Те са тихи и мили, вижте ги само — седят при конете и си острят сабите; минах покрай тях, пошегувах се, те се усмихнаха, показаха си зъбките. Да, радвам им се, не са като Йенефер, която само плете интриги. Казвам ви, трябва да внимаваме, защото иначе договорът ни не струва пукната пара.

— Какъв договор, Бохолт?

— Какво, Ярпен, да кажем ли на вещера?

— Не виждам защо не — рече джуджето.

— Ракията свърши — вметна Дерача и обърна дамаджаната с дъното нагоре.

— Тогава донеси още. Ти си най-млад. А договора, Гералт, го измислихме, тъй като не сме наемници, нито платени слуги, и Недамир не може да ни прати подир дракона, като хвърли няколко златни монети в краката ни. Истината е, че можем да се справим с дракона и без Недамир, а той не може да се справи с дракона без нас. От това ясно следва кой заслужава повече и чия част от печалбата трябва да е по-голяма. Затова взехме честно решение — тези, които повалят дракона в ръкопашен бой, взимат половината от съкровището. Недамир, като се имат предвид произхода и титлата му, взима една четвърт, така или иначе. А другите, ако помагат, ще разделят останалата една четвърт поравно. Какво мислиш за това?

— А какво мисли Недамир?

— Не каза нито да, нито не. Но по-добре да не се меси мижитурката. Щом не може да тръгне сам срещу дракона, трябва да разчита на професионалистите, тоест на нас, Секачите, и на Ярпен и неговите момчета. Ние, а не някой друг, ще се изправим на меч разстояние срещу дракона. Останалите, включително и магьосниците, ако помогнат, ще си поделят една четвърт от съкровището.

— И кой друг влиза в числото на „останалите“, освен магьосниците? — поинтересува се Лютичето.

— Със сигурност не музикантите и стихоплетците — изкикоти се Ярпен Зигрин. — Включваме тези, които работят с брадви, а не с лютни.

— Аха — обади се Трите гарги, вперил поглед в звездното небе. — А какво ще получат обущарят Козояд и неговата сган?

Ярпен Зигрин се изплю в огъня и промърмори нещо на езика на джуджетата.

— Голополската милиция познава местните планини и помага с указване на пътя — каза тихо Бохолт, — така че ще е справедливо да ги допуснем в подялбата. Но с обущаря работата е друга. Разбирате ли, няма да е добре, ако селяндурите решат, че когато в околността се появи дракон, вместо да се повикат професионалисти, може набързо да му подхвърлят отрова и да продължат да се забавляват с девойките в сеното. Ако тази практика се разпространи, ще се наложи да живеем чрез просия. Нали?

— Вярно е — добави Ярпен. — Затова, казвам ви, на този обущар трябва да му се случи нещо, преди да е попаднал в някоя легенда.

— Щом трябва, ще му се случи — рече убедено Нишчука. — Оставете това на мен.

— А Лютичето — подхвърли джуджето — ще му даде да се разбере в баладата. Ще го направи за смях, за да стане името му символ на срам и позор навеки.

— Забравяте нещо — обади се Гералт. — Тук има един, който може да ви обърка сметките. Той няма да се съгласи на никакви договори и делби. Ейк от Денесле.

— Защо? — попита дрезгаво Бохолт, докато хвърляше клонче в огъня. — С Ейк не може да се говори. Той не се интересува от плячката.

— Срещнахме го по пътя към вашия лагер — каза Трите гарги. — Клечеше върху камъните в пълно въоръжение, вперил поглед в небето.

— Той винаги прави така — обади се Дерача. — Медитира или се моли. Казва, че така трябва, за да се пази от злото, защото е от наказан от Бога народ.

— Ние в Кринфрид — промърмори Бохолт — държим такива оковани в клетки и им даваме парчета въглен, за да рисуват по стените разни чудесии. Но стига сме одумвали ближните си, нека поговорим за работата.

В кръга светлина беззвучно пристъпи дребна млада жена с черни, обхванати със златна мрежа коси и черно кожено наметало.

— На какво се разсмърдя така? — попита Ярпен Зигрин, преструвайки се, че не я вижда. — На сяра ли?

— Не — отвърна Бохолт, вирна глава настрани и демонстративно подуши въздуха. — На мускус или нещо подобно.

— Не, май е… — джуджето се намръщи. — Ах! Та това е знатната госпожа Йенефер! Здрасти, здрасти.

Магьосницата огледа бавно събралите се и задържа искрящия си поглед върху вещера. Гералт леко се усмихна.

— Може ли да седна?

— Но разбира се, благодетелко наша — каза Бохолт и изхълца. — Седнете тук, на седлото. Размърдай се, Кенет, и подай седлото на благородната магьосница.

— Говорите за работата, както чувам. — Йенефер седна и изпъна пред себе си стройните си, обути с черни чорапи крака. — Без мен?

— Не посмяхме да обезпокоим толкова важна особа — каза Ярпен Зигрин.

— Ти, Ярпен — Йенефер примижа, обръщайки се към джуджето, — по-добре да мълчиш. От първия ден демонстративно се правиш, че не ме забелязваш. Продължавай в същия дух, не се насилвай излишно. На мен не ми пречи.

— Какви ги говорите, госпожо! — Ярпен се усмихна и показа неравните си зъби. — Да ме полази кърлеж, ако за мен не сте по-скъпа от въздуха. Въздухът, например, ми се случва да го замърся, но с вас никога не бих си позволил подобно нещо.

Брадатите „момчета“ се засмяха гръмко, но утихнаха веднага щом забелязаха синьото сияние, което внезапно обхвана магьосницата.

— Още една дума — и от теб ще остане само замърсен въздух — каза Йенефер с метални нотки в гласа. — И черно петно върху тревата.

— Наистина — наруши Бохолт настаналата тишина. — Млъкни, Зигрин. Да чуем какво има да ни каже госпожа Йенефер. Тя току-що отбеляза, че говорим за работа без нея. От това следва, че има някакво предложение. Нека го чуем тогава. Дано само не предлага да се справи с дракона сама, чрез магиите си.

— Защо? — вдигна глава Йенефер. — Мислиш, че е невъзможно?

— Може и да е възможно. Но не е изгодно за нас, защото тогава ще поискате половината от съкровището на дракона.

— Поне половината — отвърна студено магьосницата.

— Ето, сама виждате, че това изобщо не ни устройва. Ние, госпожо, сме бедни воини — разчитаме на печалбата, за да не гладуваме. Храним се с киселец и лобода…

— Само по празниците ни попада по някой мармот — вметна тъжно Ярпен Зигрин.

— … Пием изворна вода — Бохолт отпи от бутилката и леко я разклати. — Няма друг изход за нас, госпожо Йенефер. Или печалбата, или през зимата ще замръзнем под стобора. А странноприемниците струват пари.

— И бирата — добави Нишчука.

— И развратните девойки — размечта се Дерача.

— Затова — продължи Бохолт и вдигна очи към небето — сами ще се справим с дракона, без магии и без ваша помощ.

— Толкова ли си сигурен? Запомни, има си граница на възможното, Бохолт.

— Може и да си има, но аз никога не съм я виждал. Не, госпожо. Повтарям — ще убием дракона сами, без никакви магии.

— Особено като се има предвид — добави Ярпен Зигрин, — че магиите със сигурност също си имат граници, които, за разлика от нашите собствени, ние не познаваме.

— Сам ли го измисли — попита бавно Йенефер, — или някой ти го подсказа? Да не би присъствието на вещер във вашата благородна компания да ви прави толкова самонадеяни?

— Не — отвърна Бохолт, поглеждайки Гералт, който като че ли дремеше, излегнал се лениво върху чула и подпрял глава на седлото. — Вещерът няма нищо общо с това. Чуйте, благородна Йенефер. Направихме предложение на краля, а той не ни удостои с отговор. Но ние сме търпеливи и ще изчакаме до утре. Ако кралят приеме предложението, продължаваме нататък заедно. Ако не — тогава се връщаме.

— Ние също — промърмори джуджето.

— Няма да има никакво пазарене — продължи Бохолт. — Предайте това на Недамир, госпожо Йенефер. Предложението ни е изгодно и за вас, и за Дорегарай, ако се уговорите с него. Имайте предвид, че трупът на дракона изобщо не ни трябва, ще вземем само опашката. А останалото, ако искате — взимайте го. Няма да се поскъпим нито за зъбите, нито за мозъка — за никое от нещата, които ви трябват за магиите.

— Естествено — добави Зигрин, кикотейки се, — мършата ще бъде за вас, магьосниците. Никой няма да ви я иска. Освен останалите лешояди.

Йенефер се изправи и нагласи наметалото на раменете си.

— Недамир няма намерение да чака до утре — сопна се тя. — Отсега е съгласен на условията ви. Въпреки моите съвети и тези на Дорегарай.

— Недамир проявява изумителна мъдрост за толкова млад крал — процеди бавно Бохолт. — Защото за мен, госпожо Йенефер, мъдростта включва и умението да пропускаш покрай ушите си глупавите или неискрени съвети.

Ярпен Зигрин прихна в брадата си.

— Друга песен ще запеете — магьосницата сложи ръце на кръста си, — когато утре драконът ви осакати, разкъса и изпотроши костите ви. Ще започнете да ми лижете ботушите и да скимтите за помощ. Както става винаги. Познавам ви прекалено добре — вас и тези като вас. До болка ви познавам.

Тя се обърна и потъна в мрака, без да се сбогува.

— По мое време — каза Ярпен Зигрин — магьосниците седяха в кулите, четяха мъдри книги и разбъркваха с лопатки течностите в колбите. Не се мотаеха в краката на воините, не се бъркаха в делата и не въртяха задници пред очите на мъжете.

— А задникът, между другото, си го бива — отбеляза Лютичето, докато настройваше лютнята си. — Нали, Гералт? Хей, къде се дяна вещерът?

— Какво ни засяга? — промърмори Бохолт и хвърли една съчка в огъня. — Отишъл е някъде. Може да е по нужда, да ме извинявате. Негова си работа.

— Сигурно — съгласи се бардът и удари по струните. — Да ви изпея ли нещо?

— Изпей, да го вземат дяволите — каза Ярпен Зигрин и се изплю. — Само не си мисли, че ще дам дори шелонг за твоето пеене. Това тук, момче, не ти е кралският двор.

— То се вижда — кимна трубадурът.