Анджей Сапковски
Границата на възможното (7)

VII

— От целия обоз — каза Гиленстерн — спасихме само един фургон, кралю, без да смятаме каруцата на Секачите. От отряда оцеляха само седем стрелци. От другата страна на пропастта вече няма път, само сипей и гладка скала, толкова може да се види оттук. Не се знае дали е оцелял някой от останалите, когато мостът рухна.

Недамир не отговори. Ейк от Денесле стоеше пред краля, вперил в него трескаво пламтящите си очи.

— Преследва ни гневът на боговете — каза той, вдигайки ръце. — Съгрешихме, кралю Недамир. Това беше свещен поход, поход срещу злото. Тъй като драконът е зло, всеки дракон е въплъщение на злото. Аз не минавам покрай злото с безразличие, аз го стъпквам с крака… Унищожавам го. Както повеляват Боговете и Свещената книга.

— Какви ги плещи? — навъси се Бохолт.

— Не знам — отвърна Гералт, докато оправяше седлото на кобилата си. — Не разбрах нито дума.

— Тихо — каза Лютичето. — Опитвам се да го запомня, може да го използвам, когато се опитвам да търся рими.

— Свещената книга гласи — окончателно изгуби самообладание Ейк, — че ще излезе от бездната змия, отвратителен дракон със седем глави и девет рога! А на гърба му ще седи девойка с пурпурни и аленочервени дрехи, и златна чаша ще държи в ръцете си, а на челото й ще бъде изписан знакът на разврата.

— Познавам я! — зарадва се Лютичето. — Това е Чилия, жената на кмета Сомерхалдер!

— Успокойте се, господин поет — рече Гиленстерн. — А вие, господин рицарю от Денесле, бъдете така добър да говорите по-ясно.

— Против злото, кралю — извика Ейк, — трябва да се излезе с чисто сърце и съвест, с вдигната глава. А кого виждаме тук? Джуджета, които са неверници, раждат се в мрак и се кланят на силите на мрака! Магьосници богохулници, които си присвояват божествени права, сили и привилегии! Вещер, който е отвратителен изрод, прокълнат, противоестествено творение. И се учудвате, че върху нас се стовари наказание? Кралю Недамир! Достигнахме до границите на възможното! Не бива да изпитваме божията милост. Призовавам ви да очистим редовете си от нечистите сили, преди…

— А за мен нито дума — вметна жално Лютичето. — Нито дума за поетите. А толкова се старая.

Гералт се усмихна на Ярпен Зигрин. Джуджето поглаждаше нежно острието на закрепената за колана му брадва и се озъби. Йенефер демонстративно се извърна и взе да оправя разкъсаната си до бедрото пола.

— Преувеличавате, господин Ейк — изрече рязко Дорегарай. — Впрочем, сигурен съм, че е от благородни подбуди. Смятам вашето мнение за магьосниците, джуджетата и вещерите за напълно неуместно. Макар че, струва ми се, всички сме свикнали с такива речи, с такива неучтиви и съвсем нерицарски приказки. И след тези ваши думи изобщо не е ясно защо не някой друг, а именно вие хвърлихте вълшебното елфическо въже на вещера и магьосницата, когато ги заплашваше смърт. От казаното от вас следва, че по-скоро е трябвало да се молите да паднат.

— По дяволите — прошепна Гералт на Лютичето. — Значи той ни подаде въжето? Ейк? А не Дорегарай?

— Не — промърмори бардът. — Точно Ейк.

Гералт поклати глава с недоверие. Йенефер изруга под нос и се изправи.

— Рицарю Ейк — каза тя с усмивка, която всеки друг освен Гералт би могъл да вземе за любезна, — какво е това? Аз съм нещо нечисто, а вие ми спасявате живота?

— Вие сте дама, госпожо Йенефер. — Рицарят се поклони вдървено. — А вашето красиво и искрено лице ми подсказва, че някой ден ще се откажете от магьосничеството.

Бохолт изсумтя.

— Благодаря ви, рицарю — рече сухо Йенефер. — И вещерът Гералт също ви благодари. Благодари му, Гералт.

— По-скоро ще получа удар. — Вещерът въздъхна, искрено объркан. — Аз съм отвратителен изрод, а грозното ми лице с нищо не подсказва, че някой ден ще се поправя. Рицарят Ейк ме е извадил от пропастта случайно, само защото бях здраво вкопчен в красивата дама. Ако висях там сам, Ейк не би си помръднал и пръста. Нали не греша, рицарю?

— Грешите, господин Гералт — отговори спокойно странстващият рицар. — Никога не отказвам помощ на изпаднал в беда. Дори и на вещер.

— Благодари, Гералт. И се извини! — сопна се магьосницата. — В противен случай ще потвърдиш, че поне по отношение на теб Ейк е бил напълно прав. Ти не можеш да съжителстваш с хората, защото си различен. Твоето участие в тази експедиция е грешка. Тук те е довела безсмислена цел. Затова ще е разумно да се оттеглиш. Мисля, че и сам си го разбрал. А ако не — време е да го разбереш!

— За каква цел говорите, госпожо? — намеси се Гиленстерн.

Магьосницата го погледна, но не отговори. Лютичето и Ярпен Зигрин се усмихнаха многозначително, но така, че тя да не ги види.

Вещерът погледна Йенефер в очите. Бяха студени.

— Моля за извинение, рицарю от Денесле — наведе глава той. — Благодаря на всички присъстващи за навременната помощ, предоставена ми без никакво колебание. Докато висях, чух как щяхте да се изтрепете да ми помогнете. Моля всички присъстващи да ми простят. С изключение на благородната Йенефер, на която само благодаря и не я моля за нищо. Сбогом. Мерзостта напуска по своя воля благородната ви компания. И без това си имате достатъчно мерзост. Всичко добро, Лютиче.

— Хей, Гералт! — извика Бохолт. — Не се цупи, не прави от мухата слон. По дяволите…

— Хорааа!

Откъм гърлото на пролома тичаха Козояд и няколко голополски милиционери, изпратени на разузнаване.

— Какво има? Защо се е развикал така? — вдигна глава Недамир.

— Хора… Ваши… милости… — задъхваше се обущарят.

— Поеми си дъх, човече — каза Гиленстерн и пъхна палци в златния си колан.

— Драконът! Там е драконът!

— Къде!

— Зад пролома… В равнината… Господа, той е…

— На конете! — изкомандва Гиленстерн.

— Нишчука! — развика се Бохолт. — На каруцата! Дерач, на коня и след мен!

— В галоп, момчета! — извика Ярпен Зигрин. — В галоп, мамка му!

— Ей, почакайте! — Лютичето метна лютнята си на гръб. — Гералт! Вземи ме на коня!

— Скачай!

Проломът свършваше с насип от светли камънаци, които оредяваха все повече и повече, образувайки неправилна окръжност. Теренът след тях леко се спускаше, преминавайки в тревисто хълмисто пасище, заобиколено от варовикови скали, в които зееха хиляди отвори. На пасището излизаха три тесни каньона — устия на пресъхнали потоци.

Бохолт достигна пръв до каменната преграда, спря рязко коня и се повдигна на стремената.

— О, проклятие! — каза той. — По дяволите! Това… не може да бъде.

— Какво? — попита Дорегарай, приближавайки се. Йенефер скочи до него от каруцата на Секачите, облегна се по корем на скалния блок, надникна, отстъпи назад и разтърка очи.

— Какво? Какво има? — извика Лютичето, поглеждайки иззад гърба на Гералт. — Какво има, Бохолт?

— Този дракон… е златен.

На не повече от сто крачки от каменното гърло на пролома, от който току-що бяха излезли, до пътя, водещ към северната част на каньона, на нисък куполообразен хълм седеше някакво същество. Седеше, извило в правилна дъга дългата си изящна шия, навело тясната си глава към изпъкналите гърди и оплело опашка с предните си изпънати лапи.

В позата му и в самото него имаше нещо неизразимо грациозно, нещо котешко, нещо, противоречащо на явното му родословие на влечуго. Безспорно влечуго. Защото беше покрито с ослепителни златни люспи. Да, съществото на хълма беше златно — от острите, забити в земята нокти до края на дългата опашка, помръдваща насред обраслия с растителност хълм. То ги погледна с огромните си златни очи, разпери широките си златисти прилепови криле и застана неподвижно, сякаш да му се полюбуват.

— Златен дракон — прошепна Дорегарай. — Невероятно… Жива легенда!

— На света няма златни дракони, мамка му! — заяви Нишчука и се изплю. — Знам какво говоря.

— В такъв случай какво седи на хълма? — попита трезво Лютичето.

— Някаква измама.

— Илюзия.

— Това не е илюзия — каза Йенефер.

— Това е златен дракон — обади се Гиленстерн. — Съвсем истински златен дракон.

— Само в легендите има златни дракони!

— Престанете — намеси се внезапно Бохолт. — Няма за какво да се дърлите. На всеки му е ясно, че това е златен дракон. А и какво значение има, моля ви се, дали е златен, син, шарен или на райета? Не е голям, ще му видим сметката за нула време. Дерач, Нишчука, разтоварвайте каруцата и изнасяйте снаряжението. Няма никаква разлика между златните и останалите дракони.

— Има разлика, Бохолт — каза Дерача, — и то голяма. Това не е драконът, който преследваме. Не е онзи, отровеният край Голополе, който седи в дупката си върху скъпоценностите и златото. Този седи само върху задника си. За какво ни е притрябвал, да го вземат дяволите?

— Този дракон е златен, Кенет — промърмори Ярпен Зигрин. — Виждал ли си такъв? Не разбираш ли? За неговата кожа ще вземем повече, отколкото бихме измъкнали от една обикновена съкровищница.

— И при това без да се срива пазарът на скъпоценни камъни — добави Йенефер с неприятна усмивка. — Ярпен е прав. Договорът е в сила. Има какво да се дели, нали така?

— Хей, Бохолт? — извика Нишчука от каруцата, където ровеше с грохот из оръжията. — Какво ще сложим на себе си и на конете? Какво може да изхвърля тази златна гадина? Огън? Киселина? Пара?

— Дявол знае — сбърчи чело Бохолт. — Хей, магьоснико. Какво казват легендите за златните дракони? Как може да се убие?

— Как да се убие? Лесна работа — извика Козояд. — Няма какво да се чудите, дайте тук някакво животно. Ще го натъпчем с нещо отровно и ще го подхвърлим на гадината да го изяде.

Дорегарай погледна обущаря накриво, Бохолт се изплю, а Лютичето се извърна с гримаса на отвращение. Ярпен Зигрин се усмихна противно и сложи ръце на кръста.

— Какво ме гледате? — попита Козояд. — Да се хващаме за работа, трябва да решим с какво да натъпчем трупа, че да го нагълта гадината по-скоро. Нещо много отровно или гнило.

— Аха — отвърна джуджето, без да спира да се усмихва. — Отровно, противно и вонящо. Ясно. Знаеш ли какво, Козояд? Излиза, че теб трябва да натъпчем вътре.

— Какво?

— Лайно. Махай се оттук, боклук! Не искам да те виждам повече.

— Господин Дорегарай — рече, Бохолт на магьосника, — докажете, че сте полезен с нещо. Спомнете си легендите и преданията. Какво знаете за златните дракони?

Магьосникът се усмихна и се изпъчи надменно.

— Какво зная за златните дракони, питаш? Малко, но достатъчно.

— Слушаме ви.

— Слушайте внимателно. Ето там, пред нас, стои златен дракон. Жива легенда, може би последното и единственото по рода си създание, оцеляло въпреки стремежа ви да убивате. Легендите не се убиват. Аз, Дорегарай, не ви разрешавам да докосвате този дракон. Ясно ли е? Може да си събирате дисагите и да се връщате по домовете.

Гералт беше сигурен, че ще настане суматоха, но грешеше.

— Уважаеми магьоснико — наруши тишината Гиленстерн, — внимавайте какво говорите и на кого го казвате. Крал Недамир може да ви заповяда да си съберете дисагите и да се махате по дяволите. Но не и вие на него. Ясно ли ви е?

— Не — отговори гордо магьосникът. — Не ми е ясно. Защото аз съм маестро Дорегарай и не може да ми заповядва някой, чието кралство може да се обхване с поглед от височината на една стена, ограждаща отвратителна, мръсна и смрадлива крепост. Знаете ли, господин Гиленстерн, че е достатъчно само да изрека едно заклинание и да помръдна ръка, за да се превърнете в кравешко изпражнение, а вашият малолетен крал — в нещо неизразимо по-лошо? Ясно ли ви е това?

Гиленстерн не успя да отговори, защото Бохолт пристъпи към Дорегарай, хвана го за раменете и го обърна към себе си. Нишчука и Дерача, мълчаливи и навъсени, надникнаха иззад раменете на Бохолт.

— Слушай, господин маг — каза тихо огромният Секач. — Чуй какво ще ти кажа, преди да помръднеш ръката си. Дълго мога да ти обяснявам как постъпвам обикновено с легенди като твоите и как реагирам на забрани като твоите и на глупави приказки като твоите. Но не ми се занимава. Приеми това вместо отговор.

Бохолт се изкашля, притисна с пръст едната си ноздра и се изсекна върху обувката на магьосника.

Дорегарай пребледня, но не помръдна. Той — както и всички останали — виждаше моргенщерна^[1] с дълга цял лакът ръкохватка, която Нишчука стискаше в ниско спуснатата си ръка. Той — както и всички останали — знаеше, че изричането на заклинание би отнело много повече време, отколкото е необходимо на Нишчука, за да му раздроби главата.

— Е, а сега внимателно отстъпи встрани — каза Бохолт. — И ако ти хрумне отново да си отвориш устата, гледай колкото се може по-бързо да я запушиш със сноп трева. Защото ако още веднъж чуя вряскането ти, ще ме запомниш.

Бохолт се извърна и потри длани.

— Е, Нишчука, Дерач, на работа, че тази гадина накрая ще вземе да избяга.

— Не изглежда да има намерение да бяга — каза Лютичето. — Вижте го.

Седналият на хълма златен дракон зина, тръсна глава и махна с криле, после удари земята с опашка и изрева:

— Крал Недамир и вие, рицари! — Гласът му се чу сякаш през месингова тръба. — Аз съм драконът Вилентретенмертх! Както виждам, не всички са спрени от лавината, която пратих върху главите ви. Не че се хваля. Достигнахте дотук. Както знаете, от тази долина има само три изхода. Можете да се възползвате от източния път, към Голополе, или от западния, към Цайнгорн. Но по северния проход, господа, не можете да минете, защото аз, Вилентретенмертх, ви забранявам. Ако някой реши да не спази забраната ми, го предизвиквам на честен рицарски двубой. С конвенционални оръжия, без магии и без издишване на огън. Двубой до пълна капитулация на една от страните. Чакам отговор чрез вашия глашатай, както изисква обичаят.

Всички стояха с широко отворени уста.

— Той говори! — ахна Бохолт. — Нечувано!

— И при това страшно мъдро — обади се Ярпен Зигрин. — Някой знае ли какво е това конфесионално оръжие?

— Обикновено, а не магическо — каза Йенефер, сбърчвайки вежди. — Обаче мен ме учудва друго. Не е възможно да се говори членоразделно със сдвоен език. Този негодник използва телепатия. Внимавайте, това действа и в двете посоки. Той може да чете мислите ви.

— Какво, да не е луд? — развълнува се Кенет Дерача. — Честен двубой? С глупава гадина? Как пък не! Да го нападнем на тълпа. В тълпата е силата!

— Не!

Огледаха се.

Ейк от Денесле, вече на кон, в пълно въоръжение и с копие през стремето, изглеждаше много по-добре, отколкото като пешак. Изпод вдигнатото забрало на шлема очите му горяха трескаво, белееше се бледото му лице.

— Не, господин Кенет — повтори рицарят. — Само през трупа ми. Няма да допусна в мое присъствие да се оскърбява рицарската чест. Който рискува да наруши принципите на честния двубой…

Ейк говореше все по-високо, екзалтираният му глас трепереше от вълнение.

— … Който оскърби честта, оскърбява и мен. А тогава или неговата кръв, или моята ще се излее на измъчената земя. Звярът иска двубой? Добре! Нека глашатаят съобщи моето име! Нека се изпълни волята на боговете! На страната на дракона е силата на зъбите, ноктите и дяволската злоба, а на моя страна са…

— Какъв кретен — промърмори Ярпен Зигрин.

— … На моя страна са благородството, вярата, сълзите на девствениците, които тази гадина…

— Приключвай, Ейк, че ми се повдига! — извика Бохолт. — Тръгвай към полето! Вместо да бърбориш, се бий с дракона!

— Ей, Бохолт, почакай — обади се изведнъж джуджето, почесвайки се по брадата. — Забрави ли за договора? Ако Ейк убие гадината, ще вземе половината…

— Ейк няма да вземе нищо — озъби се Бохолт. — Познавам го. Ще му е достатъчно, ако Лютичето измисли песничка за него.

— Тихо! — извика Гиленстерн. — Така да бъде! Срещу дракона ще се изправи благородният странстващ рицар Ейк от Денесле, биещ се под знамето на Цайнгорн като копие и меч на крал Недамир. Такова е кралското решение!

— Виж ти! — изскърца със зъби Ярпен Зигрин. — Копие и меч на Недамир. Цайнгорнското кралче ни изработи. И сега какво?

— Нищо — изплю се Бохолт. — Нали не искаш да се караш с Ейк? Той си говори глупости, но когато се качи на коня, по-добре да не си му на пътя. Нека върви, да го вземат дяволите, и нека убие дракона. Пък после ще видим.

— Кой ще бъде глашатай? — попита Лютичето. — Драконът искаше глашатай. Може би аз?

— Не. Това не ти е като да пееш песнички, Лютиче — намръщи се Бохолт. — Нека Ярпен Зигрин да бъде глашатай. Гласът му е като на бик.

— Добре, какво толкова — отвърна Ярпен. — Давайте тук знаменосеца със знака, за да бъде всичко както трябва.

— Само говорете учтиво, господин джудже. И изискано — напомни му Гиленстерн.

— Не ме учете — изпъчи гордо корем джуджето. — Бил съм на дипломатически мисии още когато сте наричали хляба „хап“, а мухите — „хвър“.

Драконът продължаваше да седи спокойно на хълма, размахвайки весело опашка. Джуджето се качи на най-високия камък, изкашля се и се изплю.

— Ей, ти, там! — извика той. — Смотан дракон! Слушай какво ще ти каже глашатаят! Тоест аз! Първи ще се заеме с теб странстващият рицар Ейк от Денесле! И ще забие копието си в търбуха ти, както изисква свещеният обичай, което ще донесе гибел за теб и радост за клетите девици и за крал Недамир. Битката трябва да бъде честна и по правилата, не можеш да издишаш огън, можете да се млатите само с конфесионални оръжия, докато някой не ритне топа, тоест не умре. Което ти пожелавам от все сърце. Разбра ли, драконе?

Драконът зина, размаха криле и после скочи от хълма на равното.

— Разбрах всичко, глашатаю — извика той. — Нека благородният Ейк от Денесле излезе срещу мен. Готов съм!

— Ама че театър! — Бохолт се изплю и намръщено съпроводи с поглед Ейк, който излизаше пешком иззад бариерата от камъни. — Да си умреш от смях направо…

— Млъкни, Бохолт! — извика Лютичето, потривайки ръце. — Виж, Ейк ще атакува! По дяволите, ще стане страхотна балада!

— Урааа! Да живее Ейк! — извика някой от групата стрелци на Недамир.

— А аз — подхвърли навъсено Козояд — за по-сигурно бих го натъпкал със сяра.

Ейк, вече в полето, приветства дракона с вдигнато копие, спусна забралото си и пришпори коня.

— Е — каза джуджето, — може и да е глупав, но умее да атакува. Вижте само!

Приведен напред и опрян здраво в седлото, Ейк се понесе в пълен галоп и свали копието. Драконът, противно на очакванията на Гералт, не отскочи, не се завъртя настрани, а се приведе и се хвърли право срещу атакуващия рицар.

— Удари го! Удари го, Ейк! — изрева Ярпен.

Ейк, макар и да се носеше в галоп, не удари на сляпо, където му падне. В последния момент той промени ловко посоката и прехвърли копието над главата на коня. Когато прелетя покрай дракона, той го удари с всичка сила, надигайки се на стремената. Всички извикаха в един глас. Гералт не се присъедини към хора.

Драконът избегна удара с деликатно, ловко и грациозно завъртане, изви се като жива златна лента и мълниеносно, но меко, по котешки, перна с лапа корема на коня. Конят изцвили, подскочи високо със задните си крака и рицарят залитна в седлото, но не изпусна копието си. В момента, в който конят почти докосна с муцуна земята, драконът помете Ейк от седлото с едно рязко движение на лапата си. Всички видяха излитането му във въздуха и въртящите се плочки на бронята му и чуха грохота и звънтенето, когато се стовари на земята.

Драконът приседна, притисна коня с лапа и отвори към него зъбатата си паст. Конят изцвили сърцераздирателно, потрепна конвулсивно и утихна.

В настъпилата тишина прозвуча дълбокият глас на Вилентретенмертх:

— Можете да приберете от поляната мъжествения Ейк от Денесле. Той не е способен да продължи битката. Следващият, моля.

— Мамка му — подхвърли Ярпен Зигрин в настъпилата тишина.