Анджей Сапковски
Границата на възможното (6)

VI

— По-внимателно там! Внимавайте! — извика Бохолт, обръщайки се към колоната. — По-близо до скалите! Внимавайте!

Каруците подскачаха и се клатушкаха по камъните. Кочияшите ругаеха, удряха конете с поводите и се навеждаха неспокойно да видят дали колелата минават достатъчно далече от ръба на дерето, покрай което се точеше тесният неравен път. Долу река Бра клокочеше и се пенеше между скалите.

Гералт удържа коня си и го насочи по-близо до скалната стена, покрита с кафяв мъх и бели, подобни на лишеи налепи. Пропусна фургона на Секачите пред себе си. Дерача, който водеше колоната заедно с разузнавачите от Голополе, се върна назад и извика:

— Добре! Давайте по-бързо! Нататък е по-широко!

Крал Недамир и Гиленстерн яздеха, заобиколени от конници с лъкове. Скоро се изравниха с Гералт, а след тях по камъните трополяха каруците от кралския обоз. Още по-назад се носеше каруцата на джуджетата, управлявана от непрестанно крещящия Ярпен Зигрин.

Недамир, много слаб и луничав юноша с бяло кожухче, мина покрай вещера и го дари с надменен и отегчен поглед. Гиленстерн се беше изправил на седлото и удържаше коня си.

— Ако обичате, господин вещерю — рече той властно.

— Слушам. — Гералт ръгна кобилата с пети и пое бавно до канцлера, зад обоза. Учуди се, че въпреки внушителния си търбух Гиленстерн предпочита седлото пред значително по-удобното возене в каруца.

— Вчера — Гиленстерн дръпна леко повода, украсен със златни копчета, и отметна от раменете си тюркоазения плащ, — вчера казахте, че драконът не ви интересува. В такъв случай какво ви интересува, господин вещер? Защо идвате с нас?

— Това е свободна страна, господин канцлер.

— Засега. Но в този кортеж, господин Гералт, всеки трябва да си знае мястото. И ролята, която изпълнява, трябва да съвпада с волята на крал Недамир. Разбирате ли?

— Накъде биете, господин Гиленстерн?

— Ще ви кажа. Чувам, че напоследък е трудно човек да се договори с вас, вещерите. Става въпрос за това, че когато посочат на вещера чудовище, което трябва да се убие, той, вместо да хване меча и да сече, започва да разсъждава дали е редно да прави това, дали не е отвъд границите на възможното, дали не противоречи на кодекса му и дали наистина въпросното чудовище е чудовище, сякаш не си личи от пръв поглед. Явно добре ви е потръгнало. По мое време вещерите не се гнусяха от грошовете. Не разсъждаваха, а убиваха каквото им се каже. Беше им все едно дали е върколак, дракон или събирач на данъци. Важното беше да го посекат здравата. Не е ли така, Гералт?

— Някакво поръчение ли имате за мен, Гиленстерн? — попита сухо вещерът. — Ако е така, казвайте за какво става въпрос и ще си помисля. Иначе няма защо да си хабим думите.

— Поръчение ли? — въздъхна канцлерът. — Не, нямам. Става въпрос за дракона, а това явно надхвърля границите на възможното за теб, вещерю. Предпочитам Секачите. Теб само исках да предупредя. Да те предпазя. Ние с крал Недамир може и да търпим капризите на вещери, които делят чудовищата на добри и зли, но не желаем да слушаме за тях, а още по-малко — да виждаме как се претворяват в живота. Не се бъркай в кралските дела, вещерю. И не се съюзявай с Дорегарай.

— Нямам навик да се съюзявам с магьосници. Откъде ви хрумна?

— Дорегарай — каза Гиленстерн — надминава с капризите си дори вещерите. Той не се ограничава с разделянето на чудовищата на добри и зли. Смята, че всички са добри.

— Малко преувеличава.

— Несъмнено. Но защитава възгледите си с поразително упорство. Честно казано, не бих се учудил, ако му се случи нещо. Пък и се присъедини към нас в странна компания…

— Аз не съм в компанията на Дорегарай. И той не е в моята.

— Не ме прекъсвай. Доста странна компания. Вещер, изпълнен със скрупули, като лисича кожа — с бълхи. Магьосник, повтарящ друидските глупости за равновесието в природата. Мълчаливият рицар Борх Трите гарги и неговият ескорт от Зерикания, където, както е известно, се принасят жертви пред изображения на дракони. И всички те изведнъж се присъединяват към лова. Не е ли странно?

— И така да е, какво от това?

— Да знаеш — каза канцлерът, — че обикновено най-загадъчните проблеми имат най-простите решения. Не ме принуждавай да прибягвам до тях, вещерю.

— Не разбирам.

— Разбираш, разбираш. Благодаря за разговора, Гералт.

Гералт се забави, а Гиленстерн пришпори коня си, настигна обоза и се присъедини към краля. Покрай вещера премина и Ейк от Денесле, облечен със стегнат кафтан от светла кожа, по която личаха следи от броня. Конят му бе натоварен с оръжия, сребърен щит и огромно копие. Гералт го поздрави с махване, но странстващият рицар извърна глава, стиснал тънките си устни, и заби шпори в хълбоците на коня.

— Не те харесва особено — отбеляза Дорегарай, който тъкмо бе настигнал вещера.

— Явно.

— Конкуренция. Занимавате се с едно и също, само дето Ейк е идеалист, а ти — професионалист. Разликата не е голяма, особено за онези, които убивате.

— Не ме сравнявай с Ейк, Дорегарай. Дявол знае кого обиждаш с това сравнение, него или мен, но не ни сравнявай.

— Както искаш. Честно да си кажа, за мен и двамата сте еднакво отблъскващи.

— Благодаря.

— Няма за какво. — Магьосникът потупа по врата коня си, който беше изплашен от виковете на Ярпен и неговите джуджета. — Според мен, вещерю, да се нарича убийството призвание, е отвратително, подло и глупаво. Нашият свят е в равновесие. Унищожаването на които и да било от населяващите го създания нарушава равновесието. А с нарушаването на равновесието се приближаваме до гибелта на света — такъв, какъвто го познаваме.

— Друидска теория — отбеляза Гералт. — Знам я. Навремето, още в Ривия, ми я изложи един стар хиерофант. Два дни след това го разкъсаха плъхолаци. Не забелязах да се наруши равновесието.

Дорегарай го погледна равнодушно и повтори:

— Светът е в равновесие. Природно равновесие. Всеки вид си има свой естествени врагове и всеки е естествен враг за други видове. Това се отнася и за хората. Унищожаването на естествените врагове на човека, на което ти си се посветил и което вече започва да се наблюдава, заплашва расата с израждане.

— Знаеш ли какво, магьоснико — започна да се дразни Гералт, — отиди при някоя майка, чието дете е изядено от василиск, и й кажи, че трябва да се радва, защото благодарение на това човешката раса е избягнала израждането. Ще видиш какво ще ти отговори.

— Добър аргумент, вещерю — каза Йенефер, която ги беше настигнала. — А ти, Дорегарай, внимавай какво говориш.

— Не съм свикнал да крия възгледите си.

Йенефер започна да язди между тях. Вещерът забеляза, че е махнала златната мрежа и е прибрала косите си с бяла кърпа.

— Тогава по-скоро започни да ги криеш, Дорегарай — каза тя. — Особено пред Недамир и Секачите, които подозират, че възнамеряваш да им попречиш да убият дракона. Докато само бърбориш, ще те смятат за безобиден маниак. Но опиташ ли да предприемеш нещо, ще ти прекършат врата, преди да успееш да си поемеш дъх.

Магьосникът се усмихна високомерно и презрително.

— Освен това — продължи Йенефер, — като проповядваш такива възгледи, ти подриваш авторитета на нашата професия и призвание.

— Това пък защо?

— Можеш да прилагаш своите теории към всяко същество, дори към насекомите, но не и към драконите. Защото драконите са най-опасните естествени врагове на човека. И тук не става дума за израждането на човешката раса, а за оцеляването й. За да оцелее, тя трябва да се справи с враговете си, особено с най-опасните от тях.

— Драконите не са врагове на човека — вметна Гералт, а магьосницата само се усмихна студено.

— По този въпрос остави нас, хората, да си кажем мнението — изрече тя. — Ти, вещерю, не си създаден да даваш мнение, а да вършиш работа.

— Като безволев голем?

— Ти го каза, не аз — отговори студено Йенефер. — Но сравнението е удачно.

— Йенефер — намеси се Дорегарай, — за жена с твоето образование и на твоята възраст говориш изумителни глупости. Защо смяташ точно драконите за основните врагове на човека? Защо не останалите, стократно по-опасни същества, на чиято съвест тежат много повече жертви? Защо не хириките, видлогоните, мантикорите, амфисбените или грифоните? Защо не вълците?

— Ще ти кажа защо. Превъзходството на човека над другите раси и видове се състои в това, че неговата борба за подобаващото му място в природата, за жизнено пространство, може да бъде спечелена едва когато окончателно елиминира номадския начин на живот — пътуването от място на място в търсене на храна, съобразно календара на природата. В противен случай не може да се достигне необходимият темп на прираст и човешкото дете прекалено дълго не може да добие самостоятелност. Само намиращата се в безопасност зад стените на крепостта или града жена може да ражда с необходимото темпо, тоест ежегодно. Плодовитостта, Дорегарай, е важно условие за оцеляване и доминиране. И тук достигаме до драконите. Никое друго чудовище не представлява заплаха за цял град или крепост. Ако драконите не бъдат изтребени, хората, за по-голяма безопасност, ще започнат да се разпръскват, вместо да се обединяват. Защото драконовият огън в гъсто застроено селище означава кошмар, означава стотици жертви, означава ужасна гибел. Ето затова драконите трябва да бъдат избити до крак, Дорегарай.

Магьосникът я погледна със странна усмивка.

— Знаеш ли, Йенефер, не искам да доживея часа, в който ще се осъществи твоята мечта за властването на човека и подобните на теб ще заемат полагащото им се място в природата. За щастие до това никога няма да се стигне. По-скоро сами ще се изтребите помежду си, ще се изтровите, ще издъхнете от тиф заради мръсотията и лошата хигиена, отколкото от заплахата на драконите над прекрасните ви градове, в които жените раждат ежегодно, но само едно от десет новородени живее повече от десет дни! Да, Йенефер, плодовитост, плодовитост и пак плодовитост! Заеми се с раждане на деца, скъпа, това е по-естествено занимание за теб. Ще ти запълни времето, което сега прахосваш за измисляне на глупости. Довиждане.

Магьосникът пришпори коня си и се отправи към челото на колоната. Гералт хвърли поглед към бледото, изкривено от ярост лице на Йенефер и още отсега започна да съчувства на Дорегарай. Знаеше защо е толкова бясна. Както повечето магьосници, тя беше стерилна. И подобно на малка част от тях страдаше от този факт и при засягането на темата реагираше наистина свирепо. Магьосникът вероятно знаеше това, но не и колко отмъстителна е тя.

— Този ще си навлече неприятности — прошепна Йенефер. — Със сигурност. Внимавай, Гералт. Не мисли, че ще те защитя, ако проявиш неблагоразумие.

— Не се притеснявай — усмихна се Гералт. — Ние, вещерите и безволевите големи, винаги действаме благоразумно. Защото границите на възможното за нас са ясно определени.

— Я виж ти. — Йенефер, все още бледа, го погледна. — Обиди се като девойка, на която са казали, че е изгубила невинността си. Ти си вещер и не можеш да промениш това. Твоето призвание…

— Престани да говориш за призванието ми, Йен, защото започва да ми се повдига.

— Не смей да говориш така с мен. И изобщо не ме интересува дали ти се повдига. Нито пък ме вълнуват останалите реакции от ограничения ти вещерски репертоар.

— Въпреки това ще видиш някои от тях, ако не престанеш да ми разправяш глупости за възвишени призвания и борба за благото на хората. И за драконите, най-ужасните врагове на човешката раса. Знам много неща за тях.

— Нима? — намръщи се магьосницата. — И какво толкова знаеш, вещерю?

— Поне това — Гералт не обърна внимание на рязкото, предупредително треперене на медальона на шията му, — че ако драконите нямаха съкровища, никой нямаше да се интересува от тях, особено пък магьосниците. Интересно е, че при всеки лов на дракон наблизо се навърта по някой магьосник, който има здрави връзки с гилдията на бижутерите. Например ти, в случая. Би трябвало след това пазарът да бъде затрупан със скъпоценни камъни, но по някакъв начин съкровищата не попадат там и цената им не пада. Така че не ми говори за призвание и борба за оцеляване на расата. Твърде добре и твърде отдавна те познавам.

— Твърде отдавна — повтори тя със зловеща усмивка. — За съжаление. Но не мисли, че ме познаваш добре, нищожество… Колко глупава съм била… Върви по дяволите! Не мога да те гледам!

Тя извика, пришпори коня си и потегли рязко напред. Вещерът забави малко и пропусна пред себе си каруцата на джуджетата, които крещяха, ругаеха и свиреха с кокалените си пищялки. Между тях, върху торбите с овес, лежеше Лютичето и подрънкваше на лютнята си.

— Хей! — извика управляващият каруцата Ярпен Зигрин, сочейки Йенефер. — Нещо там на пътя се чернее. Интересно, какво ли е? Прилича на кобила!

— Несъмнено! — отговори Лютичето, смъквайки на тила си шапката с цвят на слива. — Кобила! Върху скопен жребец! Нечувано!

Момците на Ярпен затресоха брадите си от смях, но Йенефер се направи, че не ги чува. Гералт се спря и пропусна стрелците на Недамир. На известно разстояние зад тях яздеше Борх, следван от зериканките, които бяха ариергардът на колоната. Гералт ги изчака и тръгна редом с Борх. Известно време яздиха в мълчание.

— Вещерю — обади се по някое време Трите гарги, — искам да те питам нещо.

— Питай.

— Защо не се върнеш?

Вещерът го гледа безмълвно цяла минута и после рече:

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Искам — каза Трите гарги и го погледна.

— Вървя с тях, защото съм безволев голем. Защото съм буца кал, търкаляна от вятъра край пътя. Кажи ми къде да отида? И с каква цел? Тук поне са се събрали такива, с които има за какво да разговарям. Такива, които не млъкват, когато се приближа. Такива, които, дори и да не ме обичат, ми го казват в очите, а не ме замерят с камъни иззад оградите. Вървя с тях по същата причина, поради която дойдох с теб в кръчмата на салджиите. Защото ми е все едно. Няма място, към което да се стремя. Нямам цел в края на пътя си.

Трите гарги се изкашля.

— На края на всеки път има цел. Всички имат цел. Даже и ти, макар и да ти се струва, че не си като другите.

— Сега аз ще те попитам нещо.

— Питай.

— Има ли цел в края на твоя път?

— Има.

— Щастливец.

— Работата не е в щастието, Гералт. Работата е в какво вярваш и на какво се посвещаваш. Никой не може да знае това по-добре от… един вещер.

— Днес постоянно слушам приказки за призванието — въздъхна Гералт. — Призванието на Недамир е да завладее Малеор. Призванието на Ейк от Денесле е да защитава хората от драконите. Дорегарай се чувства призван да върши обратното. Йенефер, заради някои промени в организма й, не може да се отдаде на призванието си и само се лута насам-натам. По дяволите, само Секачите и джуджетата не чувстват, че имат някакво призвание, а просто искат да заграбят колкото се може повече. Може би затова толкова ме влече да съм с тях?

— Не те влече към тях, Гералт от Ривия. Не съм сляп, нито глух. Не при споменаването на техните имена посегна към кесията си на моста. Но ми се струва…

— Напразно ти се струва — прекъсна го вещерът беззлобно.

— Извинявай.

— Напразно се извиняваш.

Удържаха конете си точно навреме, за да не налетят върху спрялата колона стрелци от Цайнгорн.

— Какво е станало? — надигна се на стремената Гералт. — Защо спряха?

— Не знам. — Борх обърна глава и Вея бързо рече нещо. Изглеждаше необичайно напрегната.

— Ще отида отпред да разбера — каза вещерът.

— Остани.

— Защо?

Трите гарги замълча за момент и заби поглед в земята.

— Защо? — повтори Гералт.

— Добре, иди — каза Борх. — Може би така ще е по-добре.

— Кое ще е по-добре?

— Иди.

Мостът, свързващ двата края на пропастта, изглеждаше солиден. Беше направен от дебели дъбови стволове; поддържаше го четириъгълна опора, в която реката се разбиваше с грохот, като се покриваше с дълги лиани от пяна.

— Ей, Дерач! — извика Бохолт от каруцата. — Защо спря?

— Откъде да знам какъв е този мост?

— Защо да минаваме през него? — попита приближилият се Гиленстерн. — Нещо не ми е по вкуса да се мъкнем с каруците оттам. Ей, обущарю! Защо ни водиш оттук, а не по пътя? Нали пътят води по-нататък, на запад?

Героичният отровител от Голополе се приближи и свали шапката си от овнешка кожа. Изглеждаше много забавно — върху селската дреха беше издокаран със старомодна полуризница, изкована сигурно още по времето на крал Самбук.

— Оттук пътят е по-кратък, милостиви господарю — поясни той, обръщайки се не към канцлера, а направо към Недамир, чието лице още пазеше израза на болезнено отегчение.

— По-кратък от кой? — попита Гиленстерн намръщено. Недамир не благоволи дори да задържи погледа си върху обущаря.

— От този — каза Козояд и посочи извисяващите се над околността три нащърбени върха. — Това са Хиава, Пустула и Скакунов зъб. Пътят води към руините на стара крепост, заобикаля Хиава от север, отвъд извора на реката. А по моста можем да скъсим пътя. По дерето ще излезем на равнината между планините. Ако не намерим там следи от дракона, ще продължим на изток и ще огледаме доловете. А още по на изток има равни пасища и пътят води право до Цайнгорн, към вашите владения, господарю.

— И откъде си научил толкова много за тези планини, Козояд? — попита Бохолт. — От калъпите за обувки?

— Не, господине. Като малък пасях овце тук.

— А мостът ще издържи ли? — Бохолт се надигна върху капрата и погледна към пенливата река долу. — Пропастта е към четирийсет сажена.

— Ще издържи, господине.

— А откъде се взе този мост в такъв пущинак?

— Мостът — каза Козояд — е строен от тролите в стари времена и всички трябвало да им плащат солено. Но понеже рядко някой минавал оттук, тролите се махнали. А мостът си останал.

— Повтарям — обади се ядосано Гиленстерн, — имаме каруци със снаряжение и фураж, може да заседнем. Не е ли по-добре да минем по пътя?

— Може и по пътя — сви рамене обущарят, — но пътят е дълъг. А кралят казваше, че трябва да се добере спешно до дракона.

— Тогава напред, Козояд — реши Бохолт. — Водете ни, ти и твоята армия. Ние имаме такъв обичай — да пускаме отпред най-смелите.

— Каруците да минат една по една — предупреди Гиленстерн.

— Добре. — Бохолт шибна конете и каруцата затопурка по гредите на моста. — Зад нас, Дерач! Гледай да не пропадне някое от колелата!

Гералт задържа коня, пътят му беше преграден от скупчените върху каменния път стрелци на Недамир с техните пурпурнозлатисти кафтани.

Кобилата на вещера изпръхтя.

Земята потрепна. Планините се разтресоха, назъбеният ръб на скалистата стена внезапно потъмня на фона на небето, а самата стена неочаквано се обади с приглушен грохот.

— Внимавайте! — извика Бохолт, вече от другата страна на моста. — Ей, там, внимавайте!

Първите камъни, все още дребни, заваляха и затрещяха в разтърсилата се пропаст. Пред очите на Гералт се плъзна черна, бързо увеличаваща се цепнатина и част от пътя с грохот се строполи в пропастта.

— На конете! — изрева Гиленстерн. — Милостиви господарю! Към другата страна!

Недамир се понесе към моста, притиснал глава към гривата на коня, а Гиленстерн и неколцина стрелци го последваха. Подир тях скочи с грохот върху тресящите се греди кралският фургон с плющящото на вятъра знаме с грифон на него.

— Това е лавина! Махнете се от пътя! — извика отзад Ярпен Зигрин, като шибаше с бича конете. Изпревари втория фургон на Недамир и разгони настрани стрелците. — Махни се от пътя, вещерю! Махни се от пътя!

Покрай каруцата на джуджетата прелетя Ейк от Денесле, заел вдървена стойка върху седлото. Ако не бяха смъртно бледото лице и стиснатите в гримаса треперещи устни, би изглеждало, че странстващият рицар не забелязва сипещите се по пътя скали и камъни. Отзад в групата на стрелците някой крещеше диво, конете цвилеха.

Гералт дръпна юздите, пришпори коня и в този момент земята пред него закипя от сипещите се от планината камънаци. Каруцата на джуджетата затрака с грохот по камъните. Точно преди, моста подскочи, оста й се счупи с трясък и тя се килна встрани и заседна. Едното колело се откъсна и полетя в бездната.

Кобилата на вещера, върху която се сипеха остри парчета скала, се изправи на задните си крака. Гералт понечи да скочи, но катарамата на обувката му се закачи за стремето и той падна настрани върху пътя. Кобилата изцвили и препусна право към люлеещия се над пропастта мост, по който тичаха и проклинаха джуджета.

— По-бързо, Гералт! — извика Лютичето — търчеше към него и се оглеждаше трескаво.

— Ставай, вещерю! — извика Дорегарай, който се мяташе насам-натам в седлото и едва удържаше разбеснелия се кон.

Зад тях целият път потъна в облак прах, издигащ се от падащите отломки, които се разбиваха в каруците на Недамир. Вещерът се вкопчи в ремъците на дисагите, завързани за седлото на магьосника. Чу вик.

Йенефер беше паднала заедно с коня си, бе изпълзяла по-надалече от сляпо газещите копита, и сега лежеше на земята, покрила главата си с ръце. Вещерът пусна седлото и се затича към нея под дъжда от камъни, като прескачаше зейващите под краката му пукнатини. Хвана Йенефер за рамото и й помогна да се изправи на колене. Очите й бяха широко отворени, а от разкъсаните й вежди течеше кръв — струята вече беше стигнала до долната част на ухото.

— Ставай, Йен!

— Гералт! Внимавай!

Огромен плосък камък се плъзгаше с грохот по стената на пропастта и се носеше към тях. Гералт падна, прикривайки с тялото си магьосницата. В този момент скалният блок експлодира и се разби на безброй отломки, които се посипаха върху тях, жилейки ги като оси.

— По-бързо! — извика Дорегарай. Размахвайки жезъла си върху танцуващия кон, той разбиваше на прах падащите камъни. — Към моста, вещерю!

Йенефер махна с ръка и извика нещо неразбираемо. При сблъсъка си със синкавата полусфера, неочаквано появила се над главите им, камъните се изпаряваха като капки вода върху нагорещено желязо.

— Към моста, Гералт! — извика магьосницата. — След мен!

Побягнаха подир Дорегарай и неколцина от стрелците. Мостът се люлееше и трещеше, гредите се извиваха, мятайки ги от едното към другото перило.

— По-бързо!

Изведнъж мостът пропадна с оглушителен трясък и половината, която вече бяха преодолели, рухна с грохот в пропастта, а заедно с нея — и каруцата на джуджетата, която се разби на парчета в назъбените камъни под съпровода на безумното цвилене на конете. Другата част от моста издържа, но Гералт изведнъж осъзна, че вече тичат нагоре, по бързо увеличаваща се стръмнина. Йенефер изруга, дишайки тежко.

— Хайде, Йен! Дръж се!

Остатъците от моста затрепериха и той се пречупи и рухна към скалата. Гералт и Йенефер се вкопчиха в процепите между гредите и увиснаха над пропастта. Йенефер не можа да се задържи, изпищя по детски и се плъзна надолу. Гералт, хванал се с едната ръка, извади камата си и я заби между гредите, след което увисна и с двете си ръце на нея. Ставите на лактите му изпукаха, когато Йенефер се вкопчи в него и увисна за ремъка и калъфката на меча му. Мостът отново изхрущя и се наклони още повече, като стана почти вертикален.

— Йен — простена вещерът. — Направи нещо… По дяволите, кажи някое заклинание!

— Как? — възкликна тя гневно и сподавено. — Нали вися!

— Освободи едната си ръка!

— Не мога!

— Хей! — извика отгоре Лютичето. — Държите ли се? Хей?

Гералт не счете за нужно да потвърждава очевидното.

— Давайте въже! — закрещя Лютичето. — По-бързо, да ви вземат дяволите!

Около трубадура се появиха Секачите, джуджетата и Гиленстерн. Гералт чу тихите думи на Бохолт:

— Почакай, певецо. Тя сега ще падне. Тогава ще издърпаме вещера.

Йенефер засъска като змия, увиснала на гърба на Гералт. Ремъкът се впи болезнено в гърдите му.

— Йен! Можеш ли да намериш опора с крака? Можеш ли да направиш нещо с краката си?

— Да — изстена тя. — Да ритам…

Гералт погледна надолу към реката, кипяща между острите камъни, в които се удряха няколко греди от моста, един кон и труп с яркото облекло на Цайнгорн. Отвъд скалите, в изумрудената прозрачна паяжина, се виждаха вретенообразните тела на огромни пъстърви, които лениво плуваха по течението.

— Държиш ли се, Йен?

— Все още… да.

— Пресегни се. Трябва да намериш опора.

— Не… мога…

— Дайте въже! — викаше Лютичето. — Какво, оглупяхте ли? Ще паднат и двамата!

— Може би ще е за добро? — рече замислено невидимият Гиленстерн.

Мостът изскърца и се спусна още по-надолу. Пръстите на Гералт, стиснали дръжката на камата, започнаха да отмаляват.

— Йен…

— Млъкни… и престани да се въртиш…

— Йен?

— Не ме наричай така…

— Ще издържиш ли?

— Не — отвърна тя студено. Вече не се бореше, висеше на гърба му като мъртъв, безсилен товар.

— Йен?

— Млъкни.

— Йен. Прости ми.

— Не. Никога.

Нещо се плъзна надолу по гредите. Бързо. Като змия.

Излъчващо студена светлина въже се заизвива като живо и докосна с подвижния си край врата на Гералт. Придвижи се под мишниците му и се завърза в хлабав възел. Магьосницата под него застена, поемайки си въздух. Гералт беше сигурен, че тя ще заплаче. Но грешеше.

— Внимавайте! — извика отгоре Лютичето. — Изтегляме ви. Нишчука! Кенет! Дърпайте ги нагоре!

Болезнено дърпане, душещ натиск на опънатото въже. Йенефер въздъхна тежко. Издигнаха се бързо, като коремите им се триеха в грапавите греди.

Горе Йенефер се изправи първа.