Анджей Сапковски
Границата на възможното (5)

V

— Йенефер.

Тя се обърна, сякаш учудена, макар вещерът да не се съмняваше, че отдавна чува стъпките му. Сложи на земята дървеното ведро, сетне отметна от челото си косата, вече освободена от златната мрежа и сега падаща на едри къдрици по раменете й.

— Гералт.

Както винаги, дрехите й бяха в бяло и черно. Нейните цветове. Черни коси, дълги черни ресници, позволяващи само да се гадае за цвета на скритите зад тях очи. Черна пола и къс черен кафтан с бяла кожена яка. Бяла риза от най-фин лен. На шията — черна кадифена панделка, украсена с обсидианова звезда, обсипана с диаманти.

— Изобщо не си се променила.

— Ти също — нацупи устни тя. — И в двата случая е нормално. Или, ако предпочиташ, еднакво ненормално. И макар че може би е добър начин да се започне разговорът, подобно напомняне е общо взето безсмислено. Нали?

— Да — кимна той, загледан към палатката на Недамир и огньовете на кралските стрелци, частично закрити от силуетите на фургоните. Откъм най-далечния огън долиташе гласът на Лютичето — пееше „Звездите над пътя“, една от най-хубавите му любовни балади.

— Е, приключихме с встъплението — каза магьосницата. — Давай нататък, слушам те.

— Виждаш ли, Йенефер…

— Виждам — прекъсна го тя рязко. — Но не разбирам. Защо дойде, Гералт? Нали не е заради дракона? Сигурно в това отношение нищо не се е променило?

— Не. Нищо не се е променило.

— Тогава защо се присъедини към нас?

— Ако ти кажа, че е заради теб, ще ми повярваш ли?

Тя го гледаше безмълвно и блестящите й очи не предвещаваха нищо добро.

— Ще повярвам, защо не — рече накрая. — Мъжете обичат да се срещат със старите си любовници, да освежават спомените си. Обичат да си въобразяват, че отдавнашните любовни трепети им дават един вид пожизнено право на собственост над партньорката им. Това се отразява добре на самочувствието им. Ти не си изключение. Въпреки всичко.

— Въпреки всичко си права, Йенефер — усмихна се Гералт. — Видът ти влияе прекрасно на самочувствието ми. С други думи, радвам се, че те виждам.

— И това е всичко? Е, да допуснем, че и аз се радвам. Нарадвахме си се и сега ти желая лека нощ. Виждаш, че съм тръгнала да почивам. Но първо смятам да се изкъпя, а преди това обикновено се събличам. Така че бъди така добър да се оттеглиш.

— Йен. — Той протегна ръце към нея.

— Не ме наричай така! — изсъска тя яростно и отскочи назад, а от пръстите й се посипаха сини и червени искри. — А ако ме докоснеш, ще ти изгоря очите, нищожество!

Вещерът отстъпи и магьосницата, поуспокоена, отново отметна коси от челото си и сложи ръце на кръста.

— Какво си мислеше, Гералт? Че ще си побъбрим весело за добрите стари времена? И може би накрая ще отидем в някоя каруца, за да се любим върху овчите кожи, ей тъй, за освежаване на спомените. Така ли?

Гералт нямаше представа дали магьосницата чете мислите му, или просто отгатва изключително точно, тъй че замълча и се усмихна накриво.

— Тези четири години си казаха думата, Гералт. Вече ми мина и само заради това не те заплюх в очите при днешната ни среща. Но нека моята сдържаност не те подлъгва.

— Йенефер…

— Мълчи! Дадох ти повече, отколкото на който и да било друг мъж, подлецо. Сама не знам защо именно на теб. А ти… О, не, скъпи, аз не съм проститутка, нито случайно оплетена в мрежите ти елфка, която можеш да зарежеш в някое прекрасно утро, като оставиш на масата букет теменужки и си тръгнеш, без да я будиш. Която можеш да направиш за смях. Внимавай! Ако сега кажеш дори една дума, ще съжаляваш!

Гералт не изрече нито дума, чувстваше бушуващата в Йенефер ярост. Магьосницата отново отметна от челото си непослушните къдрици и го погледна отблизо в очите.

— Е, срещнахме се, какво да се прави — каза тя тихо. — Няма да правим сцени. Ще запазим приличие и ще се престорим на добри познати. Но не се заблуждавай, Гералт. Между нас вече няма нищо. Нищичко, разбираш ли? И се радвай, защото това означава, че съм изоставила някои планове, които до неотдавна имах за теб. Но не съм ти простила. Никога няма да ти простя, вещерю, никога!

Тя се извърна рязко, вдигна ведрото, разплисквайки водата, и се скри зад близката каруца.

Гералт прогони бръмчащия над ухото му комар и бавно тръгна към огъня, около който в момента възнаграждаваха изпълнението на Лютичето с оскъдни ръкопляскания. Погледна към тъмносиньото небе над черните назъбени върхове. Искаше му се да се засмее. Не знаеше защо.