Анджей Сапковски
Границата на възможното (3)

III

На моста имаше заграждение. Беше препречен от дълга, солидна греда, подпряна върху дървени магарета. Пред нея и зад нея стояха хора с алебарди и с кожени връхни дрехи, украсени с капюшони. Над заграждението вяло се вееше пурпурно знаме с изображение на сребрист грифон.

— Що за дявол е това? — учуди се Трите гарги, като пристъпи към заграждението. — Не може ли да се минава?

— Имате ли пропуск? — попита най-близкият от мъжете с алебардите, без да вади от уста клечката, която дъвчеше — неясно дали от глад, или за да си убие времето.

— Какъв пропуск? Какво става, мор ли има? Или война? Кой е наредил да се блокира пътят?

— Крал Недамир, владетелят на Цайнгорн. — Стражът премести клечката в другия край на устата си и посочи знамето. — Не може в планините без пропуск.

— Каква идиотщина — рече Гералт уморено. — Тук не е Цайнгорн, а Голополска област. Голополе, а не Цайнгорн взима такса за минаването през мостовете на Бра. Какво общо има тук Недамир?

— Не питай мен. — Стражът изплю клечката. — Не е моя работа. Аз само проверявам пропуските. Ако искате, говорете с десетника.

— А къде е той?

— Ей там, зад къщата на бирника. Грее се на слънце — каза стражът, втренчен в голите бедра на зериканките, които се протягаха лениво на седлата.

Зад къщурката на бирника, върху купчина изсъхнали пръти, седеше страж, който рисуваше с върха на алебардата си върху пясъка жена — по-точно част от жена, гледана от необичайна перспектива. До него, докосващ нежно струните на лютнята си, беше полегнал слаб мъж с нахлупена над очите чудата шапка с цвят на слива, украсена със сребърна катарама и дълго, нервно поклащащо се перо от чапла.

Гералт познаваше тази шапка и това перо, прославени от Буина до Яруга, в дворовете, замъците, кръчмите и бардаците. Особено в бардаците.

— Лютиче!

— Вещера Гералт! — Изпод надигната шапка проблеснаха весели сини очи. — Я гледай! И ти ли си тук? Случайно да имаш пропуск?

— Какво сте се хванали всички за тоя пропуск? — Вещерът скочи от седлото. — Какво става тук, Лютиче? Искахме да минем от другата страна на Бра — аз, този рицар, Борх Трите гарги, и ескортът ни. Но се оказва, че не можем.

— Аз също не мога. — Лютичето се изправи, свали шапка и се поклони превзето на зериканките. — И мен не искат да пуснат на другия бряг. Мен, Лютичето, най-известният в радиус от хиляда мили трубадур и поет. Не ме пуска този десетник, макар че също е човек на изкуството, както виждате.

— Не пускам никого без пропуск — рече десетникът навъсено, като довърши и последния детайл на рисунката си и заби оръжието си в пясъка.

— Хубаво — каза вещерът. — Ще минем по левия бряг. Оттам пътят до Хенгфорс е по-дълъг, но какво да се прави.

— До Хенгфорс? — учуди се бардът. — Значи не идваш подир Недамир? Не заради дракона?

— Какъв дракон? — поинтересува се Трите гарги.

— Не знаете ли? Наистина? Значи трябва да ви разкажа всичко, господа. И без това чакам да мине някой познат с пропуск, та да се присъединя към него. Сядайте.

— Ей сега — каза Трите гарги. — Слънцето е извървяло три четвърти от пътя си към зенита и аз съм дяволски жаден. Защо да говорим с пресъхнали гърла? Тея, Вея, върнете се до градчето и купете една бъчонка.

— Харесвате ми, господин…

— Борх, наричан Трите гарги.

— Лютичето, наричан Несравнимия. От някои девойки.

— Разказвай, Лютиче — настоя нетърпеливо вещерът. — Няма да висим тук до вечерта.

Бардът хвана грифа на лютнята и удари рязко по струните.

— Как предпочитате, с мерена или нормална реч?

— Нормална.

— Както желаете. — Но не остави лютнята. — Чуйте, благородни господа, какво се случи преди седмица край града свободен, наречен Голополе. Та значи, в бледата зора, когато слънцето едва показало се беше над ливадите, в мъгла обвити…

— Нали решихме да е с нормална реч? — напомни му Гералт.

— А не е ли? Е, добре, добре. Разбирам. Кратко, без метафори. На пасищата под Голополе долетя дракон.

— Нещо не ми се вярва — рече вещерът. — От години никой не е виждал дракони по тези места. Да не е бил обикновен въздушен змей? Срещат се въздушни змейове, големи почти колкото…

— Не ме обиждай, вещерю. Знам какво говоря. Видях го. По случайност точно тогава бях на панаира в Голополе и видях всичко с очите си. Баладата е вече готова, но вие не пожелахте…

— Разказвай. Голям ли беше?

— Три конски дължини. Не по-висок от кон, но много по-широк. Сив като пясък.

— Значи зелен дракон.

— Да. Долетя неочаквано, приземи се насред стадо овце, разгони пастирите, разкъса дузина животни, изяде четири от тях и отлетя.

— Отлетял… — поклати глава Гералт. — И това беше всичко?

— Не. На следващото утро долетя отново, този път още по-близо до града. Пикира над група старици, които перяха бельо на брега на Бра. Как хукнаха само, човече! Не съм се смял така през живота си. Драконът описа два кръга над Голополе и полетя към пасищата, където отново се зае с овцете. Настана паника и суматоха, защото малцина бяха повярвали на пастирите. Кметът мобилизира местната милиция, но докато се съберат, народът взе нещата в свои ръце и се справи с дракона.

— Как?

— По интересен начин. Местният обущар Козояд го измисли. Убиха една овца, натъпкаха я с чемерика, вълчи ягоди, лудо биле, сяра и обущарска смола. За по-сигурно местният аптекар добави два литра от своята микстура против циреи, а един свещеник от храма в Крев прочете молитва над трупа на овцата. После сложиха примамката насред стадото и я подпряха с колчета. Честно казано, никой не вярваше, че тази гадост ще съблазни дракона, защото смърдеше ужасно. Но реалността надхвърли очакванията ни. Без да обърне никакво внимание на живите блеещи овце, гадината погълна примамката задно с коловете.

— И какво? Разказвай, Лютиче.

— А аз какво правя? Разказвам. Слушайте какво стана после. Не мина и време, колкото е необходимо на ловък мъж да развърже дамски корсет, и драконът започна да реве и да изпуска дим и отпред, и отзад. Заподскача, опитвайки се да излети, а после се строполи и застина. Двама доброволци отидоха да видят дали гадината още диша. Това бяха местният гробар и тукашният малоумен — дете на умствено недоразвитата дъщеря на дърваря и подразделение от наемници, преминало през Голополе още по времето на управлението на воеводата Нуржибоб.

— Стига си лъгал, Лютиче.

— Не лъжа, само украсявам историята. Има разлика.

— Малка. Продължавай, че времето си минава.

— И така, както вече казах, гробарят и смелият идиот отидоха да видят каква е ситуацията. После им издигнахме малка, но радваща окото могила.

— Аха, значи драконът още е бил жив — каза Борх.

— Че как — отговори весело Лютичето. — Жив беше. Но беше толкова слаб, че не беше изял нито гробаря, нито слабоумния — само им беше изпил кръвта. А после, за всеобщо учудване, успя да се издигне с доста усилия и полетя. На всеки сто и петдесет лакти падаше с грохот и излиташе отново. От време на време започваше да върви, като влачеше задните си лапи. По-смелите тръгнаха след него, без да го изпускат от поглед. И знаете ли какво?

— Казвай, Лютиче.

— Драконът се спуснал сред деретата на Пустилските планини, някъде около извора на Бра, и се скрил в тамошните пещери.

— Сега вече всичко е ясно — каза Гералт. — Драконът вероятно от векове е спал летаргичен сън в тези пещери. Чувал съм за такива случаи. Сигурно там крие и съкровищата си. Ясно защо мостът е блокиран. Някой иска да ги заграби. И този някой е Недамир от Цайнгорн.

— Точно така — потвърди трубадурът. — В Голополе недоволстват, защото смятат, че драконът и съкровищата са си техни. Но не се решават да се изправят срещу Недамир. Той е хлапак, който още не е започнал да се бръсне, но вече успя да докаже, че не е лесно да се изправиш срещу него. А драконът явно много му трябва, щом реагира толкова бързо.

— Искаш да кажеш, че му трябват съкровищата.

— Точно драконът му трябва, не съкровищата. Виждате ли, Недамир точи зъби на съседното кралство Малеор. Там, след неочакваната и странна смърт на княза, управлява княгиня, която, така да се каже, още не е навършила необходимата възраст за лудории в леглото. Велможите от Малеор гледат с неодобрение Недамир и конкурентите му, защото знаят, че новият владетел бързо ще им сложи юздите, за разлика от невръстната княгиня. Така че изровили отнякъде старо, покрито с прах пророчество, в което се твърди, че княжеската корона и ръката на момичето са за онзи, който победи дракон. И тъй като тук никой не бил виждал дракони от векове, те мислели, че могат да са спокойни. Разбира се, Недамир се изсмял на пророчеството и превзел Малеор със сила, но когато се разнесла вестта за голополския дракон, съобразил, че може да победи малеорските дворяни със собственото им оръжие. Ако се появи с главата на дракона, народът ще го приветства като изпратен от боговете монарх, а велможите няма да посмеят дори да гъкнат. Чудно ли е тогава, че е погнал дракона, както котка гони кълбо прежда? При това дракон, който едва си влачи краката. За Недамир това си е чист подарък, благосклонност на съдбата, по дяволите!

— И е заградил пътя за конкурентите.

— И още как! И за голополци. При това е разпратил из цялата околност конници с пропуски за онези, които могат да убият дракона. Недамир не изгаря от желание да влезе лично в пещерите с меч в ръка. Веднага се събраха най-знаменитите драконоубийци. Сигурно много от тях са ти познати, Гералт.

— Възможно е. Кои са дошли?

— Първо — Ейк от Денесле.

— Проклятие! — тихо подсвирна вещерът. — Праведният и добродетелен Ейк, рицарят без слабости и пороци.

— Познаваш ли го, Гералт? — попита Борх. — Наистина ли е такова страшилище за драконите?

— Не само за драконите. Ейк е специалист по всякакви чудовища. Убивал е даже мантикори и грифони. Чувал съм, че е убил и няколко дракона. Добър е. Но ми подлива вода, негодникът, защото не взима пари. Кой друг, Лютиче?

— Секачите от Кринфрид.

— Значи е свършено с дракона. Дори и да е оздравял. Тези тримата са много задружна банда. Не се бият много чисто, но са ефективни. Изтребиха всички въздушни змейове и видлогони в Редания, а междувременно видяха сметката и на три червени и един черен дракон. Има ли и други?

— Не. Само някакви шест джуджета под командването на Ярпен Зигрин.

— Не съм чувал за него.

— А за дракона Оквист от Кварцовата планина чувал ли си?

— Чувал съм. И съм виждал камъни от неговата съкровищница. Там имаше сапфири с невиждани цветове и диаманти с големината на череши.

— Тогава да знаеш, че именно Ярпен Зигрин и неговите джуджета затриха Оквист. За това е написана балада, но слабичка, не като моите. И да не си я слушал, не си изгубил нищо.

— Това ли са всички?

— Да. Ако не броим теб. Твърдеше, че не знаеш за дракона, може и да е вярно. Но сега вече знаеш. И какво?

— Нищо. Този дракон не ме интересува.

— Ха! Хитър си, Гералт. Но така или иначе нямаш пропуск.

— Повтарям, този дракон не ме интересува. А теб какво те води по тези места?

— Че какво може да ме води? — сви рамене трубадурът. — Трябва да съм близо до местата на събитията и до зрелищата. Ще се разчуе за сражението с този дракон. Навярно бих могъл да напиша балада и въз основа на разкази за събитието, но друго е да видя битката със собствените си очи.

— Битката? — засмя се Трите гарги. — Сигурно ще е нещо като колене на свиня или разкъсване на мърша. Слушам ви и не мога да проумея. Славни воини, които ще уморят конете си от бързане само за да убият полумъртъв дракон, отровен от някакъв селяндур. Не знам да плача ли, или да се смея.

— Грешиш — каза Гералт. — Щом драконът не е умрял на място от отровата, значи организмът му вече се е преборил с нея и вече напълно е възстановил силите си. Впрочем това няма толкова голямо значение. Секачите от Кринфрид със сигурност ще му видят сметката, но, ако искаш да знаеш, няма да се мине без битка.

— Значи залагаш на Секачите?

— Естествено.

— Само че — намеси се мълчалият до момента страж-художник — драконът е магическо създание и не може да се убие другояче, освен чрез магия. Ако някой може да се справи с него, това е магьосницата, която мина оттук вчера.

— Кой? — наведе глава Гералт.

— Магьосница — повтори стражът. — Нали вече казах.

— Каза ли си името?

— Да, но не го запомних. Имаше пропуск. Млада, красива, по свой начин, но очите й… Сещате се, господа. Човек го побиват тръпки, когато такава го погледне.

— Знаеш ли нещо за това, Лютиче? Коя може да бъде?

— Не — намръщи се бардът. — Млада, красива и такива очи… Ама че указания. Те всичките са такива. Всички, които познавам, а аз познавам много, изглеждат на не повече от двайсет и пет — трийсет години. А съм чувал, че някои от тях помнят времената, когато на мястото на днешен Новиград са се издигали борове. В края на краищата за какво са еликсирите от мандрагора? Капят си от тях и в очите, за да блестят като на обикновените жени.

— Не беше ли червенокоса? — попита вещерът.

— Не, господине — отговори десетникът. — Чернокоса.

— А конят й какъв беше на цвят? Кестеняв с бяла звездичка?

— Не, вран, като нея. Казвам ви, господа — тя ще убие дракона. Драконът е работа за магьосници. Не е по силите на хора да се справят с него.

— Интересно какво би отговорил на това Козояд — разсмя се Лютичето. — Ако имаше под ръка нещо по-силно от чемерика и вълча ягода, днес кожата на дракона щеше да се суши на голополските колове, баладата щеше да е готова, а аз нямаше да се пека тук на слънце…

— Как стана така, че Недамир не те взе със себе си? — попита Гералт и погледна накриво поета. — Нали си бил в Голополе, когато са тръгвали? Или кралят не обича хората на изкуството? Как стана така, че се печеш тук на слънце, вместо да свириш до кралското стреме?

— Това ми го спретна една млада вдовица — изрече навъсено Лютичето. — Дяволите да я вземат. Отидох да се веселя с нея, а на другия ден Недамир и останалите вече бяха отвъд реката. Взели дори онзи Козояд и разузнавачите от голополската милиция, само мен забравили. Обясних му аз на десетника, а той все своето си знае…

— Ако имаш пропуск — пускам — рече равнодушно стражът, докато пикаеше на стената на къщата на бирника. — Ако нямаш пропуск — не пускам. Такава е заповедта…

— О! — прекъсна го Трите гарги. — Момичетата се връщат с бирата.

— И не са сами — добави Лютичето, изправяйки се. — Вижте какъв кон! Същински дракон!

Откъм брезовата горичка на галоп се носеха зериканките, а между тях се движеше ездач на едър неспокоен боен жребец.

Вещерът също се изправи.

Ездачът носеше виолетов кадифен кафтан със сребърни кантове и късо наметало, обшито със самурена кожа. Изправен в седлото, той ги гледаше гордо. Гералт познаваше този тип погледи. И не си падаше по тях.

— Приветствам ви, господа. Аз съм Дорегарай — представи се ездачът и слезе бавно и с достойнство от коня. — Маестро Дорегарай, чародей.

— Маестро Гералт. Вещер.

— Маестро Лютичето. Поет.

— Борх, наричан още Трите гарги. А с моите момичета, които тъкмо вадят запушалката на бъчонката, вече се познаваш, господин Дорегарай.

— Да, точно така — изрече магьосникът, без да се усмихне. — Разменихме поклони с красивите воини-зериканки.

— Това е прекрасно. — Лютичето раздаде кожените чашки, донесени от Вея. — Пийте с нас, господин магьосник. Господин Борх, да налея ли и на десетника?

— То се знае. Ела при нас, войнико.

— Мисля — каза чародеят, отпивайки малка, изискана глътка, — че сте доведени при заграждението на моста от същата причина, която води и мен?

— Ако имате предвид дракона, господин Дорегарай — отговори Лютичето, — да, така е. Исках да бъда на място и да напиша балада. За съжаление този десетник — очевидно човек без никакви маниери — не желае да ме пропусне. Иска пропуск.

— Моля за извинение. — Стражът изпи бирата си и зацъка с език. — Имам строга заповед да не пускам никого без пропуск. А казват, че вече всички от Голополе са се събрали с каруци и искат да тръгнат към планината подир дракона. Наредено ми е…

— Твоята заповед, войнико — смръщи вежди Дорегарай, — се отнася само за тази сган, която не умее нищо друго, освен да се пречка; за развратните девойки, които разпространяват срамни болести; за крадците, изметта и безделниците. Но не и за мен.

— Няма да пусна никого без пропуск — настръхна десетникът. — Кълна се…

— Не се кълни — прекъсна го Трите гарги. — По-добре си пийни още. Тея, сипи на този мъжествен воин. И нека поседнем, господа. Да се пие на крак, бързо и без съответната тържественост, не подобава на благородници.

Насядаха на гредите около бъчонката. Стражът, току-що обявен за благородник, се изчерви от удоволствие.

— Пий, храбри стотнико! — окуражи го Трите гарги.

— Аз съм десетник, не стотник — отвърна стражът и се изчерви още повече.

— Но ще станеш стотник, задължително — отбеляза Борх. — Ти си умен момък и за нула време ще те повишат.

Дорегарай отказа да допълнят чашата му и се обърна към Гералт и каза тихо:

— В градчето още говорят за василиска, любезни вещерю, а ти вече се оглеждаш за дракона. Толкова много ли ти трябват пари в брой, или от чисто удоволствие избиваш същества, застрашени от изчезване?

— Странно любопитство — отговори Гералт — от страна на човек, който с всички сили се стреми да убие дракон, за да му избие зъбите, така ценни при приготвянето на магьоснически лекове и еликсири. А вярно ли е, любезни магьоснико, че най-хубави са зъбите, избити от жив дракон?

— Сигурен ли си, че съм тръгнал заради това?

— Сигурен съм. Но вече са те изпреварили. Оттук е минала твоя колежка, и то с пропуск, какъвто ти нямаш. Чернокоса е, ако те интересува.

— С вран кон?

— Така казват.

— Йенефер — изрече Дорегарай недоволно, а вещерът потрепна, незабележимо за околните.

Настана тишина, прекъсната от оригването на бъдещия стотник.

— Никого… без пропуск…

— Стигат ли двеста линтара? — Гералт спокойно извади от джоба си кесията, получена от дебелия кмет.

— Гералт — усмихна се загадъчно Трите гарги, — значи все пак…

— Извинявай, Борх. Съжалявам, но няма да дойда с вас в Хенгфорс. Може би ще се срещнем пак.

— Нямам никаква работа в Хенгфорс — рече бавно Трите гарги. — Абсолютно никаква, Гералт.

— Приберете кесията си, господине — каза заплашително бъдещият стотник. — Това е най-обикновен подкуп. И за триста няма да ви пусна.

— А за петстотин? — Борх извади своята кесия. — Прибери кесията си, Гералт. Аз ще платя таксата. Това започна да ме забавлява. Петстотин, господин войнико. По сто на глава, като смятаме моите два девойки за една прелестна глава. Е?

— Ох-ох-ох — завайка се бъдещият стотник, докато криеше под униформата си кесията на Борх. — Какво ще кажа на краля?

— Ще му кажеш — рече Дорегарай, докато се изправяше и сваляше от колана си богато украсена пръчка от слонова кост, — че си се уплашил.

— От какво, господине?

Магьосникът размаха пръчката, изрече някакво заклинание и един бор край реката избухна в пламъци — само за миг огънят го обхвана чак до върха.

— На конете! — Лютичето скочи на седлото и метна лютнята си на рамо. — На конете, господа! И дами!

— Махнете заграждението! — извика на стражите забогателият десетник, който имаше големи шансове да стане стотник.

На моста, отвъд заграждението, Вея дръпна юздите и конят затанцува и затропа с копита по гредите. Девойката размята плитки и извика пронизително.

— Точно така, Вея! — викна в отговор Трите гарги. — Напред, благородни господа, на конете! Да потеглим по зерикански — с грохот и свистене!