Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (28)

Епилог

Самотата не ми тежеше чак толкова. Бях безгрижен като щуреца от баснята и лек като птичка освен в краката, когато алпинките ми натежаваха при по-дългите разходки. Нямах други задължения освен да търся гъби за храна. Едничките ми конкуренти бяха овцете. Но гъбите не достигаха. Сушата беше направила тия диви горски плодове по-редки и от бисери в мидени черупки, ала все пак намирах по някоя и друга в далечни тъмни долове сред гората, гдето слънцето не проникваше и лакомите овце не скубеха кожусите си в смриките. Пък и нали винаги пристигах в тия места преди тях! Гъбите ми се услаждаха, понеже бяха малко — като броените дни на безделие в тая самоволно обявена отпуска.

През тези първи дни не слизах в селото и щях да забравя да говоря, защото нямаше с кого, а монолозите са интересни само когато има кой да ги слуша и да ръкопляска накрая. При това природата не търпи други монолози извън ариите на птичките. Затова разговарях мислено. Особено когато край двора на къщичката минаваха групи от по две-три летовнички, тръгнали на разходка. Те надничаха изпод очи насам, но тъй си и отминаваха. Сигурно ме намираха за много възрастен, без да подозират, че и аз на свой ред ги считах за недостатъчно млади. С тоя въоръжен неутралитет взаимно си спестявахме огорчения.

Нещо друго ме забавляваше повече от предизвикателната надменност на летовничките. И през първия, и през втория, и през третия ден една овчарска кучка с още изпусталяла снага от недавнашното котило в колибата на пастирите под гората често преминаваше край двора с плъзгащата походка на вълчица, тъй прилягаща и на сивата й козина, и на щръкналите й къси уши, и на длъгнестата и глава с муцуна винаги на педя от земята, и с невероятно търпение учеше тантурестото кутре, оставено й за утеха от овчарите, да се придвижва край гората и в картофените ниви, като разчита само на влажното си носле за посоката. То се клатушкаше в тревата, потъваше в нея и се премяташе от умора при първата насрещна къртичина, разтревожено за майка си, а тя се криеше нейде наблизо и дебнеше всяка негова стъпка. Просната в тревата, но цялата в слух, с вирнати уши и муцуна между краката, тя никак не помръдваше, докато то скимтеше от уплаха и отчаяние. Чакаше го да я надуши и само да дойде при нея, а после пак се изместваше и пак се скриваше. Тъй продължаваше тая възпитателна игра. Накрая, когато умореното кутре изплезваше език и лягаше разкрачено в тревата, без сили и да квичи, тя го подбираше и го пъхаше в някоя смрика, та да поспи десетина минути. Сетне, подир междучасието, урокът започваше отново.

А аз се спотайвах зад прозореца. Криех се и гледах през стъклото, защото кучката беше невероятно зла и не позволяваше дори на овчарите да се приближат до кутрето, сякаш им се сърдеше за другите си рожби. А те ги бяха удавили в реката.

Привечер на третия ден, дълго преди овцете да се спуснат от гората към кошарата, непознати хора в градски дрехи наближиха колибата. Кучката също ги бе забелязала от двора ми въпреки голямото разстояние. И излая но тях веднъж-дваж. Тя цялата потръпваше, разкъсвана между два дълга — да пази колибата и да не изоставя кутрето. А то се беше търкулнало в пресъхналата бара, скимтеше и отчаяно се бореше с високата коприва. Хората стигнаха до колибата. Дали не бяха пакостници? И като потръпна още веднъж, загледана в малкото, кучката пак излая и стремглаво се спусна натам през избуялите картофени ниви, оставяйки права диря от изпомачкани стебла, а после, само подир минута, полето се огласи от отчаяните викове на летовниците. Олелията беше апокалиптична! Кутрето дочу и врявата, и лая, нарочно се стаи в копривата и вече не помръдна. А лаят отекваше още по-ясно. И шеше да трае доста време, тъй като нещастниците навярно бяха потърсили убежище в самата колиба, а кучката, разярена от опитите им да се бранят с тояги и камъни, както правят всички граждани, едва ли щеше да вдигне обсадата, преди да дойдат овчарите.

Мина време. Свечеряваше се, а кучката не идеше. Кутрето се пребори със стръмния бряг и запълзя към гората. И като помислих, че майка му едва ли ще го намери в тоя гъсталак, взех един дълбок кошник и тръгнах да го догоня, а то побягна и се пъхна под една бодлива смрика. Едва го измъкнах. Зъбчетата му, остри като иглици, се впиха в ръката ми, но болка почти не почувствувах. Погалих го, сложих го в кошника и тръгнах с него към близката пейка, ала трябваше да спра насред път и да пусна товара, защото кучката неочаквано връхлетя насреща. Беше дошла безшумно и излая едва когато пуснах кошника. Кутрето я подуши и изскимтя. Рекох да се наведа и да обърна плетената съдина, та и то да се търкулне и пролази навън, и майка му да се успокои, но тя пак залая. Стояхме по на разтег от двете страни на кошника, тя с гръб към къщата, аз с гръб към гората. Опитвах ли се да кривна встрани, стръвният и лай и заплашителните и напъни като пред скок ме държаха пленник, пък и тя, горката, не смееше да се доближи до кошника, сякаш се боеше от капан. А малкото все скимтеше.

Обсадата завърши с едно болезнено ухапване в глезена. Бях протегнал крак, за да бутна кошника и да освободя кутрето, но тъкмо тогава кучката литна и впи зъби над алпинките ми. Ала кутрето вече пълзеше към нея и тя в миг разтвори челюсти. Едва стоях на крака от болката в глезена. За първи път ме хапеше куче!

Като видя мъничето си невредимо, кучката го близна, побутна го и с муцуната и изведнъж се стаи, гузно пъхна опашка между задните си крака и цялата се сниши, гледайки ме с виновни очи. Понеже не помръдвах, тя се престраши и направи полукръг около мене, вече нерешително поклащайки и опашка, а когато й зашъпнах кротко, с равен монотонен глас, тя остави кутрето да пролази до краката ми, сама пристъпи към мене, вирна глава и ме близна по ръката. Ако можеше да говори, навярно щеше да ме посъветва друг път да не се бъркам в нейните работи, щом не познавам някои прости тайни на природата.

— Вярно, зла съм — щеше да каже, — но от хората съм зла!

Преди да поведе кутрето си, тая умна кучка помириса кошника, надникна в него и излая приглушено и някак радостно, за да покаже, че одобрява изобретението. Може би си мислеше, че в него би могла да опази всичките си рожби от ръцете на овчарите. Гледах с какво търпение изчаква мъничето и се удивлявах. А стадото вече се спускаше от гората. Едни овце избързваха, други, по-мудни от първите, се шляеха край потока, трети мълчаливо се прокрадваха към картофените ниви, но побягнаха след прелитането на овчарската гега връз стриганите им гърбове. Пролайваха и кучетата, нетърпеливо застанали край празното коритце. Уморено проечаваха и гласовете на пастирите, които преграждаха пътя на стадото от три страни, за да го насочат към заградката пред колибата. А в това време стеблата на картофите леко се поклащаха все в една права посока. Натам пълзеше кучката, проправяйки път на кутрето.

Някой ден това кутре щеше да варди стадото!

 

 

На другото утро се запътих към селото с бастун в ръка и един понакуцващ крак. Насочих се право към аптеката. Зад шкафа ми се усмихна милото лице на аптекарката. Истинска красавица! И докато купувах превързочни материали, памук и йод, болката в глезена сякаш попремина.

— Някой ви търсеше вчера — каза аптекарката.

— Кой?

— Ето че забравих! — и тя пак се усмихна.

— А мъж ли беше или жена? — запитах, но в миг се досетих, че ако жена ме бе търсила, нейният образ нямаше да се скрие в паметта на тая жена аптекарка.

И не се излъгах. Взех пакетчето и затърсих пари, а тя изведнъж си припомни, че трима непознати, у които била попаднала някаква моя книга, искали да видят как живея сам в гората. Минавали с лека кола, поспрели се край почивния дом и запитали за мене. Тъкмо тя ги насочила към Божков дол. И те тръгнали натам, полутали се малко сред смърчовете, дорде стигнат до Грековица, сетне преминали рекичката и зърнали овчарската колиба. Глупци! Помислили, че тъкмо в нея живея…

Аптекарката не забеляза как прехапах устни в миг, но се позачуди защо се потя и отдаде това на болките в глезена.

— Някаква овчарска кучка ги нападнала там — чух я да казва.

— Същата ме захапа — унило отвърнах.

Платих и тръгнах из селото. Вървях, без да накуцвам, защото от яд към тия непознати читатели бях забравил болката в крака. Да помислят, че со крия в такава бърлога!… Тук имаше и обида, и недомислие. И най-вече едно странно недоразумение, защото читателите, превишавайки правата си, биха станали съавтори на писателя чрез метода на художественото преувеличение, довеждайки нещата до тесния логически абсурд. Тъй и къщичката ми се бе превърнала в колиба. А тя не е чак толкова малка! Дори бих могъл да казвам, че е на три етажа, ако броим тавана и избата.

На площада срещнах пощенския раздавач. Хитър и практичен момък. Дойде ли пощата от Самоков, той не бърза да разнася писмата, а чака да наближи пладне. Тогава всички селяни се събират в кръчмата. Особено ергените и войниците отпускари. Отива там разносвачът и се връща с празна чанта, пък и някоя почерпка може да получи, ако писмото е в розов плик. Такива все още се намират в малките градчета. Купуват ги селските моми.

Раздавачът поспря на две крачки и очите му ме гледаха някак закачливо.

— Стойнѐ — питам го, — има ли нещо за мене?

— Йощ нема, ама она се кахъри за тебе, та ютре може да отима. А знаеш ли що е електрика?

— И таз хубава! — възкликвам, после се досещам, че той пак ми крои някоя шега.

— Казу̀вай тогѝз що е електрика! — и Стойнѐ се смее, а като повдигам рамене в недоумение, бързо занарежда: — Ти го не вѝдиш и оно̀ те не види, ти го фа̀таш и оно̀ те фа̀та, ти го пу̀щиш, ама оно̀ те не пу̀щи… Те там е работа̀та, дѐка оно̀ те не пу̀щи!

Макар и описателна, дефиницията не беше лоша. Почерпих го с една цигара и отминах нататък, но вече наистина закуцах, понеже и гневът ми бе попреминал.

Никаква вест е добра вест. Ако работите на Жорж бяха потръгнали зле, той щеше да ми телеграфира. Успокоен, влезнах в гастронома. Не в някогашната схлупена кооперативна бакалничка, а в истински гастроном, както личи и от табелата над хубавия магазин. В него има и индийски орехчета, и чер хайвер, и всякакви други деликатеси. Понякога се намира даже и бяло сирене.

Като ме видяха да понакуцвам, неколцина селяни се спогледала. Застанах нащрек, защото тия планинци не могат без закачки и най обичат да насочват остроумията си към гражданите. Едни се приближи и опипа бастуна.

— Оти кривиш като вол на межда? — запита ме той.

— Кучка ме захапа…

— Белким те сдави на плето̀, баш на плето̀! Па о̀ти не те е овардила момата? Ега̀ ти премине, оти она̀ че си найде друг, дека по̀ знае да рипа, пък и дето може да е псовиса̀ло, зер кръвта на дрът мъж е по-люта и от зъмя…

И смехът, и задивките щяха да продължават, ако в магазина не беше влезнал милиционерският отговорник. Щом ме видя, той тръгна към мене. С него бях по-спокоен. Беше се погражданил и не говореше като другите, пък и не злоупотребяваше с шопския си хумор.

— Разгеле! — чух го да казва. — Имаш много здраве от твоите хора. Пък и от магарето…

Селяните се смълчаха и аз поизтръпнах.

— Вдовицата е доволна и е благодарна, ама ви се сърди малко, дето не сте се сетили барем един час да му свалите самара от гърбината. То, магарето де, не е като желва или като охлюв, та все с черупката си да ходи…

— Значи сами го доведоха в участъка? — глупаво запитах.

— Вдовицата дойде в участъка! — някак изненадано рече милиционерът. — А магарето си беше у нея, у двора…

Тук имаше нещо нередно! Поведох лейтенанта настрана, подканих го да не говори тъй високо, защото и селяните вече се подсмиваха за самара на магарето, и скоро научих истината. За лишен път се отчаях от тази наша непредвидливост, присъща на повечето граждани. Накратко, магарето завело двамата ми другари на гости у своята истинска собственица — изскубнало се още на влизане в града, припнало по улиците, а те подир него, и спряло едва пред дворната порта на вдовицата. Там изревало, жената дотърчала, те й разправили за циганката. Вестта не я изненадала, тъй като крадлата, забогатяла из един път, побързала да се почерпи във всяка срещната кръчма и до вечерта попаднала в участъка. Там признала всичко. На утрото пристигнала и вдовицата, за да се оплаче. И си прибрала парите.

— Тя всичко им върна — добави милиционерът. — Всичко без кусур, но онова, другото, отишло за почерпушка на циганката. И си записала името на единия, та да пише благодарност до началника му…

— Това ще е счетоводителят — рекох. — Само той е на служба.

— Оня е червените уши? — усмихна се лейтенантът. — И подир десет години да го видя, пак ще го позная по тях…

— Да! — пошегувах се за сметка на Жорж. — Приличат на две червени знаменца, нали?

Милиционерът се залиса със съселяните си и не отговори.

Клетият Жорж! И да иска, не би могъл да се укрие с тия две аленеещи раковини. На какъв ли огън се пържеше сега?

Въздъхнах, купих едно друго и тръгнах да си вървя. Пак потънах в самотата на моята къщурка. Нито кучката дойде с кутрето до края на деня, нито летовнички преминаха през двора. Но привечер някой почука на вратата. Беше горският.

— Стойне ми даде телеграма за тебе — рече той и подаде сдиплената хартийка.

Сърцето ми в миг се сви. Вече виждах Жорж зад решетките. Отворих злополучната телеграма и зачетох:

ТРЪГВАЙ СТОП ЖОРЖ ВТОРИ КУМ СТОП СВАТБАТА НЕДЕЛЯ СТОП

РУМЕН

— Ела да те почерпя едно кафе! — извиках от радост. В залисията забравих да сложа захар в джезвето, ала това установих едва когато горският отпи първата глътка.

— Горчи — каза той.

— Да! Като любовта…

 

 

Поради отока в глезена не тръгнах веднага, както повеляваше телеграмата, а едва в събота по обед сред страшната жега на последния от трите юлски горещника. В автобуса беше непоносимо душно и всички се потехме като в банска парилия. На всичко отгоре миришеше на лук, чесън и оцет. Просто готова салата! А една стринка, седнала срещу мене, се беше разбъбрила от самото начало и никак не поспираше, та устата й приличаше на подвижна бездна, която се затваря само за миг-два подир някое страховито изхълцване, завършващо с фалцет.

Най после пристигнахме. Бях потен, немощен като след треска и почти оглушал. И закуцах към дома. Уж идвах за сватба, ала в радостта изпитвах и тъга. Жената на Жорж не беше внесла промяна в отношенията между трима ни, но как ли щеше да се държи другата? Заради една жена, както знаем от Офенбах, два древни народа се изправили един срещу друг с оръжие в ръка. И се били за нея до насита! Наистина Жорж, Румен и аз бяхме трима истински другари, единни като света Троица, но тя е неделима само в църковните канони. Та и Мария можеше да ни раздели…

Неизвестността пораждаше съмнението, а от него като от яйце запъртък се силеше да се излюпи тъгата. Запъртъкът е мъртъв плод, но понамирисва. Тъй и тъгата засеня радостта. Тъкмо това странно усещане ме възпря да се обадя, но телефона и на Румен, и на Жорж, щом пристигнах в жилището си. Исках да продължа тия минути на колебливо съзерцание в бъдещето, когато надеждата се лута като махалото на стенен часовник. Затова се суетях в стаята.

Но ето че телефонът заби тревога. Грабнах слушалката.

— Хайде бе! Вече колко пъти звъня! Автобусът ли се повреди или що?

Беше Румен. Поздравих го с решението. Не, в момента не бил свободен. Церемонията в гражданското отделение била насрочена за следния ден неделя, първи август, точно в единадесет часа. Никому не бил разправил за събитието. Да, искал да мине инкогнито. Не знаел дали ще може да ме представи на Мария преди тоя час… И Жорж още не я бил виждал… Нещастникът бил много зает с ревизията и анкетата. Не, още нямало резултат. Може би днес, може би тъкмо сега подписват протоколите… Добре, щял да дойде привечер. Със или без нея. Това не зависело само от него. Да, щял да намине и към Жорж и да домъкне и него…

— А условията? — запитах го. — Какво стана с предбрачните условия?

— Какви условия? Ало, не чувам, не чувам добре… Ах, за тях ли? Я остави тия глупости! Бързам, много бързам — и вилката щракна звучно, с руменовски замах.

Седнах в едно кресло, примижах от болка в глезена и нарочно затворих очи. Така си и мислех! Беше дошла сляпата седмица за Румен, а тя не признава условия. Те бяха отпаднали едно подир друго, както отпадат и рогата на сур елен в ранна пролет — с мъки и сърбеж по главата, които го карат да тича в гората и при тичането да чупи сухите клони на дърветата. А може би и да чувствува леко виене на свят.

Взех един душ, подредих и стаята и дори поизбърсах праха от бюрото и етажерките, защото все се надявах да дойде и Мария. Уви, привечер Жорж и Румен дойдоха сами. И не дойдоха, а връхлетяха като палави малчугани, припкайки в надпревара нагоре по стълбището. Успях да изляза тъкмо навреме, за да видя как Румен взима по три стъпала наведнъж, а Жорж, стиснал зъби, гърчи презглава зад него и го дърпа за сакото.

— Черпнята е у Жорж! — извика Румен, пръв стигнал горе.

Мислех, че става дума за надбягването, тъй неприлично за улегнали възрастни мъже, макар единият да беше в предбрачна треска, но щом насядахме в креслата, разбрах истината: анкетата току-що завършила, приключила и ревизията на сметките и нито прашинка не паднала върху голото теме на Жорж. Ревизорите възприели предложението му кокалите да се измерват и при внасянето им в казана за топене. Дори похвалили досетливостта му пред директора. И това време дошла и пощата. Никаква вдовица от Самоков, собственица на откраднато магаре със сив косъм, писмено уведомява шефа на предприятието за честната постъпка на счетоводителя Георги Д. Петков. Докато директорът четял писмото пред всички, Жорж гледал върховете на обувките си. После и ревизорите на свой ред го поздравили. Изобщо всичко минало гладко…

— А премиалните? — запитах аз.

— Другите си ги получиха, но ние четворицата, дето бяхме яли прасенца, ги внесохме в директорския фонд със знанието и съгласието на шефа — отвърна Жорж. — Реши се занапред умрелите прасенца да се хвърлят в казана с кокалите…

— Значи нищо не излезе от цялата работа? — заключи Румен.

— Не съвсем! — и Жорж се изчерви. — Уволниха каруцаря Вуто.

Когато попремина изненадата ни, Жорж обясни, че уволнили каруцаря поради нарушение на трудовата дисциплина, като се отлъчил от работа, за да направи доноса си, и то тъкмо когато на гарата чакал пълен вагон с кокали; и за битово разложение с уклон към пиянство, включително и за вредното му въздействие върху онези, които канел на черпня в кръчмата; а също и за неуважение към началството.

— Това вече на нищо не прилича! — възкликнах. — И мирише на… на…

— На туткал, които не лови! — находчиво добави Румен. Настъпи неловко мълчание.

— По-спокойно! — рече Жорж. — Истината е, че Вуто вече се беше уговорил с кадровика на съседния завод. Там ще получава и повече пари…

Лицето на Румен отново се разведри. Запитах го за Мария и защо не е дошла.

— Има важна работа! — отвърна журналистът.

— Трябва да е отишла на баня — добави Жорж.

Румен се изчерви и се загледа в една от картините на стената. В това време Жорж ми наброи моя дял от парите за магарето, сетне ме поразпита как съм прекарал сам в къщичката, а накрая поиска да узнае дали вече съм намислил сюжета на новата си книга. Питаше ме не от литературен интерес, а само от учтивост.

— Да! — казах. — Ще пиша за нас тримата в Рила и за магарето, разбира се…

— Глупости! — отекна Румен. — Много малък колектив… И не виждам как ще вмъкнеш проблемите на съвремието в сюжета!

— Ще се опитам — смирено отвърнах.

— Слушай! — продължи Румен. — Много станаха вече книгите за Рила… Крайно време е да минеш на друга тема!

— Какво ще кажеш за Пирин например? — побързах да се съглася. — Да, вече ще мина на Пирина!

Той се намръщи. Жорж също забеляза промяната. Спогледахме се и се досетихме, че е решил да пропише и да напише книга тъкмо за Пирин. За щастие в литературата още няма запазени периметри.

— Кажи ни нещо за Мария! — подведе го Жорж.

— Тя ли? — и Румен трепна, пък и лицето му пак засия. — Казваше ми одеве, че иска наесен вие двамата да посадите едно ябълково дръвче в техния двор, който от утре ще бъде и мой…

„Повече твой, отколкото техен!“ — мина ми през ума, а гласно изказах готовността си да изпълня желанието й. Жорж предложи да изберем дръвче от някакъв особен сорт. Пак поведохме спор. И понеже никой не отстъпваше, спорът продължи и след първото, и след второто кафе. За зла беда познавах само три ябълкови сорта. Но и те ми стигаха, за да споря настървено чак до полунощ.

На другия ден оженихме Румен за неговата Мария. Тя наистина беше и пищна, ала поотслабна малко подир брака. А той? Просто невероятно! Пак е лъв, но с гердан на шията. И Мария държи връвта…

Впрочем тъй е навсякъде! Дори и у вас, нали? Затова по-добре да мълчим, та да спи зло под камък.

А ние тримата догодина сме на Пирин! И пак с магаре.