Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (11)

II

Пътечката се виеше между клека и ставаше все по-стръмна, а Мальовица ни гледаше неприветливо от възбог. Едно облаче бе кацнало на върха. Беше бяло пухкаво облаче, пръкнало се зад темето на гордата скала като кичур сребристи коси. Нима старееше и тая красавица, изваяна цялата от камък, а не само в сърцето като толкова други? По онези въздишат мнозина, а по Мальовица поголовно пъшкат и стари и млади. Особено ако носят тежки раници.

Върхът наистина старееше. Зърнахме признаците още от превала към Мальово поле. Те бяха там, в подножието на Мальовица, струпани връз старите плесенясали сипеи. Влагата гложди каменната снага на върха, студът разпуква скалите, дребен мъх се вгнездва в тънките пукнатини, за да гризе и дълбае камъка, както мъката разяжда душата — бавно, но ден по ден и година подир година. А раната в скалата едрее като зла язва. Тогава грамадата почва да тръпне от вятъра, сякаш предусеща как ще се откърти при първата силна буря. И някой ден тя ще се сгромоляса с грозен тътен в бездната под върха, към купищата зеленикави останки на други разтрошени балвани. Ще литнат уплашени орлите, ще заглъхне и ехото на тътена в насрещните скални била, ще се разсее и облакът от прах и пепел и после нищо няма да напомня за откъсналата се скала. Нищо друго освен безбройните сипеи в полите на Мальовица.

— Тъжна картина! — казах, загледан към скалите.

— Наистина тъжна — отвърна Жорж и с ръка насочи погледа ми към магарето.

Буридан стоеше някак разкрачен и всеки негов мускул потръпваше под кожата от силна умора.

— Това не може да продължава така! — казах. — Румен ще умори нещастното животно…

— Да! Трябва да му дадем един добър урок!

— Вярно! Но как?

— Като му се разсърдим! — заяви Жорж.

Поразмислихме и решихме да не се разсърдваме истински, а да се държим студени, да не слушаме хвалбите му и да отговаряме само с да и не на всеки негов въпрос.

— Ето го, иде вече — каза Жорж.

Погледнах и аз надолу. Видях само жълтата ивица на пътечката, нагърчена като корен сред раздрания зелен килим на клека под сивия бряг на скалите. И никакъв човек по пътечката. Георги Д. Петков наистина има орлови очи, които му помагат да открива и грешки в счетоводството, и такива грешки на природата като нашия извънщатен журналист.

— Носи нещо — добави Жорж. — И не е сам! Да, друг върви подир него… Не, не подир него, а с него… Ето, виждам ги и двамата. Та това е жена, жена по шорти!

— Хубава работа! — възкликнах. — И какво правят?

— Вече не ги виждам! Загубиха се в клека…

И аз съм се губил в клек, но в истински рилски клек, гъст като африканските джунгли, а не и такива недорасли, изродени подобия на клека като ниските и разредени храсти край пътечката, по която бяхме минали и ние!

Запуших цигара и Жорж стори същото. Това неволно подражателство се среща у всички пушачи и не е белег на възбуда. Пушехме в напрегнато, злокобно мълчание, като махленки пред външни порти, когато по улицата минава женен мъж с млада парясница, и стиснатите ни зъби не вещаеха нищо добро за Румен. Те още не се виждаха, сякаш наистина се бяха загубили в клека! Сетне вляво от върха се провикнаха туристи. Бяха далече, високо до ската над Еленското езеро, и колкото и да бързаха по надолнището, все щеше да мине половин час, преди да наближат мястото, гдето се губеха дирите на журналиста и оная в шортите. А дотогава и най-несръчният все щеше да се справи някак и да намери пътя!

— Още ги няма! — каза Жорж и смачка угарката на цигарата.

Казах нещо в смисъл, че е под достойнството ни да го чакаме тука, на самия ръб на превала, че е недостойно от негова страна да ни губи времето, като се губи на воля в клека, и че не ни остава друго, освен да задоволим глада си с остатъците от сухоежбината.

— При първото езеро — съгласи се Жорж. — Онова, за което ти писа̀, че приличало на капка мастило, гледано от върха…

Не съм суетен, но думите на Жорж разведриха мислите ми. Бързо скочих на крака и подкарах магарето. И то като че ли бързаше да го разтоварим, та заситни по каменистата пътечка и нито веднъж не извърна очи към отвесната стена на Мальовица, която ни смазваше с величието си. Бялото облаче вече не кичеше темето на върха. То се влачеше към големите Урдини езера, та да ги зърне, преди да се разнищи от леност. Лениво крачехме и ние, посърнали от жегата.

Бях прегладнял, когато наближихме мастиленото езеро. Спряхме се до един почти подмолен поток над езерото и се заехме да сваляме раниците. Уви, аз бях нагласил товара край хижата! Възлите на въженцата бяха тъй чудовищно заплетени и затегнати, че пръстите ми почнаха да треперят от възбуда.

— Не бързай толкоз — каза Жорж, — та по-скоро да свършим тая работа!

За него всичко е работа. И винаги ще каже нещо странно, на пръв поглед неуместно и дори глупаво. Ала накрая все той излиза прав! Така и сега… Поразмислих, преброих до десет и взех да пипам по-спокойно. Възлите се отвързаха. После се тръшнахме в тревата и разтоварихме раниците.

Кога ли ще дойде? И защо ли се боиш толкова за тоя заплес?! С мъка преглъщах твърдите залъци. Трябваше да му направим такъв афронт, та друг път да не се отлъчва от колектива, и то заради някаква туристка…

Магарето изрева със закъснение от един час и чак тогава се досетих, че бяхме решили да се сърдим на Румен заради Буридан, а не за друго. Ала сръднята е нож с две остриета. Който показва гняв, трябва да го проявява тъй, че да се издигне над скритата обида. Инак гневът му би въздигнал оногова, към когото е отправен. И разгневеният ще стане достоен за присмех.

Споделих тия мисли с Жорж и той ги намери за уместни. Беше се нахранил набързо като в стола на фабриката и сам предложи да стъкми огън за кафето. Пак се беше разтревожил за премиалните.

Трябва да сме заспали подир кафето — то винаги ми действува успокоително, а Жорж ме се нуждае от приспивателни. Събудиха ни отвратителните тиролски трели на Румен.

— Ойларипииии! — дереше гърло той отдалече, надушил ни по пушека на тлеещите съчки.

— Сега нащрек и никакво внимание! — бързо предупредих Жорж.

— Ще бъда студен като замръзнал картоф! — каза той.

Румен беше вече наблизо. Магарето го подуши, присви уши и се отдалечи, Жорж взе да чисти ноктите си, а пък аз цигарето, но го държах тъй, че да мога да гледам натам с крайчеца на едното око. Той идеше с привичното си клатушкане. Долових в очите му онзи тайнствен блясък, който трябва да е лумвал и в погледа на всеки прастар първобитен донжуан, когато след дълго бдение край прикътано в гората изворче е стоварвал яка цепеница върху рошавата глава на някоя непредпазлива красавица, за да я отвлече в безсъзнание към пещерата си. Въображението ми върна Румен хилядолетия назад! Виждах го как отвлича рошлата, как тя идва на себе си в пещерата, а сетне, подир някое време, как той застава с ръце на хълбок пред отвора и чака тя да дойде за втори път на себе си от грубите му ласки…

— Нахранихте ли се? — обади се той. — Браво, тъй ви искам, защото и аз се нахраних в хижата.

Жорж и аз свихме рамене и продължихме да се занимаваме — той с ноктите си, аз с цигарето.

— И кафенце сте пили и май сте подремнали, а? — продължи Румен с необичайно нежен тон. — Пък аз ви нося армаган от Боре и вестник, Жорж, днешен вестник, в който пише за фабриката ви…

Жорж трепна, ала не вдигна глава. Аз само изсумтях. Тогава Румен хвърли някакъв пакет в краката ми. Погледнах натам с крайчеца на другото око — къс червеникаво месо се подаваше изпод гънките на опаковъчната хартия. Идеше ми да подскоча от радост, но се овладях.

— Вестника го взех от мои приятели, тръгнали тази заран с лека кола от София — продължаваше монолозите си Румен. — Но какво, дявол да го вземе, какво има? Мълчите като глухонеми!

— Поведението ти там долу беше възмутително! — рекох през зъби.

— А откъде знаете?

— Че нали видяхме! — каза Жорж.

— Нищо не сте видели! — сопна се Румен и се изчерви.

— С очите си те видяхме! — казах. — А то, горкото, още не може да дойде на себе си! — и щракнах с палец към магарето.

— Ах, за него ли сте ме заяли!…

Тъй рече, отпусна ръце, а с тях и мускулите на лицето си. От гърдите му се изтръгна въздишка и тъкмо тая въздишка на облекчение показваше колко грубо трябва да се е държал с момичето в клека.

Сръднята ни не можа да помрачи доброто настроение на Румен. Той си свари кафе, а правеше това само в редки случаи, когато е предоволен от себе си, сетне полегна и закри лице с новия столичен ежедневник. А можеше да го остави в тревата…

Устоях и не измъкнах вестника, а Жорж се умори да наднича отдалече с надеждата да прочете поне заглавието на дописката за фабриката. Впрочем тия вестници са тъй безинтересни напоследък! Ако съдим по тях, никога нищо сензационно не се случва в републиката ни — нито едно убийство от ревност или самоубийство от любов! Нима народът ни се обезстрасти? Пък и бабите няма какво да четат, защото и некролози вече не се печатат в ежедневниците…

Буридан пасеше наблизо. Сетих се за проклетото му име и не мигнах от притеснение, пък и мравки ме бяха нападнали, та трябваше да се пощя от тях. Жорж, не ще и дума, пак хъркаше невъзмутимо.

След време минаха туристи и виковете им можеха не само да събудят живите, но и да стреснат мъртвите. Двамата сънливци ококориха очи. Тогава тръгнах да доведа магарето, защото времето напредваше. Когато почнахме да стъкмяваме раниците върху самара, Румен дойде при нас и се опита да погали животното по ушите. Жорж не се стърпя и пръв наруши мълчанието.

— Много си се разнежил! — каза му гой. — Приличаш на ония съпрузи, които първо набиват жените си, а после ги целуват по разплаканите очи…

— Не знаех, че имало и такива — отвърна Румен, — но ти си женен и аз ти вярвам!

Обиден, Жорж заключи уста и дълго не махна катанеца.

Тръгнах напред с магарето. Целият път беше много неприятен — не от гледката, която не беше лоша, а от крайно напрегнатото мълчание. Защото и Румен беше решил да мълчи!

От западния край на Мальово поле пътечката свива надолу, край Мала Урдина река, сетне прекосява голямата й посестрима и пак се вие нагоре по ронлив и стръмен бряг — нагоре и все нагоре, към пръските на малкия водопад между първото и второто от шестте Урдини езера. Гледката ставаше по-разнообразна, но мълчанието продължаваше да ни гнети и след водопада. Каменната колибка отвъд второто езеро беше празна. Не се виждаха и говеда наблизо. И те, и говедарите навярно бяха долу, в първата къшла по течението на реката. Без тях в циркуса цареше мъртвило.

Вървях сам в тая пустош и след време поведох Буридан по стръмната пътека отвъд голямото, пето езеро. Тъй, без да поглеждам назад към другите двама, които крачеха в мълчание по на двадесетина стъпки един от друг, пръв възлязох на билото между Дамга, двете Чанакполски и Седемте рилски езера. В миг погледът ми литна на запад, към Отовишкия връх и ивицата пепеляви облаци в далечината, зад които бързаше да легне пламтящото слънце, а душата ми се разведри и запя от умиление пред тая гледка. Дори бих добавил, че нейде дълбоко в потайните й гънки отекна възторжен химн на красотата, ала той скоро заглъхна, сразен от рева на магарето. Сетне дойде и Румен и чарът окончателно изчезна. Пристигна и Жорж. Всеки измъкна якето си от раниците, избра усамотен камък, седна в позата на „Мислителят“ от Роден и сърдито се загледа нанякъде, далече от ъгъла на зрението на другите двама.

Тих ветрец полъхваше из разлетия циркус на Урдините езера. Потръпнах от хладеца и се позагърнах. Слънцето вече залязваше. Посиня в сумрака и дългата снежна преспа, която се спускаше от билото право надолу към брега на петото езеро. Тогава Буридан пак изрева, тоя път продължително, настойчиво и някак войнствено. На неговия рев отвърна друг провлачен зов. Не, не беше ехото! Зовът, тих и смирен, идеше откъм циркуса на Урдините езера. Буридан нададе кратък вик, който отекна като клаксон на автобус, сетне изопна опашка и хукна в тръс надолу по вече познатата му пътечка към голямото езеро. Откъм глъбините на циркуса пак се разнесе рев — тих, смирен, зовящ.

„Магарица ще е!“ — досетих се.

Скочих на крака, но вече беше късно. Магарето не се виждаше в сумрака сред сивите като него скали и до ушите ми едва долитаха честите удари на копитата му. Едва тогава забелязах, че и другите двама бяха станали на крака. Всички мълчахме.

— До хижата в Пазар дере има час път — каза Румен след време.

— А какво ще правим без дрехи и храна? — запита Жорж.

— Ще го пресрещна! — заявих, защото аз водех магарето. — Ще се спусна по преспата и ще го пресрещна!

Те не възразиха. Смело заслизах надолу, набивайки токове в зърнестия спят. Вляво от мен израсна скала. Почнах да се придържам с ръка за нея и тъй продължих да слизам надолу. А тъмнината се сгъстяваше. След няколко минути под краката ми се появи дълга пукнатина, защото преспата се беше отделила от гранита. Закрачих разкрачено с един крак в снега, с другия, подпомаган и от ръката, по нишата на скалата. Колкото по-надолу слизах, толкова по-дълбока ставаше цепнатината. Дъното й не се виждаше в тъмата.

Изведнъж се подхлъзнах и хлътнах, просто потънах до дъното на процепа. Там беше много тясно и влажно. Идва смогнах да разтърся рамене, сетне вдигнах глава и видях една звезда да трепка плахо над мене. Нещо ме парна по бедрото. Беше твърд сняг.

— Прощавай, живот! — помислих и затворих очи.