Павел Вежинов
Голямата стъпка (1)

1

Лятото в големия град е скучна работа…

Инспекторът Проданов много добре разбираше това и все пак вече шеста година прекарваше лятото си в София. Знае се, че такива работи се случват с криминални инспектори в романите. Знае се също, че те обикновено мечтаят да ловят риба на село или, протегнати на плажа край морето, да усещат как вълничките галят голите им пети. Разбира се, има и съвсем съзнателни инспектори, които предпочитат да попаднат на трудов обект и да устройват там просветни събрания, но за тях тук няма да говорим…

Инспекторът Проданов мечтаеше за много по-прозаични неща. В горещото лято едни горещи минерални бани щяха да му бъдат съвсем достатъчни. От няколко години ставите му бе започнал да гризе лекичко артрит и той знаеше, че тая работа не бива да се оставя без внимание. За съжаление всяко лято се случваше тъй, че трябваше да отстъпи реда си на някой колега с годеница или на някоя годеница на колега. А когато дойдеше есента, работата се усилваше толкова много, че за неговите мечти оставяше да напомнят само леките почуквания на артрита.

Това лято обещаваше да бъде особено скучно — необикновено топло още в първите дни, с бистро, синьо небе, по което не минаваше нито облаче. Единствено едрият хладен силует на Витоша привнасяше известна свежест в горещата градска панорама. Само студените пръски на фонтаните напомняха, че горе, в планината, където се белееше снегът, не е дошла дори истинската пролет. Улиците на града след всеки ден обезлюдяваха все повече и повече. Част от постоянните клиенти на инспектора бяха стегнали куфарите си и бяха заминали по дирите на чужденците към далечното синьо море. Подир тях бяха тръгнали и част от неговите сътрудници. В града бяха останали тия, които се въртяха около опразнените квартири — на пръв поглед доста лесничка плячка. Но ето вече няколко дни нито една ръка не бе се протегнала към тях, нищо особено не бе се случило. Може би ги плашеше тъмната, строга сянка на инспектора?… Не може би, а наистина, ако познавате същността на нещата, макар тая сянка във физическия смисъл на думата да не представляваше нищо особено.

Тая сутрин той седеше в кабинета си на обикновен дървен стол, върху дебела, кръгла възглавница, избродирана криво-ляво от жена му. Слънцето грееше точно в тила му и го караше да се поти леко дори в тоя ранен час. Разбира се, беше много лесно да премести стола си, но затова му пречеше неговият спартански характер, който някои наричаха по-простичко инат. И наистина защо трябва да танцува със стола си около бюрото, когато след малко слънцето, отчаяно от тоя упорит човек, само щеше да се премести? И вълнената възглавничка на стола здраво го беше подгряла, но той и нея търпеше. Без възглавничка наистина не можеше. Тя успяваше донякъде да увеличи ръста му, достоен по-скоро за архивен библиотекар, отколкото за инспектор. Проданов не страдаше особено много за дребния си ръст, но усещаше, че той руши авторитета му. Та наистина кой престъпник ще се стресне, като го види да подава само носа си зад високото, масивно бюро? Всичко у него беше дребно. Обувките му бяха съвсем малки — почти дамски размер. Не по-голям беше и юмрукът му — мъчно можеше човек да си го представи в ръкопашен двубой с някой яростен нарушител на законите. Ушите му бяха плоски, косата малко рядка, зъбите малко пожълтели, макар като съзнателен човек да ги миеше редовно. Изобщо Проданов нямаше много изискан вид и никой свестен писател не би се занимавал с такъв смотан инспектор, ако той наистина нямаше и някои положителни качества.

Например лицето му — то бе живо и умно, а погледът — интелигентен и необикновено подвижен. В тоя миг той се бе спрял върху дамата, която седеше на удобния стол срещу него. Беше доста възрастничка дама с дълбоко деколте, над което простираше своята обширна територия пореста и поувехнала кожа. В бързината тя бе начервила небрежно не само устните, но и част от носа си, което й придаваше войнствен изглед. Разтопеният, а след туй изсъхнал аркансил под очите подсказваше, че дамата е плакала. Проданов още в първия миг установи това, без да претендира за себе си, че е някакъв Шерлок Холмс.

Сега той каза:

— Прегледахте ли всичко?

— Всичко! — отвърна веднага дамата. — От игла до конец!…

— Погледнахте ли зад нощното шкафче?… Зад бюфета?…

— Погледнах — отвърна дамата. — Няма го никъде…

Ставаше дума за масивен златен пръстен със сапфир. Вчера след обед тя го оставила на нощната си масичка, преди да влезе в банята. Сутринта отново го потърсила — от пръстена нито следа.

— А какви са вашите предположения? — попита внимателно инспекторът.

— Какви!… Откраднала го е прислужницата — не може да бъде друго!…

Инспекторът лекичко се понамръщи.

— Извинете, но имате ли право да държите домашна помощница? — запита той.

— Разбира се! — отвърна обидено дамата. — Аз съм болна… Имам даже медицинско свидетелство…

— От какво сте болна?

— От задух.

Проданов веднага съобрази, че задухът й ще мине само за един сезон, ако я направят някъде телчарка, но не каза гласно мнението си. Вместо това той натисна звънеца и в стаята влезе млад човек — червенокос, космат и рошав. Проданов с няколко думи му обясни какъв е случаят и отпрати и двамата — с известно чувство за опасност, която можеше да сполети неговия помощник — от страна на дамата, разбира се, не от страна на съмнителния престъпник.

Следващият посетител бе една стара мома, четвъртият годеник на която се бе просто изпарил с част от нейните скромни спестявания. Проданов с чувство на жива тъга гледаше нейното гладко, мъртво лице, причудливо бяло и опънато. Той знаеше много добре, че ако надникне зад ухото й, ще намери там белег на козметична операция. Старата мома беше учителка по пиано.

— Опишете ми го как изглежда — каза внимателно инспекторът.

— Амии… доста хубав мъж — отвърна с непресторена свенливост учителката. — Такъв един едър, доста плещест, с мургаво кръгло лице…

Инспекторът се замисли.

— Пълничък?

— Н-не — отвърна неуверено учителката. — Но не е слаб, разбира се… Здрав мъж, доста запазен…

— Кръгло лице, казахте… Такъв — с подути бузи… като че ли се е нагълтал с гореща каша?…

Учителката го погледна с укор — навярно малко обидена заради своя любим.

— Не знам — отвърна тя обидено. — Никога не съм яла гореща каша.

— Сбъркали сте — отвърна инспекторът. — На малкото пръстче дълъг нокът?

— Да — отвърна учудено учителката.

— Така!… Косъмчета се подават от носа и ушите му?

— Моля ви се! — каза учителката.

— Постоянна лека кашлица — остатък от стар бронхит?

— Да, да…

Инспекторът отиде до някакъв шкаф, извади оттам подвързан албум и известно време мълчаливо се порови из него. Когато отново се върна, по лицето му личеше удовлетворение.

— Този ли е? — запита той.

— Да, да — каза учителката.

Опънатата кожа на лицето й не трепна нито за миг, но инспекторът забеляза ясно мъката, която премина като мъгла през очите й.

— Можете да си отидете — каза той. — Скоро ще ви потърсим.

Учителката стана бавно от стола си, прибра своята чантичка от черни, везани мъниста и с корава, мъжка походка се отправи към изхода. На прага тя спря и го погледна неуверено.

— Нали няма да му сторите нищо?

— Не, не — бъдете спокойна — усмихна се за пръв път инспекторът.

Когато жената излезе, Проданов отново позвъни. И тоя път в стаята влезе млад човек, доста висок на ръст, в лош зелен костюм.

— Кръстев, къде е Челопечки?

— Трябва да бъде в Разград — отвърна спокойно младежът.

— Добре, провери в Разград… Но не е там, дошъл е в София… За всеки случай потърси го на тия два адреса…

Проданов набързо написа адресите на акуратно изрязани бели хартийки. Едва Кръстев бе затворил зад себе си вратата и на вътрешния телефон се позвъни. Той вдигна слушалката.

— Проданов, ела при мен — чу се плътен, солиден глас.

Това беше гласът на полковник Желязков — неговия началник. След малко инспекторът седеше в удобен кожен фотьойл в кабинета му и търпеливо чакаше. Полковник Желязков говореше по телефона. Имаше нещо много сходно между неговата яка фигура и масивната желязна каса зад гърба му, в която заключваше секретните документи и личното си оръжие. Навярно всеки би казал за него, че е хубав мъж, ако не беше започнал лекичко да напълнява. Във всеки случай вратът му не се чувствуваше много удобно в коравата яка, а това като че ли бе усилило и червенината на солидното му лице. Един срещу друг двамата наистина приличаха на як котарак и поостаряло и проскубано мишле.

Най-сетне полковникът затвори телефона, погледът му, отначало все още разсеян, се съсредоточи и избистри.

— Та-ка! — каза полковникът. — Имаш ли свободни хора?

— В момента нито един, другарю полковник…

— Всъщност не е зле да отидеш ти сам…

— Какво се е случило, другарю полковник? — запита Проданов сдържано.

— Познаваш ли Митев?… От „Металимпорт“?

— Да, знам го…

— Е, не че туй е важно… Но в един от техните складове са откраднали чрез взлом каса с резервни части…

Кражба чрез взлом — туй не беше дребна работа. Полковникът откъсна най-горното листче от бележника си и му го подаде. Инспекторът хвърли бегъл поглед — не беше съвсем близко.

— Какви резервни части, другарю полковник?

— За леки коли.

— Тъй си и мислех — каза инспекторът. — Тая мания за коли ето докъде води.

Полковникът го погледна любопитно.

— На пазара има ли резервни части?

— В момента почти никакви… Но в складовете нали има?… Просто плачат да ги открадне някой, другарю полковник…

— Да, ясно — измърмори Желязков на себе си. — А лесно ли е да се пласират?…

— Не е много трудно… По-трудно е да се открият… В града работят частно, без специално разрешение, няколкостотин монтьори… Ако си нямаш работа — иди ги търси…

— Добре, иди виж какво е станало — каза Желязков.

Инспекторът се качи в стаята си. Първата му работа бе да позвъни в гаража — нямаше никаква свободна кола. Той погледна отегчен напечената от слънцето улица и за миг се поколеба — да тръгне ли веднага или да почака да се върне някоя от колите. В тая жега с трамвай, пък и пеша след това… А на всичко отгоре трябваше да помъкне в две чанти и необходимата техника. Той въздъхна притеснено, набърчи чело и заключи след себе си солидната врата.