Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (4)

I

Слънцето беше спряло като за отдих високо над гърбавия Кабул и пръскаше жар право в очите ни. Ние се бяхме заморили, макар да не тичахме подир магарето. Пък и нямаше смисъл да тичаме. То все щеше да спре някъде. Що спре и заседне като отвеяна от вятъра шапка, подгонена от припрения й собственик, който става смешен от усилието. Ала ние не тичахме подир магарето. Знаехме, че и то като позастаряла кокотка, подир която вече никой не тича, наистина ще клекне. Разбира се потайно, сякаш ни лук яла, ни лук мирисала. Та тъй с нашето магаре…

Румен, макар и с раница на гръб, крачеше с нормални крачки, аз избързвах от време на време, а Жорж, заситнил както винаги, трябваше още по-често да изприпква подир двама ни. Бързахме към Гьолечица не толкова заради магарето, колкото за раниците. Нали и Бай Ганьо беше тичал подир влака само за дисагите?!

— То ще спре при Гьолечица — рекох аз. — Там има горски кантон…

— Какво като има! — излая Румен. — Да не е влак, та да спира пред всеки кантон?

Журналистът беше много кисел, макар магарето да бе отмъкнало не неговата, а нашите две раници. Как ли щеше да се развика той, ако знаеше за убождането с иглата? Вдигнах рамене и пак забързах подир него.

След време наближихме военния рибарник. Никъде не пише, че рибарникът е военен, но това личи по гъстата телена мрежа и от оня чисто нашенски надпис, който лаконично забранява влизането и съобщава, че тук стрелят без предупреждение. Да, именно без предупреждение!

Решихме да отминем рибарника и да не питаме за магарето. Там хранят рибите с трупове на мъртви животни.

А нашият Буридан беше прекалено жив, за да го уловят. Пък и че ни трябваше беля! Защото рибите в тоя военен рибарник сигурно плуват в стратегически тайни.

По едно време насреща по пътя се зададоха двама рибари с въдичарски пръти на рамо и широки сламени шапки на глава. Бяха млади хора с весели лица. Тъкмо излишното ям веселие се стори някак подозрително на Румен, който често си въобразява, че всички хора се занимават с неговата особа.

— Видяхте ли едно магаре? — запита ги той, без да поздрави.

— Магаре ли? — обади се първият. — А бе мина нещо, ама пухтеше и гърмеше, та може и мотоциклет да беше…

— Има и рима! — добави вторият.

Така си и отминаха. Навярно бяха поети, свикнали да говорят с рими. Техните най-млади събратя са изхвърлили от употреба тоя старомоден реквизит и пишат тъй, както им дойде. Някои от тях нареждат само по една дума на ред. Разбира се, тия думи не започват с една и съща буква като в правописен речник и между тях има и глаголи, и прилагателни, а не само съществителни както в списъка на склеротичен пенсионер, тръгнал на покупки при бакалина.

Двамата с Жорж бихме тръгнали напред и вървяхме в мълчание след енигматичните обяснения на рибарите за магарето. По едно време доловихме, че стъпките на Румен не отекват зад нас. Поспряхме и всеки извърна глава. Румен бе застанал насред шосето, войнствено сложил ръце на хълбок, с излъчени гърди и вирната глава. Той гледаше подир въдичарите.

— Сега ще хукне да им иска обяснение! — уплашено рече Жорж.

— Хей, Румене, ей го магарето! — излъгах, за да го примамя.

Той се поколеба за миг, махна с ръка и тръгна към нас. Тъкмо наближаваше някакъв завой. Имаше и мостче.

— Пък може и да ми се е присторило! — казах, когато Румен ни настигна.

Той премина мостчето. Крачеше ожесточено, готов за саморазправа с беглеца. А като разбереше лъжата? Нарочно поизостанах.

— Ей го! — възкликна нашият сърдит великан и пак опря юмруци на хълбок, спрял на място като пред скок.

Въздъхнах, чевръсто изприпках напред и застанах до Румен. На двадесетина крачки пред нас, никъде вляво от пътя и сред гората, почиваше Буридан. Беше легнал с гръб към нас. Задницата му весело сивееше върху фона на избуялата трева.

— Буридааан! — предупредително се провикна Жорж.

Сивата задница се надигна, а с нея и нещо рунтаво, като кожен калпак, и скоро странното същество се изправи на два къси крака.

— Рунтав шоп с кожух! — процеди Румен. — С кожух и миризливи опинци! — и той ме изгледа накриво.

Познах човека. Бях забравил да кажа, че имам къщичка над Говедарци и зная мнозина от местните жители било по име, било само по лице. Този беше баща на горския от Гьолечица.

— Бай Стояне — извиках отдалече, — що дириш тука? И къде е Рангел?

— Рангѐ ли? За Рангѐ ли прашаш? — и старецът тръгна към нас, защото ме бе познал. — Он ойдѐ на косѐнье у Лака̀тица и я го замещавам. А ти дѐка си пошѐл?

Приближих се, стиснах ръката му и обясних, че тримата сме по дирите на едно магаре. Бай Стоян се сепна. Четината по небръснатото му лице се раздвижи от почуда.

— Магаре? Белким магаре? — и той запримига. — Ото̀чки видо̀х едно… Те ту̀а се моташе и разплиташе, ту̀а низ смирѝките!

Той рече и ни подкани да идем към горския дом, който се белееше наблизо, скрит като гъба в гората.

— Я по-добре кажи къде е магарето! — пресече го Ру мен.

— Па о̀ти го тражите? Оно̀ е магаре, не е вук да търчѝ чак до ча̀ло! Че попасѐ, че му натежи това̀ро и оно̀ само че си дойде. И баш при канто̀но че слезне, оти знае дека има хора у канто̀но…

— А имаше ли товар? — запита Жорж.

— Две раници, ама мене ми трекна̀, дека аджамии са го вързу̀вали — и той дружески се усмихна под рунтавите си вежди. — Сама̀рот бая кривеше…

Мълчаливо се спогледахме, после двамата с Жорж изгледахме Румен, защото тъкмо той беше вързал раниците за самара.

— Я тра̀жех лападец — продължи старецът — и хич го не видо̀х дека ойдѐ. Ама вие нѐче да ми скинете хатъро: пошлѝ сте нава̀м и че влезнете унѐтре — и той пак ни заподканя към кантона.

— Хей! — изръмжа Румен. — В България се раждат, а български не знаят!

— Що рече? — извърна глава бай Стоян.

Румен махна с ръка и колебливо тръгна подир нас. Той, социалдемократът, ненавижда тия селяци, както ненавиждаше и монархическия институт. При повод и в добро настроение ще каже, че ако партията на английските консерватори имаше клон в България и почваше да набира членове, без предварителни проучвания щели да бъдат приемани само боянските шопи. Защото според него само шопът и вълкът не се поддавали на развитие и облагородяване. „Видял ли си дресиран вълк в цирк?“ — ще запита. — „Там има и слонове, и тигри, и лъвове, и мечки, всякакви други животни. Само вълци нима! Такива са и шопите, ако си представиш цирка като обществен форум на животните…“

Всеки ще се съгласи, че Румен попресилва нещата.

Приседнахме на пейката край кантона. Бай Стоян поясни, че магарето едва ли щяло да се върне, преди да се стъмни, после сам предложи да ни подслони за през нощта в стаичката на лесничея. В нея имало нар и чисти одеяла. При тия думи Румен тъй вторачено се взря в кожуха на стареца, сякаш подир един миг ще каже нещо неприлично. Но тоя път се излъгах.

— Покажи ми тази стая! — рече Румен.

Бай Стоян рипна на крака с неподозирана пъргавина и поведе Румен към кантона. Старецът отвори вратата на стаичката. Румен запълни отвора.

— Добре, тук ще нощуваме! — чухме го да казва от името на трима ни.

— Харно, харно! — и бай Стоян потри ръце. — Вие че ми сти го̀скье, и вардняни, пък я че идем у село̀то да обидя стара̀та — и той смигна с едно око.

Беше се затъжил за бабичката си през тези топли летни нощи, когато щурците не те оставят да подремнеш, а луната се провира през пролуките на клоните, разстила сенки в гората и събужда спомени за минали дни — за отдавна загаснали огньове в Лакатица край купите прясно сено, за кръшен момински смях в близката горичка, секнал като потулен от нечии устни, и за друг един огън в жилите с вряща кръв… Нима всичко това беше отминало и долиташе като ехо на далечен спомен? Старецът искаше да провери. Затова се канеше да отиде в селото.

Двамата с Жорж допушвахме цигарите, когато Румен отново ни изненада. Той разтвори раницата си и заизважда най-непривични продукти из една тенджера: сух боб в найлонова торбичка, шишенце с олио, малка дървена гаванка с неизвестно съдържание, връзка зелен лук, три домата и свитка бурен.

— Това е джоджен! — рече Румен и пъхна китката под носа ми, сякаш е поп и ме ръси с босилек. — Що сложиш само половината!

— В какво да го сложа? — запитах.

— В тенджерата… Нали те избрахме за готвач? Ще свариш фасул-чорба ей там, на оджака в кухнята!

— Но Жорж искаше чай — и аз умолително се вгледах в счетоводителя, а той кимна съучастнически. — Никога не съм варил фасул-чорба…

— Толкова по-добре! — отсече Румен — Ще си опиташ ръката в един нов жанр…

Трябва да съм го гледал някак тъпо и той се видя принуден да обясни, че чаят поглъща много сухоежбина, а такова разточителство не било по силите ни след бягството на магарето, отмъкнало другите две раници. И той ме подкани да не губя време и да се пъхна в кухнята. Те пък щели да търсят магарето в гората.

Тъй и сториха.

Подир час, когато слънцето кацна връз Кабул, всичко вреше в тенджерата и аз самодоволно запалих цигара. Бих се поизпотил и от огъня, и от готварското усърдие. Бай Стоян, обръснат и с понакълцани от бръснача бузи, вече се готвеше да върви към селото. И пак ме подкачи за магарето.

— Та циганка, казуваш, ви го продава̀? И колко ви сака̀ за него?

— Скъпо, много скъпо! — отвърнах като стар търговец и посочих сумата. — И ни казваше, че фашистите били оскъпили магарето…

— Право ви е рекла̀ она̀! — неочаквано заяви старецът.

Личеше, че има какво да ми каже. Той подгъна дънцето на потурите си, приседна на прага и се впусна в една комбинирана лекция но военна икономика и стратегия. В нея нямаше никакви схоластични увъртвания — всичко беше ясно, просто, логично.

Немците наистина били оскъпили магаретата. Не, те не ядели магарешко месо. Нито конско. Но купували магарета и плащали прескъпо за тях. Скоро събрали огромна чарда. Сетне ги повели надолу край Струма и чак на гръцката гранича ги извели. Не останало магаре за мая ни в Самоков, ни в Дупница…

— Но защо, защо са им били дотрябвали тия магарета?

— Трай, не варкай толкоз, оти че си побиеш нодзете от търчане!

Там, на гръцката граница, имало минни полета, та било мъртвило като в гробище. Тъй ден, два, три, дорде да дойдат магаретата. Довели ги посред нощ и атаката започнала. Било вой и рев и страшен гърмел. Тъй до разсъмване. Наизлезли от къртичините гръцките войници и що да видят: полето надупчено от ями, до ямите над хиляда магарета, кое с изтърбушен корем, кое без глава и крака, кое само с едни чирек и опашка. А между тоя леш ни една немска каска, ни един фриц!

— Ега̀ ги бог убие тия фашаги! — завърши разказа си бай Стоян. — Та тогиз оска̀пиха магаретата…

— Нещастните животни! — съжалих ги.

— Немой да ги жалиш тѝзе… Оти се е ражда̀ло магаре и о̀ти му думат магаре, ако е стока като свето̀! Оно̀ и на хаджилък да иде, па че си доде магаре, и ни от срам че псовѝше, ни от тимар че му дойде акъло! И години да направи, от него тавлабашия нѐче да стане: га е дърто, оно̀ си е па магаре. Та и магарещината му биля с пари се не купува! Това да знаеш от мѐнека…

Дългата тирада на стареца ме смути, защото го познавах като кротък и милозлив човек.

— Много хокаш магаретата, бай Стояне! — укорих го.

— Нѐмаш си други ядове тѝзека, та затова ти е трекна̀ло магаре да жалиш! — наставнически рече той. — Садѐ си хабиш свирките…

Навярно искаше да каже, че напразно си хабя думите, а с тях и чувствата, защото едничката му позната свирка беше кавалът, а той свири все в миньорна гама.

Старецът стана, оправи потурите, подръпна и мустаките и тръгна към селото. Не вървеше, а сякаш се търкаляше. И бързаше, та дънцето на потурите му подскачаше като лисича опашка зад него.

Пак сложих сол в чорбата и зачаках да уври бобът.