Ким Стенли Робинсън
Червеният Марс (1)

Част първа
Фестивална нощ

Марс беше пуст, преди да дойдем ние. С това не искам да кажа, че тук нищо не се бе случвало. Планетата беше нараснала, после се бе стопила, пластовете й се бяха разместили и охладили, създавайки повърхност, нарязана от огромни геологични образувания: кратери, каньони, вулкани. Но всичко това се бе случило с минералите, лишени от съзнание и никой не го беше наблюдавал. Нямаше никакви свидетели освен нас, а ние гледахме от съседната планета и то само в последните моменти от тази дълга история. Ние сме съзнанието, което Марс някога е притежавал.

Сега всеки познава историята на Марс, тя е запечатана в човешкия ум: как за всичките поколения от предисторията на човечеството планетата е била едно от основните светила в небето, заради нейната червенина, променливата й интензивност и заради начина, по който се проявява по време на своето странстване сред звездите, като понякога дори поема в обратна посока.

По-късно първите телескопи са позволили да я погледнем по-отблизо и ние сме видели малкия оранжев диск с неговите бели полюси и тъмни петна, които са се разширявали и свивали с отминаването на сезоните. Независимо от подобренията и техническото усъвършенстване на телескопа, човечеството не е узнало повече от това; ала най-добрите достигнали до Земята образи са дали на Лоуел достатъчно натрупване на неясни очертания, за да го вдъхновят да създаде разказа, който всички ние знаем — за един умиращ свят и храбър народ, който отчаяно строи канали, за да задържи окончателното, смъртоносно владичество на пустинята.

Това беше велика история. Но по-късно „Маринър“ и „Вайкинг“ изпратиха на Земята снимки и всичко се промени. Познанията ни за Марс се разшириха неимоверно много, ние знаехме буквално милиони пъти повече за тази планета, отколкото по-рано. И пред очите ни се разкри свят, за който въобще нищо не подозирахме.

Но по всичко личеше, че на този свят няма живот. Хората търсеха следи от живи същества на Марс в миналото и в наши дни — всичко от микроби до обречените строители на каналите или дори космически пришълци. И започнаха да се носят разни истории за микроизкопаеми, съсипани от нашата биосфера, сказания за руини, намерени сред пясъчните бури, а след това загубени завинаги, за вечно изплъзващите се малки червени човечета, винаги съзирани с крайчеца на окото. Хората разказват тези истории, сякаш се опитват да дарят Марс с живот или да го съживят. Марс никога не е преставал да бъде за нас онова, което е бил в самото начало — велик знак, велик символ, велика сила.

И ние дойдохме тук. Планетата представляваше сила; сега тя се превърна в място.

 

 

„И така, ние дойдохме тук. Но това, което те не разбираха, беше, че по времето, когато щяхме да стигнем до Марс, ние щяхме да бъдем толкова променени от пътешествието, че нищо от онова, което ни бе казано да извършим, вече нямаше никакво значение. Не приличаше на преход с подводница или заселването на Дивия Запад — беше изцяло ново изживяване и докато полетът на космическия кораб «Арес» продължаваше, Земята накрая стана толкова далечна, че не представляваше нищо друго, освен синя звезда сред останалите, гласовете от нея долитаха с такова закъснение, сякаш идеха от миналото столетие. Сега бяхме напълно сами; и така станахме фундаментално различни същества.“

Всичко е лъжа, помисли гневно Франк Чалмърс. Той седеше заедно с цял ред знаменитости и наблюдаваше как неговият стар приятел Джон Буун произнася своята обичайна Бууновска вдъхновяваща реч. Тя изморяваше Чалмърс. Истината бе, че пътешествието до Марс представляваше функционален еквивалент на едно продължително пътуване с влак. Не само че не бяха станали фундаментално различни същества, напротив — приличаха на себе си повече от всякога, лишени от своите навици, докато от тях остана единствено голият, неподправен материал на човешката им същност. Ала Джон стоеше, размахваше показалец пред тълпата и изричаше следните думи:

— Ние дойдохме, за да направим нещо ново и когато пристигнахме, съществувалите между нас земни разлики отпаднаха, защото се оказаха невалидни в този нов свят!

Да, той наистина искаше да каже точно това. Неговите видения за Марс бяха като леща, която изопачаваше всичко видяно от него, някакъв вид религия.

Чалмърс престана да слуша и погледът му се зарея над новия град. Щяха да го нарекат Никозия. Той щеше да е първия град с подобаващ на това наименование размер, който щеше да бъде построен върху марсианската повърхност; всички сгради бяха поставени в огромна прозрачна палатка, поддържана от едва видима рамка, издигната на възвишението Тарсис, западно от Ноктис Лабиринтус.

Смях сред публиката отново привлече вниманието на Франк към неговия стар приятел. Джон Буун имаше леко дрезгав глас и приятен акцент от Средния Запад. Той ставаше поред (и някак дори едновременно) отпуснат, напрегнат, откровен, подиграващ сам себе си, скромен, уверен, сериозен и смешен. С две думи — идеалният оратор. А публиката беше очарована; това беше Първият човек, стъпил на Марс. Ако съдеше по лицата им, със същия унес биха гледали как Исус нахранва хората на знаменитата вечеря с хляба и рибите. В действителност Джон в известен смисъл заслужаваше тяхното обожание, защото бе извършил подобно чудо в друг аспект — бе превърнал пътуването им, поддържано с консервирана храна, в изумително пътешествие на духа.

— На Марс ще започнем да се грижим един за друг повече от когато и да било по-рано — каза Джон, което всъщност означава, помисли си Чалмърс, будеща тревога прилика с онзи начин на поведение, наблюдаван в експерименти с пренаселено с плъхове пространство. — Марс е възвишено, екзотично и опасно място — продължи Джон, като имаше предвид замръзнала топка от окислени скали, върху които те трябваше да стоят незащитени, получавайки облъчване петнадесет рема годишно. — И с нашата работа ние извайваме нов социален ред, следващата стъпка в човешката история. — Тоест, последният вариант в динамиката на господството на приматите.

Джон завърши речта си с отривист жест и естествено последва силен рев от аплодисменти. Тогава на подиума се изкачи Мая Тойтовна, за да представи Чалмърс. Франк й хвърли предупредителен поглед, в знак, че не е в настроение да понесе някоя от нейните шеги; тя забеляза това и каза:

— Следващият оратор беше горивото в нашия малък космически кораб — тези думи предизвикаха смях. — Най-вече неговите проницателност и енергия ни доведоха до Марс, така че запазете си оплакванията за моя стар приятел Франк Чалмърс.

На подиума той осъзна, че е изненадан от големината на града. Хората се бяха събрали в неговата най-висока точка — парк, разположен върху западното възвишение. Седем пътеки пресичаха парка, за да се превърнат в широки, обградени от двете страни с трева и дървета булеварди. Между булевардите се издигаха ниски, трапецовидни постройки, като фасадата на всяка от тях беше изградена от полиран камък в различен цвят. Четири или пет километра надолу по склона краят на града беше маркиран с три изящни небостъргача, зад които бе разположена оранжерията на фермата. Небостъргачите бяха част от рамката на палатката, която представляваше мрежа с цвета на небето. Самата й тъкан беше невидима, затова като цяло изглеждаше, че стоят съвсем на открито. Това беше прекрасно. Никозия щеше да стане популярен град.

Чалмърс това и каза на публиката, която се съгласи с него с ентусиазъм. Очевидно държеше тълпата — капризните душици на тия хора — почти толкова здраво, колкото Джон. Чалмърс беше едър и мургав, той знаеше, че е в пълен контраст със светлия, красив Джон; ала също така знаеше, че притежава свой собствен груб чар и когато се разпалеше, можеше да разчита на него.

Тогава между облаците се промъкна лъч слънчева светлина, докосна обърнатите нагоре лица на тълпата и той почувства странно стягане в стомаха. Толкова много хора бяха събрани тук, толкова много непознати. Пет хиляди човека в единствения марсиански град. След всичките години в Андърхил едва ли можеше да възприеме това.

Опита се да каже на публиката за част от чувствата, които го вълнуваха.

— Като гледам наоколо… — поде Чалмърс, — необичайността на нашето присъствие тук… е толкова подчертана.

Губеше контрол върху тълпата. Как да се изрази? Как да им каже, че единствено те бяха живи в този каменен свят. Че дори живите същества да не бяха нищо повече от носители на безпощадни гени, това все пак по някакъв странен начин бе по-хубаво от нищожността на мъртвите минерали наоколо?

Но естествено, не можеше да го каже, със сигурност не и под формата на реч. Ето защо той се стегна.

— В марсианската пустош присъствието на хората е, как да се изразя… нещо забележително. — (Те ще се грижат един за друг повече от когато и да било по-рано — повтори язвителен глас в ума му.) — Планетата, разглеждана сама за себе си, е мъртъв, замръзнал кошмар — (следователно тя е екзотична и възвишена) — и след като разчитаме единствено на своите сили, ние по необходимост сме в процес на… реорганизация — (или на създаване на нов социален ред) — затова… — Франк осъзна, че прокламира точно същите лъжи, които те току-що бяха чули от Джон.

Така в края на своята реч Чалмърс също бе възнаграден с възторжени аплодисменти. Подразнен, той обяви, че е време за ядене, като по този начин лиши Мая от възможността да се изкаже последна. Макар че по всяка вероятност тя подозираше за намеренията му и не си бе направила труда да мисли нищо по въпроса. Франк Чалмърс обичаше да изрича последната дума.

 

 

Хората се струпаха на временната платформа, за да се смесят със знаменитостите. Беше истинска рядкост да се съберат толкова много представители на първата стотица и хората се тълпяха край Джон и Мая, Саманта Хойл, Сакс Ръсел и Чалмърс.

Франк погледна над тълпата към Джон и Мая. Той не разпозна никой сред групата от земни жители, която ги заобикаляше и това изостри любопитството му. Насочи се към платформата и докато приближаваше, забеляза, че Мая и Джон се спогледаха.

— Не съществува никаква причина, поради която това селище да не може да преживява, ръководено от нормални закони — говореше един от земните жители.

Франк се взря към Мая над главата му. Тя не отвърна на погледа. Джон се преструваше, че не забелязва пристигането на Франк. И двамата се правеха, че нищо не е извън рамките на обичайното, ала темата на разговора им, каквато и да бе тя, се беше изгубила.

 

 

Чалмърс напусна платформата. Хората все още се тълпяха в парка, към масите, които бяха подредени в горния край на седемте булеварда. Франк потъна в суматохата и се насочи към северната граница на града. Той спря край високия до пояс бетонен парапет: градската стена. От металното покритие в горния край започваха четири слоя чиста пластмаса. Един швейцарец обясняваше конструкцията на група посетители, като сочеше щастливо пред себе си.

— Външната мембрана, направена от пиезоелектрична пластмаса, генерира електричество от вятъра. После има изолация, осъществена чрез въздушен гел. Идва ред на вътрешния слой, който представлява мембрана, улавяща радиацията. Когато мембраната стане виолетова на цвят, трябва да бъде сменена. Вижда се по-ясно отколкото през прозорец, нали?

Посетителите се съгласиха с твърдението му. Франк протегна ръка и притисна вътрешната мембрана. Тя се разтегна, докато пръстите му потънаха в нея до кокалчетата. Сред клоните на яворовите дървета той все още виждаше платформата на върха. Джон, Мая и групата земни жители бяха там, потънали в оживен разговор. Как трябва да продължи работата върху планетата. Каква ще бъде съдбата на Марс.

Чалмърс спря да диша. Усети налягането в здраво стиснатите си кътници. Притисна стената на палатката така напористо, че изтласка навън външната мембрана, което означаваше, че част от неговия гняв щеше да се трансформира в електричество.

Той продължи разходката си сред тесните улици на града.

* * *

Струпани като миди върху скала, група араби пиеха кафе на един площад. Арабите бяха пристигнали на Марс само преди десет години, ала вече представляваха сила, с която човек трябваше да се съобразява. Те имаха много пари, бяха се обединили с швейцарците в изграждането на редица градове, един от които беше този. И се чувстваха добре на Марс.

— Тук е като в празна квартира в студен ден — казваха саудитските поданици.

Франк беше прекарал доста време с араби и мъжете на площада се зарадваха, като го видяха.

— Селям алейкум! — поздравиха го те.

— Мархаба! — беше неговият отговор.

Бели зъби проблеснаха изпод черни мустаци. Както обикновено, присъстваха само мъже. Няколко младежи го заведоха до централната маса, където седяха само по-възрастни мъже, сред които беше и неговият приятел Зейк.

— Ще наречем този площад Хаир ел-кра Мешаб — „Червената равнина в града“ — Зейк посочи към ръждивочервените каменни плочи.

Франк кимна и седна, чувствайки се така, сякаш беше на някоя улица в Дамаск или Кайро, освежен от скъп арабски одеколон. Огледа лицата на мъжете, докато те разговаряха помежду си. Техният начин на мислене в основата си противоречеше на този, присъщ на западната цивилизация. Например, разделянето на църквата от държавата според тях беше напълно погрешно, за тях бе невъзможно да се съгласят с хората от Запада относно прерогативите на правителството. Патриархалното общество беше запазено сред тях до такава степен, че някои от техните съпруги бяха неграмотни — неграмотни на Марс! Франк свързваше това с мъжкото господство — мъже, които потискаха своите съпруги така жестоко, че съвсем естествено жените отвръщаха с ответни удари, доколкото им беше възможно, като тероризираха синовете си, а те на свой ред измъчваха своите съпруги и така в безкрайна смъртоносна спирала на изопачена любов и омраза. В този смисъл всички те бяха луди.

Което беше една от причините Франк да ги харесва. И те щяха да му бъдат полезни в качеството си на нова общност, в която се съсредоточаваше власт. Защити слабия нов съсед, за да намалиш силата на могъщите стари съседи, както бе казал Макиавели. Така че той си пиеше кафето и постепенно, учтиво, разговорът премина на английски.

— Харесаха ли ви речите? — попита Чалмърс, впил поглед в черната мътилка на дъното на чашата си.

— Джон Буун е същият както винаги — отговори старият Зейк. Останалите се изсмяха гневно. — Когато каза, че ще създадем местна марсианска култура, той само имаше предвид, че някои от земните култури ще бъдат лансирани, а други — подложени на всевъзможни критики. Онези, за които се смята, че не са прогресивни, просто ще бъдат отделени, за да ги подложат на унищожение. Това е вид ататуркизъм. — После добави:

— Буун не разбира, че другите хора също имат мнение.

— Не е така — възрази Франк. — Той просто знае, че неговото мнение е най-смисленото от всички.

При тези думи арабите се разсмяха, но в дюдюкането на по-младите мъже се долавяше горчив привкус. Всички те вярваха, че преди да пристигнат на Марс, Буун тайно е заговорничил срещу одобрението на ООН за построяване на арабски поселища на планетата. Франк поощряваше това убеждение, което бе отчасти вярно — Джон не харесваше нито една идеология, която би могла да се изправи на пътя му. Той искаше разумът на всеки новодошъл да бъде tabula rasa — чиста дъска, във възможно най-голяма степен.

— Е, той не е чак толкова лош — опита се да го оправдае Франк. — Ала да си кажа право, чувал съм го да споменава, че би било по-добре, ако американците и руснаците можеха да предявяват претенции към планетата, когато пристигнат на нея — както правели изследователите в старо време.

Смехът беше кратък и мрачен. Младият Селим се изгърби, сякаш някой го бе ударил. Франк вдигна рамене, усмихна се и разпери широко ръце.

— Но в това няма никакъв смисъл! Искам да кажа — какво можем да направим ние?

Старият Зейк вдигна вежди.

— По този въпрос има различни мнения.

Чалмърс се изправи, за да продължи пътя си, но срещна за миг настоятелния поглед на Селим. После закрачи по някаква странична уличка, една от онези тесни алеи, които съединяваха седемте главни булеварда на града. Спря край вдаден навътре в сградата вход и загледа витрината на затворена обущарска работилница. Отразеният му, неясен образ се появи върху чифт големи туристически ботуши.

По този въпрос има различни мнения. Да, много хора бяха подценили Джон Буун — самият Чалмърс бе постъпвал така много пъти. В ума му прелетя спомен за Джон Буун в Белия дом — Джон, поаленял в своята убеденост, размахваше ръце и разгорещено приказваше, президентът кимаше, а неговите съветници наблюдаваха и размисляха как по най-добър начин да използват този наелектризиращ чар. О, в онези дни и двамата бяха разгорещени — Чалмърс и Буун; Франк — с идеите, а Джон беше лидер с мощ, която практически никой не можеше да надвие. Всъщност, той по-скоро сам би изскочил от своите релси.

Отражението на Селим ел-Хаил също се появи върху ботушите.

— Вярно ли е? — попита той.

— Какво да е вярно? — сърдито рече Франк.

— Буун настроен ли е анти-арабски?

— Ти как мислиш?

— Той ли беше човекът, който се противопостави на разрешението за построяване на джамия на Фобос?

— Джон е могъщ човек.

Лицето на младия саудит се изкриви.

— Най-могъщият човек на Марс, който иска все повече и повече! Иска да бъде крал! — Селим сви юмрук и удари с него дланта на другата си ръка.

— Договорът скоро ще трябва да бъде подновен — каза Франк. — И коалицията на Буун не взема под внимание моето мнение. Не зная какви са техните планове, но довечера ще разбера. Във всеки случай, можеш да си представиш какви ще бъдат. Със сигурност ще показват неговите пристрастия към Запада. Той може да не даде своето одобрение за нов договор, ако в този документ не се съдържат гаранции, че жители на всички селища ще бъдат само онези, които са подписали първоначалния договор. — Селим потрепера, а Франк упорито продължи: — Буун иска тъкмо това и е твърде вероятно да го постигне, защото неговата нова коалиция съсредоточава в ръцете му повече власт от всякога. Това може да означава край за селище, чиито жители не са подписали новия договор. Вие ще бъдете гостуващи научни работници. Или ще ви отпратят от тази планета.

Отразеното върху стъклото лице на Селим изглеждаше като маска на яростта.

— Баттал, баттал — мърмореше мъжът. Много лошо, много лошо. Ръцете му се разтрепераха, сякаш не можеше да ги контролира.

— Приказките не означават нищо — прекъсна го грубо Чалмърс. — Когато се решават такива неща, само действията имат значение.

Това накара младия арабин да спре.

— Не мога да бъда сигурен — поклати глава той.

Франк побутна ръката му и забеляза как през тялото на младежа пробяга тръпка.

— Говорим за твоя народ. Говорим за тази планета.

Устните на Селим се скриха под мустаците му. И двамата загледаха витрината, сякаш преценяваха достойнствата на ботушите. Накрая Франк каза:

— Още веднъж ще говоря с Буун. Довечера. Утре той заминава. Ще се опитам да го убедя. Съмнявам се, че ще е от някакво значение. Никога по-рано не е било. Но ще опитам. После… би трябвало да се срещнем.

— Да.

— Тогава в парка, най-южната пътека. Към единайсет.

Селим кимна. Чалмърс го прониза с поглед.

— Приказките нямат никакво значение — рязко изрече той и се отдалечи.

 

 

Залезът, повече от всяко друго време на деня, ги караше да осъзнават, че се намират на чужда планета. Сред светлината на вечерта, Франк отново се насочи към градската стена. Спря под бетонната арка на южната градска порта. Там нямаше никой. Вратите се заключваха по време на фестивали като днешния, така пияните не успяваха да излязат и не се нараняваха. Но Франк беше взел от компютъра на пожарната кода за деня, който се използваше при спешни случаи. Когато се убеди, че никой не го наблюдава, продиктува кода на заключващия механизъм и влезе в преддверието. Сложи си лек скафандър, ботуши и шлем и излезе през вътрешните и външните врати на херметизационната камера.

Навън, както винаги, беше изключително студено и ромбоидните отоплителни елементи на скафандъра започнаха да парят през дрехите.

На изток се простираше фермата на Никозия — дълга, ниска оранжерия, която се спускаше по склона, недалеч от града. Оттук се виждаше, че фермата е по-голяма от самия град и че е препълнена със зелени растения. Франк се дотътри до една от нейните входни херметизационни камери и влезе.

Вътре беше горещо, с цели шестдесет градуса по-топло отколкото навън и с петнадесет отколкото в града. Не трябваше да си сваля шлема, тъй като въздухът във фермата бе пригоден за растенията — наситен с въглероден двуокис при подчертан недостиг на кислород. Той спря край един шкаф и издърпа няколко чекмеджета, пълни с инструменти, пестицидни пластири, ръкавици и найлонови торби. Избра три малки пластира, постави ги в найлонова торбичка, после внимателно я пъхна в джоба на лекия скафандър. Пластирите съдържаха пестициди, създадени по пътя на биоинженерните методи — биосаботьори, предназначени да осигуряват органична защита на растенията. Франк бе чел за тях и знаеше една комбинация, която предизвикваше смърт при животинските организми…

Сложи в другия джоб на скафандъра голяма ножица за кастрене. Върна се в херметизационната камера, през която се влизаше в Никозия, сне шлема си, свали ботушите и скафандъра и прехвърли съдържанието на джобовете му в палтото си. После отново се върна в по-ниско разположената част на града, намери централния булевард и тръгна по него. Високо горе, където булевардите се сливаха, за да оформят парка с яворови дървета, стоеше Джон, заобиколен от малка тълпа. Той видя, че Чалмърс се приближава и му махна с ръка.

— Хей, Франк, изглежда добре се забавляваш.

— Да, така е — отвърна Франк. — Обичам градовете като този, а ти? Стадо от най-различни породи. Това показва каква невъобразима смесица от култури представлява Марс.

Усмивката на Джон се появи с лекота. Очите му се отклониха, докато той оглеждаше булеварда под тях.

Чалмърс рязко добави:

— Място като това е прът в колелата на твоя план, нали? Погледът на Буун се върна към него. Хората от тълпата наоколо започнаха да се разотиват, доловили антагонистичния характер на разговора.

— Аз нямам план — заяви Джон.

— Хайде де! Ами какво ще кажеш за своята реч?

— Мая я написа — сви рамене Буун.

Двойна лъжа: първо — че я е написала Мая, второ — че Джон не вярва в онова, което е изрекъл. Дори след всичките тези години, на Чалмърс му се струваше, че приказва с непознат. С политик, заел се с конкретна задача.

— Хайде, Джон — заговори грубо Франк. — Ти вярваш на всичко, което каза и знаеш това. Но какво ще правиш с тези различни националности? С етническите вражди, с маниите на религиозна основа? Не е възможно твоята коалиция да държи под контрол всичко това. Не можете да задържите Марс за себе си, Джон, планетата вече не е научна станция и ти няма да успееш да подпишеш договор, който ще я превърне в такава.

— Ние не се и опитваме да го направим.

— Тогава защо все гледаш да ме изключиш от разговорите!

— Няма такова нещо — Джон изглеждаше огорчен. — Отпусни се, Франк. Ще поговорим по този въпрос и ще го изясним, както сме правили винаги досега. Отпусни се.

Смутен, Франк се взря в стария си приятел. На какво да вярва? Никога не бе знаел как да възприема Джон — начинът, по който той бе използвал Франк като трамплин, приятелското му държание… нима не бяха започнали като съюзници, като приятели?

Хрумна му, че Джон търси Мая.

— И така, къде е тя?

— Тук някъде — лаконично отвърна Буун.

Вече години не бяха в състояние да приказват за Мая. Сега Буун му хвърли остър поглед, с който сякаш му казваше, че това не е негова работа. Като че всичко, което беше важно за Буун, с течение на годините бе престанало да засяга Франк.

Франк го остави, без да произнесе нито дума.

 

 

Той погледна часовника си. Беше почти единадесет часа. Близо до южната стена забеляза мъж, който нервно обикаляше около един явор — Селим.

— Селим — тихо подвикна Франк и усети, че се изпотява. Бръкна с ръка в джоба на спортната си риза, внимателно опипа найлоновата торбичка и скри в дланта си трите пластира. Комбинираното им действие можеше да бъде много мощно — за добро или за зло. Той излезе напред и грубо прегърна младия арабин. Пластирите проникнаха под леката памучна риза на Селим. Франк бързо се отдръпна.

Сега на Селим му оставаха шест часа живот.

— Разговаря ли с Буун? — попита той.

— Опитах — отвърна Чалмърс. — Той не ме изслуша. Излъга ме. — Беше така лесно да се престори на оскърбен. — След двайсет и пет години приятелство, Джон ме излъга! — Франк удари ствола на едно дърво с длан и пластирите отлетяха някъде в тъмнината. Контролираше се добре. — Неговата коалиция ще препоръча всички марсиански селища да бъдат заселени с граждани на онези държави, които първи са подписали договора. — Това беше възможно; и по всяка вероятност беше приемливо.

— Той ни мрази! — изкрещя Селим.

— Джон мрази всичко, което прегражда пътя му. А и разбира, че ислямът представлява все още реална сила в живота на хората. Той обуславя начина на човешкото мислене, а Буун не може да понесе това.

Селим потрепера. Бялото на очите му проблесна в мрака.

— Трябва да бъде спрян. Ти сам го каза. Приказките не означават нищо.

— Как? — попита Франк.

— Планетата. Тя е нашето средство.

— Градските порти тази нощ са заключени.

Това спря Селим. Той запристъпва на място. Франк добави:

— Но вратата на фермата все още е отворена.

Съвсем скоро Селим примигна и изрече:

— А-а! — после си тръгна.

 

 

Франк се поразходи из парка, като се взираше в хората. Ако намеря поне един добър град, аз ще пощадя човека, помисли си. Изведнъж съзря Мая, която стоеше сама до временната платформа, издигната на възвишението. Носеше бяло домино, но със сигурност бе тя; пропорциите на фигурата, косите, самата стойка — всичко безпогрешно сочеше Мая Тойтовна. Първите сто колонисти, малката група; те бяха единствените, които наистина съществуваха за него, останалите бяха просто привидения. Франк забърза към нея, като си мислеше — хайде, кучко. Кажи нещо да го спасиш. Кажи нещо, което ще ме накара да тичам като луд през целия град, за да го спася!

Тя чу шума от приближаването му и се обърна.

— Здравей, Франк.

— Здравей, Мая — отвърна той. — Залезът беше прекрасен, нали?

— Зрелищен. Природата няма вкус. Днес е просто празника на града, но изглеждаше като Страшния съд. Ти добре ли прекара?

— Прекрасно. А ти?

— Празненството става малко необуздано.

— Това е разбираемо, не мислиш ли? Измъкнахме се от дупките си, Мая, най-сетне сме на повърхността. И то каква повърхност! На такива безкрайни изгледи човек може да се наслаждава само на Тарсис.

— Разположението е добро — съгласи се тя.

— Това ще бъде велик град — предсказа Франк. — Но ти къде живееш напоследък, Мая?

— В Андърхил, Франк, както винаги. Знаеш това.

— И никога не се появяваш тук, нали? Не съм те виждал повече от година.

— От толкова дълго? Е, бях в Хелас. Сигурно си чувал.

— Кой би ми казал?

Тя поклати глава и се обърна, за да избяга от изводите, които въпросът щеше да я накара да направи. Франк сърдито я заобиколи и застана на пътя й.

— Тогава, на „Арес“… — започна той. Гласът му беше напрегнат и Франк поклати глава, за да улесни произнасянето на думите. — Какво се случи, Мая? Какво стана?

Тя вдигна рамене и отклони погледа си. Дълго не произнесе нито дума. След това го погледна.

— Беше под напора на момента.

А после прозвуча звън, с който се отбелязваше полунощ и всички попаднаха в марсианската часова разлика — тридесет и девет минути и половина разлика във времето между 12:00:00 и 12:00:01, когато циферблатите на всички часовници или се изтриваха, или стрелките преставаха да се движат. Ето как първите сто колонисти бяха решили да се справят с марсианския ден, който беше малко по-дълъг от двадесет и четиричасовото земно денонощие.

Тази вечер, когато звънът отбеляза полунощ, целият град полудя. Почти четиридесет минути извън времето; това трябваше да бъде кулминацията на празника. Отвсякъде изстрелваха фойерверки, хората радостно крещяха, вой на сирени раздираше въздуха.

И тогава се разнесе звук, който беше някак по-различен: отчаяни викове, ужасени писъци.

— Какво е това? — озърна се Мая.

— Сбиване — отговори Франк и наостри уши. — Нещо, избухнало под напора на момента, вероятно. — Тя се взря в него и той бързо добави: — Може би е по-добре да отидем и да видим.

Виковете се усилиха. Някъде ставаше нещо неприятно. Те затичаха надолу през парка, стъпките им ставаха все по-дълги, докато се превърнаха в грациозни, типични за Марс скокове.

Централният булевард беше покрит с отпадъци. Хора тичаха сред тъмнината, тълпяха се и образуваха любопитни, яростни групички. Всички прозорци по булеварда бяха разбити. Върху бетонната настилка лежеше мъж, обърнат на гръб, а тревата наоколо бе обагрена с тъмни струи кръв. Чалмърс сграбчи ръката на жената, която се бе навела над пострадалия.

— Какво се е случило? — изкрещя той.

— Те се сбиха — изплака тя. — Още се бият!

— Кои? Арабите? Швейцарците?

— Чужденци. Auslaender — жената отправи невиждащ поглед към Франк. — Доведете помощ!

Той се върна при Мая, която разговаряше с група хора, заобиколили друга просната върху настилката фигура.

— Какво става? — попита я Чалмърс, когато се отправиха към болницата на града.

— Има бунт — отговори тя. — Не зная защо.

Един мъж затича към тях.

— Франк! Мая!

Беше Сакс Ръсел; Франк никога не бе виждал дребния мъж толкова развълнуван.

— Джон. Някой го е нападнал!

— Какво? — възкликнаха двамата в един глас.

— Опита се да спре едно сбиване, но трима-четирима мъже скочиха насреща му. Събориха го на земята и го отвлякоха.

— И вие не ги спряхте? — извика Мая.

— Опитахме… бяхме цяла група и се спуснахме след тях. Но те ни избягаха в арабската медина^[1].

Те намериха разпоредител от пожарната команда и се отправиха към Турската врата; той я отвори и неколцина от тях бързо преминаха през херметизационната камера, като облякоха леки скафандри и затичаха с всички сили напред.

Навън нямаше нищо. Върнаха се отново вътре. През северната стена и Сирийската порта. После отново навън, под звездите. Нищо.

Много време измина, докато се досетят за фермата. Вече тридесет човека бяха облекли леки скафандри; те бързо изтичаха през херметизационната камера и се понесоха по пътеките във фермата, разпръсвайки се сред различните земеделски култури.

Намериха го сред репичките. Сакото бе издърпано върху лицето му, за да образува стандартния дихателен джоб, използван при спешни случаи. Вероятно го бе сторил подсъзнателно; когато внимателно го обърнаха, видяха оток зад ухото му.

— Внесете го вътре — каза Мая. Гласът й приличаше на горчив грак. — Бързо, внесете го вътре.

Един от швейцарците ги заведе до най-близкия медицински пункт, който вече бе претъпкан с отчаяни хора. Поставиха Джон върху една празна пейка. Той беше в безсъзнание, изразът на лицето му бе измъчен, но решителен. Някаква лекарка, с помощта на една сестра, свърза тялото му с проводници, които излизаха от малък монитор. После свали от стената респираторен модул, подпомагащ дишането и се вгледа в монитора. Устните й се свиха в малък, недоволен възел. Мая седна в края на пейката, лицето й внезапно придоби смутено изражение.

Франк се наведе до нея.

— Можем да продължим да работим — заговори лекарката, — но се боя, че ще бъде безполезно. Прекалено дълго е останал без кислород, така че…

— Продължете да работите — нареди Мая.

Те продължиха, естествено. Накрая дойдоха и други лекари, които го въведоха в зала за спешни случаи. Франк, Мая, Сакс, Саманта и няколко от медицинските лица, които работеха тук, останаха в коридора. Лекари влизаха и излизаха; лицата им бяха безизразни, както винаги в случай на смърт. Сякаш носеха предпазни маски. Един от тях излезе и поклати глава.

— Той е мъртъв. Прекалено дълго е стоял там.

Франк опря глава на стената. Мая постави ръка върху рамото му и той едва не се дръпна встрани; гърлото му пресъхна и наистина го заболя.

— Съжалявам — успя да каже Чалмърс.

Тя отпъди думите му със свиване на рамене и се намръщи. Изразът и внезапно заприлича на този на лекарите.

— Е — рече Мая. — Без друго ти не го харесваше много.

— Вярно е — отвърна той, като си помисли, че ще бъде разумно да бъде честен с нея в този момент. Но после потрепера и горчиво отрони: — Какво знаеш ти за това какво харесвам аз.

Отблъсна ръката й, вдигна рамене и се изправи. Тя не знаеше; никой от тях не знаеше. Понечи да влезе в стаята за спешни случаи, ала се отказа. Щеше да има достатъчно време по време на погребението. Чувстваше се празен; изведнъж му се стори, че всичко добро бе изчезнало от света.

Франк напусна медицинския пункт. В такива моменти бе невъзможно човек да не се отдаде на сантименталност. Той закрачи през необичайно притихналия град. Хора се трупаха един до друг, безмълвни, потресени от новината. Франк Чалмърс си пробиваше път сред тях и улавяше погледите им, устремен към платформата, поставена на най-високото място в града. Докато крачеше, той си каза:

— Сега да видим какво мога да направя с тази планета.