Тери Гудкайнд
Душата на огъня (7)

СЕДМА ГЛАВА

БЕЗ ДА СЕ СЪОБРАЗЯВАТ с калта, Зед, Ан, Кара и Калан тичаха след Ричард, който се носеше презглава из уличките между сгушените една в друга къщи. Калан трябваше да примижи, за да вижда през пелената от дъжд. Валеше като из ведро, а ледената вода хвърляше цялото й тяло в неволни спазми.

Ловците — техните постоянни пазители — изникнаха иззад водната завеса и се присъединиха към тях. Къщите, покрай които тичаха, бяха предимно едностайни и имаха поне по една обща стена със съседната къща, в някои случаи дори до три. Заедно образуваха гъст лабиринт, в който не можеше да се види никаква подредба.

Калан остана изненадана от бързия бяг на Ан, която следваше Ричард по петите. Кокалестите ръце на Зед се подмятаха отривисто. Кара, с дългите си крака, тичаше до Калан. Ловците се движеха очевидно без усилие, с грациозни, леки движения. Ричард, който тичаше начело, представляваше внушителна гледка с развяващото се на гърба му златоткано наметало. В сравнение със слабичките ловци, той приличаше на канара, връхлитаща върху тесните улички.

Продължи да следва извивките им, докато най-сетне сви вдясно зад един ъгъл. Един черен и два кафяви козела останаха заинтригувани от бягащото множество. Любопитство проявиха и група деца, играещи в миниатюрните дворове, засадени със зърно за кокошките. От праговете, отрупани със съдове и билки, надничаха жени.

При следващия ъгъл Ричард зави наляво. Забелязала носещата се към нея група хора, млада жена вдигна в прегръдките си плачещо дете. Притисна главицата му в рамото си и се прилепи до вратата, за да направи път на тичащите хора. През цялото време се опитваше да успокои момчето, което не спираше да пищи.

Ричард спря елегантно, но рязко. Останалите зад него направиха всичко възможно да не се блъснат в него. Уплашеният, ококорен поглед на жената се стрелна между хората, които изведнъж я наобиколиха край вратата.

— Какво има? — попита тя. — Какво искате от нас?

Ричард попита какво казва, преди тя още да е свършила. Калан си проправи път към първата редица. Детето, сгушило се в майка си, беше цялото изподраскано и от раните му течеше кръв.

— Чухме писъка на сина ти. — Калан нежно погали косицата на детето. — Помислихме, че има проблем. Притеснихме се за малкия. Дойдохме да помогнем.

Облекчена, жената пусна момчето на земята. Наведе се и притисна омазан с кръв парцал до драскотините, като в същото време редеше нещо успокоително.

Огледа тълпата, насъбрала се около нея.

— Унги е добре. Благодаря ви за загрижеността, но той си е момче. А момчетата понякога забъркват каши.

Калан преведе на останалите думите на жената.

— Откъде са всичките тези драскотини по тялото му? — попита Ричард.

— Каченота — отвърна жената, щом Калан й предаде въпроса на Ричард.

— Кокошка — каза Ричард, преди Калан да му е превела. Очевидно бе научил, че на езика на Калните „ченота“ означава кокошка. — Момчето е било нападнато от кокошка? Каченота?

Жената примигна, щом Калан преведе въпроса му. Циничният й смях заглуши шума от пороя:

— Да е нападнат от кокошка? — Тя махна с ръка и продължи да се смее, сякаш за да покаже, че не се е хванала на шегата. — Унги се мисли за велик ловец. Непрекъснато гони кокошките. Този път настигна една зад ъгъла и й се нахвърли, я тя го одраска, докато се мъчеше да му избяга.

Ричард клекна пред Унги и приятелски го погали по дългата тъмна косица.

— Гонил си кокошката? Каченота? Предизвиквал си я? Не е станало точно така, нали?

Вместо да преведе въпроса му, Калан клекна до него.

— Ричард, за какво е всичко това?

Той постави приятелски ръка на гърба на момчето, докато майката продължаваше да трие кръвта, стичаща се по гърдите му.

— Погледни белезите от нокти — прошепна Ричард.

— Повечето са около врата.

Калан въздъхна раздразнено.

— Момчето без съмнение се е опитало да вземе кокошката в ръце. Паникьосаното животинче просто се е мъчело да избяга.

Ричард с неохота призна, че е възможно да е станало точно така.

— Не е чак толкова зле — обади се Зед изотзад. — Мога да се погрижа за драскотините на момчето, а после да се скрием някъде от тоя отвратителен дъжд и да намерим по нещо за хапване. Пък и имам въпроси към вас.

Ричард, все още клекнал пред момчето, вдигна пръст, за да накара Зед да млъкне. Погледна Калан в очите.

— Попитай го. Моля те.

— Първо ми кажи защо — настоя Калан. — Заради онова, което ни каза Пилето ли? Затова ли е всичко? Ричард, човекът си беше пийнал.

— Погледни зад мен.

Калан се взря през плътната пелена от дъжд. От другата страна на тясната уличка, под капещата козирка от трева в ъгъла на сградата, една кокошка подреждаше перата си. Беше от породата, преобладаваща в селото на Калните.

На Калан й беше студено, отвратително, мокро. Започваше да губи търпение. Погледът й се върна върху изпълнените с очакване очи на Ричард.

— Една кокошка, която си търси подслон от дъжда? Това ли искаш да видя?

— Знам, че си мислиш…

— Ричард! — изръмжа му тя през зъби. — Чуй ме.

Тя замълча, не искаше да се кара с него, най-малко с него. Каза си, че той просто се безпокои за сигурността на хората. Но притеснението му й се струваше някак неуместно. Накара се да си поеме дъх. Сложи ръка на рамото му и го погали.

— Ричард, кофти ти е заради смъртта на Джуни. Аз изпитвам същото. Но това не означава, че има намесени зли сили. Може да е умрял просто от изтощение от тичането. Чувала съм, че се случва при млади хора. Трябва да се примириш с мисълта, че понякога се случва да умират хора — и не винаги можем да разберем причината.

Ричард огледа останалите. Зед и Ан се бяха заели да хвалят крехките мускули на Унги, за да отклонят, доколкото бе възможно, вниманието си от онова, което все повече започваше да им прилича на семеен скандал. Кара стоеше наблизо и оглеждаше напрегнато уличките. Един от ловците предложи на Унги да му покаже острието на копието си, за да отвлече вниманието на момчето от действията на майка му, която продължаваше да почиства раните му.

Явно нямайки намерение да се кара, Ричард отметна назад мократа си коса.

— Мисля, че това е същата кокошка, която изгоних от стаята преди малко — прошепна най-накрая той. — Същата, която ударих с пръчката на прозореца.

Калан въздъхна възмутено.

— Ричард, повечето от кокошките в селото изглеждат точно по същия начин. — — Тя отново погледна към козирката на отсрещната страна на улицата. — Освен това тя вече си тръгна.

Ричард се извърна, за да се убеди сам. Погледът му обиколи празната уличка.

— Попитай момчето дали е дразнило кокошката, дали я е гонило?

Застанала на сушина под навеса пред вратата й, младата жена почистваше раните на сина си, но не изпускаше от ухо разговора, който се водеше под носа й, макар и да не го разбираше. Калан облиза дъжда от устните си. Щом това е толкова важно за Ричард, реши накрая, няма друг избор, освен да попита момчето. Докосна малкия по ръката.

— Унги, наистина ли си гонил тази кокошка? Опита ли се да я хванеш?

Момчето, все още подсмърчайки през сълзи, поклати глава. Посочи покрива:

— Тя скочи срещу мен. — Унги размаха пръсти във въздуха, все едно дере с нокти. — Нападна ме.

Майка му се наведе и го плясна по дупето.

— Кажи истината на хората. Ти и приятелите ти непрекъснато гоните кокошките.

Огромните му черни очи примигваха срещу Калан и Ричард, застанали на неговата височина.

— Аз ще стана велик ловец като баща ми. Той е смел ловец, има белези от зверовете, които е ловил.

Щом Калан му преведе, Ричард се усмихна. Нежно докосна една от драскотините по тялото на детето.

— Ето, и ти ще имаш белег като на ловец, също като смелия ти баща. Значи все пак ти си гонил кокошката, както казва майка ти? Така ли беше наистина?

— Бях гладен. Прибирах се в къщи. Кокошката ме нападна — настоя Унги.

Майка му с възмущение го извика по име.

— Ами, те се нареждат на ей оня покрив. — Момчето отново посочи козирката над вратата. — Може да съм я изплашил, като се връщах, тичайки, към къщи, и да се е подхлъзнала от покрива върху мен.

Майката отвори вратата и набута момчето в стаята.

— Простете на сина ми. Малък е и непрекъснато си измисля разни историйки. По цял ден гони кокошките. Не за пръв път получава драскотини. Веднъж един петел му раздра рамото с гребена си. Въобразява си, че са орли. Унги е добро момче, но е малък и главата му е пълна с истории. Когато намери дъждовник под покрива, се втурва в къщи и крещи, че е намерил гнездо на дракони. И кара баща си да иде да ги убие, преди да са ни изяли.

Всички освен Ричард се изсмяха. Жената се поклони и тъкмо се канеше да се пъхне след сина си, когато Ричард я задържа за рамото, докато каже нещо на Калан.

— Кажи й, че съжалявам, че момчето й е пострадало. Вината не е била на Унги. Кажи й го. Кажи й, че съжалявам.

Калан се намръщи на думите му. При превода ги попромени малко, за да не бъдат изтълкувани погрешно.

— Съжаляваме, че Унги пострада. Надяваме се, че скоро ще се оправи. Ако не или ако някоя от драскотините се окаже по-дълбока, кажи ни и Зед ще излекува с магия момчето ти.

Майката се усмихна и кимна с благодарност, след което им пожела приятен ден и се пъхна зад вратата. Калан се съмняваше, че ще прояви такъв ентусиазъм, че да подложи момчето си на лечение чрез магия.

След като проследи с поглед затварянето на вратата, Калан стисна Ричард за ръката.

— Е, сега доволен ли си? Не се оказа, каквото мислеше.

Той за миг се вгледа в пустата уличка.

— Просто си помислих… — Най-накрая успя да се усмихне накриво. — Тревожа се за сигурността ти, това е.

— Докато всички и без друго сме мокри до кости — измърмори Зед, — можем да наминем да видим тялото на Джуни. Определено нямам намерение да стоя тук на дъжда, ако вие двамата решите да започнете да се целувате.

Зед махна на Ричард да тръгва напред и се постара да изглежда достатъчно настоятелен. Щом Ричард се поотдалечи, Зед хвана Калан под ръка и пусна останалите напред. Задържа я, докато те наберат малко преднина.

Обгърна раменете й с ръка и се наведе към нея, макар тя да бе сигурна, че думите му няма да бъдат чути през бумтенето на пороя.

— А сега, скъпа моя, искам да чуя какво е това нещо, дето мислиш, че няма да повярвам.

С крайчеца на окото си Калан забеляза напрежението, изписано на лицето му. Явно говореше сериозно. Реши, че ще е по-добре да го успокои.

— Нищо особено. Беше му хрумнала една налудничава идея, но аз се постарах да му влея малко разум. Всичко приключи.

Зед присви очи насреща й — гримаса, която можеше да събуди тревога, направена от магьосник.

— Знам, че не си толкова глупава, че да му повярваш. Тогава защо си мислиш, че аз съм? А? Ричард все още не си е избил идеята от главата. Тя все още го тормози.

Калан хвърли поглед към останалите. Бяха на няколко крачки напред. Макар да би трябвало Ричард да е начело, Кара, както винаги в защитна поза, си бе извоювала правото да върви пред него.

Калан не чуваше глас, но можеше да се обзаложи, че Ан си бъбри нещо с Ричард. Зед и Ан често избухваха един срещу друг, но очевидно вече бяха привикнали един с друг и се бяха научили да мелят брашно заедно.

Зед я стисна за ръката с кокалестите си пръсти. Ричард не бе единственият, който си бе наумил нещо.

Тя въздъхна и изплю камъчето:

— Подозирам, че Ричард си мисли, че в селото има кокошка-чудовище.

Калан инстинктивно посегна с ръце към носа и устата си, за да се предпази от вонята, но ги свали бързо, щом двете жени вдигнаха глава от работата си и се усмихнаха на малката група, сбутала се пред прага. От всички новодошли капеше вода, сякаш се бяха потопили едновременно в реката.

Двете жени приготвяха тялото на Джуни, украсявайки го с фигури от черна и бяла кал. Вече бяха усукали декоративни накитници от трева около китките и глезените му и бяха вързали на главата му кожен ремък, с втъкната в него туфа трева — както правеха ловците, тръгнали на лов.

Джуни бе положен на платформа от тухли от кал — една от четирите в помещението. От всичките течаха мътни ручеи вода. По пода бе разпиляна воняща мръсна слама. Разстилаха я всеки път, когато на някоя от платформите се поставяше тяло — за да попива течностите.

Сламата бъкаше от гадини. Когато нямаше тела на мъртъвци, оставяха вратата отворена, за да могат кокошките да кълват буболечките и насекомите.

Единственият прозорец се намираше вдясно до вратата. Когато за умрелия не се грижеше никой, еленовата кожа се спускаше върху прозореца, за да може тялото му да почива в мир. Двете жени бяха дръпнали кожата встрани и я бяха закачили на пирона на стената, за да може слабата светлина да осветява поне частично мрачната стая.

Телата не се приготвяха нощем, за да не се смущава покоят на душата, пътуваща към отвъдното. За Калните уважението към душата на умрелия бе закон. Някой ден можеше да се наложи да повикат именно нея на помощ на живите.

И двете жени бяха възрастни и се усмихваха, сякаш слънчевите им натури не можеха да потънат зад мрачната фасада на подобна тъжна работа. Калан предположи, че са специалистки в приготвянето на мъртъвците за погребение.

Забеляза ароматните масла, с които бе намазано тялото на Джуни. Те проблясваха там, където калта все още не бе положена. Благоуханията не можеха да задушат отвратителната воня, просмукала се в сламата и в цялото помещение. Калан се запита защо не сменят сламата по-често. Всъщност най-вероятно я сменяха, но просто последиците от разлагането, причинявано от смъртта, бяха неизменни. Може би именно заради това умрелите биваха погребвани бързо — или още в деня, в който бяха умрели, или най-късно на следващия. Джуни нямаше да чака дълго, преди да бъде положен в земята. Тогава духът му, убедил се, че всичко е както трябва, щеше да може да се присъедини към своите в света на духовете.

Калан се наклони към двете жени. От уважение към мъртвеца каза шепнешком:

— Нашите приятели Зед и Ан — тя вдигна ръка и посочи двамата — биха искали да огледат тялото.

Жените се поклониха от кръста и отстъпиха встрани, вземайки със себе си паниците с черна и бяла кал. Ричард проследи с поглед как дядо му и Ан поставят ръцете си върху тялото на младежа, как го оглеждат, без съмнение, с помощта на магия. Докато двамата се съвещаваха с приглушени гласове и провеждаха огледа си, Калан се обърна към двете жени и ги похвали каква чудесна работа са свършили и колко съжалява за смъртта на младия ловец.

Нагледал се на тялото на мъртвия си пазач, Ричард пристъпи към нея. Плъзна ръка около кръста й и я помоли да им предаде съболезнованията му. Калан прибави към своите думи и неговите.

Не след дълго Зед и Ан дръпнаха Калан и Ричард встрани. Усмихнати, направиха знак на двете жени да продължат работата си.

— Както сам каза — прошепна Зед, — вратът му не е счупен. Не намирам никакви външни следи от наранявания по главата. Бих казал, че е удавяне.

— И как предполагаш е станало? — В гласа на Ричард се долавяше нотка на сарказъм.

Зед стисна Ричард за рамото.

— Веднъж ти беше болен и припадна. Помниш ли? И в това нямаше нищо необяснимо. Счупи ли си черепа? Не. Строполи се на пода, където те намерих. Помниш ли? Може да е нещо също толкова просто.

— Но Джуни не показваше признаци…

Всички се обърнаха, щом на прага застана Нисел, старата лечителка, стиснала някаква бохча в ръце. Тя се спря за миг, за да огледа присъстващите, после се насочи към една от свободните платформи. Внимателно остави бохчата си на студената повърхност. Калан притисна сърцето си с ръка, видяла как от бохчата на Нисел се показва телцето на бебе.

— Какво стана? — попита Калан.

— Не бе щастливото събитие, което очаквах. — Тъжните очи на Нисел се спряха върху лицето на Калан. — Детето се роди мъртво.

— Добри духове — прошепна Калан. — Толкова съжалявам.

Ричард перна малка лъскава буболечка от рамото на Калан.

— Какво е станало с бебето?

Нисел сви рамене, щом Калан преведе въпроса му.

— Наблюдавам майката от месеци. Всичко, изглежда, водеше към щастливо събитие. Не видях никакви проблеми, но детето се роди мъртво.

— Как е майката?

Нисел сведе очи към пода.

— Засега още не може да си изплаче сърцето, но ще се оправи. — Старицата се насили да се усмихне. — Такива неща се случват. Не всички деца са достатъчно силни, за да оцелеят. Жената ще има и други деца.

Ричард се приближи, щом прецени, че Нисел е свършила.

— Какво каза?

Калан тръсна два пъти крак, за да махне буболечката, катереща се по панталона й.

— Детето просто не е било достатъчно силно и се е родило мъртво.

Ричард изгледа мрачно сърцераздирателната смърт.

— Не е било достатъчно силно.

Калан го проследи с поглед как се взира в малката фигурка — неподвижна, безкръвна, нереална на вид. Новородено бебе обикновено бе невъобразимо прекрасна гледка, но това, на което липсваше душата, дарена му от неговата майка, за да може да остане в този свят, представляваше самата гола грозота.

Калан се поинтересува кога ще бъде погребението на Джуни. Едната от двете жени погледна малкото трупче.

— Ще трябва да се погрижим и за другото. Утре двамата заедно ще бъдат положени за вечния си покой.

На път към вратата Ричард се поспря, загледан в поройния дъжд. Кокошка, кацнала на една от гредите недалеч, подреждаше перата си. Погледът на Ричард за миг се спря върху нея.

Мисълта, изписана толкова ясно на лицето му, се превърна в решение.

Взря се в уличката. Подсвирна и направи жест с ръка. Пазачите им ловци се спуснаха към него.

Докато ловците се спираха около тях, Ричард сграбчи в голямата си ръка рамото на Калан.

— Кажи им, че искам да съберат още хора. Искам да приберат всички кокошки.

— Моля? — Калан издърпа ръката си от хватката му.

— Ричард, няма да ги помоля да направят такова нещо.

Ще си помислят, че си превъртял. Зед провря глава между двамата:

— Какво става тук?

— Иска ловците да приберат всички кокошки в селото, просто, защото една от тях си е позволила да кацне над вратата.

— Не беше тук, когато идвахме. Специално се огледах.

Зед извърна глава и примигна в дъжда.

— Каква кокошка?

Калан и Ричард едновременно извърнаха глави. Кокошката я нямаше.

— Вероятно е отишла да си търси по-сух подслон — изръмжа Калан. — Или по-спокоен.

Зед избърса дъжда от очите си.

— Ричард, искам да знам за какво е всичко това.

— Пред къщата на духовете беше убита кокошка.

Джуни се изплю върху честта на нещото, което я бе убило. Не след дълго той загина. Аз хвърлих пръчка срещу кокошката на прозореца и не след дълго тя нападна малко момче. Моя е вината, че Унги пострада. Не искам да повторя тази грешка.

За изненадала Калан, Зед каза спокойно:

— Ричард, мисля, че си въобразяваш някои неща.

— Пилето каза, че една от кокошките не е кокошка.

Зед смръщи чело.

— Нима?

— Той беше пил — отбеляза Калан.

— Зед, ти ме избра за Търсач. Ако желаеш да преосмислиш избора си, сега е моментът. Ако не, ме остави да си върша работата. Ако греша, после ще имаш време да ми държиш конско.

Ричард прие мълчанието на Зед за съгласие и отново стисна Калан за рамото, макар и малко по-нежно от първия път. В сивите му очи гореше пламъчето на решителността.

— Моля те, Калан, направи каквото ти казах. Ако греша, ще изглеждам като глупак, но предпочитам да е така, вместо да се окажа прав, а да не съм направил нищо.

Каквото и да бе съществото, убило кокошката, го бе направило точно пред къщата на духовете, където бе Калан. От това Ричард си бе извадил заключение, че съществува заплаха. Калан му вярваше безрезервно, но в случая смяташе, че той се презастрахова в притесненията си за нея.

— Какво искаш да кажа на ловците?

— Искам да съберат кокошките. Да ги отнесат в сградата, която държат празна за злите духове. Искам всички, до последната кокошка, да бъдат събрани там. После можем да накараме Пилето да ги огледа и да ни каже коя не е истинска. Искам ловците да бъдат много внимателни, докато вършат работата. При никакви обстоятелства да не показват неуважение към някоя от тях.

— Неуважение — повтори Калан. — Към кокошка.

— Точно така. — Ричард огледа очакващите заповедите му ловци, преди да спре погледа си върху нея. — Кажи им, че се опасявам, че една от кокошките е обладана от злия дух, който уби Джуни.

Калан не беше сигурна, че Ричард се страхува именно от това, но със сигурност знаеше, че Калните ще му повярват.

Потърси погледа на Зед за съвет, но не прочете в него нищо. Изражението на Ан не й помогна повече. Кара се бе клела във вярност към Ричард. Макар тя по принцип да пуфтеше на всяка негова заповед, щом Ричард започнеше да настоява за нещо, бе готова и скала да повдигне за него.

Той нямаше да се откаже. Ако Калан не му преведе, ще отиде да намери Чандален, за да помоли него. Не стане ли и това, сам ще събере кокошките, ако се наложи.

Единственото, което тя щеше да постигне, ако откаже да изпълни молбата му, щеше да е да го накара да си помисли, че му няма достатъчно вяра. Това наклони везните на решението й.

Потрепервайки на ледения дъжд, тя за последен път се вгледа в решителните сиви очи на Ричард, после се обърна към ловците.