Тери Гудкайнд
Душата на огъня (52)

ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

РИЧАРД ВЪЗДЪХНА НЕТЪРПЕЛИВО, наблюдавайки как всички присъстващи изпитват истинско удоволствие от вечерята. Бертранд Чанбоор бе организирал истинско празненство. Калан бе обяснила на Ричард, че за Андерианците вечеря от петдесет-шестдесет човека се смята за „тесен кръг“.

Когато Ричард вдигаше поглед към гостите, повечето от тях, най-вече мъжете, отместваха очи. Повечето жени обаче не го правеха. Добре, че — както примигваха сластно насреща му, — Калан не бе ревнива. Всъщност Калан не се бе ядосала истински дори на последната реакция на Ду Чайлу — знаеше, че жената просто се опитва да го злепостави. И все пак щеше да му се наложи да й обясни доколко невинна е била банята му с Ду Чайлу.

Беше трудно да се дават каквито и да било обяснения на Калан, особено при положение, че около двамата непрекъснато гъмжи от хора. Дори нощем над тях бдяха майсторите на острието, а сега и Д’Харанските войници. Не беше особено предразполагащо към интимности, още по-малко романтично. Вече като че ли започваше да забравя, че са женени — толкова нищожно малко време имаха възможност да прекарват насаме.

Предстоящата им цел обаче не им позволяваше да мислят ни най-малко за себе си. Фактът, че хората измират заради оказалите се на свобода Хармонии, изключваше мисълта за каквато и да е интимност помежду им.

Сега, докато седеше до нея и споделяше храната от общото им плато, докато наблюдаваше как светлината от лампите се отразява в зелените й очи, в косата й, започваше да се отнася към времето, когато бяха заедно в къщата на духовете — към последния път, когато се бяха любили спомняше си сочното й голо тяло. Картината бе като жива в главата му. Калан се покашля.

— Той ти зададе въпрос, Ричард — прошепна тя.

Ричард примигна.

— Моля?

— Министър Чанбоор ти зададе въпрос.

Ричард се обърна на другата страна.

— Съжалявам, бях се замислил. За нещо много важно.

— Да, разбира се — усмихна му се Министърът. — Просто бях любопитен да узная къде сте отрасъл.

В главата на Ричард изплува отдавна забравеният спомен за детството, за времето, когато се биеха на игра с по-големия му брат, Майкъл. Толкова обичаше да се бори с него. Беше щастливо време.

— Ами как да ви кажа, отраснал съм там, където имаше битка.

Министърът си глътна езика.

— Ами предполагам сте имали добър учител.

По-късно, когато пораснаха, брат му го бе предал на Мрачния Рал. Всъщност Майкъл бе предал не само него. Заради предателството му измряха стотици невинни.

— Да — отвърна Ричард, полагайки воала на спомена между себе си и изпълненото с очакване лице на Министъра. — Наистина имах добър учител. Миналата зима заповядах да го обезглавят.

Бертранд Чанбоор побледня.

Ричард се обърна към Калан. Тя едва сдържа усмивката си.

— Добър отговор — прошепна иззад кърпата за хранене, за да не я чуе някой въпреки звуците на арфата, носещи се откъм мястото на музикантите точно пред тяхната маса.

Лейди Чанбоор, седяща от другата страна на Калан, дори да бе ужасена, не го показа. Далтон Камбел, от далечната страна на Министъра, повдигна вежда. До него съпругата му, Тереза, приятна жена, както си помисли Ричард, не чу думите му. Когато Далтон извърна глава и й ги прошепна, очите й се ококориха по-скоро с възхищение, отколкото от ужас.

Калан го бе предупредила, че хората, с които ще се срещнат, са фактическите водачи на тази страна, и му бе предложила да се постарае да изглежда като човек с внушително могъщество и сила, ако иска да спечелят Андерия на своя страна.

Министърът, хванал с пръсти парче говеждо роле, потопено в червен сос, махна с ръка и насочи разговора към по-безобидни теми:

— Господарю Рал, няма ли да опитате от месото?

Месното ястие, както се стори на Ричард, се проточи повече от час. Реши да каже на мъжа истината:

— Аз съм магьосник-воин, Министър Чанбоор. Както и баща ми, Мрачния Рал, не ям месо. — Той направи пауза, за да е сигурен, че всички на масата го слушат с внимание. — Магьосниците, нали разбирате, трябва да поддържат равновесие в живота си. Това, че не ям месо, балансира факта, че съм принуден да извършвам много убийства.

Арфистката прескочи един тон. Всички останали затаиха дъх.

Ричард запълни напрегнатата тишина:

— Сигурен съм, че вече ви е било предадено предложението, което отправих до всички страни на Средната земя за присъединяване към нас. Условията са честни и еднакви за всички. Представителите ви сигурно са ви ги предали. Ако се присъедините към нас по своя воля, народът ви ще бъде добре дошъл. Ако ни се противопоставите е, ако това стане, ще се наложи да ви окупираме, след което условията за живот на хората ви никак няма да бъдат толкова благоприятни.

— И аз така разбрах — отвърна Министърът.

Калан се наведе напред.

— А предадено ли ви бе, че аз напълно подкрепям Господаря Рал? Че съветът ми към всички страни е да се присъединят към него?

Министърът леко кимна.

— Да, Майко Изповедник. И можете да бъдете сигурна, че ценим високо мъдрия ви съвет.

— В такъв случай, мога ли да смятам, че се присъединявате към нас в борбата ни за свобода, Министър?

— Ами как да ви кажа, Майко Изповедник. Не е толкова просто.

— Чудесно — накани се да става Ричард. — В такъв случай ще се срещна със Суверена.

— Няма да е възможно — намеси се Далтон Камбел.

Ричард, с помръкнало лице, се отпусна на мястото си.

— И защо?

Министърът облиза устни.

— Суверенът, нека Създателят бди над благословената му душа, е много болен. На легло е. Дори аз нямам позволение да го посещавам. Не е в състояние да води разговор, както научих от лекарите и съпругата му. Разговорът с него би бил безпредметен, при положение, че рядко идва в съзнание.

— Толкова съжалявам — каза Калан. — Нямахме представа.

— Бихме искали наистина да се срещнете с него, Майко Изповедник, Господарю Рал — каза Далтон Камбел с възможно най-искрения си глас, — но човекът е толкова зле, че едва ли ще е в състояние да изрази адекватно мнението си.

Арфистката поде по-силна, по-сложна и драматична тема.

— В такъв случай ще се наложи да решавате без него — каза Ричард. — Императорският орден вече окупира Новия свят. За нас е от значение всеки присъединил се към каузата ни съюзник, който е готов да ни помогне да отхвърлим тиранията на Джаганг и да не позволим на тъмната му сянка да засенчи всички ни.

— Ами — заекна Министъра и упорито зачовърка някакво невидимо петънце на покривката, — бих желал страната ни да се присъедини към вас и благородната ви кауза. Наистина бих желал. Както съм сигурен, че биха искали и повечето от сънародниците ни.

— Добре. Тогава нещата са уредени.

— Всъщност не, сър. — Министърът вдигна поглед. — Колкото и да ми се иска, както и на съпругата ми, и колкото и Далтон настойчиво да ме съветва, не можем да вземем подобно важно решение на своя глава.

— Директорите? — попита Калан. — Ще говорим с тях веднага.

— Те също имат глас — продължи Министърът. — Но не само те. Има още хора, които трябва да участват във взимането на подобно решение.

Ричард го гледаше неразбиращ.

— И кои са те?

Министърът се облегна на стола си и известно време се взира в залата, преди тъмните му очи да се спрат отново върху Ричард.

— Народът на Андерия.

— Вие сте Министър на културата — разпалено каза Калан и се наведе напред. — Вие говорите от тяхно име. Нужно е само да кажете нещо и то вече е факт.

Мъжът разпери ръце.

— Майко Изповедник, Господарю Рал, вие искате от нас да капитулираме пред вас и да ви отстъпим суверенитета си. Не мога просто ей така да направя това на своя глава.

— Нали точно това е смисълът на капитулацията — изръмжа Ричард.

— Но вие искате от нашия народ да престане да бъде онова, което е. Да се слее с вас и вашите народи. Не мисля, че си давате сметка какво означава това. Искате от нас да ви отстъпим не само суверенитета, но и културата си.

Нима не виждате? Ние просто ще престанем да съществуваме такива, каквито сме. Нашата култура има дълбоки корени, тя е създадена преди хиляди години. А сега вие се появявате и искате от хората да захвърлят историята си? Нима мислите, че толкова лесно се забравя наследеното, обичаите, културата ни?

Ричард забарабани с пръсти по масата. Плъзна поглед по множеството, наслаждаващо се на вечерята си — към всички онези гости, които нямаха ни най-малка представа за важността на разговора, който се водеше в същото време на главната маса.

— Грешно поставяте нещата, Министър Чанбоор. Нямаме желание да унищожаваме културата ви — Ричард се наведе към мъжа, — макар че, доколкото имам информация, в нея има някои съмнителни аспекти, на които смятам да сложа край. Според нашия закон всички хора и народи имат равни права. Докато се придържате до този общ закон, можете да запазите културата си.

— Да, но…

— На първо място, това е необходимост за свободата на стотици хиляди хора в Новия свят. Няма да рискуваме живота на толкова много хора. Ако не се присъедините към нас, ще ви завладеем. Когато това стане, ще загубите гласа си в утвърждаването на общия закон и ще получите наказания, които ще дисбалансират състоянието на страната ви за десетилетия напред. — Нажеженият поглед на Ричард отмести Министъра няколко милиметра назад. — Още по-лошо ще стане, ако Императорският орден ви докопа пръв. Те няма да налагат финансови наказания, а направо ще ви смажат. Ще започнат да убиват и заробват.

— Императорският орден поиска капитулацията на Ебинисия — намеси се Калан. — — Бях там. Видях какво вършат онези хора с отказалите да станат техни роби. Мъжете от Императорския орден измъчваха и клаха наред — мъже, жени, деца — целия град. До последния човек. Няма нито един оцелял.

— Е, всеки, който…

— В клането на невинните жители на Ебинисия участваха над петдесет хиляди войници на Императорския орден. — Гласът на Калан бе придобил ледени нюанси.

Водих лично армията, решила да тръгне по петите им. Избихме всички войници, участвали в клането над Ебинисия. До крак.

Калан се наведе към Министъра.

— Мнозина се молеха за милост със сълзи на очи. Аз се заклех, като Майка Изповедник, да не проявявам нито капка милост към Императорския орден. Това включва и техните поддръжници. Избихме онези мъже до последния човек, Министър Чанбоор. До последния.

Страховитият леден съсък на думите й накараха всички на масата да замлъкнат. Жената на Далтон Камбел, Тереза, изглеждаше така, сякаш всеки миг бе готова да побегне от залата.

— Единственият ви изход — заключи Ричард — е да се присъедините към нас. Заедно ще се превърнем във внушителна сила, способна да се пребори с Императорския орден и да запази мира и свободата в Новия свят.

Министър Чанбоор най-сетне се обади:

— Както вече казах, ако зависеше от мен, бих се съгласил да се присъединим към вас, същото се отнася и за жена ми, и за Далтон. Проблемът е там, че император Джаганг направи генерални предложения на хората ни. Той предложи мир и…

Калан скочи на крака.

— Какво! Говорили сте с тези убийци!

Някои от хората наблизо прекъснаха разговорите си и погледнаха към главната маса. Други, както забеляза Ричард, изобщо не откъсваха очи от Министъра и гостите му.

Министърът за пръв път придоби смел вид.

— Когато страната ни е заплашена с унищожение от външни врагове, за чиито предложения ние не сме се молили, наше задължение като водачи на народа си е да изслушаме и двете страни. Ние не желаем война, но тя ни се натрапва. За нас е важно да огледаме нещата отвсякъде. Да видим всички възможности за избор. Не можете да ни вините, задето сме разглеждали различни възможности за бъдещето си.

— Свобода или робство — каза Ричард и се изправи до жена си.

Министърът също стана.

— Тук, в Андерия, да изслушаш някого не се счита за престъпление. Ние не нападаме хората, преди да сме получили заплахи. Императорският орден ни постави ултиматум да не ви изслушваме, но ето, че вие сте тук. Ние предоставяме на хората възможност да говорят.

Ръката на Ричард стисна дръжката на меча му. Очакваше да усети релефните букви на думата „Истина“. За миг се изненада, че те липсваха.

— И какви лъжи ви наговориха хората от Ордена, Министър?

Министър Чанбоор сви рамене.

— Както вече казах, вашето предложение ни допада повече.

Той протегна подканващо ръка. Ричард и Калан с неохота заеха обратно местата си.

— Трябва да ви кажа направо, Министър — продължи Ричард — каквото и да искате, няма да ви го дадем. Дори не си правете труда да изреждате условия. Както вече обяснихме на вашите представители в Ейдиндрил, нашето предложение е еднакво за всички страни. За да бъдем честни спрямо всички, не можем да си позволим да правим изключения. Нито пък да осигуряваме специални условия за избрани.

— Не сме и молили за това — каза Министър Чанбоор.

Когато Калан докосна Ричард по гърба, той го прие като сигнал да си поеме дъх и да обуздае нервите си. Направи го и се съсредоточи върху целта им. Калан имаше право. Той трябваше първо да мисли, после да действа.

— Добре, Министър, какъв е проблемът, който ви пречи да приемете условията ни за капитулация?

— Ами, както вече казах…

— Какъв е проблемът?

Независимо дали си поемаше дълбоко дъх или не, гласът на Ричард бе убийствено застрашителен. Той вече си мислеше как ще събере частите си, разположени недалеч от имението. Стражите тук нямаше да създадат трудности за такива елитни Д’Харански бойци. Не бе възможност, към която му се искаше да прибягва, но можеше да се окаже принуден да го стори. Не можеха да позволят на Министъра, умишлено или не, да им попречи да спрат Джаганг.

Министърът се покашля. Останалите на масата стояха като вкаменени, сякаш се страхуваха дори да помръднат, сякаш можеха да прочетат мислите на Ричард в очите му.

— Това касае всички жители на страната ни. Вие искате от нас да изоставим културата си, такова е искането и на Императорския орден — макар че вашето предложение явно е по-либерално и ако изберем него, ще можем да запазим част от идентичността си. Това е нещо, което не бих могъл да наложа на нашия народ. Трябва да го решат самите хора.

Ричард свъси чело.

— Моля? Какво имате предвид?

— Не мога да заповядам подобно нещо на народа ни. Те ще трябва сами да решат какво да правят.

Ричард вдигна ръка. Остави я да се отпусне на масата.

— И как ще го направят?

Министърът облиза устни.

— Всички те ще решат съдбата си чрез гласуване.

— Моля? — попита Калан.

— Чрез гласуване. Всекиму трябва да бъде дадена възможност да си каже мнението по толкова важен въпрос.

— Не — равно отвърна Калан.

Министърът разпери ръце.

— Но, Майко Изповедник, нали твърдите, че се касае за свободата на нашия народ. Как можете да настоявате да им налагате нещо подобно, без да чуете мнението ми?

— Не — повтори Калан.

Всички на масата стояха като гръмнати. Лейди Чанбоор изглеждаше така, сякаш очите й щяха да изхвръкнат от орбитите си при предложението на съпруга й. Далтон Камбел стоеше като истукан, с полуотворена уста. Веждите на Тереза се бяха извили от ужас. Очевидно никой от тях не знаеше какво е намерението на Министъра, нито пък вярваха, че казаното от него е достатъчно мъдро. Въпреки това никой не каза нищо.

— Не — потрети Калан.

— И как очаквате хората да повярват в искреността ви в каузата на свободата, след като отказвате да им позволите да изберат собствената си съдба? Ако вашето предложение наистина е свободата, тогава защо ще се страхувате от избора на хората? Ако предложението ви е толкова честно и почтено, а предложението на Императорския орден толкова арогантно и измамно, тогава защо не искате да позволите на хората свободно да изберат възможността да се присъединят към вас? Нима в него има нещо дълбоко скрито и зловещо, което се опасявате да не излезе наяве и да им попречи да решат във ваша полза?

Ричард погледна Калан.

— Той е прав…

— Не — озъби му се Калан.

Все още никой не помръдваше. Всички следяха развитието на въпроса, от който зависеше бъдещето на страната им, с огромно напрежение.

Ричард хвана Калан за ръката. Обърна се към Министъра.

— Бихте ли ни извинили за минутка, трябва да обсъдим нещо.

Той отведе Калан далеч от масата, близо до завесите зад сервизната маса. Хвърли бърз поглед през прозореца, за да е сигурен, че никой не ги наблюдава или подслушва.

Гостите на главната маса не се обърнаха след тях, а останаха по местата си мълчаливи. Погледите им обикаляха залата, пълна с хора, които ядяха, разговаряха, смееха се, без да подозират каква драма се разиграва в същ момент на главната маса.

— Калан, не разбирам защо.

— Не. Не, Ричард, не. Какво точно в думата „не“ разбираш?

— Онова, което те кара да я казваш.

Тя въздъхна нервно.

— Виж, просто не мисля, че идеята е добра. Не, не добра. Ужасна е.

— Добре. Калан, знаеш, че държа на мнението ти в подобни работи.

— Тогава го приеми — не.

Объркан, Ричард прокара пръсти през косата си. Отново се огледа. Хората не им обръщаха внимание.

— Опитвах се да ти кажа, че бих искал да знам защо. Човекът има право. Предлагаме на народа му шанс да присъедини към нас в борбата ни за всеобща свобода, тогава защо да отказваме на този народ правото да избере по своя воля нашата страна? Свободата не би трябвало, да е нещо, което се налага на хора, които не я желаят.

Калан го стисна за ръката.

— Не мога да ти обясня защо, Ричард. Да, звучи логично. Да, разбирам, че в думите му има смисъл. Да, така ще е честно. — Тя го стисна за ръката. — Но инстинктът ми крещи „не“. В такива неща трябва да се доверявам на инстинкта си. Аз, както и ти. Той е силен и настоятелен. Не го прави.

Ричард обърса лицето си с ръка. Опитваше се да измисли причина, позволяваща им да отхвърлят това предложение. Единственото, което можеше да му хрумне, бяха повече доводи в негова полза. И осъзнаваше все по-болезнено необходимостта Андерия да се присъедини към тях опонирайки на Ордена.

— Калан, вярвам ти, наистина. Ти си Майката Изповедник и пред мен лежи още цял живот време, докато науча и придобия достатъчно опит в управлението на хората. Аз съм един обикновен горски водач. Но ми се п да получа малко повече обяснения от това, че инстинктът ти подсказва „не“.

— Не мога да ти дам повече. Познавам тези хора и знам, че са арогантни и хитри. Не вярвам, че Бертранд Чанбоор го е грижа за желанията на хората. Двамата с жена му се интересуват единствено от себе си — поне доколкото ги познавам. Нещо в цялата работа не се връзва.

Ричард я погали с пръст по слепоочието.

— Калан, обичам те. Вярвам ти. Но става въпрос за живота на много хора. Бертранд Чанбоор не може да решава сам — ето къде е проблемът. Ако онова, което предлагаме, е ценно, тогава защо не оставим народа на Андерия лично да потвърди избора си? Не мислиш ли, че това би ги обвързало по-здраво с нашата кауза, отколкото ако управниците им изберат вместо тях? Мислиш ли, че е правилно да искаме такива драстични промени в културата им и да ги убеждаваме, че това е, което трябва да се направи, а в същото време да им отказваме правото на свободен избор? Защо водачът да избира от името на целия народ? Ами ако Министърът е решил да се присъедини към Джаганг? Нима и тогава няма да искаш хората да получат право да оборят решението на водача си?

Тя зарови пръсти в косата си, очевидно неспособна да изрази резервите и съмненията си.

— Ричард, в устата ти звучи чудесно, само че не знам, просто чувствам, че правим грешка. Ами ако лъжат? Ако тормозят хората по някакъв начин, ако ги заплашват? Ние откъде ще знаем? Кой ще следи дали хората казват онова, което мислят? Кой ще надзирава дали гласовете им са правилно преброени?

Той прокара пръст по копринения ръкав на роклята й.

— Добре, а ако поставим условия? Такива, които да ни гарантират, че нещата са под наш контрол, а не под техен.

— Като например?

— Разполагаме с хиляда души армия. Можем да ги използваме, за да обиколят всички градове и села в Андерия и да надзирават гласуването. Всеки ще може да постави знака си на лист хартия да речем, кръгче, ако иска да с присъединят към нас, или кръст, ако е против. Така нашите хора ще могат да контролират преброяването на гласовете. Ще сме сигурни, че всичко е протекло по правилата.

— А хората как ще разберат за какво точно става въпрос?

— Ще трябва да им кажем. Андерия не е чак толкова голяма. Можем да обиколим навсякъде и да им обясни каква перспектива ги очаква, ако минат на страната на Императорския орден, вместо на наша страна. Ако истината е с нас, няма да е толкова трудно да отворим очите на хората за нея.

Тя захапа долната си устна, потънала в размисъл.

— Колко време? Разузнавачите докладваха, че Орденът ще пристигне след не повече от шест седмици.

— Значи ние ще го направим за четири. Хората ще трябва да гласуват за четири седмици. Ще имаме повече от достатъчно време да обиколим навсякъде и да говорим с тях, да им кажем колко е важно това. После, когато дадат гласа си за нас, ще имаме достатъчно време да съберем войската и да използваме Домини дирч, за да спре Джаганг.

Калан притисна корема си с ръка.

— Не ми харесва, Ричард.

Той сви рамене.

— Добре тогава. Армията на генерал Рейбич е на път. Ще пристигнат тук преди Джаганг. Казахме му да не с разкрива, но ще можем да съберем хората си, да завземе Домини дирч и тукашното правителство. Доколкото успях да се запозная с армията им, няма да отнеме много време.

— Знам — намръщи се замислено Калан. — Не разбирам. Идвала съм тук и преди. Армията им представляваш наистина забележителна сила. Войниците, които срещнахме на границата, бяха по-скоро деца.

Ричард погледна през прозореца. При светлината, извираща от всичките прозорци на имението, дворът отпред бе достатъчно светъл, за да се разкрие красотата на местността. Изглеждаше като прекрасно за живот място.

— Зле обучени деца — каза той. — И аз не разбирам. Освен причината да се крие в това, което ми каза онова момиче от армията им на границата, Беата — че за да се задейства Домини дирч, е нужен само един човек. Може би не е нужно да хвърлят средства за поддържане на голяма армия, когато са им нужни само няколко войници на границата, които да управляват Домини дирч. В крайна сметка всекиму е известно какви огромни средства са нужни за поддръжката на една добра армия. Войниците трябва да се хранят всеки ден. Нали точно затова Джаганг се придвижва насам. Може би Андерия просто няма нужда да изчерпва ресурсите си.

Калан кимна.

— Може би. Знам, че Министър Чанбоор разполага със стабилна орда поддръжници — лихвари, търговци и други такива, които му помагат в постигането на целите. Поддръжката на една армия е скъпо нещо, дори за богата страна. Но ми се струва, че разпадането на Андерианската армия в случая има и друго обяснение.

— Е, какво ще кажеш — гласуване или нашествие?

Тя се вгледа в очите му.

— Държа да няма гласуване.

— Знаеш, че хората ще пострадат. Ще има жертви. Няма да се размине без кръвопролития. Може да се наложи да убиваме войници — такива като сержант Беата, охраняващи Домини дирч. Те са почти деца, но ще ни се опрат и вероятно ще загинат. Не можем да допуснем те да контролират Домини дирч. Това оръжие трябва да е наше, ако искаме армията ни да влезе в Андерия. Не можем да рискуваме войниците ни да бъдат покосени наведнъж от него.

— Но нали магията загива.

— Само преди седмица камбаните са звъняли. Хората, които са се намирали пред тях, са загинали. Оръжието все още действа. Не можем да разчитаме на това, че ще престане. Трябва или да нападнем, или да оставим Министъра да направи онова, което предлага — хората да решават сами собствената си съдба. Но дори нещо да се обърка, възможността да използваме войската пак остава. Като имаме предвид високия залог, не бих се поколебал да им заповядам да се впуснат в атака — в случай че се наложи. Иначе излагаме на риск живота на много други хора.

— Вярно е. Винаги можем да се опрем на това.

— Но има още нещо, което трябва да имаме предвид.

Може би най-важното.

— И кое е то? — попита тя.

— Хармониите. Затова сме тук, помниш ли? Цялата работа около гласуването може да ни осигури време да се заемем с Хармониите.

Калан изобщо не изглеждаше убедена.

— И как ще стане това?

— Трябва да се поровим в библиотеката. Ако открием онова, което търсим, за да можем да спрем Хармониите — както някога е сторил Джоузеф Андер, — ще го направим преди да е станало твърде късно за магията. Не си забравила, надявам се, за гамбитовия молец и всичко останало!

— Не, разбира се, че не съм.

— Както и за своята Изповедническа сила, за връзката, за магията на Ду Чайлу и на всички други. Джаганг лесно ще ни победи, ако магията изчезне — опасността от страна на Ордена само ще нарасне. Без магията си аз и ти сме просто двама обикновени хора като всички други. Няма по-страшно място от свят, лишен от магия.

За четирите седмици, през които ще обикаляме из страната, може да се доберем до някаква информация за Хармониите. Докато пътуваме из градове и села и убеждаваме хората да гласуват за нас, ще разполагаме с идеално прикритие за нещата, които вършим паралелно. Струва ми се рисковано да споделяме с тези хора, че магията се срива. По-добре ще е да ги държим нащрек. Ричард се наклони към нея.

— Калан, Хармониите вероятно са най-важното от всичко в тази история. Ситуацията ще ни даде време да потърсим нещо ценно. Струва ми се, че трябва да се съгласим народът на Андерия да гласува.

— Продължавам да казвам не, но щом искаш да опиташ — Тя докосна с пръст носа си. — Не мога да повярвам, че се съгласявам с това. Но ще се доверя на решението ти. Нали все пак си Господарят Рал.

— Но аз разчитам на твоите съвети.

— Ти пък си Търсачът.

Той се усмихна.

— Но съм без Меча си.

Калан му върна усмивката.

— Доведе ни дотук. След като казваш да опитаме, нека опитаме. Макар че не ми се нрави. За Хармониите обаче си прав. Това е първата ни задача. Ситуацията ще ни помогне да потърсим решение относно Хармониите.

Ричард бе доволен, че в крайна сметка тя се съгласи, но и притеснен, че го направи с неохота. Двамата се върнаха на масата, хванати под ръка. Министърът, жена му и Далтон Камбел станаха на крака.

— Имаме условия — обяви Ричард.

— Какви? — попита Министърът.

— Хората ни ще наблюдават целия процес, за да сме сигурни, че няма да има измами. Хората ще трябва да гласуват по едно и също време, за да не може никой да отиде да гласува втори път на друго място. Ще има определени за гласуване места, където всеки ще отбелязва избора си върху лист хартия — или с кръгче, в знак на това, че е съгласен да се присъедини към нас, или с кръст, изоставяйки съдбата си в безжалостните нокти на съдбата. Хората ни ще наблюдават броенето и ще докладват за всичко, така че да е сигурно, че изборът протича при честни условия.

Министърът се усмихна.

— Прекрасни предложения. Горещо ги приветствам.

Ричард се наведе към мъжа.

— И още нещо.

— Моля?

— Ще гласуват всички. Не само Андерианците, но и Хакенците. Те са част от тази страна, също както Андерианците. От промените ще зависи и тяхната съдба. След като ще има гласуване, ще гласуват всички жители на Андерия.

Лейди Чанбоор и Далтон Камбел се спогледаха. Министърът разпери ръце, целият блеснал в усмивка.

— Но, разбира се. Разбира се, че ще гласуват всички. Значи се договорихме.