Тери Гудкайнд
Душата на огъня (36)

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ФИЧ, НАВЕЛ ГЛАВА, следеше с поглед ботушите на учителя Спинк, който обикаляше между пейките. Стъпките отекваха бавно върху дъсчения под — туп, туп, туп. Някои от присъстващите, предимно по-възрастни жени, подсмърчаха и тихичко си поплакваха.

Фич не ги обвиняваше. И нему се бе случвало да избухва в плач по време на наказателно събиране. Наученото тук им бе нужно, ако искаха да се преборят със злата си Хакенска природа — бе му пределно ясно. Но от това не му ставаше по-леко да слуша.

Докато учителят Спинк държеше лекцията си, Фич предпочиташе да гледа в пода, вместо по някаква случайност да срещне очите му. Да погледнеш Андерианец в очите, докато той разказва за ужасите, извършени спрямо предците му от предците на Фич — това бе срамно.

— И така — продължи учителят Спинк, — Хакенската орда попаднала случайно в онова бедно земеделско селце. Мъжете, уплашени за съдбата на семействата си, се обединили с Андерианците от съседните ферми и селища. Всички заедно започнали да отправят горещи молитви към Създателя да увенчае с успех усилията им да отблъснат кръвожадните нашественици.

В отчаянието си те вече били предоставили на Хакенците почти всичките си хранителни запаси и добитък. Били изпратили вестоносци, които да обяснят на нападателите, че даровете им доказват нежеланието им за война. Никой от смелите вестоносци не се завърнал жив.

Тогава мъжете съставили простичък план — да се изкачат на билото на един хълм над селото и да размахат оръжията над главите си — не с намерение да започват битка, разбира се, а като демонстрация на сила, целеща да убеди Хакенците да продължат по пътя си. Тези мъже били фермери, а не воини и оръжията, които размахвали, били най-обикновени земеделски сечива. Те не желаели битка, а само мир.

И така, сред тях били и онези, които вече познавате — Шелби, Вилан, Камден, Едгар, Нютън, Кенуей и всички останали, — всички онези мили и добри хора, които опознахте през изминалите няколко седмици, докато ви разказвах историите им, любените им трепети, живота им, надеждите им, простичките им и достойни мечти. Ето ги, възкачени там горе на хълма, с единствената надежда да убедят Хакенските грубияни да си вървят по пътя. Стоели там и размахвали оръжията си — брадви, мотики, сърпове, вили и сопи, — размахвали ги във въздуха с надеждата да запазят живота и безопасността на онези жени и деца, с които също вече се запознахте.

„Туп, туп, туп“, продължаваха ботушите на учителя Спинк, докато той се приближаваше към Фич.

— Хакенската армия обаче не искала да подмине това селце. Вместо това войниците със смехове и викове обърнали Домини дирч срещу тези добри Андериански селяни.

На някои от момичетата им секна дъхът. Други заплакаха с глас. Самият Фич усети нещо да го срязва през корема, в гърлото му заседна буца. Той заподсмърча, мисълта за трагичната смърт на тези хора не излизаше от главата му. Вече бе опознал онези мъже на хълма. Знаеше имената на жените им, на родителите им, на децата им.

— И докато тези жестоки Хакенски копелета в лъскавите си униформи…

Фич видя как ботушите се спират точно пред него, в края на пейката, където седеше, близо до централната пътека. — се заливали от смях и надавали радостни възгласи, невъобразимият ад на Домини дирч отлепял плътта от костите на бедните хора.

Фич усещаше тъмния поглед на учителя Спинк върху тила си, жените и повечето от мъжете вече се задавяха в плач.

— Писъците на горките Андериански момчета разцепили Андерианското небе. Това били последните писъци в живота им, преди телата им да бъдат разкъсани от изящно облечените, заливащи се от смях, ликуващи Хакенски орди с тяхното хладнокръвно смъртоносно оръжие — Домини дирч.

Една от по-възрастните жени изпищя в ужас. Учителят Спинк продължаваше да стои над Фич, който точно в този момент не се чувстваше чак толкова горд с униформата си, колкото преди броени минути, когато заемаше мястото си, а до ушите му достигаше изуменият шепот на останалите.

— Виждам, че си се сдобил с прекрасна нова униформа Фич — каза учителят Спинк с глас, от който кръвта на Фич замръзна в жилите.

Знаеше, че трябва да отвърне нещо:

— Да, сър. Макар че бях само един низш кухненски работник, господарят Камбел бе така любезен да ме назначи на работа като свой куриер. Той иска да нося тази униформа, за да могат всички Хакенци да видят, че с помощта на Андерианците ние можем да станем по-добри. Освен това господарят Камбел иска куриерите му да бъдат лицето на неговия кабинет, тъй като ние помагаме новините за добрите дела, сторени от Министъра на културата в името на неговия народ, да се разпространяват из цялата страна.

Учителят Спинк го зашлеви през лицето с такава сила, че го събори от пейката.

— Не смей да ми отговаряш! Не ме интересуват Хакенските ти извинения!

— Извинете, сър — Фич не би сторил грешката да се надигне от пода.

— Хакенците винаги си намират извинения за сторените от омраза престъпления. Носиш лъскава униформа досущ като онези, с които са се обличали жестоките Хакенски лордове, и й се радваш по същия начин, а след това се опитваш да си намериш извинение, задето го правиш. До ден днешен ние, Андерианците, страдаме нечовешки под непоносимия ярем на Хакенската омраза. И всеки Хакенски поглед го доказва. Ние никога няма да се освободим от това чувство. Винаги ще се намират Хакенци в униформи, изпитващи удоволствие от носенето им, които ще ни напомнят за Хакенските лордове.

Ти доказа мръсната си Хакенска природа, опитвайки се да защитиш незащитимото — егоистичната си арогантност, самолюбието си, горделивостта си от униформата. Всички вие изпитвате неустоимо желание да сте Хакенски лордове. Ние, Андерианците, сме изложени всекидневно на подобни унижения.

— Простете ми, учителю Спинк. Сбърках. Нося униформата от горделивост. Не биваше да допускам порочната ми Хакенска природа да ме ръководи.

Учителят Спинк изсумтя недоволно и продължи с урока си. Знаейки, че заслужава повече, Фич бе доволен, задето му се размина толкова леко. Въздъхна.

— След като мъжете били избити, жените и децата в селото останали без защита.

Учителят Спинк продължи обиколката си — туп, туп, туп — сред насядалите на грубите дървени пейки Хакенци. Едва след това Фич се осмели да стане от пода и да заеме мястото си. Ухото го болеше ужасно, също както от удара на Беата. Думите на учителя Спинк отекваха глухо в главата му:

— Тъй като били истински Хакенци, решили да минат през селото и да се отдадат на безчовечните си забавления.

— Не! — изкрещя една жена в дъното на залата и избухна в плач.

Сключил ръце зад гърба си, учителят Спинк продължи обиколката си, без да обръща внимание на прекъсването. Подобни избухвания не бяха рядкост.

— Хакенците, жадни за забавления и гуляи, нахлули в селото. Било им се прияло печено месо.

Част от присъстващите изпопадаха на колене, разтреперани от страх за съдбата на Андерианците, които вече чувстваха като свои познати. Останалите ги последваха и из цялото помещение заскърцаха пейки. Фич направи същото.

— Но както знаете, селото било малко. След като Хакенците изклали добитъка, решили, че месото не е достатъчно. Но като истински Хакенци не чакали дълго за вземането на зловещото решение. Децата били заловени.

Фич бе обзет от едно-единствено желание — урокът да свърши. Струваше му се, че няма да издържи да слуша повече. Някои от жените явно изпитваха същото. Строполиха се по корем на пода, сключили ръце пред главите си, с облени в сълзи лица, и започнаха да редят молитви към добрите духове да запазят живота не тези бедни, невинни, добри Андерианци.

— Вие всички знаете как се казват тези деца. Сега ще обиколим стаята и всеки от вас ще ми каже по едно име, за да не би да пропуснем да споменем някой живот, изтръгнат по толкова безумно болезнен начин. Всеки от вас ще ми каже по едно име на дете от това село — име на някое от тези малки момченца и момиченца, изпечени живи пред очите на майките си.

Учителят Спинк започна от последната редица. Всеки от седящите там биваше посочван и назоваваше по едно детско име. Повечето от присъстващите завършваха отговора си с молитва към добрите духове да се смилят над мъничките детски душици. Преди да ги разпусне, учителят Спинк описа ужасите на това да те изгорят жив, крясъците, болката, а също и колко много време отнело, докато децата най-сетне умрат. И колко време било нужно, за да се сготвят телата им.

Всичко бе толкова нечовешко и ужасяващо, че Фич — вероятно за пръв път в живота си — за един кратък миг си зададе въпроса дали всичко е истина. Беше му трудно да си представи, че някой, дори бруталните Хакенски лордове, може да направи подобно ужасяващо нещо.

Но учителят Спинк беше Андерианец. Той не би лъгал. Не и когато става въпрос за нещо толкова важно като историята.

— Става късно — каза учителят Спинк, след като всеки бе казал по едно детско име, — затова ще оставим продължението на историята, в което се разказва какво направили Хакенските орди с жените от селото, за следващото наказателно събиране. Децата вероятно са имали късмет, че не са могли да присъстват на перверзните, на които били подложени майките им от страна на безжалостните Хакенци.

Фич, заедно с цялото множество, се втурна към вратата веднага щом ги освободиха, щастлив, че всичко е свършило — поне засега. Хладният нощен въздух никога не му се бе струвал по-сладък. Беше му горещо и му прилошаваше само като си помисли за ужасната смърт на горките деца. Хладният въздух поне успокои лицето му. Пое го с пълни гърди.

Докато се облягаше на едно тънко кленово дърво край пътя, за да даде възможност на краката си да си възвърнат силата, на вратата се появи Беата. Фич се изправи. Откъм стаята излизаше достатъчно светлина, така че никак нямаше да й е трудно да го забележи. Да го забележи в куриерската му униформа. Надяваше се тя да я хареса повече от учителя Спинк.

— Добър вечер, Беата.

Тя се спря. Огледа го от глава до пети, оценявайки дрехите му.

— Фич.

— Тази вечер изглеждаш чудесно, Беата.

— Изглеждам точно като друг път. — Тя вдигна ръце на хълбоците си. — Виждам, че си се влюбил в себе си и в лъскавата си униформа.

Фич загуби ума и дума. Винаги му бе харесвал видът на куриерите в униформите им и си бе представял, че на Беата също й харесва. Беше се надявал да види усмивка на лицето й или поне някаква реакция. Вместо това тя го стрелна с гневен поглед. В този момент повече от всичко на света му се искаше да си бе тръгнал направо за дома.

— Господарят Камбел ми предложи работа.

— Предполагам с нетърпение очакваш следващото събиране, за да чуеш какво са сторили онези Хакенски зверове в лъскави униформи на беззащитните жени. — Тя се наклони към него: — Ще ти хареса. Ще ти е толкова забавно, колкото ако бе там и наблюдаваше със собствените си очи.

Фич остана със зяпнала уста. Тя изпуфтя ядосано, врътна се и потъна в нощта.

Хората наоколо станаха свидетели на словесната плесница, която му зашлеви тя — на него, долния Хакенец. Някои се усмихваха доволно, други направо му се хилеха насреща. Той пъхна ръце в джобовете си, застана с гръб към пътя и облегна рамо на дървото. Изчака хората да отминат — всеки по своята работа.

Имението бе на час път пеш. Искаше да е сигурен, че другите, които щяха да се отправят натам, ще са заминали напред и той ще може да върви сам, без да му се налага да разговаря с когото и да било. Обмисляше варианта да отиде до града и да си купи нещо за пиене. Бяха му останали още някакви пари. Откъдето и да го погледнеше, идеята да се напие му се струваше добра.

Вятърът изведнъж застудя. По гърба му пробягаха тръпки.

Той едва не подскочи, усетил на рамото си нечия ръка. Обърна се и видя точно пред себе си възрастна Андерианка. Отметнатата й назад, дълга почти до раменете коса беше признак, че е важна личност. Сребристите кичури коса около слепоочията подсказваха възраст. Не бе достатъчно светло, за да види дали лицето й е сбръчкано, но му се стори, че е.

Поклони се. Опасяваше се да не би жената да почне да го разпитва накъде е тръгнала Беата или пък да му постави някаква работа.

— Близка ли ти е? — попита тя.

Въпросът го свари неподготвен.

— Не знам — измънка той.

— Беше доста груба с теб.

— Заслужавах си го, мадам.

— И защо?

Фич сви рамене.

— Не знам.

Не можеше да разбере какво иска от него тази жена. От тъмните й, впити в лицето му очи го побиваха тръпки. Гледаше го така, сякаш си избира пиле за вечеря.

Носеше семпла рокля, която на приглушената светлина можеше да мине за тъмнокафява. Яката й бе закопчана догоре, за разлика от разголените деколтета на повечето Андерианки напоследък. Роклята й не бе благородническа, но дългата коса подсказваше положението й.

Изглеждаше му някак по-различна от другите Андерианки. Имаше нещо странно в нея. Около врата си носеше широка черна лента, стигаща почти до под брадичката й.

— Понякога момичетата, когато се страхуват да признаят, че харесват дадено момче, говорят ужасни неща. От притеснение, че избраникът им може да не ги хареса.

— А понякога говорят ужасни неща, защото ги мислят.

— Да, вярно е — усмихна се тя. — В имението ли живее или тук, във Феърфийлд?

— Във Феърфийлд. Работи за Ингер, месаря.

Това като че ли й се стори смешно.

— Сигурно е свикнала на повечко мръвка. Може би щом повъзмъжееш още малко и налееш плът, ще й се сториш по-привлекателен.

Фич отново бръкна в джобовете си.

— Може би.

Не го вярваше. Освен това не мислеше, че е възможно някога да „налее плът“, както се бе изразила тя. Бе убеден, че вече е пораснал толкова, колкото щеше да остане през целия си живот.

Тя не сваляше очи от лицето му.

— Искаш ли тя да те харесва? — попита го най-сетне.

Фич се покашля.

— Ами понякога като че ли да. Поне да не ме мрази.

Жената се усмихваше, сякаш нещо й бе доставило истинско удоволствие. Фич не мислеше, че разбира какво е то.

— Може да се уреди.

— Мадам?

— Казвам, че ако я харесваш и би искал и тя да те харесва, може да се уреди.

Той примигна изумен.

— Как?

— Чрез нещо мъничко, поставено в питието или храната й.

Той изведнъж разбра. Тази жена притежава магия. Най-сетне си даде сметка защо му изглежда толкова странна. Бе чувал, че хората, притежаващи магия, са странни.

— Искате да кажете, че можете да направите заклинание или нещо друго?

На лицето й грейна усмивка.

— Или нещо друго.

— Току-що започнах работа при Господаря Камбел. Съжалявам, мадам, но не мога да си го позволя.

— А, ясно. — Усмивката й помръкна. — А ако можеше?

Преди той да е успял да отговори, тя примигна и замислено втренчи поглед в небето.

— А може да ти го приготвя по-нататък, когато имаш възможност да ми платиш. — Гласът й се бе снишил почти до шепот, сякаш говореше на себе си. — Тъкмо ще имам време да разбера какъв е проблемът и всичко ще се оправи.

Тя го погледна с едно око.

— Е?

Фич преглътна. Определено не му се искаше да обиди една Андерианка, особено пък притежаваща дарбата. Поколеба се.

— Ами вижте, работата е там, че ако някое момиче някога ми обърне внимание, предпочитам да е защото наистина ме харесва — не искам да ви обидя, мадам. Много мило от ваша страна, че ми предложихте. Но едва ли ще ми се понрави, ако някое момиче ме харесва само заради магическо заклинание. Няма да ми е приятно. Все едно само магията може да накара някого да ме забележи.

Жената се засмя и го потупа по гърба. Смехът й бе мек и изразяваше задоволство, а не присмех. Фич си помисли, че никога не е разговарял с Андерианка, която да се е смяла по такъв начин с него.

— Това говори добре за теб. — Тя вдигна ръка, за да подсили думите си. — Същото ми каза веднъж един магьосник преди много, много време.

— Магьосник! Сигурно е било страшно. Имам пред вид да срещнеш магьосник.

Тя сви рамене.

— Всъщност не съвсем. Той беше мил човек. А аз — малко момиченце. Родена съм с дарбата. Този човек ме научи винаги да помня, че магията не може да замени истинските чувства на хората към теб — такъв, какъвто си.

— Не знаех, че тук има магьосници.

— Не беше тук — отвърна тя. Плъзна ръка в нощта. — В Ейдиндрил.

Фич наостри уши.

— В Ейдиндрил ли? На североизток?

— О, какъв умник си ми ти. Да, на североизток. В Магьосническата кула. — Тя протегна ръка. — Аз се казвам Франка, а ти?

Той пое ръката й и я задържа леко, докато падне на коляно в дълбок поклон.

— Името ми е Фич, мадам.

— Франка.

— Мадам?

— Франка. Така се казвам. Казах ти името си, Фич, за да можеш да се обръщаш към мен с него.

— Съжалявам, мадам искам да кажа Франка.

Тя отново се засмя по същия ефирен начин.

— Е, Фич, радвам се, че се запознахме. Трябва да се връщам обратно в имението. Предполагам ти бързаш да отидеш някъде и да се напиеш. Май това е нещото, което момчетата на твоята възраст обичат да правят най-много от всичко.

Той трябваше да си признае, че тази идея наистина го изкушаваше. Но възможността да чуе нещо за Магьосническата кула бе не по-малко съблазнителна.

— Мисля, че ще е най-добре и аз да се прибирам в имението. Ако не възразявате да ви придружава един Хакенец, за мен ще бъде чест. Франка — добави той след кратко замисляне.

Тя отново го изгледа така, че той настръхна.

— Аз притежавам дарбата, Фич. Това означава, че съм различна от повечето хора. Тоест повечето хора, както Андерианци, така и Хакенци, имат към мен същото отношение, каквото Андерианците към теб, понеже си Хакенец.

— Наистина ли? Но ти си Андерианка?

— Да си Андерианец не е достатъчно, за да накараш хората да преодолеят предразсъдъците си спрямо дарбата. Знам какво е да не те харесват, въпреки че не те познават. За мен ще е удоволствие да повървим заедно, Фич.

Той се усмихна — отчасти от шока, че води истински разговар с Андерианка, отчасти от чутото, че Андерианците не я обичат — нея, Андерианката — само защото притежава магия.

— Но не те ли уважават заради магията ти?

— Страхуват се от мен. Страхът понякога е за добро, друг път за лошо. За добро е, защото макар хората да не те харесват, поне се държат добре с теб. А е за лошо, защото често се опитват да сторят зло на онзи, когото не харесват.

— Никога не съм гледал на тези неща по такъв начин.

Помисли си колко добре се бе почувствал, когато Клодин го нарече „сър“. Бе го направила единствено от страх, той го знаеше. И въпреки това му стана хубаво. Другото, за което говореше Франка, не му стана ясно.

— Ти си много мъдра. От магията ли е? Тя ли прави човек мъдър?

Жената отново се засмя по същия начин. Смехът й сякаш говореше, че го намира за забавен, примерно като риба с крака.

— Ако беше така, щяха да я наричат Кулата на мъдреците, а не Магьосническата кула. Има хора, които вероятно биха били по-мъдри, ако не се бяха родили с дарбата.

Фич никога не бе срещал човек, който да е бил в Ейдиндрил, камо ли в Магьосническата кула.

Направо не можеше да повярва, че някой, роден с дарбата, разговаря с него. До известна степен се притесняваше, защото не знаеше нищо за магията и се опасяваше, че ако с нещо ядоса спътницата си, тя може да му стори нещо.

При все това обаче Франка му се струваше очарователна, нищо че бе малко възрастна.

Двамата поеха мълчешком по пътя към имението. Тишината го изнервяше. Мислеше си дали с магията си Франка може да проникне в съзнанието му.

Погледна я. Тя май не обръщаше особено внимание на мислите му. Посочи врата й.

— Имаш ли нещо против да те запитам какво е това, Франка? Тази лента, която носиш на врата си? Никога до сега не съм виждал подобна. Някаква магическа вещ ли е?

Тя се изсмя с глас.

— Знаеш ли, Фич, ти си първият човек от много години насам, който ме пита за това? Па макар и само защото не си достатъчно наясно, за да се страхуваш да зададеш на една магьосница толкова личен въпрос.

— Съжалявам, Франка, по никакъв начин не исках да те обидя.

Започна да се притеснява да не би да я бе разгневил по най-глупашкия начин. Със сигурност не искаше една Андерианка, при това притежаваща магия, да му е ядосана. Известно време тя не каза нищо, просто си вървяха по пътя. Фич пъхна изпотените си ръце в джобовете.

Накрая тя се обади:

— Не, Фич, не става въпрос за обида. Просто въпросът ти предизвиква в главата ми болезнени спомени.

— Извинявай, Франка. Не биваше да питам. Понякога говоря глупости. Съжалявам.

Прииска му се все пак да бе отишъл да се напие. Повървяха още малко и тя се обърна към него:

— Не, Фич, не са глупости. Ето, виж.

Тя откопча лентата и я свали, за да може той да види какво има под нея. Макар да бе нощ, имаше луна и той успя да различи около врата й дебела релефна ивица, побелял, сякаш восъчен белег. Гледката бе наистина зловеща.

— Веднъж едни хора се опитаха да ме убият. Задето притежавам магия. — Луната се отрази в блесналите й от сълзи очи. — Серин Райак и последователите му.

Фич никога не бе чувал това име.

— Последователи ли?

Тя върна лентата на мястото й.

— Серин Райак мрази магията. Има последователи, които изпитват същите чувства. Те настройват хората против магията. Изпадат в дива ярост и желание за кървава мъст. Няма нищо по-грозно на този свят от тълпа мъже, които са си наумили да причинят някому зло. Когато всеки от тях е сам, когато са поотделно, не смеят и да си помислят за нещо подобно, но заедно им идва кураж и бързо-бързо решават кое е право и кое криво и как да направят кривото право. Тълпата придобива собствена мисъл, заживява собствен живот. Също като глутница кучета, преследващи самотно животно.

Райак ме залови и нахлузи въже около врата ми. Завързаха ми ръцете зад гърба. Заведоха ме край едно дърво и метнаха другия край на въжето на дебел клон, после ме увесиха на него.

Фич беше втрещен.

— Добри духове сигурно е боляло ужасно.

Тя очевидно не го чуваше, погледът й бе отплувал в далечината.

— Под краката ми наредиха висока клада. Преди да успеят да запалят огъня, съумях да им се изплъзна.

Фич посегна с пръсти към врата си, разтърка го, сякаш, за да си представи какво ли е да висиш така.

— Този човек, Серин Райак, той Хакенец ли е?

Тя поклати глава.

— Не е задължително да си Хакенец, за да бъдеш лош.

Известно време вървяха в тишина. Фич имаше чувството, че тя е отплувала някъде в спомените си за това как е висяла на врата си на онова дърво. Запита се как така не се е задушила. Сигурно въжето не е било стегнато, реши накрая. Сигурно не е било стегнато с възел, който да държи примката. Чудеше се как ли е успяла да се измъкне. Но усещаше, че е питал достатъчно, и не посмя да зададе нов въпрос.

Заслуша се в скърцането на камъчетата под ботушите им. От време на време й хвърляше тайничко погледи. Вече не изглеждаше радостна, каквато беше в началото. Прииска му се да не й бе задавал този въпрос.

Накрая реши да я попита нещо, с което да я разведри. Пък и нали именно за това искаше да повървят заедно.

— Франка, как изглежда Магьосническата кула.

Беше прав, тя наистина се усмихна.

— Огромна е. Дори не можеш да си представиш колко е огромна. Пък и аз няма да съумея да ти я опиша. Издига се на върха на една планина, обърната към Ейдиндрил, отвъд каменен мост, минаващ над пропаст с дълбочина хиляди метри. Част от Кулата е издълбана в самата скала.

Стените й се издигат като същински скали. Насипите са огромни като пътища и образуват всякакви сложни структури. В небето се издигат различни по големина кули. Гледката е наистина величествена.

— Някога виждала ли си Търсач на истината? Когато си била там, виждала ли си Меча на истината?

Тя го изгледа смръщено.

— Всъщност знаеш ли, виждала съм го. Майка ми беше магьосница. Веднъж трябваше да отиде до Ейдиндрил, за да се срещне по някаква работа с Първия магьосник — по каква точно работа, това нямам представа. Тръгнахме към анклава на Първия магьосник. Той живее на отделно място, където има какви ли не магии и чудеса. Спомням си, че там видях лъскавия, блестящ меч.

Този път му се стори, че й е приятно да говори и затова продължи да пита:

— И как изглеждаше? Анклавът на Първия магьосник и Мечът на истината?

— Ами, чакай малко — Тя долепи пръст до брадичката си, за да си събере мислите, и след малко започна да разказва.