Тери Гудкайнд
Душата на огъня (3)

ТРЕТА ГЛАВА

КАЛАН СЕ ОТБЛЪСНА с крака от каменистото дъно и се плъзна в прегръдката на Ричард. Излегнати в иначе не дълбокия извор, двамата се бяха потопили до гуша. Водата започваше да й се струва провокативно различна.

Бяха открили съвършеното място, сгушено сред лабиринта от поточета, кръстосващи каменистия район в сърцето на тревистите полета. Ручейчетата от север поохлаждаха иначе горещата до непоносимост вода. Нямаше много вирчета като това, което си бяха избрали. Преди да се спрат на него, бяха изпробвали няколко други, които се бяха оказали с неподходяща температура.

Избуялите високи треви им осигуряваха усамотено кътче, забулено с покров от слънчево небе. Тук-там започваха да се прокрадват облаци, които нарушаваха кристалната небесносиня бистрота. Излезе вятър, който зафуча из буйната трева и я заизвива на тласъци.

В открито поле времето се сменяше бързо. Предишният ден бе топъл и пролетен, а сега изведнъж сви студ. Калан знаеше, че няма да е задълго — пролетта бе дошла, въпреки че зимата продължаваше да упорства с прощалните си целувки. Топлата вода им осигуряваше уютно убежище от грубата нежност на тези целувки.

Високо в небето се рееше ястреб. Полетът му следваше тласъците на ветровете в търсене на плячка. Калан със съжаление си помисли, че докато те двамата с Ричард се излежават в топлата вода, хищните нокти на птицата ще отнемат нечий живот. Знаеше какво е да си гонен от обезумял от глад хищник.

Някъде из тревистата местност, на прилично разстояние от тях, бяха заели позиции шестимата ловци. Кара ги обикаляше като загрижен за малките си женски ястреб. Калан си помисли, че макар Морещицата и ловците да не говореха един и същ език, вероятно се разбираха чудесно — все пак имаха обща професия. Задачата им бе тежка и Кара уважаваше сериозността, с която мъжете подхождаха към изпълнението й.

Калан поля с топла вода раменете на Ричард.

— Макар да имахме толкова малко време за себе си, за сватбата си, това бе най-прекрасната церемония, която бих могла да си представя. Толкова се радвам, че имах възможност да ти покажа и това място.

Той я целуна по тила.

— Никога няма да забравя дори частица от случилото се — от церемонията, от вечерта, от къщата на духовете, от този извор.

Тя го погали по бедрата под водата.

— И добре ще сториш, Господарю Рал.

— Винаги съм мечтал да мога да ти покажа прекрасните специални места, където израснах. Надявам се някой ден да имам възможност да те заведа там.

Той отново замлъкна. Калан предположи, че са го налегнали тежки мисли. Колкото и да им се искаше, все не можеха да се откъснат от отговорностите си. Армиите се нуждаеха от заповеди. Официалните лица и дипломатите нетърпеливо чакаха аудиенция с Майката Изповедник или Господаря Рал.

Калан бе наясно, че не всички ще приемат с желание каузата на свободата. За някои тиранията бе по-привлекателна.

Император Джаганг и неговият Орден нямаше да се поколебаят да ги вземат под своя власт.

— Някой ден, Ричард — промълви тя, докато пръстът й галеше тъмния камък, увесен на изящна златна верижка на врата й.

Вещицата Шота се бе появила неочаквано на сватбата им предишната нощ и й бе подарила това колие. Бе казала, че то ще я предпази от зачеване. Вещиците притежаваха таланта да виждат бъдещето, макар че понякога видяното можеше да поеме в неочаквана посока. Шота неведнъж ги бе предупреждавала за катастрофалните последици, до които би могло да доведе появата на тяхно отроче, и се бе зарекла да не допусне мъжка рожба, родена от връзката им, да оживее.

По време на опитите им да открият Храма на ветровете Калан бе започнала да разбира Шота малко по-добре и двете бяха постигнали известно споразумение. Колието бе дар, символизиращ примирието помежду им — друга възможност, заменяща перспективата Шота да унищожи отрочето им. Засега се бяха спогодили.

— Мислиш ли, че Пилето знаеше какво говори?

Калан примигна на слънцето.

— Предполагам. Заоблачава се.

— Имах предвид за кокошката.

Калан се извърна в ръцете му.

— Кокошката! — Тя се намръщи. — Ричард, той каза, че не е кокошка! Мисля, че снощи е попрекалил с празнуването.

Тя не можеше да повярва, че при всичките им грижи Ричард се тревожи за подобно нещо.

Той явно не бе съгласен с нея, но не каза нищо. Над полюшващите се треви надвиснаха мрачни сенки, слънцето изчезна зад трептящите облаци с млечнобели ръбове и зеленикаво сиви сърцевини. Сърдитият вятър миришеше тежко и влажно.

Погледът на Калан бе привлечен от внезапно затрептялото златоткано наметало на Ричард, метнато върху ниските камъни по брега. Ричард я придърпа към себе си. Не в любяща прегръдка.

Нещо се раздвижи във водата.

Бърза нишка светлина.

Може би отражение от люспите на риба. Уж беше там, а всъщност я нямаше — като нещо, мернато с крайчеца на окото. Обърнеш ли се да го погледнеш, вече го няма.

— Какво има? — попита Калан, щом той я притисна още по-силно. — Риба ли беше или нещо друго?

Той стана рязко, вдигайки я след себе си.

— Или нещо друго.

От тялото й се стичаше вода. Леденият вятър за секунди я обгърна. Тя започна напрегнато да се взира в потока. Трепереше.

— Какво друго? Какво става? Какво виждаш?

Очите му шареха напред-назад, оглеждайки водата милиметър по милиметър.

— Не знам. — Той я пусна на брега. — Може да е било просто риба.

Зъбите й тракаха от студ.

— Рибите в тези поточета не са толкова големи, че да могат да те гризнат за пръста. Освен ако не е било хапеща костенурка. Ще ме пуснеш ли обратно във водата. Замръзвам.

Ричард с неохота трябваше да признае, че не вижда нищо. Подаде й ръка и тя се плъзна обратно в потока.

— Може да е било просто сянка, пробягала точно в момента, в който слънцето се е скривало зад облаците.

Калан се потопи до шията, въздишайки облекчено, усетила обгръщащата я топлина на водата. Щом настръхналата й от студа кожа се успокои, очите й се плъзнаха към дъното на потока. Беше бистро, без растителност, каменисто. Нямаше къде да се скрие хапеща костенурка. Макар Ричард да бе казал, че няма нищо, втренченият му във водата поглед опровергаваше думите му.

— Наистина ли мислиш, че не е било риба? Или просто се опитваш да ме уплашиш? — Според нея нямаше никаква причина за притеснение, по-скоро й се струваше, че Ричард е прекалено нащрек. — Едва ли имах предвид точно това, когато си мечтаех за успокояваща баня. Ако мислиш, че нещо не е наред, кажи ми — Внезапно й хрумна друго: — Не беше змия, нали?

Той въздъхна тежко и отметна назад мократа си коса.

— Не виждам нищо. Извинявай.

— Сигурен ли си? Ако трябва, да тръгваме?

Той й се усмихна глуповато.

— Предполагам, че просто малко се смущавам, когато се кисна в поток с голи жени до мен.

Калан го мушна в ребрата.

— И често ли ти се случва, Господарю Рал?

Всъщност не й беше много до шеги и тъкмо се канеше да се гушне в него, когато той скочи на крака. Тя се изправи след него.

— Какво има? Змия ли е?

Ричард я бутна обратно в потока. Тя глътна вода и се закашля, а той се спусна към дрехите им.

— Стой вътре!

Той сграбчи ножа си и го насочи срещу тревата.

— Кара е — стоеше изправен, за да вижда по-добре.

Калан също се взря и мерна червен силует, пробиващ си път през гъстата трева, която се полюшваше в кафяво и зелено. Морещицата препускаше бясно през тревата, прецапвайки плитките поточета.

Ричард метна на Калан одеяло, без да отделя поглед от Кара. Калан видя червения Агиел в ръката й.

Агиелът, носен от Морещица, бе магическо оръжие, действащо само в нейните ръце. Оръжие, причиняващо нечовешка болка. По желание на Морещицата то можеше да бъде дори смъртоносно.

Тъй като Морещиците използваха същите Агнели, с които преди това биваха обучавани, носенето им имаше върху тях същия болезнен ефект — част от парадокса да си източник на болката. Но чувствата на една Морещица никога не личаха на лицето й.

Кара се спря задъхана.

— Стигна ли дотук?

Русата й коса отдясно бе омазана с кръв, която се стичаше и по лицето й. Кокалчетата на ръката й бяха побелели от стискането на Агнела.

— Кой? — попита Ричард. — Никого не сме виждали.

На лицето й бе изписана едва сдържана ярост.

— Джуни!

Ричард я стисна за ръката.

— Какво става?

С опакото на другата си ръка Кара обърса кървав кичур коса от очите си и огледа тревистото поле около тях.

— Не знам. — Тя стисна зъби. — Но го искам. — Морещицата се изтръгна от ръцете на Ричард и се втурна напред, подвиквайки им през рамо: — Облечете се!

Ричард сграбчи Калан за китката и я измъкна от водата. Тя скочи в панталона си и се спусна след Кара, пътьом събирайки каквото хване от дрехите си. Ричард, все още борейки се с панталона, залепващ по мокрите му крака, протегна ръка и я дръпна за гайката на колана, принуждавайки я да спре.

— Ти какво? — попита той, като продължаваше да се мъчи с панталона с една ръка. — Стой зад мен!

Калан се дръпна.

— Ти нямаш меч. Аз съм Майката Изповедник. По-добре ти стой зад мен, Господарю Рал.

Сам човек представляваше малка опасност за един Изповедник. Защита срещу Изповедническата сила не съществуваше. Без меча си Ричард бе по-уязвим от Калан.

Като се изключи опасността от летяща стрела или копие, нищо не можеше да попречи на устремила се към жертвата си Изповедник да употреби силата си. Веднъж извикана, тази магия не би могла да бъде върната обратно или пренасочена.

Тя бе окончателна като смъртта. В известен смисъл бе самата смърт.

Човек, докоснат от Изповедническата сила, изгубваше завинаги самоличността си. Ставаше роб на Изповедника.

За разлика от Ричард, Калан знаеше как да използва магията си. Фактът, че именно тя бе провъзгласена за Майката Изповедник, доказваше, че е наистина веща в това си умение.

Ричард изсумтя недоволно и се спусна след нея, стискайки в ръка широкия си колан с увесени на него кожени кесийки. Настигна я и повдигна ризата й, за да й помогне да пъхне ръката си в ръкава. Самият той бе гол до кръста. Закопча колана си. Единственото друго, което носеше със себе си, бе ножът.

Прецапаха през лабиринт от плитки поточета и се спуснаха през тревата, следвайки проблясъците на червената кожена униформа. Калан залитна в едно поточе, но успя да се задържи на крака. Ръката на Ричард на гърба й я подкрепи. Тя знаеше, че не е добра идея да тичат презглава, боси, по непознат терен, но кръвта по лицето на Кара не й позволяваше да намали темпото. Кара бе повече от техен защитник — бе техен приятел.

Прекосиха няколко дълбоки до глезените ручейчета и внезапно се врязаха в тревиста област. Прекалено късно, за да може да промени курса си, Калан видя пред себе си вода и се опита да я прескочи. Ръката на Ричард я подхвана за пореден път.

Докато препускаха през тревата покрай потоците, тя мерна един от ловците да се приближава отляво. Не беше Джуни.

В мига, в който установи, че Ричард не е до нея, го чу да изсвирва. Спря на хлъзгавата трева, подпирайки се с ръка, за да не падне.

Недалеч назад, Ричард се бе надвесил над един поток. Постави два пръста между устните си и изсвири отново, по-продължително, по-силно, по-пронизително — режещ звук, който разцепи тишината, обгръщаща тревистите полета. Калан видя как Кара и другият ловец, чули изсвирването, се обръщат и се спускат към тях.

Поемайки си жадно въздух, тя се върна при Ричард. Той бе застанал на едно коляно във водата, надвесен напред, с ръка, отпусната на другото коляно.

В потока по лице лежеше Джуни. Водата не покриваше дори главата му.

Калан се отпусна край Ричард, отметна мократа коса от очите си и все още задъхана, проследи с поглед как Ричард изважда мъжа от водата. Самата тя не го бе забелязала на минаване. Защитната окраска от кал и трева си бе свършила работата. Поне спрямо Калан. Ричард повдигна ловеца за раменете и го извади от ледената вода. Джуни изглеждаше мъничък и лек. Движенията на Ричард бяха бавни, без припряност. Той внимателно постави тялото на тревата до потока. Калан не видя никакви рани или кръв. Нямаше счупени крайници. Макар да не бе сто процента сигурна, вратът му като че ли също си бе на мястото.

Макар и мъртъв, в погледа на Джуни имаше нещо странно, някакъв силен копнеж, очите му искряха като стъклени.

Кара дотича и се спусна към мъжа, спирайки се едва след като видя безжизнения му поглед.

От тревата изскочи другият ловец, запъхтян като Кара. В юмрука си стискаше лък. Пръстите му обгръщаха колчана със стрелите. В другия му юмрук имаше нож, а палецът и показалецът му държаха стрела, готова да бъде поставена на тетивата.

Джуни не бе въоръжен.

— Какво е станало? — попита ловецът, докато очите му оглеждаха равнината за следа от заплаха.

Калан поклати глава.

— Сигурно е паднал и си е ударил главата.

— А с нея? — попита ловецът, сочейки към Кара.

— Нищо не знаем за момента — отвърна Калан, докато Ричард затваряше очите на Джуни. — Току-що го открихме.

— Май е минало известно време, откакто е тук — каза Кара на Ричард.

Калан я дръпна за униформата и тя се отпусна назад на пети. Калан раздели русата й коса и огледа раната. Не изглеждаше сериозна.

— Какво стана, Кара?

— Лошо ли си ранена? — попита в същия миг Ричард.

Кара махна с ръка на въпроса му, но не се възпротиви, когато Калан се опита да промие мястото със студена вода. Ричард откъсна стрък трева. Потопи го във водата и го подаде на Калан.

— Вземи.

Яростта бе изчезнала от лицето на Кара. Сега изглеждаше мрачно.

— Добре съм.

Калан не беше толкова сигурна. Нещо явно не бе наред. Притисна мократа трева до челото на Морещицата, преди да изтрие кръвта. Кара изтърпя послушно процедурата.

— Е, какво стана?

— Не знам — отвърна Кара. — Тъкмо бях тръгнала да го проверя, когато го видях да се задава насреща ми. Вървеше приведен, сякаш взрян в нещо. Повиках го. Попитах го къде са му оръжията — със знаци. Направих движение, сякаш стрелям с лък — както той бе направил в селото. — Кара невярващо поклати глава. — Не ми обърна никакво внимание. Продължи да се взира във водата. Реших, че е напуснал поста си само за да проследи някаква си глупава риба. Самата аз обаче не можах да видя нищо.

Изведнъж той се хвърли напред, сякаш рибата се бе стрелнала в друга посока. — Лицето на Кара пламна. — Оглеждах местността. Движението му ме свари неподготвена и краката се изплъзнаха изпод тялото ми. Ударих си главата в един камък. Не знам колко време е минало, докато дойда на себе си. Не биваше да му се доверявам.

— Не си права — прекъсна я Ричард. — Не знаем какво е преследвал.

След миг към тях се приближиха и останалите ловци. Калан вдигна ръка, за да прекъсне пороя от въпроси. Щом всички млъкнаха, тя преведе обяснението на Кара за случилото се. Те слушаха изумени. Джуни бе ловец от хората на Чандален — хората на Чандален не изоставяха задълженията си на стражи, за да тръгнат да ловят риба.

— Съжалявам, Гоподарю Рал — прошепна Кара. — Не мога да повярвам, че ме изненада така. Заради някаква си глупава риба!

Ричард притеснено отпусна ръка на рамото й.

— Просто се радвам, че всичко е свършило, Кара. Може би ще е по-добре да си полегнеш. Не изглеждаш много добре.

— Стомахът ми се бунтува, но иначе нищо ми няма. Трябва ми минутка да си отдъхна и всичко ще е наред.

— Как е умрял Джуни?

— Тичал е и сигурно се е подхлъзнал и е паднал — предположи Калан. — Аз самата едва не го направих. Трябва да си е ударил главата, също като теб, и да е изгубил съзнание. За нещастие точно тогава е бил във водата по лице. Удавил се е.

Калан започна да превежда думите си на ловците, но Ричард я прекъсна:

— Не мисля.

Тя го погледна.

— Така трябва да е станало.

— Погледни му коленете. Не са ожулени. Нито пък лактите или дланите му — Ричард обърна главата на Джуни. — Няма никакви следи от кръв, никакви белези. Ако е паднал и е загубил съзнание, тогава защо няма поне цицина на главата? Единственото място, където калта е измита от лицето му, е на носа и брадичката — от водата, докато главата му е била в потока.

— Значи не мислиш, че се е удавил? — попита Калан.

— Не съм казвал такова нещо. Но не виждам доказателства, че е паднал — Ричард огледа още веднъж тялото. — Прилича на удавяне. Аз бих предположил същото. Въпросът е защо?

Калан отстъпи назад, освобождавайки място на ловците, които искаха да коленичат край умрелия си другар и да го докоснат в знак на съчувствие и мъка.

Тревистите полета изведнъж се превърнаха в ужасно самотно място.

Кара притисна стръка влажна трева отстрани на челото си.

— А дори да приемем, че е напуснал поста си, за да гони някаква риба — което не ми се вярва, — защо ще оставя оръжията си? И как е възможно човек да се удави в педя вода, при положение, че не е паднал и не си е ударил главата?

Ловците ридаеха тихо, галейки Джуни по лицето. Ръката на Ричард съчувствено се присъедини към техните.

— Това, което ме интересува, е какво е преследвал. Какво е предизвикало този поглед в очите му.