Тери Гудкайнд
Душата на огъня (55)

ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

КАЛАН СЕ НАДВЕСИ НАД РИЧАРД, седнал на малката масичка, и започна да го мачка по гърба.

— Нещо ново? — попита тя.

Той отметна косата от челото си.

— Още не мога да кажа със сигурност. — Чукна с пръст кадифения свитък. — Но има нещо тук. Съдържа по-специфична информация от повечето Андериански писания в библиотеката на имението.

Калан се усмихна.

— Надявам се. Ще си отдъхна малко, докато прегледаш останалите.

Без да вдига глава от свитъка, той измърмори нещо одобрително.

Бяха прекарали цели два дни в библиотеката на имението, преглеждайки всичко, свързано с името на Джоузеф Андер. Предимно неща, писани от него за него, и прозрения, касаещи човешката природа, които е смятал за неразкрити допреди. Този човек стигаше далеч в твърденията си, че наблюденията му върху хода на човешката история са далеч по-верни от всичко, писано преди него.

Доста страници бяха прочетени с високо вдигнати вежди. Беше нещо подобно на гръмките фрази на нахакан юноша, който си мисли, че знае всичко, и не може да проумее собственото си невежество. На човек не му оставаше друго, освен да седи и да чете безмълвно думите, в невъзможност да поправи някои от най-гръмките изявления, които всеки възрастен отдавна би трябвало да е надраснал.

Джоузеф Андер вярваше, че е открил идеалното място, където би могъл да управлява хората, осигурявайки им идеалния живот, без външни сили да могат да разстроят неговото „балансирано общество“, както го наричаше. Обясняваше, че разбира, че вече не се нуждае от подкрепата и съвета на външни хора — имайки предвид магьосниците от Кулата в Ейдиндрил, помисли си Ричард — и че е започнал да разбира, че подобна външна намеса е във висша степен вредна, тъй като разваля членовете на неговото колективно общество със злото на егоистичните интереси.

Джоузеф Андер никъде, по никакъв повод не споменаваше друго име освен своето собствено. За хората винаги говореше с „един мъж“ или „една жена“, или пък казваше „народът“ построи, пося, пожъна или възвеличи.

Джоузеф Андер явно бе открил идеалното място за себе си: страна, в която силата му надвишава силата на всички останали и където хората го боготворят. Ричард подозираше, че Джоузеф Андер бърка страха с обожанието. Във всеки случай ситуацията му помагаше да се установи като почитан и обичан лидер — един вид действащ Крал — с неограничена власт над едно общество, в което никому другиму не се позволяваше да проявява индивидуализъм или да претендира за по-високо място.

Джоузеф Андер вярваше, че е създал блажена страна, в която е изкоренено всяко страдание, алчност и завист, в която сътрудничеството е заменило съперничеството. Прочистването на културата — публичните екзекуции — поддържаха баланса на колективното му общество. Той го наричаше „да изтръгнеш плявата“.

Джоузеф Андер бе чиста проба тиранин. Хората или се научаваха да вярват в него и да живеят по законите му, или умираха.

Ричард стисна Калан за ръката, преди тя да се отдалечи. Малката сграда не позволяваше вътре да влязат и другите. Побираше само малката масичка и стола на Джоузеф Андер, който, за ужас на стареца, поставен да пази безценното наследство, Ричард бе окупирал. Старецът нямаше смелостта да откаже на високопоставения гост.

Ричард бе пожелал да седне именно в този стол, за да може по-добре да усети що за човек е бил притежателят му. Калан си каза, че е добила достатъчно представа за този тоталитарен деспот.

На известно разстояние по пътеката се бяха насъбрали жители на Уестбрук. Те проследиха със страхопочитание жеста на Калан, с който тя ги поздрави. Мнозина се свлякоха на колене само защото тя бе погледнала към тях.

Войниците вече бяха разпространили новината за предстоящото гласуване — не само тук, но и на много други места. Сега, когато Калан и Ричард бяха тук, местните се надяваха да чуят лично от тях подробности около присъединяването им към Д’Харанската империя и Средната земя. За тези хора Средната земя, макар да бяха част от нея, бе далечно и непонятно място. Те живееха своя си живот в малката си родина и до тях достигаха по-скоро слухове, отколкото реална информация за света навън.

Д’Харанските войници деликатно държаха хората настрани, докато Ричард разглеждаше реликвите, останали от обожествявания патрон на родината им. Майсторите на острието от Бака Тау Мана се бяха подредили зад войниците. Ричард бе заръчал на войниците да се държат приятелски и „мило“.

Калан се запъти надолу по пътеката и забеляза Ду Чайлу да си почива на една пейка, направена от разрязан на две дънер, под огромен кедър. Калан бе започнала да уважава твърдостта и решителността на духовната майка на Бака Тау Мана. Настояването й да дойде с тях явно наистина бе продиктувано единствено от желание да помогне на Ричард — нейния „съпруг“, Кахарин на народа й. Особено от деня, в който Ду Чайлу помогна на Ричард след падането от коня, Калан започна да изпитва уважение към нея.

Макар Ду Чайлу на няколко пъти да бе казвала пред Ричард, че като негова съпруга е на разположение винаги щом я пожелае, всъщност не бе предприемала никакви реални действия, за да се облагодетелства. Калан започваше да си мисли, че това просто е вид учтивост от страна на Ду Чайлу. Явно тя бе напълно удовлетворена да служи и да се подчинява на съпруга си във всичко и всячески, но предлагаше услугите си по-скоро от чувство за дълг, отколкото от желание да задоволи някакви лични потребности.

Ду Чайлу боготвореше онова, което Ричард представляваше. Не самия Ричард като такъв. Макар това да не успокояваше особено него, Калан го намираше за достатъчно утешително.

Докато нещата стояха по този начин, Ду Чайлу и Калан се намираха в положение на негласно примирие. Въпреки всичко Калан не вярваше изцяло на другата жена — не и докато Ричард не престанеше да бъде обект на нейното внимание — независимо дали от чувство за дълг или поради други причини.

От своя страна Ду Чайлу гледаше на Калан, в ролята й на водач на своя народ, заради магията й, а и като жена на Ричард, не като на висшестояща, а като на равна. Калан се срамуваше да признае пред себе си, че това я дразни повече от всичко друго.

— Имаш ли нещо против да поседна при теб?

Ду Чайлу се облегна назад и се протегна, отпускайки рамене върху дървото. Посочи празното място до себе си, за да я покани. Калан приглади бялата си Изповедническа рокля зад коленете и седна!

Настанили се някак встрани от централната пътека, двете бяха невидими за случайни минувачи. Мястото бе отделено и закътано, по-подходящо за среща на влюбени, отколкото на двете съпруги на един и същи мъж.

— Добре ли си, Ду Чайлу, изглеждаш малко изтощена?

Ду Чайлу леко се стресна от тази проява на загриженост от страна на Калан. След малко се усмихна, разбрала причината. Взе ръката на Калан и я положи върху твърдия си, изпъкнал корем, притисна я към него, хващайки дланта й с две ръце. Бременността й бе доста напреднала.

Калан усети движението на живота в утробата на Ду Чайлу. Усети как детето мърда. Ду Чайлу се усмихна гордо. Калан дръпна ръката си. Отпусна ръце в скута си. Загледа се в събиращите се облаци. Не биваше да става така. Винаги си бе мислила, че ще е нещо радостно.

— Не ти ли харесва?

— Моля? Напротив, прекрасно е.

Пръстите на Ду Чайлу подхванаха брадичката на Калан и извърнаха лицето й встрани.

— Калан, ти плачеш?

— Не. Няма нищо.

— Нещастна си, защото нямаш дете?

— Не, Ду Чайлу, не е това, не съм нещастна.

— Тогава си нещастна, защото аз имам дете, а ти нямаш?

Калан стисна зъби, за да не изгуби контрол над себе си.

— Не бива да си нещастна, Калан. И ти ще имаш дете. Един ден. И това ще стане.

— Ду Чайлу, бременна съм.

Ду Чайлу вдигна ръка към тила си и изпъна врат.

— Наистина ли? Изненадана съм. Джиаан не ми е докладвал двамата с нашия съпруг да сте били заедно в този смисъл.

Калан бе изумена да узнае, че Ду Чайлу получава подобна информация. В известен смисъл тя се радваше, че не е имало нищо за докладване, но отчасти й се искаше да е имало — просто от желание да поддържа съревнованието като съпруга.

— Съпругът ни сигурно е много щастлив. Той явно обича децата. Ще бъде добър…

— Ричард не знае. Трябва да ми обещаеш, Ду Чайлу, че няма да му кажеш.

Жената се намръщи.

— Защо да обещавам такова нещо?

Калан се наведе към нея.

— Защото аз съм тази, която убеди Ричард да те вземем с нас. Защото пак аз ти разреших да останеш, дори след като войниците ни се присъединиха към нас. Ти обеща на Ричард, че ще си тръгнеш, когато дойде подкреплението, но след това пожела да останеш и аз го накарах да ти позволи. Не си ли спомняш?

Ду Чайлу сви рамене.

— Щом така искаш, няма да му кажа. Все едно, можеш да запазиш тайната си и да го изненадаш, когато решиш. — Тя се усмихна на Калан. — Жените на Кахарин трябва да се поддържат.

— Благодаря ти — прошепна Калан.

— И кога?

— В първата ни брачна нощ. Когато бяхме в селото на Калните, точно преди да те срещнем.

— А, ето защо не съм чула.

Калан пропусна репликата й покрай себе си.

— Но защо не искаш Ричард да знае? Той ще се зарадва.

Калан поклати глава.

— Не, няма. Това ще ни създаде проблеми. — Калан повдигна верижката с камъка на врата си. — Това ни е подарък от една вещица. Предназначено е да пречи на зачеването. Засега. Дълга история, но поне за момента не бива да имаме дете, защото ще се забъркаме в голяма каша.

— Ами тогава как така е станало?

— Заради Хармониите. Магията отслабна. Но преди да го разберем. Ами, с две думи, не знаехме, че магията на верижката няма да действа в първата ни брачна нощ. Магията трябваше да ни попречи да заченем дете, но се оказа, че не действа. Това не биваше да се случва.

Калан трябваше да захапе вътрешната страна на бузата си, за да задържи сълзите си.

— Въпреки всичко Ричард ще се зарадва — опита се да я успокои Ду Чайлу.

Калан поклати глава.

— Ти не разбираш. Ако се разчуе, животът на това дете ще се окаже в голяма опасност. Вещицата се закле да го убие, но не само това — аз я познавам, знам, че за да предотврати по-нататъшни проблеми от този род, тя ще реши да убие мен или Ричард.

Ду Чайлу се замисли.

— Е, скоро ще стане това глупаво гласуване, където хората ще му кажат нещо отдавна известно — че той е Кахарин. След това всичко ще се оправи. Ти ще можеш да се скриеш някъде и да си родиш детето. — Ду Чайлу постави ръка на рамото на Калан. — Ще дойдеш с мен при Бака Тау Мана. Ще те защитаваме, докато родиш детето на Кахарин. Ще защитаваме и теб, и детето ти.

Калан си пое дълбоко въздух, за да не се разплаче.

— Благодаря ти, Ду Чайлу. Ти си наистина много мила. Но това няма да помогне. Трябва да се отърва от детето. Намери някоя лечителка или акушерка. Трябва да махна детето, преди да е станало твърде късно.

Ду Чайлу отново взе ръката на Калан и я допря до корема си. Калан стисна очи и усети как детето помръдва под дланта й.

— Не можеш да сториш това с живота вътре в теб, Калан. Не и с живота, дошъл като плод на любовта ти. Не бива да го правиш. Това само ще влоши нещата.

Ричард излезе от малката постройка със свитъка в ръка.

— Калан? — извика.

Тя го виждаше през една пролука в дърветата, но той не можеше да забележи пейката, на която бяха седнали Двете с Ду Чайлу.

Калан се обърна към другата жена:

— Даде ми дума да пазиш тайната ми.

Ду Чайлу се усмихна и докосна лицето на Калан така, както една баба би погалила внучето си. Калан усети, че я докосва ръката не на Ду Чайлу, първата жена на Ричард, а на Ду Чайлу, духовната майка на Бака Тау Мана.

Калан се изправи, като в същото време сложи Изповедническата маска на лицето си. Ричард я мерна и се запъти към нея.

Погледът му се стрелкаше ту към нея, ту към Ду Чайлу. Най-сетне преглътна объркването си и й показа свитъка:

— Знаех си, че има нещо, свързано с думата „уча“.

— Моля? — попита Калан.

— Домини дирч. Виж — той посочи с пръст нещо в свитъка. — Джоузеф Андер пише, че не се страхува от на падение от завистливи колеги, защото е — Ричард проследи с пръст думите, които четеше — предпазван от демоните.

Калан нямаше ни най-малка представа за какво говори той.

— И това е важно, защото?

Ричард отново се бе вглъбил в свитъка.

— Моля? А, да. Ами когато за пръв път ми спомена името Домини дирч, си помислих, че е на високо Д’Харански, но не можех да се сетя какво значи. Представлява една от онези многопластови фрази, за които съм ти разказвал.

Както и да е, „Домини“ е дума, свързана с учене, обучение, възпитание или, което е по-важно, контролиране. Сега, когато открих другата част, преводът на фразата ми хрумна изведнъж в главата. „Домини дирч“ означава „Обучаване на демоните“.

Калан можа само да го погледне с широко отворени очи.

— Но какво означава това?

Ричард разпери ръце.

— Не знам, но нещата се наместват, сигурен съм.

— Ами добре — съгласи се Калан.

Той я изгледа смръщено.

— Какво има? Лицето ти. Не знам, изглежда някак смешно.

— Е, благодаря.

Той се изчерви.

— Не исках да кажа, че изглежда лошо.

Калан махна с ръка.

— Не се притеснявай, няма нищо. Просто съм уморена. Целият този път и многобройните срещи с хора ме изтощиха.

— Познато ли ти е място, наречено Пещите?

— Пещите — Калан смръщи замислено чело. — Да, спомням си го. Всъщност се намира недалеч оттук. Малко нагоре, в посока долината Нарийф?

— Колко близо?

Калан сви рамене.

— Може би на няколко часа разстояние. Ако е важно, можем да сме там до късния следобед.

— В тези свитъци Андер говори доста за мястото. Споменава го доста неясно във връзка с демоните — Домини дирч. Именно от този пасаж ми светна значението на фразата. — Ричард плъзна поглед по пътеката към насъбралото се множество. — След като поговорим с онези хора, би ми се искало да отидем да огледаме.

Калан го хвана за ръката.

— Мястото е много красиво. Нямам нищо против да отида отново там. А сега да вървим да кажем на тези хора защо искаме да дадат гласа си в наша подкрепа.

Изпълнените с очакване лица бяха предимно на Хакенци. Повечето работеха из близките ферми в околностите на малкото градче Уестбрук. Както мнозинството от хората, които бяха срещнали при пътуването си из Андерия, тези тук също бяха угрижени и притеснени. Всички знаеха, че промяна неизбежно ще има. За повечето всяка промяна означаваше опасност.

Вместо да ги поздрави хладно, Ричард се смеси с тях, попита за имената им, усмихна се на малчуганите, ощипа по бузките най-малките. И тъй като това бе истинският Ричард, без преструвки и преднамереност, само след броени минути около него екна детски смях. Майките му се усмихваха, докато ръката му галеше главичките на чедата им — независимо дали бяха червенокоси или тъмнокоси. Тревожните бръчки на лицата на бащите също се отпуснаха.

— Добри хора от Андерия — започна Ричард, както си стоеше между тях, — двамата с Майката Изповедник дойдохме да поговорим с вас не като властници, а като ваши смирени защитници. Не сме дошли да ви налагаме заповеди, а да ви помогнем да разберете избора, който лежи пред всеки от вас, и възможността да изберете сами своето бъдеще.

Той отвори ръка встрани и Калан внимателно се плъзна сред тълпата от усмихнати физиономии, за да застане до него. Беше й минало през ума, че децата може би ще се стреснат от огромен мъжага като Ричард, целия в черно и златисто — облекло, което определено му придаваше застрашителен вид. Но напротив — те се притискаха към него, сякаш бе техният обичан чичо.

По-скоро ги плашеше бялата рокля на Майката Изповедник — тъй като те, както и всички останали обитатели на Средната земя, още от малки биваха предупреждавани за силата и възможностите на Майката Изповедник. Те заотстъпваха пред нея, стараейки се всячески да не се докосват до бялата й рокля, и в същото, време не им се откъсваше от Ричард. Калан би дала всичко на света, за да се притискат и до нея така, както обгръщаха Ричард, но ги разбираше. Бе разполагала с всеки ден от живота си, за да мисли над това.

— Двамата с Майката Изповедник се оженихме, защото се обичаме. Освен това обичаме народите на Средната земя и Д’Хара. Също както искахме да свържем себе си чрез този брак, за да можем занапред да живеем заедно, искаме и народът на Андерия да се присъедини към нас и другите народи в Средната земя, за да тръгнем заедно към едно истинско и сигурно бъдеще, което ще може да осигури на нас и на децата ни по-добър живот.

Откъм Стария свят към нас нахлува тиранията. Императорският орден ще ви пороби. Те няма да ви предложат друг избор, освен да им се подчините или да умрете. Единствено ако решите да се присъедините към нас, ще имате шанса да оцелеете.

Двамата с Майката Изповедник вярваме, че ако обединим народите в Средната земя и Д’Хара, всички заедно ще успеем да отстоим свободата си, да прогоним заплахата, надвиснала над домовете и сигурността ни и над бъдещето на нашите деца.

Ако решим смирено да се подчиним на тиранията, никога няма да получим възможност да изпробваме крилата си. Духовете ни никога повече няма да се понесат гордо на ветровете на надеждата. Никой няма да има възможността да осигури безопасност и спокоен живот на семейството си, да мечтае за по-хубав живот на децата си — живот, изпълнен с надежда.

Калан слушаше, както бе правила седмици наред, думите на Ричард, извиращи от сърцето му. Той обясняваше на хората какво би означавало това да се присъединят към тях в името на свободата.

Отначало всички бяха напрегнати и стояха нащрек. Не след дълго непринудеността и искреността на Ричард успяха да разчупят леда и резервираността. Той ги накара да се засмеят, след това почти извика сълзи в очите им, докосвайки се до най-съкровените им желания за свобода, разкривайки им великата сила на това децата им да имат възможност да се учат, да четат. Отначало думите му изнервиха хората, но само докато той не им изложи нещата с прости и разбираеми слова. Обясни им практическата полза от това да можеш да четеш и пишеш — писмо, написано до родител, живеещ на друго място, или до дете, тръгнало да търси късмета си по света. Помогна им да разберат ценността на познанието и как то може да направи живота им по-добър, използвайки понятия, които те можеха да разберат — възможности за по-добра работа или за постигане на повече в онова, което вече работят.

— Но Императорският орден няма да ви позволи да се учите, защото познанието е опасно за тираните. За онези, които искат да ви поробят, познанието трябва да бъде изкоренявано, защото хората, които разбират, са хора, които могат да се изправят срещу неправдите на управляващите.

Аз ще дам възможност на всеки да се учи, за да може всеки сам да решава какво иска за себе си. В това е разликата — аз искам от вас да се учите, да се справяте по-добре, да се борите за постигане на целите си. Императорският орден няма да ви даде подобни възможности. Той ще се опита да ви диктува как да живеете.

Всички заедно ще живеем в една страна, с едни и същи закони, които ще осигуряват безопасността и спокойствието на всички нас. В тази страна никой човек, независимо дали е магистрат, министър или император, няма да стои над закона. Само когато всички се кланят пред един и същ закон, свободата е за всички.

Заех се с това не от желание да управлявам, а за да защитавам принципите на свободата. Собственият ми баща, Мрачният Рал, беше диктатор, който управляваше чрез беззакония, мъчения и убийства. Дори той няма да може да стои над закона, по който се надявам всички да живеем. Отнех властта от него, за да не може той да продължава да унижава и потиска хората. Аз ръководя свободни личности, а не роби.

Нямам намерение да ви казвам как да живеете, вместо това искам всеки от вас да получи спокойствието и безопасността, от която се нуждае, за да живее така, както му харесва. Не желая нищо повече за себе си и Майката Изповедник, моята съпруга, от това семейството ни да живее в мир и сигурност, без да се налага да се впускам в коварните коридори на властта.

Моля ви да отбележите гласа си с кръгче и да се присъедините към нас за ваше добро, за доброто на онези, които ще се родят след вас.

Далтон опря рамо на стената на сградата и се заслуша, скръстил ръце. Директор Превот от Кабинета за културно приятелство говореше от високия балкон пред многобройната тълпа, насъбрала се на един от градските площади.

Тълпата, състояща се предимно от Хакенци, бе дошла да се информира за предстоящите събития. Из града се носеха слухове. Хората бяха изплашени. Бяха дошли не за да видят дали може да се избегне хаосът, а най-вече, за да преценят сами дали има причина да се доверяват на слуховете.

Далтон беше загрижен за ситуацията.

— Искате ли да страдате за сметка на малцината възнаградени? — провикна се Директор Превот към тълпата.

В отговор получи едно колективно „Не“.

— Искате ли да работите до смъртно изтощение, докато малцината Д’Харанци забогатяват на ваш гръб?

Тълпата отново се провикна:

— Не!

— Нима трябва да прекратим благородните си начинания за издигане на всички Хакенци над собствената им порочна същност само защото такова е желанието на този човек? Нима ще допуснем нашите сънародници да изпитат отново бича на измамното образование?

Тълпата изрази шумно съгласието си с Директор Превот, някои размахваха каскети, както им бе заповядал Далтон. В тълпата имаше поне петдесет от неговите куриери, облечени в старите си дрехи. Всички те даваха всичко от себе си, за да ескалират емоционалния градус на тълпата, дошла да чуе думите на Директор Превот.

Разбира се, имаше такива, които най-чистосърдечно се бяха поддали на магията на словото, но повечето само наблюдаваха мълчаливо, преценявайки дали това, което чуват, може да промени живота им. Повечето поставяха нещата на кантар — от една страна техния живот, от друга — предстоящите събития. Повечето бяха доволни от сегашното си положение и щяха да се разтревожат само ако събитията на другата везна на кантара заплашваха да го наклонят в своя полза, променяйки ритъма им на живот.

Далтон не бе доволен. Тези хора, макар да се съгласяваха с оратора, не успяваха да прозрат, че събитията ще променят из основи живота им.

Далтон знаеше, че пред тях стои проблем.

Посланието му бе пуснато в действие, но не намираше благодатна почва, за да покълне.

— Говори добре — каза Тереза.

Далтон я прегърна през раменете.

— Да, наистина.

— Мисля, че е прав. Бедните Хакенци само ще пострадат, ако не продължаваме да се грижим за тях. Те не са готови да се изправят сами срещу жестокостта на живота.

Далтон плъзна поглед по онези хора от тълпата, които стояха като истукани и слушаха с каменни лица емоционалната реч на Директора.

— Да, скъпа, права си. Трябва да направим още за доброто на тези хора.

В този миг Далтон осъзна какво му липсва и какво трябва да се направи.