Тери Гудкайнд
Душата на огъня (35)

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

РИЧАРД СЕ МЪЧЕШЕ ДА ОСМИСЛИ всичко чуто от Калан, както и онова, което Хармониите му бяха казали по своя брутален начин. Стоеше неподвижен, с поглед, взрян в посоката, в която се намираше Ейдиндрил. Научаването на части от историята на Андерия само го убеди в правилността на решението му.

— Знаех, че се движим в грешна посока — най-сетне отрони той.

Калан изгледа смръщено пустите поля на североизток, накъдето гледаше той.

— Какво искаш да кажеш?

— Зед някога все ми казваше, че ако пътят е прекалено лесен, то най-вероятно си сбъркал посоката.

— Ричард, всички преминахме през това — с отчаяна настойчивост в гласа промълви Калан и отметна развян от вятъра кичур коса. — Трябва да се върнем в Ейдиндрил. Сега повече от всякога трябва да го разбереш.

— Майката Изповедник има право — обади се Кара, върнала се от Ду Чайлу, за да я остави да почива. Ричард забеляза, че кокалчетата на Морещицата са побелели от яростното стискане на Агнела й. — Тези Хармонии трябва да бъдат прогонени. Трябва да помогнем на Зед да оправи състоянието на магията.

— О, нима? Не можеш да си представиш, Кара, колко съм щастлив, че изведнъж се превърна в такъв ревностен почитател на магията. — Ричард се извърна и погледна към багажа им. — Аз отивам в Андерия.

— Ричард, ами ако в Ейдиндрил оставяме недокосната магия, в която се крие разрешението на проблема с Хармониите?

— Аз съм Търсач, не си ли спомняш? — Ричард бе благодарен на Калан за съвета и високо ценеше мнението й, но вече я бе изслушал, бе претеглил възможностите и търпението му бе към своя край. Беше време да се действа. — Остави ме да си върша работата.

— Ричард, това е…

— Веднъж ти даде клетва пред Зед — закле се, че ще защитаваш с живота си Търсача. Тогава смяташе това за изключително важно. Не искам да ми предлагаш живота си, а само разбирането си, че върша онова, което трябва.

Калан въздъхна, опитвайки се да бъде толерантна и спокойна с него дори когато той почти не я слушаше.

— Зед ни закле да свършим това вместо него, за да може той да спре разпадането на магията. — Тя го дръпна за ръкава, за да го накара да я слуша. — Не можем всички изведнъж да се втурнем към Андерия.

— Права си.

Калан се намръщи подозрително.

— Добре.

— Няма да ходим всички в Андерия. — Ричард метна одеялото им и го вдигна от земята. — Както сама каза, Ейдиндрил също е важен.

Калан го сграбчи за предницата на ризата и го извърна към себе си.

— О, не, няма да го направиш. — — Тя размаха пръст пред лицето му. — Няма да го направиш. Ние сме женени. Преминахме през толкова много неща заедно. Няма да се разделим точно сега. Не и сега. И със сигурност не защото съм ти ядосана, задето си забравил да кажеш на Зед за първата си жена. Няма да стане, Ричард, чуваш ли ме?

— Калан, това няма нищо общо с…

Зелените й очи заблестяха, тя го разтърси за ризата.

— Няма да стане! Не и след всичко, през което преминахме, за да сме заедно.

Той хвърли поглед към Кара, която стоеше наблизо.

— Достатъчно е само един от нас да се върне в Ейдиндрил. — Той хвана ръката й и я стисна успокоително, преди тя да е успяла да каже още нещо. — Ние с теб отиваме в Андерия.

Калан смръщи чело.

— Но след като и двамата — Тя изведнъж погледна към Кара.

В очите на Морещицата се надигна паника.

— Какво сте ме зяпнали и двамата?

Ричард я прегърна през рамо. Това явно не й хареса особено, така че той си махна ръката.

— Кара, трябва да се върнеш в Ейдиндрил.

— Всички се връщаме в Ейдиндрил.

— Не, ние с Калан се налага да тръгнем за Андерия. Те разполагат с Домини дирч. Имат армия. Трябва да ги убедим да се присъединят към нас и да ги подготвим за идването на Ордена. Освен това трябва да потърся дали при тях няма нещо, което може да ни е от помощ за прогонването на Хармониите. Оттук сме доста по-близо до Андерия, отколкото щяхме да сме, ако бяхме стигнали в Ейдиндрил. Не мога да пропусна тази възможност. Може да стане така, че хем да намерим разрешение на проблема с Хармониите, хем да убедим Андерия да капитулира пред нас и да използваме Домини дирч да спре и дори да унищожи армията на Джаганг. Залогът е твърде висок, за да оставим подобна възможност да ни се изплъзне между пръстите. Много е важно, Кара. Сигурен съм, разбираш, Че нямам избор.

— Напротив, имаш. Всички ще отидем в Ейдиндрил. Ти си Господарят Рал. Аз съм Морещица. Трябва да съм с теб и да те защитавам.

— Да не би да искаш да изпратя Калан?

Кара стисна устни, но не отговори.

Калан го хвана за ръката.

— Ричард, както сам каза, ти си Търсач. Имаш нужда от меча си. Без него си уязвим. А той се намира в Ейдиндрил. Също както бутилката със заклинанието и дневника на Коло. Там има и библиотеки с множество книги, в които е възможно да се съдържат отговорите. Трябва да се върнем в Ейдиндрил. Ако беше казал на Зед, сега можеше да не сме в подобна ситуация, но след като така или иначе сме, трябва да изпълним молбата му.

Ричард се изправи и я погледна в очите. Тя скръсти ръце.

— Калан, аз съм Търсачът. И като Търсач съм задължен да правя онова, което смятам за правилно. Признавам, че допуснах грешка, и съжалявам за нея, но не мога да позволя тя да ме отклони от дълга ми такъв, какъвто смятам, че е.

Като Търсач аз отивам в Андерия. Като Майката Изповедник ти трябва да постъпиш така, както ти диктува сърцето и дългът. Разбирам това. Искам да дойдеш с мен, но ако трябва да поемеш по друг път, аз все едно, ще те обичам по същия начин. — Той се наклони към нея. — Избирай.

Все още без да отпуска ръце, Калан го гледаше мълчаливо. Гневът й най-сетне се стопи и тя кимна. Хвърли бърз поглед на Кара.

Явно решила, че двете с Кара са много, за да слушат едновременно думите му, тя му прошепна в ухото:

— Отивам да видя как е Ду Чайлу.

Щом Калан се отдалечи достатъчно, за да не ги чува, Кара заговори:

— Моят дълг е да пазя и защитавам Господаря Рал и няма да…

Ричард вдигна ръка, за да я накара да замълчи:

— Кара, моля те, чуй ме за момент. Ние тримата преминахме заедно през какво ли не. Заедно бяхме на ръба на смъртта. Днес всеки от нас дължи благодарност на другия за живота си, и то не само за едно нещо. За нас с Калан ти си повече от защитник и го знаеш. Калан е твоя сестра по Агиел. Ти си ми приятел. Знам, че и аз за теб съм нещо повече от Господаря Рал, в противен случай сега, когато връзката се разпада, ти не би останала с мен. Ние сме свързани в приятелството си.

— И точно затова не мога да те изоставя. Няма да те изоставя, Господарю Рал. Ще те охранявам, независимо дали ще ми разрешиш или не.

— Какво е усещането да си без Агиел?

Тя не отвърна. Сякаш сама не си вярваше и не знаеше какво да отговори.

— Кара, ще те изненада ли твърдението ми, че без Меча на истината се чувствам по същия начин като теб? Прекарах без него повече време, отколкото ти без Агнела си. И разяждащата болка в стомаха ми не се уталожва. Усещам една непрекъсната, болезнена празнота, сякаш не желая нищо повече от това да усетя онова ужасно оръжие в ръката си. Така ли е и с теб?

Тя кимна.

— Кара, мразя този меч, както съм сигурен, че и ти, някъде дълбоко в себе си, мразиш своя Агиел. Веднъж ти го сложи в краката ми. Помниш ли? Ти, Бердин и Райна? Помолих ви да ми простите, че трябва да ви помоля да задържите оръжието си, за да помогнете в борбата ни.

— Спомням си.

— Най-много на този свят искам никога повече да не се нуждая от този меч. Светът да живее в мир, за да мога да оставя меча в Кулата и никога повече да не го потърся. Но имам нужда от него, Кара. Също както ти имаш нужда от своя Агиел, също както чувстваш празнота без него, както се чувстваш уязвима и безпомощна и изпитваш страх, който се срамуваш да признаеш — така и аз изпитвам същото. Също както се нуждаеш от своя Агиел, защото единственото ти желание е да можеш да ни защитаваш, така и аз се нуждая от меча си, за да защитавам Калан. Ако нещо се случи с нея, защото не съм бил с меча си… Кара, чувствам те много близка, затова трябва да ме разбереш. Ти вече не си просто Морещица, просто наша защитничка. Ти си много повече от това. Важно е да мислиш, а не само да действаш. Ако искаш наистина да си ни от помощ като наш защитник, трябва да си повече от Морещица.

Разчитам на теб да продължиш да бъдеш ключова фигура в тази борба, човек, който разбира. Сега трябва да отидеш до Ейдиндрил вместо мен.

— Няма да изпълня тази заповед.

— Това не е заповед, Кара, а молба.

— Не е честно.

— Това не е игра, Кара. Моля те за помощ. Ти си единственият човек, към когото мога да се обърна.

Тя изгледа смръщено бушуващата в далечината буря и отметна дългата руса плитка на раменете си. Стисна я в юмрук така, както преди стискаше Агнела си. Вятърът развя крайчетата руса коса пред лицето й.

— Щом го искаш, Господарю Рал, ще отида.

Ричард отпусна приятелска ръка на рамото й. Този път тя не се сепна, а прие жеста с готовност.

— Какво трябва да правя там?

— Искам да отидеш и да се върнеш възможно най-бързо. Нужен ми е мечът.

— Ясно.

Щом Калан погледна към тях, Кара й махна с ръка и Калан се затича. Кара изпружи гръб и каза отчетливо:

— Господарят Рал ми нареди да се върна в Ейдиндрил.

— Нареди ти? — попита Калан.

Кара само направи гримаса. Вдигна Агнела си към гърдите на Калан.

— За обикновен горски водач той се е забъркал в голяма каша. Като сестра по Агиел искам да те помоля да се грижиш за него вместо мен, макар да знам, че не е нужно да го казвам.

— Няма да го изпусна от погледа си нито за миг.

— Най-напред трябва да настигнеш армията на генерал Рейбич — намеси се Ричард. — От него можеш да вземеш коне и да продължиш за Ейдиндрил по-бързо. Освен това искам той да знае какво правим. Разкажи му всичко. И на Вирна и Сестрите също. Трябва да знаят всичко, може да се окаже, че разполагат с информация, която да ни се окаже полезна.

Ричард се загледа към хоризонта на югозапад.

— Освен това ще ми е нужен ескорт, ако трябва да проникнем в Андерия и да изискваме капитулацията им.

— Не се тревожи, Господарю Рал, възнамерявам да заповядам на Рейбич да изпрати мъже, които да те пазят. Е, няма да е същото като Морещици, но все ще е от полза.

— Ще имам нужда от внушителен ескорт. Когато влизаме в Андерия, ще е по-добре да имаме сериозен вид, вместо да сме само двамата с Калан, придружавани от някой и друг страж. Особено при положение, че силата на Калан може да се срине всеки момент. Искам хората, при които отиваме, да разберат, че сме там по работа.

— Сега вече започвам да те разбирам — каза Кара.

— Около хиляда войници биха свършили работа — намеси се Калан. — С мечове, пики и копия — най-добрите им. И, разбира се, повече коне. Ще имаме нужда и от куриери. Имаме важни новини за Джаганг и Хармониите, които трябва да разпратим. Трябва да координираме силите си и да държим всички в течение. Армиите ни са разпръснати из различни страни и трябва да ги обединим.

Кара кимна.

— Лично ще се заема с избора на войници за ескорта ви. Рейбич не може да няма елитни части.

— Чудесно. Но не искам бойните му възможности да пострадат, защото съм му отнел най-добрите бойци — каза Ричард. — — Кажи на генерала, че искам освен това да изпрати части да наблюдават пътищата на север от Стария свят, накъдето се беше запътил — просто за всеки случай. Най-важното обаче е основната част на армията му да се върне обратно и да се насочи натам, откъдето е тръгнала.

— Разрешено ли му е да започва нападение при необходимост?

— Не. Не искам да поема никакви рискове срещу Императорския орден из тези полета. Може да му струва доста. Колкото и добри да са хората му, нямат шансове срещу огромна сила като тази на Ордена. Трябва просто да докараме още войници. И което е по-важно, не искам да напада, защото Джаганг не трябва да знае, че армията на Рейбич е по тези места.

Кажи му да се насочи на изток, да следва Джаганг, но да не го приближава и да се придържа към северните части. Да използва колкото се може по-малко съгледвачи — само колкото да може да следи Ордена, не повече. Джаганг не бива да знае, че войската на Рейбич е наоколо. Тези Д’Харански войници ще се окажат единствената преграда между Ордена и Средната земя, ако Джаганг внезапно се насочи на север. Изненадата ще е единственият ни съюзник, докато съумеем да разпратим куриери до подкрепленията. Не искам да рискувам хората на Рейбич, освен ако не се налага неизбежно. Но ако нещата се объркат, той трябва да бъде спирачката.

Ако Андерия капитулира, можем да съюзим двете си армии. Успеем ли да прогоним Хармониите и да вземем Андерианската армия под свое командване, като в допълнение на това привикаме насам още от съюзниците ни, може да успеем да хванем в капан Джаганг, притискайки го до океана. И тогава дори може да се окаже възможно да го насочим право срещу Домини дирч. Това оръжие може да убива, без да се налага да губим живота на наши войници.

— Ами Ейдиндрил? — попита Кара.

— Нали чу, когато Зед обясняваше какво трябва да се направи.

— Да. Върху петата колона вляво, в анклава на Първия магьосник, има бутилка със златна филигранна запушалка. Трябва да бъде счупена с Меча на истината. Двете с Бердин сме идвали с теб в анклава на Първия магьосник. Добре си спомням мястото.

— Добре. Ти би могла да счупиш бутилката с меча не по-зле от мен.

Тя кимна.

— Само първо я свали на земята, както ни каза Зед, вземи меча и удряй.

— Ще го направя — каза Кара.

Ричард прекрасно знаеше, че Кара не би искала да има нищо общо с каквато и да е страна на магията. Спомняше си още и че двете с Бердин с нежелание го последваха в анклава на Първия магьосник. Освен това изникваше въпросът за магическите щитове в Кулата.

— Ако магията в Кулата е отслабнала, няма да ти представлява проблем да се промъкнеш през щитовете. Те също ще са паднали.

— Спомням си ги добре. Ще разбера дали са все още живи и дали мога да ги прекося.

— Разкажи на Бердин всичко, което знаеш за Хармониите. Тя може вече да е намерила ценна информация. Ако не друго, при нея е дневникът на Коло и когато и ти й разкажеш, каквото знаеш, тя ще се ориентира по-добре какво да търси. — Ричард вдигна пръст, за да подсили думите си. С другата си ръка я стисна за рамото. — Но преди Бердин, първо меча и бутилката. Не допускай да стоят уязвими нито миг повече.

Хармониите може да се опитат да те спрат. Не го забравяй. Бъди нащрек и си отваряй очите на четири. Пази се от вода и огън, доколкото ти е възможно. Не приемай нищо на доверие. Може да знаят, че магията в бутилката е насочена срещу тях.

Преди да тръгнеш, ще поговорим с Ду Чайлу, за да видим дали може да ни каже нещо относно начините, по които изкушават човек към смъртта. Ако тя си спомни нещо, то може да се окаже ценно защитно средство срещу Хармониите.

Кара кимна. Дори да е уплашена, не го показа.

— Щом настигна генерал Рейбич, ще препускам като луда към Ейдиндрил. Първо ще отида в Кулата и ще прибера меча, веднага след това ще счупя бутилката. После ще ти донеса меча, Бердин и книгата. Къде ще ви намеря?

— Във Феърфийлд — каза Калан — Най-вероятно с ескорта ни, недалеч от града, близо до имението на Министъра на културата. Ако се наложи да тръгнем нанякъде, ще ти оставим съобщение или хора да те чакат. Ако не успеем да направим и това, ще гледаме поне генерал Рейбич да знае къде сме.

Ричард се поколеба:

— Кара, за да счупиш бутилката, ще трябва да извадиш меча от ножницата.

— Разбира се.

— Но внимавай. Той е магическо оръжие, а Зед смята, че още действа, че магията му няма да е пострадала от Хармониите.

Кара въздъхна, преследвана от черни мисли.

— Какво ще ми направи, като го извадя?

— Не съм сигурен — призна Ричард. — Може би с различните хора реагира различно, в зависимост от тяхна та магия. Аз все още съм Търсачът, но мечът работи за всеки, който го вземе в ръка. Само не знам как ще ти по действа магията му. Но по принцип е оръжие, което използва яростта. Просто внимавай и не забравяй, че ще се опитва да те изкара извън себе си, също както ти си изкарала него. Ще влияе на емоциите ти, особено на гнева ти.

Сините очи на Кара заблестяха.

— Няма да са му нужни много усилия.

Ричард се усмихна.

— Ти все пак внимавай. След като счупиш бутилката, не изваждай меча от ножницата, освен, ако не е въпрос на живот и смърт. Ако убиеш с него…

Гласът му заглъхна и тя го погледна въпросително.

— Ако убия с него какво?

Ричард трябваше да й каже, за да не се впуска тя в опасни приключения.

— Причинява болка.

— Значи е като Агнела.

Той кимна с неохота.

— Може би по-страшно. — Сниши глас, обзет от спомени: — Гневът бива извикан, за да противостои на болката. Ако яростта ти е справедлива, това ще те пази, но, добри духове, въпреки всичко ще ти причинява болка.

— Аз съм Морещица. Приемам болката с радост.

Ричард потупа гърдите си.

— Болката е ето тук, Кара. Едва ли искаш да изпиташ точно такава болка, повярвай ми. По-добре да те боли от Агиела.

Тя му се усмихна тъжно и с разбиране.

— Мечът ти трябва. Ще ти го донеса.

— Благодаря ти, Кара.

— Но няма да ти простя, задето ме принуждаваш да те оставя без закрилата си.

— Няма да е без закрила.

Всички те извърнаха глави. Беше Ду Чайлу. Беше бледа, рошава, но увита в одеялата, вече не трепереше. На лицето й бе изписана мрачна решителност.

Ричард поклати глава.

— Ти ще се върнеш при народа си.

— Ние тръгваме със съпруга ми. Ще защитаваме Кахарин.

Ричард реши да не се хваща за думите й относно съпруга.

— Преди да стигнем Андерия, към нас ще се присъединят войници.

— Те не са майстори на острието. Ние ще заемем мястото на Кара до теб.

Кара се поклони на Ду Чайлу.

— Това е добре. Ще спя по-спокойно, ако знам, че ти и твоите майстори на острието сте край него.

Ричард я изгледа отегчено, после се обърна към Ду Чайлу:

— Сега, когато си по-добре, няма да допусна да излагаш на риск живота си и този на своите хора. Веднъж вече се докосна до смъртта. Трябва да се върнеш при своя народ. Те имат нужда от теб.

— Ние сме ходещата смърт. Няма значение.

— Какво говориш?

Ду Чайлу скръсти ръце. Зад нея се бяха подредили майсторите на острието, царственият й ескорт. Зад тях гледаха ловците на Калните. Колкото и нездрав вид да имаше Ду Чайлу, тя отново изглеждаше благородна.

— Преди да тръгнем — каза тя, — казахме на хората си да ни считат за мъртви. Казахме им, че сме загубени за света на живите и че няма да се върнем при тях, освен, ако не настигнем Кахарин и не се убедим, че е добре и в безопасност. Те плакаха и се молиха на раздяла, защото за тях ние вече бяхме мъртви. Сега можем да се върнем само ако изпълним обещанието си. Съвсем скоро чух Хармониите на смъртта. Кара, защитникът на Кахарин, ме върна от света на духовете. Духовете в своята мъдрост ми позволиха да се завърна, за да мога да изпълня дълга си. Когато Кара се върне с меча ти и ти отново си в безопасност, едва тогава ние ще разполагаме отново с живота си и ще можем да се завърнем у дома. Дотогава ще сме ходещата смърт. Не те моля за разрешение да пътуваме с теб. Казвам ти, че ще пътуваме. Аз съм духовната майка на Бака Тау Мана. Казах.

Стиснал зъби, Ричард вдигна ръка, за да размаха гневен юмрук насреща й. Калан го стисна за китката.

— Ду Чайлу — каза тя, — аз също дадох такава клетва. Когато пристигнах в заградения град Ебинисия и видях хората, изклани от Императорския орден, се заклех да отмъстя. Двамата с Чандален попаднахме на не многобройна армия от млади бойци, които също бяха видели смъртта в родния си град. Те бяха решени да отмъстят на виновниците.

Заклех се, че ще бъда мъртва, докато не отмъстя на виновниците за тези престъпления и те не понесат наказанията си. Мъжете, които бяха с мен, също обрекоха живота си, готови да заживеят отново едва след като постигнем целта си. Един от пет от тези млади войници се завърнаха сред живите. Заедно с мен и Чандален. Преди това онези, които унищожиха живота в Ебинисия, измряха до крак.

Разбирам смисъла на подобна клетва, Ду Чайлу. Подобно нещо е свято и не може да се пренебрегва. Ти и твоите майстори на острието сте добре дошли с нас.

Ду Чайлу се поклони пред Калан.

— Благодаря ти, че уважи решението на моя народ. Ти си мъдра жена и си достойна да бъдеш жена на моя съпруг.

Ричард извърна очи.

— Калан.

— Калните имат нужда от Чандален и хората му. Кара тръгва да изпълни заръката ти, да настигне генерал Рейбич, а после да бърза към Ейдиндрил. Докато генералът изпрати хора, които да тръгнат с нас, двамата с теб ще сме безпомощни и уязвими. Ду Чайлу и хората й ще ни бъдат от неоценима помощ. При положение че залогът е толкова голям, Ричард, гордостта ни е последното нещо, с което можем да си позволим да се съобразяваме. Те идват с нас.

Ричард се вгледа в сините очи на Кара — леденостудени и решителни. Тя го искаше. Тъмните очи на Ду Чайлу също бяха непреклонни. Тя бе взела решението си. Зелените очи на Калан е, дори не му се мислеше какво може да прочете в тези зелени очи.

— Добре — каза накрая. — Докато войниците ни настигнат, можете да вървите с нас.

Ду Чайлу погледна Калан със смутен поглед.

— И на теб ли ти казва неща, които вече знаеш?