Тери Гудкайнд
Душата на огъня (51)

ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ДАЛТОН ВЛЕЗЕ В СТАЯТА и Бертранд Чанбоор вдигна глава. Хилдемара също бе там, застанала зад пищното писалище на съпруга си. Далтон я стрелна с бърз поглед. Малко се изненада да я види, но реши, че сигурно работата й се е сторила достатъчно важна, за да си заслужава.

— Е? — попита Бертранд.

— Първоначалната ни информация се потвърди каза Далтон. — Видели са ги със собствените си очи.

— И пътуват с войска? — попита Хилдемара. — И това ли е вярно?

— Да. В най-добрия случай с поне хиляда войници.

Хилдемара изруга тихичко и замислено забарабани по плота на писалището.

— И онези глупаци на границата са ги пуснали просто ей така!

— Нали така обучаваме армията си, ако позволиш да ти припомня — обади се Бертранд и стана. — Нали в крайна сметка са пуснали и „специалните Андериански части“.

— Войниците на границата не бива да се обвиняват — вметна Далтон. — Те едва ли биха могли да откажат да пуснат Майката Изповедник. А мъжът с нея не може да е никой друг освен самият Господар Рал.

В пристъп на ярост Бертранд запрати писалката си и тя издрънча в пода, след което се спря в отсрещната стена. Министърът се приближи до прозореца, облегна се на рамката и се загледа навън.

— В името на Създателя, Бертранд, овладей се — изръмжа лейди Чанбоор.

Той извърна аленото си от гняв лице и се закани с пръст на жена си:

— Това може да разруши всичко! С години се трудихме над целите си, внимателно създавахме връзки, посяхме семената, изтръгнахме избуялите плевели и точно когато идва моментът най-сетне да пожънем жътвата на живота си, тя ни се явява на кон, придружавана от това, от това Д’Харанско копеле Господаря Рал!

Хилдемара скръсти ръце.

— Е, така проблемът наистина се разрешава — като изпадаш в ярост. Кълна се, Бертранд, че понякога имаш по-малко мозък от пиян рибар.

— И префърцунена съпруга, която ме изкарва от нерви!

Той стисна зъби и отмести стола си, без съмнение готов да започне нескончаема тирада. Далтон почти видя как гърбът й се извива, козината й настръхва и ноктите й се показват.

Обикновено при подобни избухвания Далтон присъстваше като мебел. Този път обаче си имаше по-важна работа от това да чака препирнята им да се превърне в семеен скандал и да изгуби ценно време. Трябваше да раздаде заповеди, в зависимост от това какви решения се вземат. Трябваше да постави на съответните места правилните хора.

Помисли си за Франка, запита се дали е възвърнала силата си. Напоследък не я виждаше често, а когато се засичаха, му изглеждаше доста разсеяна. Прекарваше доста време в библиотеката. В момент като настоящия нямаше да е зле да се възползва от помощта й. Истинската й помощ.

— Майката Изповедник и Господарят Рал се придвижват бързо и хората ми едва са успели да ги изпреварят — успя да се намеси Далтон, преди Бертранд да се е нахвърлил отново върху жена си или пък тя да е започнала да му отвръща. — Би трябвало да са тук след около час. Най-много два. Трябва да се приготвим.

Бертранд се огледа с блеснал поглед, след което придърпа стола си и седна. Скръсти ръце на писалището.

— Да, прав си, Далтон. Напълно прав. Най-важното е да скрием Стейн и хората му от погледа им. Няма да е добре да…

— Вече си позволих да се заема с това, Министър. Някои от тях изпратих на оглед в зърно хранилищата, други пожелаха да огледат някои от главните пътни артерии на Андерия.

Бертранд го погледна.

— Добре.

— Твърде много години сме се трудили, за да си позволим да изгубим всичко, когато сме почти на финала — обади се Хилдемара. — Но каквото и да е положението, ако мислим с главите си, не виждам причина да не действаме според предварително начертаните планове.

Мъжът й кимна, значително поохладил страстите си. Мисълта му вече бе заета със сериозните предстоящи проблеми. Бертранд притежаваше странната способност в един миг да избухва в ярост, в следващия вече да се усмихва.

— Вероятно. — Той се обърна към Далтон: — На какво разстояние е Орденът?

— Все още далеч, Министър. „Специалните Андериански части“ на Стейн, които пристигнаха онзи ден, ми казаха, че имат още поне четири седмици път. Вероятно малко повече.

Бертранд сви рамене и повдигна вежда, на устните му се разля лукава усмивка.

— Значи просто ще трябва да задържим Майката Изповедник и Господаря Рал.

Хилдемара се облегна с юмруци на писалището и погледна съпруга си.

— Те двамата, Господарят Рал и Майката Изповедник, ще очакват отговор от нас. Вече мина доста време, откакто обясниха на представителите ни в Ейдиндрил какъв избор имаме и ги отпратиха с предложението или да се при съединим към Д’Харанската империя, или да се изправим пред възможността да бъдем окупирани и да изгубим идентичността си.

Далтон се съгласи с нея:

— Ако не приемем условията на капитулацията, те ще обърнат силите си срещу нас. Ако бяхме някоя малка и незначителна страна, едва ли щяха да ни обърнат някакво внимание, но откажем ли да се присъединим към тях, ще се превърнем в една от първите им мишени.

— А доколкото ми е известно, разполагат с части някъде на юг — вметна Хилдемара. — Господарят Рал е човек, който не приема откази, нито пък може да бъде смятан за глупак. Някои страни — Джара, Галеа, Гренидон и Келтон, както и други — вече капитулираха по своя воля или принудително. Освен това Господарят Рал разполага и с могъща собствена армия от Д’Хара. Като прибавим към нея и армиите на капитулиралите страни, нещата стават наистина страховити.

— Но не всички са близо — опонира й Бертранд, изведнъж напълно спокоен. — Орденът ще се справи с тях. Домини дирч ще удържи всяка сила, дошла откъм Д’Харанската империя.

На Далтон увереността на Министъра му се струваше безпочвена.

— От информацията, която получих от източниците си, разбирам, че Господарят Рал е магьосник със забележителни способности. Освен това е и Търсач на истината. Предполагам за човек като него ще се намери начин да се справи с Домини дирч.

Хилдемара се намръщи.

— Освен това Майката Изповедник, Господарят Рал и вероятно хиляда техни войници вече са преминали границата с Домини дирч. Те ще искат капитулацията ни. Стане ли това, ще се окажем без никаква сила зад гърба си. Орденът ще се забави още няколко седмици — ще пристигне твърде късно. Тя размаха пръст срещу съпруга си.

— Работихме твърде много години, за да загубим всичко сега.

Бертранд опря палци един в друг и се усмихна.

— В такъв случай, както вече казах, просто ще трябва да ги задържим, нали, скъпа?

 

Ричард и Калан вървяха към имението на Министъра на културата пред дългата колона Д’Харански войници, виеща се като алена панделка по пътя. Алена панделка, лъщяща от стомана. Имаше по-малко от час, докато слънцето залезе зад надвисналите облаци, но поне вече пристигаха.

Ричард отлепи потната си Д’Харанска риза от гърдите и се загледа в един любопитен гарван, който кръжеше над главите ми. Птицата надаваше дрезгави крясъци, оповестяващи царственото й присъствие — типично за гарван.

Денят бе топъл и влажен. Двамата с Калан бяха облечени с дрехите, донесени им от войниците, за да се запазят техните чисти и в добро състояние за срещата, която и двамата с нетърпение очакваха.

Ричард хвърли поглед през рамо и получи убийствен поглед от Ду Чайлу. Бе я накарал да се качи на кон, за да могат да пристигнат до целта си до вечерта, без да се налага да губят още ден. Този път тя разбираше, че ако не изпълни заповедта му, той ще я остави да върви след другите.

Очевидно Кара бе изгубила известно време, докато открие частите на генерал Рейбич и изпрати ескорта им от войници. Ричард, Калан и Бака Тау Мана се бяха движили пеш под пролетните дъждове доста време. Не бяха успели да покрият голямо разстояние, докато ги настигнаха Д’Харански части с коне.

Пътуването им забавяше и Ду Чайлу, макар и не нарочно. Тя непрестанно протестираше, че язденето ще навреди на бебето й — бебето, което Ричард я бе убедил да задържи. Заради това неродено бебе той не искаше да я притиска да язди.

Първо на първо изобщо не желаеше тя и хората й да продължават с него. След пристигането на Д’Харанските войници с провизии и коне тя бе отказала да се завърне у дома си, както му бе обещала преди. За своя чест обаче нито веднъж не се оплака от трудното пътуване. Но когато Ричард я накара да се качи на кон, настроението й стана зло.

Калан, отначало приела с неохота присъствието на духовната майка на Бака Тау Мана, промени отношението си от деня, в който Ричард падна от коня. Тя бе благодарна на Ду Чайлу, задето спаси живота му. Той оценяваше готовността й да помогне, но не вярваше, че именно нейните действия са го спасили.

Изобщо не бе сигурен какво се бе случило. Откакто бе видял Домини дирч и му бяха казали, че камбаните са започнали да бият от само себе си по същото време, когато бе почувствал раздиращата болка, той беше убеден, че всичко това е по някакъв начин свързано, и не вярваше Ду Чайлу да има пръст в цялата работа. Ставаше въпрос за нещо много по-мащабно, отколкото тя можеше да осъзнае. И много по-сложно, отколкото Ричард можеше да разбере.

Откакто бе видял Домини дирч, той не желаеше да се бави по никаква причина. Дори заради нейното състояние. Откакто самата тя се доближи до огромната камбана и почувства нещо в нея, започна да се отнася с повече разбиране към бързането му.

Ричард забеляза пред себе си ездач, потънал в облак прах на пътя, и вдигна ръка. Чу как заповедта му се предава от командир на командир и цялата колона рязко спря. Едва когато всички застинаха на място и наоколо настъпи пълна тишина, той си даде сметка колко шумно всъщност се придвижват.

— Сигурно са посрещачи — предположи Калан.

— На какво разстояние сме от имението на Министъра? — попита Ричард.

— Не сме далеч. Минахме почти половината път от Феърфийлд. Има може би още около километър-два.

Ричард и Калан скочиха от конете си да посрещнат приближаващия ездач. Един войник пое юздата на коня на Калан. Ричард му подаде и своите, след което пристъпи напред. Единствено Калан го последва. Трябваше да даде знак с ръка на войниците си да не образуват около него защитен обръч.

Младежът скочи от коня си още преди да е спрял напълно. Стиснал юздите в една ръка, падна на коляно и сведе глава. Калан го поздрави като Майката Изповедник и той се изправи. Беше с униформа, състояща се от черни ботуши, тъмни панталони, бяла риза с богата яка и ръкавели и жълтеникав жакет с черни и кафяви ширити по ръбовете.

Мъжът сведе червенокосата си глава пред Ричард.

— Господарю Рал?

— Да, точно така.

Онзи се изправи.

— Аз съм Роули. Министърът на културата ме изпрати да ви посрещна и да предам радостта му от това, че двамата с Майката Изповедник благоволихте да окажете такава чест на народа на Андерия.

— Сигурен съм в това — каза Ричард.

Калан го сръга в ребрата. Обърна се към Роули:

— Благодаря, Роули. Ще имаме нужда от място, където войниците ни да разпънат лагера си.

— Да, Майко Изповедник. Министърът ми заръча да ви предам, че сте добре дошли да си изберете, което място ви харесва. Ако нямате нищо против, можете да ползвате земята край имението.

Ричард не бе съгласен с предложението. Не искаше хората му да са вързани по този начин. Искаше да са наблизо, но и да имат възможност за изграждане на защитна позиция. Независимо какво си мислеха всички останали, за него тази територия бе потенциално враждебна.

Той плъзна ръка по житната нива край пътя.

— Какво ще кажете за това място? Разбира се, ще обезщетим собственика на земята за съсипаното жито.

Роули сведе глава.

— Щом ви харесва, Господарю Рал. Министърът искаше сам да изберете. Земята е собственост на държавата, така че не бива да се притеснявате за зърното или за цената й. След като се погрижите за частите си, когато ви е удобно, Министърът би бил радостен да го удостоите с честта да вечеряте с него. Той заръча да ви предам истинското нетърпение, с което ви очаква, и желанието отново да се срещне с Майката Изповедник.

— Ние не…

Калан отново го сръга.

— Ще се радваме да вечеряме заедно с Министъра на културата. Въпреки това бихме те помолили да му предадеш, че отдавна сме на път и сме уморени. За нас би било истинско удоволствие, ако организираната вечеря не бъде прекалено пищна — най-много с три ястия.

Роули очевидно не бе подготвен за подобна молба, но обеща да предаде веднага желанието им.

След като младежът си тръгна, Ду Чайлу пристъпи напред.

— Имаш нужда от баня — каза тя на Ричард. — Джиаан казва, че недалеч има езеро. Ела, ще се изкъпем.

Калан свъси чело. Ду Чайлу се усмихна сладко.

— Обикновено аз трябва да му предлагам — поясни тя. — Когато се къпем заедно, той много се смущава. Лицето му почервенява. — Тя посочи Ричард. — Точно така е и когато се съблича, за да се изкъпе. Лицето му почервенява всеки път, когато ме кара да си съблека дрехите.

Калан скръсти ръце.

— Нима?

Ду Чайлу кимна.

— Ти обичаш ли да се къпете заедно? На него явно му харесва — да се къпе с жени.

Едва сега Ричард разбра колко е бясна Ду Чайлу, задето я бе принудил да язди, и колко силно бе желанието й да му върне жеста.

Зелените очи на Калан се обърнаха към него.

— Какво беше това за теб и жените и водата?

Ричард сви рамене, очевидно без желание да се включи в играта.

— Искаш ли да се присъединиш към нас? Ще е забавно. — Той й смигна и стисна Ду Чайлу за ръката. — Хайде, тогава, съпруго. Ние да вървим, може би Калан ще дойде по-късно.

Ду Чайлу дръпна ръката си. Шегата бе взела твърде непредвиден обрат.

— Не. Нямам намерение да приближавам до вода.

В очите й блесна неприкрит страх. Явно нямаше намерение да дава възможност на Хармониите отново да я хванат.