Тери Гудкайнд
Душата на огъня (39)

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

НА ВРАТАТА СЕ ПОЧУКА и Далтон вдигна глава от рапорта, който четеше:

— Да?

Вратата се отвори и в цепнатината се появи червената коса на Роули.

— Господарю Камбел, един човек иска да ви види. Казва, че името му било Ингер. Бил месар.

Далтон беше зает и не му се занимаваше с кухненски проблеми. Беше му се струпала достатъчно работа. Имаше всякакви проблеми — от незначителни до сериозни, изискващи пълното му внимание.

Убийството на Клодин Уинтроп произведе сензация. Тя бе известна и широко обичана личност. Беше важна особа. Градът бе в хаос. Но ако човек знаеше как да подходи към подобни неща, всеобщият смут можеше да се окаже предимство. Далтон беше в стихията си.

Бе подредил нещата така, че Стейн да говори пред Директорите на Културното приятелство точно по време на убийството, така че никой да не хвърли подозренията върху него. Човек с наметало от човешки скалпове, па макар и взети по време на война, бе благодатен обект за хвърляне на подозрения.

От градската стража бяха докладвали, че са видели Клодин Уинтроп да напуска Феърфийлд и да поема по пътя към имението — нещо, което хората често правеха дори нощем. Пътят бе натоварен и до момента се считаше за напълно безопасен. Стражите бяха докладвали още и че в нощта преди убийството е имало пиянско събиране на млади Хакенци. Хората бяха стигнали до съвсем естествения извод, че жената е била нападната от Хакенци. Инцидентът бе обсъждан повсеместно като още едно доказателство за омразата на Хакенците към Андерианците.

Хората, които се движеха към имението нощем, вече биваха охранявани. В имението се получаваха купища писма до Министъра да направи нещо. Едуин Уинтроп, изпаднал в шок от убийството на жена си, бе на легло. Оттам той също изпращаше писма с искания за справедливост.

Скоро след инцидента бяха арестувани няколко младежи, но пуснати почти веднага, след като са оказало, че в нощта на убийството били на работа в някаква ферма. На следващата нощ неколцина мъже, придобили кураж от изпития ром, тръгнали да търсят „Хакенските убийци“. Открили няколко момчета, за които били сигурни, че са виновни, и ги пребили до смърт пред очите на ликуващата тълпа.

Далтон бе написал няколко речи за Министъра и бе раздал от негово име заповеди за редица крути мерки. Убийството предостави възможност на Министъра да се обърне в яростните си речи към онези, които бяха срещу избирането му за Суверен, и да ги обвини в раздухване на омраза към закона, а оттам и в насилие. Министърът призоваваше към по-строги закони, озаптяващи „злите езици“. Обръщенията му към Кабинета за културно приятелство, ако не новите закони, разколебаха подозренията на Директорите към него. Пред тълпата, събрала се да чуе изявлението му, Министърът призова за вземане на нови мерки — неконкретизирани — за потушаване на насилието. Подобни мерки винаги оставаха неконкретизирани и рядко се стигаше до действия. Страстният призив на Министъра бе достатъчен, за да се убедят хората, че той работи решително и ефективно. Единственото важно нещо бе впечатлението. То не се постигаше трудно, изискваше малко усилия и никога не биваше подлагано на теста на действителността.

Разбира се, за да се финансират тези мерки, щеше да се наложи увеличаване на данъците. Формулата бе перфектна: всяка опозиция бе разглеждана като подкрепяща насилието и сравнявана с бруталността на Хакенските лордове и убийци. По този начин Министърът и Далтон получаваха по-широк икономически контрол. Контролът представляваше сила.

Бертранд обожаваше да е в центъра на всичко това, да издава заповеди, да заклеймява злото, да свиква различни групи загрижени граждани, да успокоява хората. Цялата работа постепенно щеше да затихне, хората щяха да се върнат към обичайните си задължения и да забравят за убийството.

Хилдемара бе доволна. Това бе най-важното за Далтон.

Роули стоеше с глава в рамката на вратата и чакаше.

— Кажи на Ингер да се обърне към майстор Дрюмонд — каза Далтон и се наведе над листата. — Той е кухненският управител и отговаря за празненството. Дал съм му подробни инструкции. Би трябвало да знае как се поръчва месо.

— Да, сър.

Вратата се затвори и в стаята остана тишината, нарушавана единствено от лекия ромон на пролетния дъжд. Лекият, обилен дъжд щеше да е полезен за посевите. Добрата жътва щеше да спомогне да се позабравят тегобите на новите данъци. Далтон се облегна назад и продължи да чете.

Информаторът му съобщаваше за забелязани в къщата на Суверена лечители. Не бе успял да говори с тях, но пишеше, че останали в резиденцията цялата нощ.

Можеше някой друг, а не Суверенът, да е имал нужда от помощ. В резиденцията живееха много хора, тя бе голяма почти колкото имението на Министъра, само дето бе предназначена изключително за ползване от Суверена. Служебните му дела, доколкото ги имаше, се вършеха в отделна сграда. Там той даваше и аудиенции.

И в имението на Министъра се случваше лечители да остават цяла нощ при някой болен. Това не означаваше, че лично Министърът се нуждае от тях. Най-голямата заплаха за Министъра бе някой ревнив съпруг, но това бе почти невероятно. Съпрузите обикновено гледаха да измъкнат някаква облага от връзките на жените им с високопоставени лица. Не бе здравословно да изразяват недоволство.

Станеше ли веднъж Бертранд Суверен, възможността за наранени чувства автоматично щеше да изчезне. За една жена бе огромна чест да бъде със Суверена — това бе почти божествено преживяване. Подобни свещени съвкупления бяха приемани за благословени от самия Създател.

Всеки съпруг би бутнал жена си към леглото на Суверена, ако й се отвореше подобна възможност. Освен светостта на подобен акт в него имаше и странични ефекти. Съпругът се превръщаше в главния облагодетелстван от свещената връзка. Ако светият обект на плътското внимание на Суверена се случеше да е прекалено млад, благословеният ефект се изливаше върху главите на родителите.

Далтон се върна в началото на листа, който четеше, и го прочете още веднъж. Съпругата на Суверена не бе забелязвана от дни. Не се била появила дори на официално мероприятие в едно сиропиталище. Може пък тя да е болната.

Или да е била заета край леглото на съпруга си.

Очакването на смъртта на стария Суверен бе като да ходиш по опънато въже. Стоенето на едно място само извиква пот на челото ти и учестява пулса ти. Цялата работа беше много деликатна, още повече че смъртта на Суверена бе единственото събитие, което Далтон не можеше да контролира. Човекът се охраняваше прекалено строго, за да се рискува да му се помогне да премине в отвъдното, пък и така или иначе животът му висеше на косъм.

Единственото, което му оставаше, бе да чака. Но междувременно всичко трябваше да бъде внимателно организирано. Когато дойдеше мигът, трябваше да са готови.

Далтон премина на следващото съобщение, но в него се описваха единствено оплакванията на някакъв мъж от жена, постоянно хвърляща срещу него заклинания, за да го зарази с подагра. Мъжът се бил опитал да си издейства помощта на Хилдемара Чанбоор, известна с чистотата и добрите си дела, като искал да преспи с нея, за да прогони тя злата магия.

Далтон тихичко се изсмя пред картината на подобен акт — този мъж очевидно беше разстроен, освен че нямаше вкус към жените. Далтон си записа името на мъжа, за да го съобщи на стражите, после въздъхна срещу глупостите, с които си губеше времето.

Отново се почука.

— Да?

Пак бе Роули.

— Господарю Камбел, казах на месаря, на Ингер, каквото ми заповядахте. Обаче той твърди, че не става въпрос за кухненски дела. — Роули сниши гласа си до шепот:

— Било за някакъв проблем в имението и иска да поговори с вас за него, казва, че ако не го приемете, ще бъде принуден да отнесе работата пред Кабинета на Директорите.

Камбел отвори едно чекмедже и пъхна съобщенията вътре. Прехвърли няколко от рапортите, които останаха на писалището и се изправи.

— Покани го.

Ингер, мускулест Андерианец, около десетина години по-възрастен от Далтон, влезе и поздрави с кимане на глава:

— Благодаря ви, че ме приехте, Господарю Камбел.

— Разбира се. Заповядайте.

Мъжът потърка ръце една в друга и отново кимна. Изглеждаше изненадващо чист за представата на Далтон за месар. По-скоро приличаше на търговец. Далтон си даде сметка, че за да може да снабдява имението с месо, този човек вероятно върти стабилен бизнес, така че наистина бе по-вероятно да прилича на търговец, отколкото на работник.

Покани го с ръка.

— Заповядайте, седнете, господин Ингер.

Очите на Ингер обходиха стаята. От устата му излезе тихичко подсвиркване. Дребен търговец, каза си Далтон.

— Благодаря ви, Господарю Камбел. — Едрият мъжага постави месеста ръка на облегалката на един стол и го замъкна пред писалището. — Просто Ингер е достатъчно.

Така съм свикнал. — Устните му се разтегнаха в усмивка:

— Единствен старият ми учител някога ме наричаше господин Ингер, и то точно преди да ме перне с пръчката през кокалчетата. Обикновено след като не бях прочел някой урок. Но никога не се случваше за часовете по смятане. Обичам смятането. Както се оказа, хубаво нещо е то. Помага на бизнеса ми да върви.

— Да, както изглежда, наистина е така — каза Далтон.

Ингер хвърли поглед на бойните знамена и оръжията и продължи:

— Сега бизнесът ми върви добре. Имението на Министъра е най-големият ми клиент. Смятането е важно за него. Човек трябва да разбира от цифри. За мен в момента работят много добри хора. Всички карам да учат числата, за да не ме минават клиентите, когато им пращам стока.

— Е, имението е напълно доволно от услугите ви, мога да ви уверя. Празненствата нямаше да имат такъв успех без вашата неоценима помощ. Гордостта от работата ви личи по прекрасното месо и дивеч, с които ни снабдявате.

Мъжът се усмихна така, сякаш току-що го бе целунала прекрасна девойка.

— Благодаря ви, Господарю Камбел. Много мило от ваша страна. Прав сте, наистина се гордея с работата си. Не са много хората като вас, които го забелязват. Вие на истина сте толкова добър, колкото се говори за вас.

— Правя, каквото е по силите ми, за да помагам на хората. Аз съм просто техен смирен слуга. — Далтон се усмихна приветливо. — С какво мога да помогна, Ингер? Нещо, свързано с имението, което може да улесни работата ви?

Ингер придърпа стола си по-наблизо. Постави лакът на писалището и се наведе напред. Ръката му приличаше на малко буренце ром. Свенливото му изражение сякаш се изпари, щом челото му се смъкна надолу.

— Работата е там, Господарю Камбел, че не приемам празни приказки от хората, които работят за мен. Прекарвам доста време, за да ги науча как се реже и приготвя месото, да им покажа числата и други подобни. Не държа при себе си хора, които не си вършат работата и не се гордеят с нея. Крайъгълният камък на успешния бизнес, както винаги съм казвал, е задоволеният клиент. Онези от работниците ми, които не приемат тези мои принципи, виждат опакото на ръката ми или пък направо вратата. Някои казват, че съм грубичък в това, но съм си такъв. На тези години ми е късно да се променям.

— Звучи справедливо.

— Но, от друга страна — продължи Ингер, — ценя хората си. Те напредват чрез мен, аз чрез тях. Знам как някои се отнасят към работниците си, особено към Хакенците, но аз не съм такъв. Който се държи добре с мен, му отвръщам с добро. Така е честно. По този начин човек се сприятелява с хората, с които живее и работи. Нали разбирате? С годините започва да ги чувства като свое семейство. Заобиква ги. И е напълно нормално, ако всичко си му е наред.

— Разбирам, че…

— Някои от онези, които работят за мен сега, са деца на мои някогашни работници, благодарение на които съм се превърнал в уважаван месар. — Мъжът се наведе още малко напред. — Имам двама синове, чудесни момчета, но понякога си мисля, че за някои от работниците си се грижа повече, отколкото за тях. Една от тези мои работнички е прекрасно Хакенско момиче на име Беата.

В главата на Далтон зазвъняха предупредителни камбанки. Спомни си Хакенското момиче, което Бертранд и Стейн бяха извикали горе за свое забавление.

— Беата. Не мисля, че ми говори нещо, Ингер.

— Едва ли има защо. Тя има работа с кухнята. Освен другото, което върши, понякога изпълнява доставките. Имам й пълно доверие, все едно ми е дъщеря. Умница ми е тя и разбира от цифри. Помни всичко, каквото й кажа.

Това е важно, защото Хакенците не могат да четат, така че не мога да им давам списъци с продукти. Важно е да помнят. Никога не се притеснявам за нея. Кажа ли й веднъж, съм сигурен, че ме е разбрала. Никога не ме е проваляла.

— Разбирам.

— И изведнъж тя не иска да прави доставки до имението.

Далтон забеляза как юмрукът на мъжа се стяга.

— За днес трябваше да пратим голяма поръчка. Важна поръчка за някакво празненство. Казах й да отиде да впрегне Брауни, защото ще я пращам в имението. Тя каза „не“. — Юмрукът на Ингер се стовари върху писалището.

— „Не!“. — Мъжът се поизправи малко и намести една незапалена свещ, която се бе мръднала от удара му. — Не ми харесва хората, които работят за мен, да ми казват „не“. Но Беата, ами тя ми е като дъщеря. Така че вместо да й покажа опакото на ръката си, реших да поговоря с нея. Помислих си, че може да е заради някое момче, което вече не харесва или не иска да вижда, или нещо такова. Човек не винаги може да разбере какво има в главата на едно момиче.

Сложих я да седне и я попитах защо не иска да занесе поръчката в имението. Отвърна ми, че просто не иска. Казах, че това не е отговор. Каза ми, че е готова да занесе двойно повече поръчки на друго място. Че е готова цяла нощ да облича дивеч за наказание, но в имението не иска да стъпва.

Попитах я пак защо, дали някой не й е направил нещо. Тя отказа да ми отговори. Отказа! Каза, че повече няма да носи поръчки там и това е.

Предупредих я, че ако не ми изтъкне разумна причина, ще се наложи да отнесе поръчката в имението, независимо дали й харесва или не. Тя започна да плаче. — Ръката на Ингер отново се бе свила в юмрук. — Вижте, познавам Беата от пеленаче. За последните дванайсетина години не съм виждал това момиче да плаче, освен един-единствен път. Бил съм свидетел как се порязва наистина сериозно, докато реже месото, без да пророни и сълза. Не заплака дори докато я зашивах. Лицето й се изкриви от болка, но не заплака. Плака единствено, когато почина майка й. Само тогава. И днес, когато й казах, че трябва да дойде в имението.

Накрая сам донесох поръчката. Е, Господарю Камбел, не знам какво е станало тук, но мога да ви кажа, че каквото и да е, щом Беата заплака, не е било добро. Преди винаги с готовност идваше насам. Говореше за Министъра с истинско преклонение като за човек, когото много уважава за всичко, което е сторил за Андерия. Беше горда, че може да работи за имението. Не и сега.

Тъй като я познавам, мога да си мисля единствено, че някой я е използвал за свое удоволствие. При това ми се струва, че не е било с нейно съгласие. Ни най-малко! Както вече ви казах, това момиче ми е почти като дъщеря.

Далтон не сваляше очи от мъжа.

— Тя е Хакенка.

— Да, така е. — Ингер също го гледаше в очите. — Е, Господарю Камбел, искам младежа, който е причинил зло на Беата. Имам намерение да го закача на кука за месо. Ако съдя по плача на Беата, вероятно не е бил само един. Сигурно са били повече. Може би банда хулигани. Знам, че сте зает човек, особено сега, с убийството на Клодин Уинтроп, мир на праха й, но ще ви бъда благодарен, ако се заемете с тази работа. Няма да оставя нещата да се разминат така.

Далтон се наведе напред и сключи ръце на писалището.

— Ингер, мога да ви уверя, че не бих допуснал подобно нещо в границите на имението. За мен това е много сериозно. Кабинетът на Министъра на културата служи на народа на Андерия. Би било наистина ужасно, ако един или повече младежи са посегнали на млада жена.

— Не „ако“ — поправи го Ингер. — Наистина са.

— Разбира се. Имате личното ми уверение, че ще се заема с този въпрос. Не бих допуснал никой, бил той Андерианец или Хакенец, да е изложен на заплаха под покрива на имението. Тук всички трябва да се чувстват на сигурно място. Няма да допусна никой, Андерианец или Хакенец, да избегне ръката на правосъдието. И въпреки това разбирате, че с убийството на една важна личност и възможната опасност, грозяща живота и на други хора, включително Хакенски жени, вниманието ми е насочено най-вече натам. Целият град е подивял заради случилото се.

Хората очакват да видят наказанието за подобен вандалски акт.

Ингер сведе глава.

— Разбирам. Ще приема личното ви уверение, че ще получа името на младежа или младежите, отговорни за случая с Беата. — Столът изскърца по пода, докато Ингер ставаше. — Или недотам младежите.

Далтон се изправи.

— Млад или стар, ще положим всички усилия да го разкрием. Имате думата ми.

Ингер протегна ръка и се здрависа с Далтон. Имаше унищожителна хватка.

— Радвам се, че намерих подходящия човек, Господарю Камбел.

— Наистина го намерихте. — да? — отвърна Далтон на почукването на вратата. Предполагаше кой може да е и затова не вдигна глава. Пишеше инструкции за новите стражи, които се назначаваха в имението. Те не се числяха към армията. Бяха Андерианци. Не би поверил подобна работа на войници от редовната армия.

— Господарю Камбел?

Той вдигна поглед.

— Влизай, Фич.

Момчето прекоси стаята и застана пред писалището. Откакто носеше униформата си и особено след случая с Клодин, като че ли се бе издължил. Далтон бе доволен от начина, по който Фич и мускулестият му приятел бяха изпълнили инструкциите му. Част от останалите момчета му бяха подготвили подробни тайни рапорти.

Далтон остави стъклената си писалка.

— Фич, спомняш ли си първия път, когато разговаряхме?

Въпросът като че ли го смая.

— Да, ами да, сър — заекна той. — Спомням си.

— Малко по-нататък в коридора. До стълбищната площадка.

— Да, сър, Господарю Камбел. Тогава истински ви бях благодарен, задето не, искам да кажа, за любезното ви отношение към мен.

— Задето не докладвах, че съм те открил на място, където не би трябвало да бъдеш.

— Да, сър. — Той облиза устни. — Много мило от ваша страна, Господарю Камбел.

Далтон прокара пръст по слепоочието си.

— Спомням си, че тогава ми каза, че Министърът е добър човек и не желаеш никой да говори нищо против него.

— Да, сър, така си е.

— И доказа, че държиш на думата си, че наистина правиш, каквото е по силите ти, за да защитиш Министъра. — Далтон леко се усмихна. — Спомняш ли си какво друго ти казах тогава на площадката?

Фич се покашля.

— Имате предвид, дето един ден мога да си спечеля титлата „сър“ ли?

— Точно така. Досега напълно отговаряш на очакванията ми. А спомняш ли си какво друго стана онзи ден на стълбищната площадка?

Далтон много добре знаеше, че момчето си спомня. Не беше нещо, което щеше скоро да забрави. Фич помръдна, опитвайки се да измисли начин да отговори на въпроса, без да се налага да казва всичко.

— Ами, сър искам да кажа, имаше…

— Фич, спомняш ли си, че една млада дама те удари?

Фич се прокашля.

— Да, сър, спомням си.

— Познаваш ли я?

— Казва се Беата. Работи за месаря Ингер. Ходим на едно и също наказателно събиране.

— И сигурно си видял какво е правила тук горе? Министърът те е видял. Също и Стейн. Сигурно си ги видял с нея?

— Не беше виновен Министърът, сър. Тя получи, каквото си търсеше. Тя винаги говореше за него с ласкателства, повтаряше колко е красив, колко, е прекрасен. Винаги когато споменеше името му, въздишаше. Доколкото я познавам, си е получила каквото си е търсила, сър.

Далтон се усмихна на себе си.

— Ти я харесваш, нали? А, Фич?

— Ами, сър, не знам. Трудно е да харесваш човек, който те мрази. Който непрекъснато те обижда.

Далтон ясно виждаше чувствата на Фич към момичето. Всичко бе изписано на лицето му, макар да отричаше.

— Работата е там, Фич, че това момиче изведнъж може да започне да създава проблеми. Понякога с момичетата става така. Един ден ще го разбереш. Внимавай, когато си решил да изпълниш някое тяхно желание, защото все някога ще намерят начин да извъртят нещата така, че да изглежда сякаш никога не са те молили за това.

Момчето изглеждаше смутено.

— Това не ми беше известно, сър. Благодаря ви за съвета.

— Е, както сам каза, тя си е получила, каквото е търсела. Никой не я е насилвал. Въпреки това вероятно сега може да й дойде друго в главата и да реши да разправя, че е била изнасилена. Също като Клодин Уинтроп. Понякога жените, които са били с високопоставени мъже, го правят — опитват се да извлекат полза от ситуацията. Стават алчни.

— Господарю Камбел, сигурен съм, че тя няма…

— По-рано днес ме посети Ингер.

Фич пребледня.

— Казала е на Иигер?

— Не. Само е отказала да откара поръчката до имението. Но Ингер не е вчерашен. Досетил се е за причината. Сега иска нещо, което му се струва справедливост. Ако той убеди това момиче, Беата, да обвини някого, Министърът може да се окаже несправедливо обвинен в грозни деяния. — Далтон се изправи. — Ти познаваш Беата. Може да се наложи да се справиш с нея по същия начин, по който се справи с Клодин Уинтроп. Тя те познава. Ще те остави да се приближиш до нея.

Фич стана бял като платно.

— Господарю Камбел, сър.

— Какво има, Фич? Да не би да изгуби интереса си към спечелването на титлата „сър“? Или пък към новата си работа като куриер? Към новата си униформа?

— Не, сър, не е това.

— Тогава какво е?

— Нищо, сър. Сигурно както вече казах, всичко, което се е случило, е точно онова, което си е търсила. Разбирам, че няма да е справедливо от нейна страна да обвинява Министъра в нещо лошо, след като той не е сторил нищо такова.

— Също както случая с Клодин.

Фич преглътна:

— Да, сър. Съвсем същото.

Далтон се отпусна на стола си.

— Радвам се, че се разбираме. Ако тя създаде проблеми, ще ти се обадя. Да се надяваме, че няма да се наложи. Кой знае, може пък да реши да размисли, преди да отправя подобни грозни обвинения. Може някой да й влее разум в главата, преди да се наложи да защитаваме Министъра от погрешните й обвинения. Може дори да реши, че месарската работа не е за нея, и да отиде да работи в някоя ферма или нещо друго.

Далтон небрежно захапа крайчеца на писалката си, докато гледаше как Фич затваря вратата след себе си. Реши, че сигурно ще е интересно да види как момчето се справя с тази задача. Ако не, Роули със сигурност щеше да го направи.

Но ако Фич се справеше, тогава всичките парченца щяха да се подредят в една невероятна мозайка.