Тери Гудкайнд
Душата на огъня (43)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

БЕАТА ПРИМИГНА на ярката светлина и остави торбата си. Отметна разрошената от вятъра коса от лицето си. Тъй като не знаеше да чете, не можеше да разбере какво пише на извисяващата се отпреде й порта. Но освен буквите имаше и цифри — двадесет и три. Разбра, че е намерила мястото.

Загледа се в думата след цифрата, като се помъчи да я запомни, за да може да я разпознава някой ден, ако се наложи. Но какво означава — това бе немислимо да проумее. Приличаше й на безсмислени заврънкулки, издялани върху парче дърво. Същата информация биха й донесли драсканиците от краката на кокошка. Бе изключено да запомни подобни знаци. Не можеше да си представи как разпознават тези на вид неразгадаеми криволици, съставящи думите. Но го правеха.

Тя отново вдигна платнената торба, в която се съдържаше цялата й собственост. Не й беше много удобно да я носи на рамо, особено като се има предвид как неприятно се блъскаше в хълбока й, но, от друга страна, не бе непосилно тежка, пък и когато се уморяваше, я прехвърляше на другото рамо.

Всъщност нямаше кой знае колко много багаж за носене. Малко дрехи; чифт груби обувки, принадлежали някога на майка й и които Беата носеше само в специални случаи — за да не се изхабяват; гребен от рог; сапун; някои дребни подаръчета от приятели; вода; малко дантела — също подарък; и принадлежности за шиене.

Ингер й бе дал достатъчно храна. Разполагаше с всякакви салами от различни меса, някои дебели колкото ръката й, други дълги и тънки, трети извити на кравайчета. Храната тежеше най-много. Макар да бе раздала част от нея на хората, с които се бе срещнала по пътя си и които бяха гладни, а един салам да бе оставила на фермера и жена му, които я бяха возили цели два дни с каруцата си, пак й оставаха достатъчно провизии да изкара цяла година — така поне й се струваше.

Ингер й бе дал и писмо. Беше написано на тънък пергамент и сгънато на две. Не можеше да го прочете, но той й го бе прочел преди тръгване, за да знае за какво става въпрос.

Всеки път щом спираше да си почине по пътя, тя изваждаше писмото, внимателно го разгръщаше в скута си и се правеше, че чете. Беше се помъчила да запомни думите точно така, както й ги беше казал Ингер, за да може да се опита да разбере коя дума коя е. Напразно. Всичко й изглеждаше като неразгадаеми драсканици.

Веднъж Фич й бе начертал някакви знаци и й бе казал, че това е думата „Истина“. Фич. Тя поклати глава.

Ингер не искаше да я пусне. Каза, че има нужда от нея. Тя му възрази, че в града има достатъчно хора, търсещи работа. Можеше да си вземе мъж много по-силен от нея. Но той искаше нея. Похвали я за уменията й. Призна, че се е привързал към нея почти като към дъщеря. Разказа й как майка й и баща й за пръв път дошли при него — когато той бил все още начинаещ в занаята. Очите му бяха кръвясали, докато я молеше да остане.

Беата за малко да заплаче отново, но се въздържа. Каза му, че го обича като любимия си чичо и точно затова трябва да си тръгне — ако остане, ще възникнат проблеми, а тя не иска да му навреди по никакъв начин. Той й отвърна, че ще се справи. Тя продължи да го убеждава, казвайки му, че ако остане, може да я преследват и дори убият и че се страхува. На това той нямаше какво да отвърне.

Ингер винаги й бе давал много работа, но бе справедлив. Грижеше се да е добре нахранена. Понякога удряше по някоя плесница на момчетата, ако си позволяваха да му отговарят, но момичетата не докосваше с пръст. Най-вече защото никое момиче не смееше да му отговаря.

Веднъж-два пъти й се беше ядосвал, но никога не я беше удрял. Ако тя направеше нещо, с което да го разяри, я оставяше да изкормва и обезкостява пилета до среднощ. Не й се налагаше да го прави често. Винаги се стараеше да работи добре и да не създава проблеми.

Ако имаше нещо, което Беата смяташе за важно, то беше да си върши добре работата и да не създава проблеми. Знаеше, че е родена със злата си Хакенска душа, както всички Хакенци, и се опитваше да бъде по-добра от собствената си природа.

От време на време Ингер й смигаше и я хвалеше, че се е справила чудесно. Беата бе готова на всичко, за да спечели някое от тези намигвания.

На раздяла той я прегърна продължително и я сложи да седне, докато напише писмото, което й даде. Когато й го прочете, й се стори, че в очите му мярва сълзи. Трябваше да положи усилия, за да не се разплаче самата тя.

Майка й и баща й я бяха учили да не плаче пред други хора, за да не я помислят за слаба и глупава. Беата плачеше само нощем, когато нямаше кой да я чуе. Винаги можеше да сдържи сълзите си, докато падне нощта, докато остане сама и на тъмно.

Ингер беше добър човек и щеше много да й липсва — макар да я караше да работи до изнемога. Работата не я плашеше.

Изтри носа си с ръка и отстъпи встрани да направи път на приближаваща каруца. Мястото изглеждаше огромно. И в същото време някак самотно, по средата на нищото, кацнало на единственото ниско възвишение в пустошта. Портата в крепостната стена като че ли беше единственият вход, освен, ако човек не тръгне да прескача високите насипи от пръст.

Щом каруцата мина покрай нея, Беата я последва, прекрачи през високата порта и се озова в двора. Наоколо гъмжеше от хора. Сякаш зад крепостната стена се бе побрал цял град. Изненада я наличието на толкова много сгради, разделени от улици и пътечки.

Стражът от вътрешната страна на портата приключи разговора си с каруцаря и го пусна. Веднага след това се обърна към Беата. Огледа я набързо от главата до петите, без да издава чувствата и мислите си.

— Добър ден.

Заговори я със същия тон, с който говореше и с каруцаря — учтив и делови. Зад нея се задаваха още каруци и човекът явно беше зает. Тя на свой ред го поздрави учтиво.

Тъмната му Андерианска коса бе подгизнала от пот на тила. Сигурно му беше горещо в дебелата униформа. Вдигна ръка и посочи:

— Ей там, втората сграда вдясно. — Смигна й. — Късмет!

Тя му благодари с кимване и забърза пред конете, преди да са й отрязали пътя. Едва не стъпи върху прясна конска фъшкия с босите си крака. Във всички посоки сновяха хора. По улиците се движеха каруци и коне. Миришеше на пот, коне, кожи, прах, тор и узряла прясна пшеница.

Беата никога не бе напускала Феърфийлд. Стана й страшничко, но и някак приповдигнато.

Откри без проблеми втората сграда вдясно. Вътре намери една Андерианка, седнала зад бюро. Пишеше съсредоточено върху смачкан, протрит от употреба лист хартия. Встрани от нея имаше още цял куп хартийки, някои захабени и намачкани, други почти нови. Щом жената вдигна глава, Беата се поклони.

— Добър ден, скъпа. — Тя огледа Беата от горе до долу, също както бе направил стражът. — Отдалеч ли идваш?

— От Феърфийлд, госпожо.

Жената остави писалката си.

— От Феърфийлд! Значи наистина отдалеч. Нищо чудно, че цялата си в прах.

Беата кимна.

— Пътувах шест дни, госпожо.

Жената направи гримаса. Явно често се мръщеше.

— И защо си дошла чак тук, щом си от Феърфийлд? По пътя има доста по-близки фортове.

Беата го знаеше. Но не искаше да спира наблизо. Искаше да е далеч от Феърфийлд. Далеч от проблемите. Ингер я посъветва да дойде тук — в двадесет и трети.

— Работех за един човек на име Ингер, госпожо. Той е месар. Когато споделих с него желанието си, той ми разказа за това място, обясни ми, че е идвал тук и че е намерил добри хора. Идвам по негова препоръка, госпожо.

Жената се усмихна накриво.

— Не си спомням месар на име Ингер, но сигурно наистина е идвал насам, защото е прав, че тук хората са добри.

Беата остави торбата си и извади писмото.

— Както вече ви казах, той ме посъветва да дойда и ето ме тук, госпожо.

Ингер я бе посъветвал да се махне колкото се може по-надалеч от Феърфийлд, а това място се намираше наистина далеч. Беата се страхуваше да се приближи до бюрото, затова се протегна, за да подаде на жената скъпоценното писмо.

— Написа ми препоръчително писмо.

Жената разгърна листа и се облегна назад да го прочете. Докато гледаше как очите й проследяват отделните редове, Беата се опита да си спомни думите на Ингер. Със съжаление установи, че не успява. Съвсем скоро в главата й щеше да остане само най-важното от написаното.

Жената остави писмото.

— Е, майстор Ингер явно има доста високо мнение за теб, млада госпожице. Защо си поискала да напуснеш работата си, след като си се справяла толкова добре?

Беата не очакваше подобен въпрос. Обмисли набързо отговора си и реши да бъде искрена, но не докрай:

— Винаги съм мечтала за това, госпожо. Няма смисъл човек да живее живота си и да не се опитва да осъществи мечтите си.

— И какво те кара да мечтаеш именно за това?

— Искам да върша добро. А Министърът направи така, че тук жените ги уважават. Равноправни са.

— Министърът е велик човек.

Беата преглътна гордостта си. Гордостта не носеше нищо добро на хората, само ги дърпаше назад.

— Да, госпожо. Така е. Всички уважават Министъра.

Той прокара закона, който позволява на Хакенските жени да служат редом с Андерианците и Андерианките. В този закон се казва, че всички трябва да уважават онези Хакенки, които служат на родината си. Хакенките са му дълбоко задължени. Министър Чанбоор е герой за всички Хакенски жени.

Жената я изгледа хладно.

— И освен това си имала проблеми с мъж. Права ли съм? Някой се е опитал да ти посегне, на теб ти е писнало в крайна сметка си решила да събереш кураж и да си тръгнеш.

Беата се покашля.

— Да, госпожо. Вярно е. Но вече ви казах, че винаги съм мечтала за това — наистина е така. Просто случката с онзи мъж подтикна нещата да се развият по-бързо — това е. Ако все пак решите да ме вземете, мечтата ми ще се осъществи.

Жената се усмихна.

— Много добре. Как се казваш?

— Беата, госпожо.

— Много добре, Беата. Тук се опитваме да спазваме примера на Министър Чанбоор и вършим добро.

— Точно за това дойдох, госпожо, за да мога и аз да върша добро.

— Аз съм лейтенант Яроу. Можеш да ме наричаш просто лейтенант.

— Да, лейтенант. Значи съм приета?

Лейтенант Яроу посочи с писалката си.

— Вземи онзи чувал ей там.

Беата вдигна чувала от зебло. Стори й се, че в него има цепеници, но не догоре. Обви го с една ръка и го вдигна на хълбока си.

— Да, лейтенант? Какво да направя с него?

— Вдигни го на рамото си.

Беата го вдигна и го намести върху мускула си, за да не й убива на кокала. Зачака.

— Добре — каза лейтенант Яроу. — Поздравления. Току-що осъществи мечтата си. Вече си в Андерианската армия. Хакенците никога няма да могат да се прочистят напълно от греховете си, но тук поне са уважавани и им се предоставя възможност да вършат добро.

Беата изведнъж изпита неописуема гордост. Не можа да се въздържи.

— Благодаря ви, лейтенант.

Жената вдигна писалката си и посочи през рамо.

— Там отзад, надолу по алеята в дъното, точно под насипа, ще намериш бунище. Занеси си багажа там и го изхвърли.

Беата застина безмълвна. Вътре бяха обувките на майка й. Бяха скъпи. Майка й и баща й бяха спестявали с години, докато ги купят. Освен това в чантата й имаше различни сувенири от приятелите й. Успя да задържи сълзите си.

— И храната, която ми даде Ингер, ли трябва да изхвърля, госпожо?

— И нея.

Беата знаеше, че щом една Андерианка й казва да направи нещо, значи трябва да го направи.

— Да, лейтенант. В такъв случай ще ме извините ли, за да отида да го направя?

Жената я изгледа за момент. Тонът й стана по-мек:

— За твое добро е, Беата. Тези неща принадлежат на стария ти живот. Няма да спечелиш нищо, ако продължиш да си спомняш за него. Колкото по-скоро го забравиш, включително и храната, толкова по-добре.

— Да, лейтенант, разбирам. — Беата си каза, че трябва да е смела. — А писмото, госпожо? Мога ли да задържа поне писмото на Ингер?

Лейтенант Яроу погледна писмото на бюрото си. Накрая го сгъна на две и й го подаде.

— След като е препоръчително писмо, а не спомен от предишния ти живот, можеш да го задържиш. Спечелила си го с годините служба при този човек.

Беата докосна карфицата, прикрепяща яката на блузката й — със спираловидното калпаче, същата, която Фич й върна. Баща й й я беше подарил, когато бе малка, точно преди да умре от треска. Загуби я, когато Министърът и онзи звяр, Стейн, я изтръгнаха от яката й, за да могат да я разголят и да огледат гърдите й.

— Карфицата, лейтенант Яроу? И нея ли да хвърля?

Докато Беата наблюдаваше баща си как изработва тази обикновена карфица, той й говореше, че всичко на този свят е свързано, дори човек да не може да види връзката от позицията, в която се намира. И че ако следваш всичко нагоре по спиралата, един ден ще намериш смисъла. Каза й още винаги да пази мечтите си и ако върши добро, те ще се върнат при нея, та дори и в отвъдния свят, та дори ако трябва да ги осъществят направо добрите духове. Беата знаеше, че това е просто глупава детска историйка, но си я обичаше.

Лейтенантът присви очи да види по-добре карфицата.

— Да. Отсега нататък за всичките ти желания и необходимости ще се грижи народът на Андерия.

— Да, лейтенант. С нетърпение очаквам да се науча да му служа подобаващо и да му върна жеста, с който ме дарява.

Лицето на жената омекна и се разтегна в усмивка.

— По-умна си от повечето, които идват тук, Беата. И от мъжете, и от жените. Схващаш бързо и разбираш какво се иска от теб. Това е добро качество. — Лейтенантът се изправи зад бюрото си. — Мисля, че след съответното обучение от теб ще стане добър взводен, може би сержант. Обучението е по-строго, отколкото за обикновените войници, но ако се справиш, само след седмица-две вече ще имаш свой собствен взвод.

— Взвод ли? Само след седмица-две?

Лейтенантът сви рамене.

— Не е чак толкова трудно да си в армията. Сигурна съм, че е къде-къде по-лесно от това да изучиш месарския занаят.

— Няма ли да се учим да се бием?

— Да, но макар и важен на базисно ниво, боят в по-голямата си част е тривиална и остаряла функция на армията. Някога армията беше убежище за екстремисти. Фанатизмът на бойците задушава обществото, което би трябвало да защитават. — Тя отново се усмихна. — Сега главното изискване е умственият багаж и в това отношение жените не отстъпват ни най-малко на мъжете. При положение че го има Домини дирч, мускулите и силата са ненужни. Лидерската ти позиция ще се състои в това да обучиш хората, които са под твое командване. Жените внасят цялост в онова, което някога бе единствено жестокост и унищожение. Жените, които защитават Андерия, получават признанието, което заслужават. Ние помагаме на армията да съдейства за развитието на културата ни, вместо да я застрашава, както беше някога.

Беата погледна меча на хълбока на лейтенант Яроу.

— Ще нося ли меч и всичко останало?

— И всичко останало, Беата. Мечовете са създадени, за да причиняват рани, с цел да се обезкуражи противникът и ти ще бъдеш научена как става това. Ще бъдеш уважаван член на Двадесет и трети полк. Всички ние с гордост служим под ръководството на Бертранд Чанбоор, Министъра на културата.

Двадесет и трети полк. Точно него й бе препоръчал Ингер. Двадесет и трети полк. Това пишеше над портата.

Двадесет и трети полк се грижеше за Домини дирч. Ингер й бе казал, че войниците, които обслужват Домини дирч, са на най-добра служба в армията и са най-уважавани. Нарече ги „елитът“.

Беата отново се замисли за Ингер. Миналото вече й изглеждаше като друг живот. Преди да се разделят, той внимателно я бе обърнал с гръб към себе си. Бе й казал, че според него й е посегнал мъж от имението. Бе я попитал дали е истина. Тя кимна. Той поиска да узнае името му.

Беата му го каза.

Тогава той се покашля и рече, че разбира желанието и да се махне от града. Ингер сигурно бе единственият Андерианец, който би й повярвал. И който го беше грижа.

Накрая й бе пожелал късмет.

 

— Още веднъж — заповяда капитанът.

Беата, най-отпред в редицата, вдигна меча и се втурна напред. Намушка увесеното на въже сламено чучело. Този път успя да го уцели право в крака.

— Чудесно, Беата! — похвали я капитан Толберт. Той винаги ги похвалваше, когато направеха нещо както трябва. За нея, като Хакенка, подобни мили думи бяха странно нещо.

Едва не падна назад, докато се опитваше да измъкне меча от крака на чучелото и да продължи да бяга. Накрая все пак успя, макар и не достатъчно елегантно. Понякога другите не успяваха.

За щастие Беата имаше зад гърба си години опит в боравенето с остриета — макар и по-малки. Все пак поназнайваше нещичко за това как се хващат и насочват в правилната посока.

Въпреки че беше Хакенка и се предполагаше, че не й е позволено да използва ножове, защото те бяха оръжие, тя бе работила за месар и на тази забрана не бе гледано строго, тъй като месарите бяха Андерианци и следяха зорко работата на подопечните им Хакенци. Месарите позволяваха само на жените Хакенки да режат месото, наред с Андерианците. Мъжете и момчетата Хакенци, които работеха за тях, вършеха другата работа — пренасяне, вдигане и други подобни, не изискващи боравене с нож.

Три от другите момичета, Карин, Емелин и Анет, бяха също Хакенки, и никога преди не бяха държали в ръцете си нещо по-остро от изтъпен нож за хляб. Четирите Андериански момчета, Търнър, Норис, Карл и Брайс, бяха от заможни семейства и никога преди не се бяха докосвали до мечове, но като момчета си бяха играли с пръчки вместо с оръжия.

Беата беше възпитавана, че Андерианците са по-добри във всичко от Хакенците, но в случая с Търнър, Норис, Карл и Брайс понякога й бе трудно да признае подобно нещо. Те бяха най-добри в презрителните усмивки. И само толкова. През по-голямата част от времето се мотаеха насам-натам и се заяждаха помежду си.

Двете Андериански момичета, Естел Ръфин и Мари Фовел, също нямаха никакъв опит с остриета. Въпреки това им харесваше да размахват новите си мечове не по-малко от останалите. Колкото и да им липсваше опит, двете пак бяха по-добри от четирите момчета. Всъщност във военните упражнения дори Хакенските момичета — Карин, Емелин и Анет, бяха по-добри от момчетата.

Вярно, че момчетата имаха по-силен размах, но пък момичетата бяха по-точни. И капитан Толберт не пропускаше случай да им го изтъкне, за да не си мислят, че са нещо по-висше от момичетата. Казваше им, че няма значение колко силно размахваш меча си, щом не можеш да уцелиш нищо с него.

Първия ден Карл си поряза крака и се наложи да го шият. Куцукаше насам-натам, все така ухилен, като войник с рана.

Емелин замахна в движение към крака на чучелото. Не го улучи и върхът на меча й се закачи във въжето през кръста на куклата. От силния замах падна по лице.

Четирите Андериански момчета избухнаха в смях. Момичетата — и Хакенките, и Андерианките — не се засмяха. Момчетата тихичко започнаха да наричат Емелин тромава крава и други подобни.

Капитан Толберт изръмжа яростно и докопа за яката най-близкия до него — Брайс.

— Вече ви казах, че в предишния си живот може да сте се присмивали на хората, но не и тук! Един войник не се подиграва на другарите си, дори те да са Хакенци. Тук всички сте равни! — Той блъсна Брайс настрани. — Подобна проява на неуважение към другарите изисква наказание. Искам всеки от вас да ми каже кое наказание му се струва справедливо.

Капитан Толберт посочи Анет и я накара да каже кое според нея е справедливо наказание в случая. Тя се замисли за миг и после измънка, че момчетата би следвало да се извинят. Карин и Емелин, другите две Хакенки, я подкрепиха. Капитанът попита Естел. Тя отметна назад тъмната си Андерианска коса и каза, че момчетата би трябвало Да бъдат изхвърлени от армията. Мари Фовел се съгласи, но каза, че могат да бъдат приети обратно на другата година. Когато дойде ред на четирите момчета, те казаха, че според тях би трябвало да им се заповяда да не правят повече така.

Капитан Толберт се обърна към Беата.

— Ти се надяваш един ден да станеш сержант. Какво наказание би им наложила, ако вече беше станала?

Беата бе готова с отговора си:

— Щом всички сме равни, значи трябва да бъдем третирани по един и същи начин. След като четиримата мислят, че е смешно, целият отряд трябва да изкопае нова отходна дупка вместо вечеря. — Тя скръсти ръце. — Ако някой от нас огладнее, докато копаем — е, в такъв случай ще трябва да благодарим на четирите момчета.

Капитан Толберт се усмихна доволно.

— Беата измисли справедливо наказание. Нека бъде така. Ако някой възрази, е свободен да поема към къщи, за да се свре в полите на майка си, тъй като очевидно не притежава смелостта да стане истински войник и да застане с чест до другарите си.

Естел и Мари, двете Андерианки, стрелнаха с гневни погледи четиримата. Момчетата сведоха глави и забиха погледи в земята. Хакенските момичета не бяха по-доволни, но момчетата се тревожеха повече от гневните погледи на Андерианките.

— А сега — заключи капитан Толберт, — нека свършваме с упражненията, за да можете, щом иззвъни звънецът за вечеря, да сте готови да започнете с копането.

Никой не възропта. Вече се бяха научили, че нямат право да се оплакват.

Докато вървяха двама по двама по тесния път, по врата на Беата се стичаше пот. Всъщност то си беше чиста пътека само на два коловоза разстояние от каруците, разкарващи провизии. Водеше ги капитан Толберт. Беата вървеше начело на петимата войници от лявата колона, вдясно от нея крачеше Мари Фовел, следвана от другите петима.

Беата бе горда да води своя взвод. Бе се трудила здраво през изминалите две седмици и я бяха повишили в сержант, точно както каза лейтенант Яроу. На раменете й вече имаше нашивки, отговарящи на чина й. Мари, Андерианка, бе повишена в ефрейтор — втория по важност чин в един взвод. Останалите осмина бяха редници.

Беата си каза, че единственото преимущество на чина редник е, че ако те изхвърлят преди да си завършил обучението, няма да си дори това. Но така или иначе не изхвърлиха никого.

Униформите им не бяха подходящи за следобедните жеги, макар Беата вече да започваше да свиква. Всички бяха облечени в зелени панталони с дълги промазани и ватирани жълтеникави туники, пристегнати в кръста със светъл колан. Върху туниките носеха ризници.

Тъй като ризниците бяха тежки, за жените бяха без ръкави. За мъжете имаха ръкави и бяха по-дълги. Освен това униформата включваше и метални каски, които покриваха вратовете и главите им. По време на поход вървяха без каските. Когато ги слагаха, най-отгоре нахлузваха кожени шлемове. Те бяха и за жените, и за мъжете.

Беата бе благодарна, че не се налагаше да носят всичко, което носеха мъжете. Като сержант тя трябваше от време на време да преглежда ризниците на войниците си. Не можеше да си представи, че би могла да върви по цял ден под тази тежест. И така й беше достатъчно. Удоволствието от това да крачиш с тежкия меч на хълбока бе преминало. Сега си беше просто задължение.

Всеки носеше и по едно дълго наметало, но тъй като времето беше топло, наметалата се закопчаваха само с едно копче на врата и увисваха на една страна. Върху ризниците носеха коланите за мечовете си. Освен това всеки си имаше раница, както и по две къси копия и един нож, увесени на другия хълбок.

Беата си представяше, че взводът й изглежда добре. Копиеносците, които бе видяла в Двадесет и трети полк, бяха най-представителните войници, които бе срещала някога. Бяха наистина впечатляващи. Изглеждаха красиви в униформите си. Особено мъжете я унасяха в мечти. Жените й се струваха някак глупави в сравнение с тях, макар да бяха облечени по същия начин.

Беата забеляза пред тях в полето да се издига нещо тъмно. Когато приближиха още малко, си каза, че прилича на древен монумент. Близо до него, откъм страната на приближаващите войници, имаше три ниски каменни постройки. Покривите им бяха дъсчени или може би с плочи. Тя усети как при вида на това огромно, притихнало, ужасно нещо тялото й се изпълва с ужас. Беше Домини дирч.

Домини дирч бе единственото творение на Хакенците, което Андерианците продължаваха да използват. Беата си припомни уроците за това как Хакенците унищожили безчет Андерианци със страшното оръжие. То бе наистина ужасяващо. Изглеждаше толкова древно, ръбовете му бяха заоблени от времето, вятъра й ръцете, грижещи се за него.

Добре че поне сега, когато оръжието бе в ръцете на Андерианците, бе инструмент на мира.

Капитан Толберт ги накара да спрат между сградите. Беата забеляза на платформата на огромния, камбановиден Домини дирч войници. В сградите също имаше войници. Взводът, който завариха, бе прекарал тук месеци и сега взводът на Беата трябваше да го смени. Капитан Толберт се обърна към тях:

— Това са бараките. Една за жените и една за мъжете. Погрижете се наистина да е така, сержант Беата. Другата сграда се използва за кухня, трапезария, срещи, поправка на оръжия и всичко останало. — Той посочи най-отдалечената сграда. — Онова там е складът.

Заповяда им да го последват и продължи напред. Двете им редици се плъзнаха зад него в посока към Домини дирч. Той се извисяваше над тях като мрачна заплаха. Трите жени и мъжът, покачени на платформата около камбановидното оръжие, ги проследиха с поглед.

Когато минаха пред Домини дирч и повървяха известно разстояние, капитанът им даде свободно. Те застанаха рамо до рамо.

— Това е границата. Границата на Андерия. — Капитанът посочи с ръка наглед безкрайното поле. — Онова там е Дивото. Там се намират земите на други народи. Ние се грижим те да не се опитват да завземат нашата земя.

Беата почувства как гърдите й се повдигат гордо. Тя щеше да защитава границата на Андерия. Щеше да върши добро.

— През следващите два дена аз и намиращият се тук взвод ще ви кажем всичко, което ще ви е нужно да знаете, за да охранявате границата и Домини дирч. — Той обходи редицата и се спря пред Беата, гледайки я в очите. Усмихна се с гордост. — След това ще останете под компетентното ръководство на сержант Беата. Ще спазвате заповедите й безотказно, а ако тя е заета с нещо друго, ще слушате ефрейтор Мари Фовел. — Той махна зад тях. — От всеки взвод, който се завръща в Двадесет и трети полк, вземам подробен доклад и ако някой не е спазил заповедите на отговорния сержант, ще бъде подложен на сурово наказание. — Той обиколи със строг поглед цялата редица. — Не го забравяйте. Помнете още и че сержантът носи отговорността на чина си. Ако се провали в задълженията си, очаквам да ми докладвате, когато се върна с новия взвод, който ще ви смени.

Провизии ще получавате с каруци на всеки две седмици. Използвайте ги разумно и си правете сметката, докога ще ви стигнат.

Най-важната ви задача е да се грижите за Домини Дирч. Вие сте защитата на любимата ни родина Андерия. От платформата на вашия Домини дирч се вижда съседният — и от ляво, и от дясно. Камбаните обикалят цялата граница на Андерия и я пазят. Дежурните взводове не се сменят по едно и също време, така че по границата винаги има войници с опит. Сержант Беата, твое задължение ще бъде, след като ви обучим и си тръгнем, да поставяш на пост войници от твоя взвод и да координираш с тях всички защитни действия.

Беата козирува с ръка до челото:

— Тъй вярно, капитане.

Той се усмихна.

— Гордея се с всички ви. Вие сте добри Андериански войници и знам, че ще изпълните дълга си.

Зад нея се извисяваше ужасното Хакенско оръжие на унищожението. Сега тя щеше да е отговорна за него в името на доброто.

Усети как в гърлото й се надига буца. За първи път в живота си знаеше, че прави добро. Мечтата й се осъществяваше и усещането беше прекрасно.