Тери Гудкайнд
Душата на огъня (5)

ПЕТА ГЛАВА

ЗЕД ЗАГРЕБА ШЕПА суха пръст от пода.

— Ан играе театър — — измърмори той. — Аз бих ти разказал отдавна за Милостта, Ричард, но се случи така, че бяхме разделени — това е.

Успокоен от думите на дядо си, Ричард отпусна напрежението в мускулите на раменете и врата си и Зед продължи:

— Макар Милостта да изглежда нещо просто, тя представлява цялото и единството на всичко. Така се и рисува.

Зед се наклони напред, седнал на колене. С отмерена точност започна да изпуска от стиснатия си юмрук пръстта и да дублира вече нарисувания на земята символ.

— Външният кръг изобразява началото на отвъдния — безкрайния свят на мъртвите. Извън този кръг, в отвъдния свят, не съществува нищо друго. Там е само вечността. Точно затова Милостта започва оттам: от нищото. Откъдето е нямало нищо, започва Творението.

Във външния кръг имаше квадрат, чиито ъгли докосваха кръга. Квадратът съдържаше друг кръг, докосващ отвътре страните на квадрата. Във вътрешния кръг имаше осмовърха звезда. От всеки неин връх тръгваше по една линия, пресичаща и двата кръга, като всяка втора линия минаваше през един от ъглите на квадрата.

Квадратът представляваше воала, разделящ външния кръг на света на духовете — отвъдния свят, света на мъртвите — от вътрешния кръг, очертаващ границите на света на живите. В центъра на всичко това звездата изобразяваше Светлината — Създателя — с лъчите на Неговата магическа дарба, извираща от тази Светлина и прекосяваща всички граници.

— Виждал съм вече това — Ричард завъртя китките си и ги положи на коленете си.

Сребърните накитници, които носеше, бяха украсени с различни странни символи, но в центъра им, върху всеки от накитниците, имаше по една Милост. Тъй като двата символа бяха изобразени от долната страна на китките му, Калан не ги бе забелязала досега.

— Милостта е израз на целостта и всеобхватността на дарбата — каза Ричард, — изобразена чрез лъчите: тръгващи от Създателя, прекосяващи живота и при смъртта пресичащи воала към вечността, обитавана от духовете на Пазителя във владенията му в отвъдния свят — Той прокара пръст по символите върху единия си накитник. — Това е и символ на надеждата да останеш в Светлината на Създателя от раждането си, по време на живота си и отвъд него, в отвъдния свят.

Зед примигна от изненада.

— Много добре, Ричард. Но откъде знаеш всичко това?

— Научих се да разбирам езика на символите, пък и съм попрочел някои неща за Милостта.

— Езикът на символите?

Калан забеляза, че Зед полага огромни усилия да се сдържа.

— Трябва да знаеш, момчето ми, че Милостта може да предизвика страшни последици. Тя, ако е начертана от опасни субстанции, като например магьоснически пясък, или е използвана по други начини, може да доведе до ужасни неща.

— Като например да промени начина на взаимодействие между световете, така че да се стигне до край — довърши мисълта му Ричард и вдигна глава. — Чел съм туй-онуй за това.

Зед се отпусна на пети.

— Май си чел повече от „туй-онуй“, както изглежда. Искам да ни разкажеш всичко, с което си се занимавал, откакто се видяхме за последен път. — Той размаха пръст. — До последната подробност.

— Какво означава фатална Милост? — вместо отговор попита Ричард.

Зед се надвеси към него, този път нескрито удивен.

— Моля?

— Фатална Милост — повтори Ричард, без да отделя поглед от символа на пода.

Калан не разбираше повече от Зед за какво говори Ричард, но държанието му й бе познато. И друг път го бе виждала в подобно състояние, сякаш изведнъж потъва другаде, започва да задава странни въпроси, в същото време сам унесен в някаква дълбока, мрачна дилема. Това бе поведение на истински Търсач.

Освен другото, подобно поведение бе категоричен индикатор, че според Ричард има нещо тотално не на място. По ръцете й пробягаха иглички. Тя забеляза как челото на Ан потрепва мрачно. Зед едва се сдържаше да не избухне хиляди въпроси, но Калан знаеше, че старият магьосник също е бил свидетел на подобни внезапни пропадания на Ричард, когато той започва да задава неочаквани въпроси. Трябваше да му се признае, че полага всички усилия да запази добрия тон. Прокара пръсти по челото си и пое дълбоко дъх, сякаш, за да се зареди с търпение.

— По дяволите, Ричард, никога не съм чувал подобен израз — фатална Милост? Къде си го срещал?

— Ами, попадна ми в една книга — измърмори Ричард. — Зед, можеш ли да издигнеш нова граница? Да създадеш граница като онази, която бе направил преди да се родя?

Лицето на Зед се изкриви в недоумение.

— Че защо да…?

— За да отделиш Стария свят и да възпрепятстваш из бухването на войната.

Хванат натясно, Зед млъкна със зяпнала уста, но после на лицето му се разля усмивка и бръчките обсипаха скулестото му лице.

— Много добре, Ричард. От теб ще излезе чудесен магьосник, който винаги си задава въпроси как да задейства дадена магия, за да бъде използвана тя срещу болката и страданията. — Усмивката му се стопи. — Добър начин на мислене, но не, не мога да я вдигна отново.

— И защо?

— Беше заклинание от тройки. Това означава, че бе изтъкано от три от тези и три от онези. Могъщите заклинания обикновено са добре защитени — тройната защита бе единствената мярка, способна да попречи на лесното освобождаване на опасната магия. Магията на границата бе точно такава. Открих я в една древна книга от времето на Голямата война. Ти, както изглежда, май вървиш по пътя на дядо си — интересуваш се от стари книги, пълни с всякакви странни неща. — Челото му се отпусна. — Разликата е там, че аз съм се обучавал през целия си живот и знаех какво правя. Бях наясно с опасностите и знаех как да ги избягвам или поне да ги свеждам до минимум. Познавах способностите си и докъде се простират те. Разликата е голяма, момчето ми.

— Границите бяха само две — настоя Ричард.

— Ами, по това време Средната земя бе въвлечена в ужасна война с Д’Хара. — Зед кръстоса крака под себе си, готов да разказва. — Използвах първата от трите, за да разбера как да направя заклинанието, как действа то и как мога да го освободя. Втората използвах, за да разделя Средната земя от Д’Хара — да спра войната. А третата, за да оградя Западната земя за хората, които искаха да живеят без магия.

На Калан й бе трудно да си представи един свят без магия. Самата идея за подобно нещо й се струваше мрачна и тъжна, но в същото време си даваше сметка, че има хора, които не желаят нищо друго, освен да бъдат оставени да живеят живота си без магия. Западната земя, макар и неголяма, представляваше именно такова място. Поне за известно време — вече не.

— Никакви граници повече — вдигна ръце във въздуха Зед. — Това е положението.

Беше минала почти година, откакто Мрачният Рал разтури границата, за да обедини трите земи. Жалко, че идеята на Ричард бе неосъществима, че нямаше да могат да оградят Стария свят и да възпрепятстват разпростирането на войната към Новия. Това би спасило безброй животи.

— Има ли представа някой от вас двамата къде може да се намира Пророкът? Натан?

— Аз го видях последна — каза Калан. — Той ми помогна да спася живота на Ричард като ми даде книгата, открадната от Храма на ветровете, и ми каза магическите думи, които трябваше да използвам, за да унищожа книгата и да запазя живота на Ричард, докато се възстанови от чумата.

Ан приличаше на вълк, който се кани да вечеря.

— И къде се намира в момента?

— Видяхме се някъде в Стария свят. С него беше и Сестра Вирна. Пред очите му току-що бе убит човек, на когото той очевидно безкрайно държеше. Натан каза, че понякога пророчествата излъгват опитите ни да ги надхитрим и че понякога си мислим, че сме по-умни, отколкото сме в действителност, смятайки, че можем да измамим съдбата, стига да го желаем силно. — Калан прокара пръст в пръстта. — Тръгна си с двама войници — Уолш и Болесдън, казвайки, че връща на Ричард титлата „Господар Рал“. Заръча на Вирна да не се опитва да го следва. Защото нямало да успее. — Калан се вгледа в изведнъж помръкналите очи на Ан. — Струва ми се, че Натан си тръгна, за да забрави онова, което се бе случило тази нощ. Да забрави човека, който му бе помогнал и който бе изгубил живота си, помагайки му. Не мисля, че ще го откриеш, преди да поиска сам.

Зед плясна с длани коленете си, нарушавайки надвисналата тишина:

— Искам да чуя всичко, което си преживял от последната ни среща насам, Ричард. От началото на миналата зима. Цялата история. Не пропускай нищо — подробностите са важни. Може да не го разбираш, но подробностите могат да се окажат наистина критични. Трябва да знам всичко.

Ричард го изгледа продължително, улавяйки очакването в погледа му.

— Де да имахме време да ти разкажем всичко, Зед. Но го нямаме. Тримата с Калан и Кара трябва да се връщаме в Ейдиндрил.

Пръстите на Ан човъркаха копчето на яката й. Калан си помисли, че градината на търпението й започва да хваща бурени.

— Можем да започнем сега и да продължим по време на пътуването.

— Не можете да си представите колко ми се иска да останем заедно, но нямаме време за пътуване — каза Ричард. — Трябва да бързаме обратно. Ще се върнем с Плъзгата. Съжалявам наистина, но не можете да дойдете с нас. Ще се наложи сами да пътувате до Ейдиндрил. Когато пристигнете, ще говорим.

— Плъзгата ли? — носът на Зед се набръчка, произнасяйки думата. — Какви ги дрънкаш?

Ричард не отвърна, дори като че ли изобщо не чу въпроса. Взираше се в покрития с плат прозорец. Калан отговори вместо него:

— Плъзгата е… — тя направи пауза. Как да обясни подобно нещо. — Ами тя е нещо като същество от живак. Може да комуникира с нас. Да говори, имам предвид.

— Да говори — равно повтори Зед. — И какво по-точно говори?

— Не е важно какво говори. — Докато се взираше в небесните очи на Зед, Калан човъркаше някаква нишка на панталона си. — — Плъзгата е била създадена от онези магьосници по време на Голямата война. Те превръщали някои хора в оръжия. Създали Плъзгата по подобен начин. Преди да стане това, е била жена. Използвали са животът й, за да сътворят Плъзгата — същество, което чрез магия осъществява нещо като пътуване. Била е използвана за бързо прекосяване на огромни разстояния. Наистина огромни. Като например от тук до Ейдиндрил за по-малко от ден. Също и на много други места.

Зед се замисли над думите й, толкова стъписващи, колкото тя си представяше, че ще са за него. И за нея в началото бе така. Подобно пътуване нормално отнемаше много дни. Дори на кон. Може би седмици.

Калан го докосна по ръката.

— Съжалявам, Зед, но двамата с Ан не можете да дойдете. Магията на Плъзгата, както ти самият каза, притежава своите защити. Затова се наложи Ричард да остави меча си. Магията на меча е несъвместима с магията на Плъзгата. За да пътува човек с Плъзгата, е необходимо да притежава поне мъничко Субстрактивна магия освен Адитивната. Ти не притежаваш. Двамата с Ан ще загинете, ако влезете в нея. Аз имам частица Субстрактивна магия в Изповедническата си сила, а Кара използва способностите си на Морещица, за да улови дарбата на един Андолианец, който също притежава Субстрактивна магия, така че тя вече може да пътува. Ричард също, разбира се, я притежава.

— Използвали сте Субстрактивна магия! Но, но, как… какво… къде…?

Зед млъкна, не можейки да реши кой въпрос иска да зададе по-напред.

— Плъзгата живее в онези каменни кладенци. Ричард я извика и сега можем да пътуваме с нея. Но трябва да внимаваме, защото Джаганг би могъл да изпрати през нея подчинените си. — Калан приближи китки една към друга. — Когато не пътуваме, Ричард я изпраща да спи, като доближи накитниците си върху Милостта. Така тя се съединява с душата си в отвъдния свят.

Лицето на Ан стана пепеляво.

— Зед, предупредих те за това. Не можем да го оставим да се движи сам. Твърде важен е. Ще се забърка в нещо, от което може да загуби живота си.

Зед всеки момент щеше да експлодира:

— Използвал си Милостта на накитниците си? По дяволите, Ричард, нямаш представа какво правиш! Играеш си с воала!

Ричард, насочил вниманието си в друга посока, щракна с пръсти и посочи към дебелите цепеници под пейката. Направи припрян жест към Зед, който най-сетне взе една и му я подаде. Ричард я счупи на две върху коляното си, загледан в прозореца.

При следващата светкавица Калан мерна силует на кокошка, изпъчен в рамката на прозореца от другата страна на парчето плат. Щом светкавицата и гръмотевицата удариха, сянката на пилето се плъзна към другия край на прозореца.

Ричард хвърли дървото.

Уцели кокошката право в гърдите. Тя плясна с криле, закудкудяка смутено и се изтърси навън.

— Ричард! — — Сграбчи го Калан за ръкава. — Какво правиш? Животното не пречи на никого. Горкото същество просто търсеше подслон от дъжда.

Той като че ли не я чу. Обърна се към Ан:

— Ти си живяла с него в Стария свят. Какво знаеш за пътешественика по сънищата?

— Е като че ли знам нещичко — заекна тя, хваната неподготвена.

— Знаеш ли как Джаганг успява да се вмъкне в човешкото съзнание, да се намести между мислите и да се уста нови там, без приемника дори да подозира?

— Разбира се, — Тя изглеждаше почти възмутена от подобен базисен въпрос относно врага им. — Но ти и онези, които са ти верни чрез връзката, сте защитени. Пътешественикът по сънищата не може да се настани в съзнанието на човек, предан на Господаря Рал. Не знаем защо, но е така.

Ричард кимна.

— Алрик. Заради него е.

Зед примигна удивено.

— Кой?

— Алрик Рал. Мой предшественик. Четох, че пътешествениците по сънищата били оръжие, измислено преди три хиляди години по време на Голямата война. Алрик Рал направил заклинание — връзката, — с което да предпазва своите хора или всеки, заклел му се във вярност, от пътешествениците по сънищата. Силата на връзката да предпазва се предава на всеки Рал, притежаващ дарбата.

Зед си отвори устата да зададе въпрос, но Ричард го изпревари и се обърна към Ан:

— Джаганг беше влязъл в съзнанието на един магьосник и го бе изпратил да убие Калан и мен. Бе се опитал да го използва като убиец.

— Магьосник ли? — намръщи се Ан. — Кой? Кой магьосник?

— Марлин Пикард — отвърна Калан.

— Марлин! — Ан въздъхна и поклати глава. — Бедното момче. И какво стана с него?

— Майката Изповедник го уби — без колебание отвърна Кара. — Тя е истинска сестра по Агиел.

Ан скръсти ръце в скута си и се надвеси към Калан:

— Но как разбра…

— Имаме причини да смятаме, че ще се опита да го направи отново — прекъсна я Ричард, отново приковавайки вниманието й към себе си. — Възможно ли е пътешественикът по сънищата да се всели в съзнанието на, на нещо друго освен човек?

Ан се замисли по-дълго, отколкото Калан смяташе, че си струва за този въпрос.

— Не, не ми се вярва.

— Не ти се вярва — Ричард килна глава на една страна. — Предполагаш ли, или си сигурна? Важно е. Моля те, искам точни отговори.

Тя изгледа Ричард продължително, преди накрая да поклати глава:

— Не. Не би могъл да направи подобно нещо.

— Тя е права — намеси се Зед. — Знам достатъчно за него, за да твърдя със сигурност, че на подобно нещо не е способен. Нужна му е душа. Душа като неговата. Иначе просто няма как да стане. По същия начин, по който не би могъл да продължи съзнанието си в скала, за да види какво мисли тя.

Ричард поглади долната си устна с показалеца си.

— Значи тогава не е Джаганг — промърмори под мустак.

Зед извърна очи с любопитство.

— Кое не е Джаганг?

Калан въздъхна. Понякога да се опитваш да следиш мисълта на Ричард бе като да се мъчиш да уловиш мравки с лъжица.