Тери Гудкайнд
Душата на огъня (58)

ПЕТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ДАЛТОН ЗАБЪРЗАНО СЕ ПРИБЛИЖИ до главната маса и се усмихна на Тереза. Тя изглеждаше самотна и изоставена. Явно се радваше на появяването му, макар да бе закъснял. Напоследък той рядко виждаше жена си. Нямаше какво да се направи. И тя проявяваше разбиране.

Преди да заеме мястото си, я целуна.

Министърът го удостои само с бързо кимване. Вниманието му бе погълнато от размяната на лъстиви погледи с някаква жена на една от масите вдясно. Тя като че ли му правеше подканящи жестове с вилицата си, на която бе набола парче говеждо. Министърът цял грееше в усмивка.

Вместо да се почувстват отблъснати от недвусмисленото сексуално поведение на Бертранд, повечето от жените всъщност бяха привлечени именно от него, макар да нямаха намерение да му отвърнат с взаимност. Явно по някаква приумица на женското мислене някои жени биваха неудържимо привличани от прямо демонстрираната сексуална фриволност, независимо от това колко не на място се показваше тя. Това бе проявление на самата опасност, нещо мамещо, но забранено. Колкото по-пакостливо гледаха някои мъже, толкова повече въздишаха жените по тях.

— Надявам се не ти е доскучало — прошепна Далтон на Тереза и се загледа за миг в очите й, блеснали с искрена преданост.

Като се изключи бързата усмивка към Тереза, той правеше всичко възможно да задържи каменното изражение на лицето си, което да хармонира с предстоящата му работа. Отпи голяма глътка вино, без да го опита предварително, явно нетърпелив да изпита успокояващото му действие.

— Просто ми липсваше, това е. Бертранд ме забавляваше с вицове. — Тереза се изчерви. — Но не мога да ги повторя пред теб. Поне не тук. — Усмивката й, немирната й усмивка се прокрадна на лицето й. — Може би когато се приберем, ще ти ги кажа.

Той успя да й се усмихне, но мисълта му вече бе съсредоточена върху по-сериозни неща.

— Ако успея да се прибера навреме. За тази нощ ме чакат още цял куп съобщения за изпращане. Случи се. — Той си наложи да спре да барабани с пръсти по масата. — Случи се нещо много важно, съдбовно.

Тереза не можа да сдържи любопитството си:

— Какво?

— Косата ти е прекрасна, Тес.

Косата й бе точно толкова дълга, колкото позволяваше настоящото й положение. Той не успя да се сдържи в намеците си:

— Но ми се струва, че може да й се наложи да порасне още значително.

— Далтон. — Тя ококори очи, трескаво опитвайки се да прозре смисъла зад думите му, но лицето й си остана объркано. Тя явно не можеше да си представи как е възможно да се изпълнят мечтите и плановете му при настоящите обстоятелства. — Далтон, това свързано ли е с не щата, които винаги си ми говорил.

Мрачното му изражение я накара да замлъкне.

— Съжалявам, скъпа, не мога да говоря предварително. Всъщност може просто да залагам твърде много на случилото се. Имай търпение, ще разбереш само след няколко минути. Най-добре е новина като тази да бъде съобщена от устата на самия Министър.

Лейди Чанбоор хвърли бърз поглед на жената вдясно с месото, забодено на вилицата. Онази, преструвайки се, че не прави нищо друго, освен да обръща внимание на сътрапезниците от собствената си маса, отметна една къдрица от лицето си и се обърна към един от тях. Хилдемара удостои Бертранд с кос, унищожителен поглед, след което се наведе назад, за да погледне Далтон.

— Какво научи?

Далтон попи виното от устните си и положи кърпата обратно на коленете си. Реши да разкаже най-напред страничните сведения. Освен всичко друго това щеше да му помогне да подчертае още по-категорично важността на предстоящите им действия.

— Господарят Рал и Майката Изповедник работят от изгрев до залез, обикаляйки колкото се може повече места. Говорят пред тълпи от хора, които поглъщат жадно думите им. Майката Изповедник успява да привлече тълпи от хора, изгарящи от любопитство да я видят — ако не друго. Опасявам се, че хората откликват на призивите й по-топло, отколкото би ни се искало. Скорошната й сватба е факт, спечелил и сърцата, и любовта на мнозина. Хората се радват на щастливите младоженци, където и да отидат те. Хора от околните селца и ферми изминават километри разстояние, за да присъстват на речите на Господаря Рал и Майката Изповедник.

Скръстила ръце, лейди Чанбоор изруга тихичко младоженците, използвайки изключително цинични думи — дори за нея. Далтон се запита какви ли неприлични прозвища му лепва тя в негово отсъствие, когато се окаже, че е недоволна по неведоми причини. Вече му бяха познати някои от любимите й фрази, които използваше по адрес на съпруга си.

Макар персоналът на имението да бе запознат твърде добре със сприхавата й природа, общото мнение за нея бе, че е толкова чиста, че е изключено устните й да се омърсят от някоя нецензурна дума. Хилдемара прекрасно разбираше ценността на това да имаш на своя страна подкрепата на хората. В случаите, когато тя, лейди Чанбоор, любящата съпруга на Министъра на културата, повелителя на женските сърца из цяла Андерия, обикаляше страната, за да представи някое ново богоугодно творение на мъжа си, а и между другото да укрепи връзките си с някой и друг заможен фермер или търговец, тя биваше посрещана ласкателно и топло — не по-различно от Майката Изповедник.

Сега повече от всякога, щеше да се наложи да изиграе ролята си виртуозно, ако иска да успеят.

Преди да продължи, Далтон отпи още една глътка от виното си.

— Майката Изповедник и Господарят Рал са се срещнали няколко пъти с Директорите и доколкото разбирам, Директорите са изразили задоволството си от справедливите условия, които предлага Господарят Рал, и от позицията му.

Бертранд сви юмруци. Челюстта му потръпна.

— Поне — каза след малко Далтон — такава бе реакцията им в присъствието на Господаря Рал. Но щом той ги освободи от присъствието си, Директорите, след като размислиха добре, си промениха предпочитанията и вкусовете.

Преди да продължи, Далтон огледа Министъра и жена му, за да е сигурен, че разполага с пълното им внимание.

— Което е доста радостно, в светлината на току-що случилото се.

Министърът огледа внимателно лицето на Далтон, преди погледът му да се плъзне към младата дама на масата вдясно.

— И какво по-точно се е случило?

Далтон стисна ръката на Тереза под масата.

— Министър Чанбоор, лейди Чанбоор, с прискърбие ви известявам, че Суверенът почина.

Потресена от новината, Тереза ахна и веднага вдигна кърпичката си към лицето, за да не видят хората внезапно бликналите в очите й сълзи от мъка. Тя никога не допускаше някой да я види разплакана.

Напрегнатият поглед на Бертранд се спря върху Далтон.

— Мислех, че състоянието му се подобрява.

Това бе израз на подозрението му, а не в смисъл, че съжалява за смъртта на Суверена. Подозрение относно това дали Далтон е способен на това и нещо повече — защо би предприел подобна дръзка стъпка, ако наистина го е направил.

Макар че Министърът без съмнение би бил особено щастлив старият Суверен да оваканти мястото си толкова навреме, всеки намек, че това се е случило не по естествен път би компрометирал всичко, постигнато досега, и то точно когато стояха на прага на победата.

Далтон се наведе към Министъра, без да се засегне от скритата инсинуация.

— Възникна проблем. Твърде много са хората, които се готвят да отбележат гласа си с кръгче в подкрепа на Господаря Рал. Трябва да наредим нещата така, че да е въпрос на личен избор за всеки дали да застане зад всеотдайния и отдаден на народа си нов Суверен или да повярва на един чужденец, който може да таи зло в сърцето си. Както вече обсъждахме, трябва да успеем да доставим на нашия човек решенията, които вече са взети. Повече не можем да поемаме риска, който това гласуване би могло да ни предложи. Време е да предприемем по-решителни мерки срещу присъединяването към Господаря Рал въпреки риска от това.

Далтон сниши глас още повече:

— Нужно е именно ти да поемеш своята роля, уповавайки се на тежестта, която ще имат думите ти като Суверен. Ти трябва да станеш Суверен и да огласиш тези думи.

На лицето на Бертранд се разля доволна усмивка.

— Далтон, мой верен и изобретателен помощнико, току-що си спечели наистина сериозно назначение в предстоящия да се освободи кабинет на Министъра на култура та.

Най-сетне всичко си идваше на мястото. Хилдемара гледаше с удивление и не можеше да повярва. Знаеше какви мерки за сигурност са поставени около Суверена. Знаеше, защото самата тя се бе опитала да проникне в дома му, но не бе успяла.

По очите й можеше да се разбере, че вече се вижда като съпруга на Суверена, която всички ще благославят и едва ли не боготворят като някакъв добър дух, слязъл в света на живите. Жена, чиито думи ще се слушат с далеч по-голямо внимание от думите на някаква си съпруга на Министъра — позиция, която само преди миг й се струваше достойна, но сега изведнъж бе станала недостатъчна и неприемлива за нея.

Хилдемара се наведе зад съпруга си и нежно стисна китката на Далтон.

— Далтон, момчето ми, ти си по-печен, отколкото те мислех — а мнението ми никак не бе ниско. Не мислех, че изобщо е възможно. — Тя остави изречението си не довършено.

— Изпълнявам дълга си, лейди Чанбоор, независимо от трудностите. Знам, че всичко, което има значение, са резултатите.

Преди да го пусне, тя го стисна още веднъж. Той никога не я бе виждал толкова благодарна за нещо, свършено от него. Смъртта на Клодин Уинтроп не му бе спечелила дори одобрително кимване.

Далтон се извърна към жена си. Бе внимавал особено тя да не чуе репликите му с Хилдемара. Така или иначе в мъката си тя дори не го погледна. Той я прегърна с утешителна ръка през раменете.

— Добре ли си, Тес?

— О, Далтон, бедният човечец — проплака тя. — Горкичкият Суверен. Нека Създателят бди над него в достойното му място там горе.

Бертранд се наведе зад Далтон и съчувствено докосна Тереза по ръката.

— Добре казано, скъпа моя. Добре казано. Ти изрази достойно любящите чувства на всички нас.

Бертранд си докара възможно най-мрачна физиономия и стана от стола си. Вместо да вдигне ръка, както правеше обикновено, застана в мълчание, със сведена глава и ръце, сключени на гърдите. Хилдемара повдигна пръст и арфистката замлъкна. Хората бързо осъзнаха, че става нещо необичайно, и всички смехове и разговори утихнаха.

— Добри ми хора на Андерия, току-що получих най-скръбни новини. Тази нощ ние се превърнахме в един изгубен народ без Суверен.

Залата, вместо да избухне в шепот, както бе предполагал Далтон, притихна мъртвешки. Едва в онзи злокобен миг той осъзна, че всъщност се бе родил и бе изживял целия си живот до този миг под владичеството на стария Суверен. Беше дошъл краят на една епоха. Явно повечето хора в залата си мислеха същото.

Бертранд, привлякъл върху себе си всички погледи, запримига, сякаш за да задържи сълзите си. Гласът му, щом успя да продължи, бе скръбен и тих.

— Нека всички сведем глави и се помолим Създателят да вземе душата на нашия обичан Суверен и да я заведе на достойното място, което той си заслужи с дългогодишните добри дела. След това ще се наложи да ви изоставя да привършите вечерята си сами, тъй като дългът ме зове да събера на спешно съвещание Директорите.

Като се има предвид усложнената ситуация и фактът, че както Господарят Рал, така и император Джаганг желаят нашето съюзничество, и с надвисналия зловещ облак на войната ниско над главите ни, ще настоявам от името на народа на Андерия Директорите да изберат нов Суверен още тази нощ и който и да е той, още от утре да поеме задълженията си на наш Суверен и да възстанови връзката на нашия народ със Създателя, която поради възрастта и разклатеното си здраве нашият обичан стар Суверен малко или повече бе изгубил.

Тереза стисна Далтон за ръкава.

— Далтон — прошепна тя, без да откъсва поглед от привидното смирение, изписано на лицето на Бертранд. — Далтон, даваш ли си сметка, че той най-вероятно ще бъде следващият Суверен?

Далтон, като не искаше да разваля искреното й възхищение, нежно я погали по гърба.

— Да се надяваме, Тес.

— И да се молим — прошепна тя с блеснали от сълзи очи.

Бертранд разпери ръце пред влажните погледи на стреснатото множество.

— Моля ви, добри хора, нека всички заедно да сведем глави и да се помолим.

Далтон сновеше напред-назад пред вратата и щом Франка се показа на прага, я стисна нервно за ръката и затвори зад нея.

— Скъпа Франка, толкова се радвам да те видя. И да мога да поговоря с теб. Не сме се виждали от доста време. Благодаря ти, че се отзова.

— Каза, че е важно.

— Да, така е — Далтон я покани с ръка да влезе по-навътре. — Заповядай, седни.

Франка приглади роклята под себе си и се отпусна на кожения стол пред писалището му. Далтон се облегна на ръба на плота, за да е по-близо до нея и срещата им да изглежда по-неофициална. Впечатлението нямаше да е същото, ако бе седнал на мястото си от другата страна.

Усети нещо ръбесто под себе си. Погледна какво е и бутна малката книжка на Джоузеф Андер встрани.

Франка размаха ръка пред лицето си.

— Би ли отворил прозореца, ако обичаш? Тук е ужасно задушно.

Макар че денят едва започваше и слънцето тепърва щеше да се появи на хоризонта, тя бе права. Вече бе горещо и явно ги очакваше истински огнен ад. Усмихнат, Далтон заобиколи писалището и отвори широко прозореца. Хвърли поглед през рамо и в отговор на нейния жест отвори още два.

— Благодаря ти, Далтон. Много мило, че се съобразяваш с желанията ми. Е, какво толкова важно има?

Той отново се върна на мястото си до нея и я погледна.

— Успя ли да чуеш нещо на празненството снощи? Вечерта беше важна, като се има предвид трагичните новини, които научихме. Ще ми бъде от голяма помощ, ако си успяла да доловиш нечия реплика.

Франка, очевидно разстроена, отвори малко портмоненце, увесено на кръста й и скрито под кафяв вълнен колан. Извади четири златни монети и му ги подаде.

— Ето. Това си ми платил, откакто, откакто имам затруднения с дарбата си. Не съм ги заработила. Нямам право да държа парите ти. Съжалявам, че се наложи да ме викаш специално, задето не се сетих да ти върна парите сама по-рано.

Далтон знаеше колко се нуждае тя от пари. Сега, когато дарбата й не действаше, тя практически бе без работа. Франка потъваше. Без мъж до себе си тя трябваше да работи или да умре от глад. За нея да върне парите, които той й бе платил, бе сериозна крачка.

Далтон върна ръката й.

— Не, не, Франка, не става въпрос за парите.

— Те не са мои. Не съм ги заслужила с нищо. Нямам право на тях.

Тя отново му ги подаде. Далтон пое ръката й в своите и я задържа нежно.

— Франка, ние с теб сме стари и близки приятели. Виж какво ще ти кажа. Ако мислиш, че не си заработила тези пари, сега ще ти дам възможност да го сториш.

— Казах ти, не мога…

— Не е свързано с дарбата ти. А с нещо друго, което би могла да ми предложиш.

Тя се дръпна назад с вик:

— Далтон! Ти имаш съпруга! Красива и млада.

— Не, не — побърза да каже Далтон, хванат неподготвен. — Не, Франка, съжалявам, ако някога съм създал впечатление, ако не съм бил достатъчно ясен.

Далтон я намираше за привлекателна и интересна жена, макар да бе малко по-възрастна от него. Също и малко странна. Макар никога да не му бе хрумвало и да не би приел подобно предложение, не бе разочарован, че идеята за подобна възможност я отблъсква.

Тя се отпусна на стола.

— Тогава какво искаш?

— Истината.

— А! Ами, Далтон, има истина и истина. Едната създава малко повече проблеми от другата.

— Мъдри слова.

— Коя по-точно истина те интересува?

— Какво ти е на магията?

— Не действа.

— Това го знам. Искам да знам защо.

— Да не си решил да влизаш в магьосническия бранш, Далтон?

Той въздъхна и сключи ръце на гърдите си.

— Франка, важно е. Трябва да знам защо магията ти не действа.

— Защо?

— Защото трябва да разбера дали се отнася само за теб, или има нещо нередно с магията изобщо. Магията е важен елемент от живота на мнозина в Андерия. Ако не що се е случило, трябва да го знам, за да може кабинетът на Министъра да е подготвен.

Тя отпусна смръщената си гримаса.

— О!

— Е, какво й е на магията и доколко разпространени са затрудненията с нея?

Тя изведнъж помръкна.

— Не мога да преценя.

— Франка, това наистина ме интересува. Моля те.

Тя го погледна изпод вежди.

— Далтон, не ме питай.

— Питам те.

Тя остана известно време, забила очи в пода. Накрая взе едната му ръка и притисна четирите златни монети в нея. Изправи се и го погледна в очите.

— Ще ти кажа, но няма да приема пари за това. Това е нещо, за което не бих могла да взема пари. Ще ти кажа само защото, защото си приятел.

Далтон си помисли, че жената насреща му изглежда така, сякаш той току-що е произнесъл смъртната й присъда. Посочи й стола и тя се отпусна обратно върху него.

— Благодаря ти Франка, наистина оценявам жеста ти.

Тя кимна, без да вдига глава.

— Има нещо нередно с цялата магия. Тъй като не си много наясно с тези въпроси, няма да те товаря с излишни подробности. Важното за теб е да знаеш, че магията загива. Не само моята, цялата магия. Умира и край, няма я.

— Но защо? Нищо ли не може да се направи?

Тя се замисли за миг.

— Не. Не мисля, че има какво. Не съм напълно сигурна, но мога да ти кажа, че самият Пръв магьосник загина, опитвайки се да поправи нещата.

Далтон остана изумен от подобно нещо. Беше немислимо. Макар да бе вярно, че той не знае нищо за магията, бе запознат с предимствата, които тя може да даде на хората — като например лечителските способности на Франка — не само физически, а успокоението на душата, което тя можеше да постигне.

Това му се стори по-впечатляващо от смъртта на човека, който доскоро бе техен Суверен. Тази смърт означаваше много повече.

— Но нима няма да се възстанови? Нима няма как да се направи нещо, за да не знам, да се реши проблемът?

— Не знам. Както вече ти казах, един човек с далеч повече познания от мен не успя да се справи, така че съм склонна да мисля, че е безнадеждно. Възможно е да се възстанови, но се опасявам, че вече е твърде късно.

— И какви предполагаш биха могли да бъдат последствията от подобно нещо?

Франка, пребледняла, успя да промълви само:

— Дори не смея да предполагам.

— Опита ли се да разнищиш проблема? Искам да кажа, по-сериозно?

— Затворих се сама със себе си и се опитах да проникна възможно най-дълбоко в ситуацията, да направя всичко възможно. Снощи ми бе първото появяване сред хора от седмици насам. — Тя вдигна глава и смръщи чело. — Когато Министърът обяви смъртта на Суверена, спомена нещо за Господаря Рал. Какво искаше да каже?

Далтон си даде сметка, че Франка е толкова далеч от събитията от последните дни, че дори не знае за идването на Господаря Рал и за гласуването. Това му припомни, че го чакат неотложни дела.

— О, нищо особено. — Той протегна ръка към нея и й помогна да стане. — Франка, благодаря ти, че дойде. Помогна ми повече, отколкото би могла да си представиш.

Тя очевидно се засегна, задето той почти я изгони от кабинета си, но нямаше какво да се направи. Чакаше го много работа.

Тя се изправи, с лице само на милиметри от неговото, и го погледна в очите. Погледът й бе силен — независимо дали в него блестеше дарбата или не.

— Обещай ми, Далтон, че няма да съжалявам, задето ти казах истината.

— Франка, можеш да разчиташ.

Далтон се извърна от внезапния шум зад гърба си. Изненадан, дръпна Франка назад. През отворения прозорец бе влетяла огромна черна птица. Гарван, както му се стори, макар никога да не бе виждал гарван от толкова близо.

Съществото разпери криле и покри плота на писалището почти от край до край. С помощта на крилете и клюна си се опита да се задържи и да се придвижи по гладката кожена повърхност. Нададе яден крясък, явно недоволен от материала под краката си.

Далтон бързо се втурна отстрани на писалището към поставката за ножницата си и извади меча.

Франка се опита да го спре с ръка.

— Далтон, недей! На лошо е да се убива гарван!

Намесата й и внезапното движение на птицата му попречиха да нанесе смъртоносен удар.

Гарванът заграчи неистово и залитна в единия ъгъл на писалището. Далтон внимателно, но неумолимо избута Франка от пътя си и отново насочи меча.

Гарванът, забелязвайки с огромното си око какво му се готви, стисна малката книжка в клюна си. Без да изпуска вещта, принадлежала някога лично на Джоузеф Андер, подхвръкна към стаята.

Далтон тресна прозореца най-близо до писалището — онзи, през който бе влетяла птицата. Гарванът полетя към него. Докато Далтон затваряше втория, а после и третия прозорец, в главата му се впиха остри нокти.

Той размаха яростно меча срещу топката от бясно мятащи се пера и нокти над себе си, но не успя да докопа нищо. Птицата нададе вик, от който го заболяха тъпанчетата, и се стрелна към прозореца.

Далтон и Франка едновременно вдигнаха ръце към лицата си, щом откъм прозореца се чу дрънчене и след миг цялата стая се изпълни с парчета стъкло.

Далтон успя да вдигне очи и видя как птицата се отправя към клона на близкото дърво. Вкопчи се в него, но се изпусна и направи втори опит, докато накрая успя да се задържи. Явно бе ранена.

Далтон хвърли меча си на писалището и издърпа едно копие. С мощен вик от усилието хвърли копието през дупката в прозореца към гарвана.

Гарванът, забелязал какво му се готви, излетя с книгата в клюна. Копието мина на сантиметри от него. Птицата се изгуби в сутрешното небе.

— Добре, че не го уби — обади се Франка. — Щеше да е на лошо.

Далтон, цял почервенял, посочи писалището си.

— Но той открадна книгата!

Франка сви рамене.

— Гарваните са странни птици. Често крадат разни неща, за да ги носят на половинките си. Те са приятели до гроб.

Далтон поизтупа и намести дрехите си.

— Нима?

— Но женската понякога изневерява на мъжкия. По някога, докато той е на лов или за да събира съчки за гнездото им, тя се отдава на друг мъжки.

— Нима? — провлачи той. — И какво ме интересува това?

Тя сви рамене.

— Просто си помислих, че е интересна информация, която би ти било любопитно да узнаеш. — Тя пристъпи към прозореца, за да огледа щетите. — Книгата ценна ли беше?

Далтон внимателно изтупа парченцата стъкло от раменете си.

— Не. За щастие беше само някаква си древна реликва, писана на отдавна мъртъв език, който днес никой не разбира.

— Аха — промълви тя, — е, поне това е добре. Радвай се, че не беше нещо ценно.

Далтон сви юмруци на хълбоците си.

— Виж само какъв хаос. Само погледни.

Той взе няколко черни пера и ги хвърли през отворения прозорец.

Видя на писалището си алена капка.

— Поне плати с кръвта си за кражбата.