Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (9)

II

„Ами ако вече са направили обиск? Ами ако ги заваря вкъщи?“

Но ето и стаята му. Нищо и никого; никой не е надничал. Дори Настася нищо не е пипала. Но, Господи, как е могъл да остави одеве всички тези неща в дупката!

Той се спусна към ъгъла, пъхна ръце под тапета и започна да измъква нещата и да пълни с тях джобовете си. Оказаха се всичко осем предмета: две малки кутийки с обици или нещо подобно — не видя добре; после четири сахтиянови калъфчета. Една верижка беше просто завита във вестник. Още нещо, увито във вестник, навярно орден…

Той напъха всичко в различни джобове в палтото и в останалия му десен джоб на панталона, като се стараеше нищо да не личи. Заедно с нещата взе и кесийката. После излезе от стаята и този път дори я остави широко отворена.

Вървеше бързо и уверено и макар да се чувстваше целият разнебитен, беше в пълно съзнание. Страхуваше се от преследване, страхуваше се, че след половин, след четвърт час сигурно вече ще излезе нареждане да го следят; трябваше, значи, на всяка цена навреме да прикрие следите. Трябваше да свърши с това, докато му оставаха поне още малко сили и поне капка разсъдък… Но къде да отиде?

Това беше вече отдавна решено: „Ще хвърля всичко в канала — и няма да има никакви следи, и край на всичко.“ Така беше решил още през нощта, сред бълнуванията, в онези моменти, когато, спомняше си, на няколко пъти искаше да стане и да тръгне: „По-скоро, по-скоро и всичко да хвърля.“

Но се оказа, че е много трудно да ги хвърли.

Бродеше по булеварда край Екатерининския канал от половин час, а може би и повече, и на няколко пъти вече поглеждаше стълбите към канала, когато минаваше край тях. Но не можеше и да си помисли за изпълнение на намерението; или точно до стълбите имаше салове, на които перачки перяха бельо, или пък бяха завързани лодки, и навсякъде гъмжеше от народ, а и отвсякъде — от булеварда, от всички страни можеха да го видят, да го забележат: подозрително е — слязъл нарочно долу, спрял се и хвърля нещо във водата. Ами ако калъфите не потънат, а заплуват? Да, точно така. Всеки ще види. И без туй всички, които го срещат, така го гледат и оглеждат, сякаш само той ги интересува. „Защо е това? Или може би само ми се струва“ — мислеше си.

Най-после му дойде наум, че ще бъде по-добре да отиде някъде край Нева. Там има и по-малко хора, и е по-скрито, и изобщо е по-удобно, а най-важното — по-отдалечено е от тези места. И изведнъж се учуди: повече от половин час да се лута измъчен и разтревожен и по опасни места, а не можа по-рано да се сети! И загуби този половин час за нещо безразсъдно само защото го беше решил вече, насън, в бълнуване! Той ставаше извънредно разсеян, всичко забравяше и съзнаваше това. Непременно трябваше да побърза!

Тръгна към Нева по В-ския булевард; но по пътя изведнъж му хрумна още една мисъл: „Защо в Нева? Защо във водата? Не е ли по-добре да отида някъде много далече, макар на островите, и там някъде, в безлюдно място, в гората, под някой храст да заровя всичко и дори да направя белег на дървото?“ И макар да чувстваше, че в тази минута не е в състояние ясно и трезво да обсъди всичко, мисълта му се видя безпогрешна.

Но и на островите не му беше съдено да отиде, случи се нещо друго: излизайки от В-ския булевард, видя изведнъж вляво един вход към двор, съвсем забутан, заграден с високи стени. До самия вход, вдясно, започваше задната неизмазана стена на съседната четириетажна къща, която стигаше много навътре в двора. Вляво, успоредно на тази стена и също непосредствено от вратата, започваше дървена ограда, дълга около двадесет крачки навътре в двора, която след това свиваше вляво. Това беше забутано, заградено място, където бяха отрупани някакви материали. По-нататък, в дъното на двора, се подаваше иззад оградата ъгълът на нисък, опушен каменен навес, сигурно част от някаква работилница. Тук имаше навярно коларска, железарска или друга подобна работилница: навсякъде още от вратата се чернееше натрупан въглищен прах. „Ето тук мога да хвърля всичко и да се махна!“ — помисли си изведнъж той. Като не забеляза никого в двора, влезе и веднага видя, непосредствено до вратата, изкопана край оградата канавка (както често се прави в къщи, където живеят много работници, занаятчии, колари и пр.), а над канавката върху самата ограда беше написано с тебешир неизменно в такива случаи остроумие: „Спирънето за бранено.“ Значи, и това беше в негова полза — нямаше да бъде подозрително, че се е отбил и е спрял. „Да хвърля някъде тук всичко изведнъж, накуп и да се махна!“

След като се озърна още веднъж, вече пъхнал ръка в джоба, той изведнъж забеляза до най-външната стена, между вратата и канавката, където разстоянието беше по-малко от метър, голям неодялан камък, тежък някъде към двадесет и пет килограма, опрян на каменния зид към улицата. Зад този зид беше улицата, тротоарът; чуваше се как сноват минувачите, които тук винаги бяха много; но зад стената не можеше да го види никой освен ако влезеше откъм улицата, което впрочем беше твърде възможно и затова трябваше да побърза.

Той се наведе към камъка, хвана го здраво с две ръце за върха, събра всичките си сили и го преобърна. Под камъка се бе образувала малка вдлъбнатина; той веднага взе да хвърля в нея всичко, което бе в джобовете му. Кесийката остана най-отгоре и все пак във вдлъбнатината имаше още място. После отново хвана камъка, с едно движение го обърна в предишното положение и той се намести на предишното си място, като може би само изглеждаше мъничко по-висок. Но той загреба малко пръст и я затисна по краищата с крак. Не се забелязваше нищо.

Тогава излезе и тръгна към площада. За миг го обхвана отново силна, едва поносима радост като одеве в участъка. „Следите са заличени! И на кого, на кого ще дойде наум да търси под този камък? Той си стои тук може би откакто се е строила къщата и още толкова ще стои. Пък и да намерят нещата, кой ще заподозре мене? Всичко е свършено! Няма улики!“ И се засмя. Да, той си спомняше по-късно, че се засмя с нервен, треперлив, тих, продължителен смях и докато прекосяваше площада, все се смееше. Но когато тръгна по К-ия булевард, където беше срещнал завчера онова момиче, смехът му изведнъж секна. Други мисли се промъкнаха в главата му. Изведнъж пък му се стори, че сега му е ужасно отвратително да минава покрай тази пейка, на която тогава, след като момичето си отиде, беше седял и размишлявал, и че ще му бъде ужасно тежко да срещне пак оня мустакат стражар, на когото даде тогава двадесет копейки. „Дявол да го вземе!“

Той вървеше, гледайки наоколо си разсеяно и злобно. Всичките му мисли се въртяха сега около някакъв единствен главен въпрос и той самият чувстваше, че това наистина е така важен въпрос и че сега, именно сега, е останал насаме с този важен въпрос и че това се случва дори за пръв път след тези два месеца.

„По дяволите всичко това! — помисли той изведнъж в пристъп на неизчерпаема злоба. — Като се е започнало — започнало се е, по дяволите и тя, и целият този нов живот! И колко глупаво е всичко това, Господи!… И колко много лъгах, и колко подъл бях днес! Как долно угодничих и му се подмазвах на този отвратителен Иля Петрович! Но впрочем и това няма никакво значение! Плюя на всички тях, а и на това, че съм угодничил и съм се подмазвал! Не е там работата! Не е там!…“

Изведнъж спря: нов, съвсем неочакван и съвсем прост въпрос внезапно го обърка и изпълни с горчиво изумление:

„Ако наистина всичко това е било извършено съзнателно, а не от глупост, ако наистина си имал определена и твърда цел, как тогава досега още не си погледнал в кесийката и не знаеш какво си спечелил, заради какво си понесъл всички тези мъки и си се решил съзнателно на това подло, отвратително, низко дело? Та ти току-що искаше да хвърлиш кесийката във водата заедно с всички вещи, които също още не си видял… Как може?“

Да, така е; всичко това е така. Впрочем той и преди го знаеше и това съвсем не беше нов въпрос за него; и когато през нощта бе решил да хвърли всичко във водата, реши го без каквото и да е колебание и възражение, а сякаш така трябваше да бъде, сякаш другояче беше дори невъзможно… Да, той знаеше всичко това и помнеше всичко; та това едва ли не още вчера бе решено така, в онази минута, когато стоеше над сандъчето и измъкваше от него калъфите… Да, така е!…

„То е, защото съм много болен — мрачно реши той най-сетне, — аз сам измъчих и изтерзах себе си и не зная какво върша… И вчера, и онзи ден, и през цялото това време измъчвах себе си… Ще оздравея… и няма да се измъчвам… Ами ако изобщо не оздравея? Господи! Как ми омръзна всичко това!…“ Той вървеше, без да спира. Ужасно му се искаше някак да се разсее, но не знаеше какво да направи, какво да предприеме. Ново, непреодолимо чувство го обземаше все повече и повече почти с всяка минута: някакво безкрайно, почти физическо отвращение към всичко, което срещаше и което го заобикаляше, упорито, злобно, омразно. Отвратителни му бяха всички минувачи — отвратителни бяха лицата им, походката, движенията. Просто, ако някой го заговореше, би го заплюл, би го ухапал навярно…

Спря внезапно, когато излезе на булеварда край Малая Нева, на Василевския остров, до моста. „Ето, тук живее, в тази къща — помисли си. — Я виж, излиза, че съм дошъл при Разумихин! Пак същата история като тогава… Впрочем твърде любопитно е: искал ли съм да дойда или просто съм вървял и съм се озовал тук? Все едно: нали казах… онзи ден… че след това, на другия ден, ще отида при него, да, и ще отида! Защо да не може сега да се отбия…“

Той се качи на петия етаж при Разумихин.

Разумихин си беше вкъщи, в стаичката, и в този момент работеше, пишеше — той му отвори. Около четири месеца не бяха се виждали. Разумихин беше в извехтял парцалив халат, с пантофи на бос крак, рошав, небръснат и немит. На лицето му се изписа учудване.

— Какво ти е? — развика се той, оглеждайки от глава до пети влезлия си приятел; после помълча и подсвирна.

— Толкова ли си закъсал? Че ти, брат, и мене си надминал — добави, като гледаше дрипите на Расколников. — Ами седни де, сигурно си изморен! — И когато Расколников се строполи върху мушамения турски диван, който беше още по-жалък от неговия, Разумихин изведнъж видя, че гостът му е болен.

— Но ти си сериозно болен, знаеш ли това? — Той взе да му мери пулса; Расколников си издърпа ръката.

— Няма нужда — каза той, — дошъл съм… виж какво: нямам никакви уроци… бих искал… впрочем изобщо не ми трябват уроци…

— Знаеш ли, ти бълнуваш! — каза Разумихин, който го наблюдаваше втренчено.

— Не, не бълнувам… — Расколников стана от дивана. Докато се беше качвал към Разумихин, не бе помислил за това, че ще трябва, значи, да се срещне лице с лице с него. А сега в един миг разбра, вече от опит, че най-малко е разположен в тази минута да се среща лице с лице с когото и да било на света. Цялата му жлъч се надигна в него. Едва не се задуши от злоба към самия себе си още щом престъпи прага на Разумихин.

— Довиждане? — каза той изведнъж и тръгна към вратата.

— Почакай де, почакай, чудак такъв!

— Няма нужда!… — повтори Расколников и пак си дръпна ръката.

— Че за какъв дявол си дошъл тогава! Да не си полудял нещо? Та това е… почти обидно. Няма да те пусна така.

— Добре, слушай: дойдох при тебе, защото не познавам никого другиго, който би ми помогнал… да започна… защото ти си по-добър от всички тях, тоест по-умен, и можеш да измислиш… А сега виждам, че нищо не ми трябва, чуваш ли — абсолютно нищо… ничии услуги и съчувствия… Аз сам… самичък… толкова! Оставете ме на мира!

— Абе почакай малко, коминочистач такъв! Съвсем си полудял! Мене ако питаш — прави каквото щеш. Виж какво: уроци и аз нямам, пък и плюя на тях, но на битпазара има един книжар, Херувимов, той самият е нещо като урок. Аз него сега и за пет урока у някой търговец не го давам. Той прави такива едни изданийца, естественонаучни книжлета печата — да знаеш как се разграбват! Само какви заглавия слага! Ето, ти винаги си твърдял, че съм глупав; ей Богу, брат, и от мене по-глупави има! Сега се пъха в направлението; няма понятие, но аз, разбира се, го поощрявам. Ето тук са повече от две коли немски текст — според мене най-глупаво шарлатанство; с една дума, разглежда се жената човек ли е или не е човек. Е, и, разбира се, тържествено се доказва, че е човек. Херувимов подготвя това по женския въпрос; аз го превеждам: Ще ги разтегли тия две коли и половина на шест, ще досъчиним едно пищно заглавие от половин страница и ще ги пуснем общо по половин рубла. Стават! За превода ми плаща по шест рубли на кола, значи, общо ще получа към петнадесет рубли, а шест рубли съм взел в аванс. Като свършим това, ще започнем да превеждаме за китовете, после от втората част на „Concessions“ също сме си набелязали някакви страшно скучни интриги и тях ще превеждаме; на Херувимов някой му казал, че Русо бил нещо като Радишчев. Аз, разбира се, не му противореча, да върви по дяволите! Е, искаш ли да преведеш втората част на „Човек ли е жената“? Ако искаш, вземи сега текста, вземи пера, хартия — всичко това е безплатно, и три рубли вземи: защото съм взел аванс срещу целия превод — за първата и за втората копа, следователно на тебе ти се падат по три рубли. А като свършиш колата, ще получиш още три рубли. И виж какво, моля ти се, не смятай, че това е някаква услуга от моя страна. Напротив, още щом влезе, си направих сметката с какво можеш да ми бъдеш полезен. Първо, в правописа не ме бива и, второ, в немския понякога просто издишам, тъй че повечето пъти сам си съчинявам и се утешавам единствено с това, че така още по-добре става. А пък, кой знае, може би не е по-хубаво, а е по-лошо… Вземаш или не?

Расколников мълчаливо взе немските страници на статията, взе трите рубли и без да каже нито дума, си излезе. Разумихин с учудване погледна подире му. Но стигнал вече до Първа линия, Расколников изведнъж се върна, качи се пак при Разумихин и като сложи на масата и немските коли, и трите рубли, пак без да каже нито дума, си излезе.

— Абе ти да не си в делириум? — изрева най-сетне Разумихин побеснял. — Защо разиграваш тия комедии? Чак ме обърка… Защо тогава дойде, дяволе?

— Не ми трябват… преводи… — измънка Расколников вече от стълбите.

— Ами какъв дявол ти трябва? — закрещя отгоре Разумихин. Онзи мълчаливо продължаваше да слиза.

— Ей, къде живееш? Отговор не последва.

— Върви тогава по дя-яволите!…

Но Расколников вече излизаше на улицата. На Николаевския мост му се наложи още веднъж да се опомни напълно вследствие на един твърде неприятен за него случай. Кочияшът на една каляска здравата го шибна с камшика по гърба, задето едва не го стъпкаха конете, въпреки че той три или четири пъти му беше извикал. Ударът на камшика така го ядоса, че той отскочи към перилата (кой знае защо вървеше точно по средата на моста, където е за коли, а не за пешеходци) и злобно заскърца и матрака със зъби. Разбира се, наоколо се смееха.

— Тъй му се пада!

— Пройдоха някакъв.

— Знаем ги, престори се на пиян и нарочно се завира под колелата, а ти отговаряй за него.

— От това се прехранват, уважаеми господине, от това…

Но в тази минута, както стоеше до перилата и все още безсмислено и злобно гледаше след отдалечаващата се каляска, потривайки гръб, изведнъж усети, че някой му пъха в ръцете пари. Погледна, възрастна търговка, забрадена, с ботинки от козя кожа, а до нея девойка, с шапчица и със зелен чадър, навярно дъщеря й. „Вземи, човече, в името Христово.“ Той взе и те отминаха. Монета от двадесет копейки. По дрехите и по вида му лесно можеха да го вземат за просяк, от тези, които просят грошове по улиците, и това, че му дадоха цели двадесет копейки, той дължеше навярно на камшика, който ги бе разчувствал. Той стисна монетата в ръка, отмина десетина крачки и се обърна към Нева, в посока към двореца. На небето нямаше нито облаче, а водата беше почти светлосиня, така рядко за Нева. Куполът на храма, който отникъде не се очертава така добре, както оттук, от моста, на двадесетина крачки от параклиса, целият лъщеше и в прозрачния въздух можеше ясно да се види дори всяко негово украшение. Болката от камшика премина и Расколников забрави за удара; една тревожна и не съвсем ясна мисъл сега го поглъщаше всецяло. Той стоеше и гледаше в далечината продължително и втренчено; това място му беше особено познато. Когато ходеше на лекции, обикновено — най-често, когато се прибираше — му се беше случвало, може би сто пъти, да се спира именно на това място, да се взира втренчено в този наистина великолепен изглед и почти всеки път да се учудва на едно свое неясно и странно чувство. Необясним хлад го разтърсваше винаги от този великолепен изглед; с неясен, смътен дух бе изпълнена за него тази разкошна картина. Той всеки път се учудваше на своето мрачно и загадъчно преживяване и нямайки доверие в себе си, отлагаше обяснението му за в бъдеще. Сега изведнъж рязко си спомни за тези свои предишни въпроси и недоумения и му се стори, че неслучайно бе си спомнил сега за тях. Видя му се нелепо и чудно преди всичко това, че се е спрял на същото място, сякаш наистина си бе въобразил, че сега може да мисли за същите неща, както преди, да се интересува от същите онези предишни теми и картини, от които се беше интересувал… така доскоро. Дори едва не му стана смешно и същевременно сърцето му се сви до болка. В някаква глъбина, долу, далече под краката си той видя сега цялото това предишно минало и предишните мисли, и предишните планове, и предишните теми, и предишните впечатления, и цялата тази гледка, и себе си, и всичко, всичко… Струваше му се, че лети някъде нагоре и всичко изчезва пред очите му… Като направи неволно движение с ръка, изведнъж усети в юмрука си стиснатата монета. Разтвори длан, втренчено погледна монетата, замахна и я хвърли във водата; после се обърна и тръгна към къщи. Стори му се, че в тази минута като с ножица отряза сам себе си от всички и всичко.

Прибра се едва привечер, значи, бе вървял близо шест часа. Откъде и как бе минал на връщане — не помнеше. Съблече се и целият разтреперан, като преуморен кон, легна на дивана, покри се с шинела и веднага се унесе…

Събуди се в пълен здрач от ужасен вик. Боже, какъв е този вик! Такива неестествени звуци, такъв вой, вопли, скърцане със зъби, сълзи, побой и ругатни никога още не беше чувал и виждал. Той не можеше дори да си представи такова зверство, такова изстъпление. Ужасен се надигна и седна на дивана със сърце, всеки миг замиращо и свиващо се от мъка. Но боят, воплите и ругатните ставаха все по-силни и по-силни. И ето че за голямо свое изумление изведнъж позна гласа на хазайката си. Тя виеше, скимтеше и нареждаше, бързо, припряно, но изпускаше цели думи, така че не можеше нищо да се разбере, молеше за нещо — разбира се, да престанат да я бият, защото безпощадно я биеха на стълбището. Гласът на онзи, който я биеше, беше станал така ужасен от злоба и бяс, че вече само хриптеше, но все пак и той говореше нещо, пак така неразбрано, бързаше и се задъхваше. Изведнъж Расколников затрепери като лист: той позна гласа; беше гласът на Иля Петрович. Иля Петрович е тук и бие хазайката! Рита я с крака, блъска главата й в стъпалата — това е ясно, това се разбира по звуковете, по воплите, по ударите! Какво е това, светът ли се е преобърнал? Чуваше се как по всички етажи, по цялото стълбище се събира тълпа, долитаха гласове, възклицания, качваха се, тропаха, блъскаха врати, стичаха се. „Но защо, защо… и как е възможно!“ — повтаряше той, смятайки сериозно, че съвсем се е побъркал. Но не, извънредно ясно чува!… Но, значи, ако е така и при него сега ще дойдат, „защото… навярно всичко това е… заради вчерашното… Господи!“ Той понечи да сложи куката, но ръката му не се вдигна… пък и безполезно беше! Страхът скова душата му като лед, измъчи го, вкочани го… Но ето най-после цялата тази врява, която положително продължи десетина минути, взе постепенно да затихва. Хазайката стенеше и охкаше, Иля Петрович, все още заплашваше и ругаеше. Но ето най-после сякаш и той утихна; ето че вече не се чува. „Нима си е отишъл! Господи!“ Да, ето и хазайката си отива, все още стене и плаче… ето и вратата й тропна… И тълпата се разотива от стълбите по квартирите — ахкат, спорят, подвикват си, като ту извисяват гласове до крясък, ту ги снишават до шепот. Навярно са били много; едва ли не цялата къща се е събрала. „Но, Боже, нима всичко това е възможно! И защо, защо е идвал той тук!“

Расколников се строполи безсилен на дивана, но вече не можа да затвори очи; лежа близо половин час в такова страдание, в такова непоносимо чувство на безграничен ужас, каквото никога още не бе изпитвал. Изведнъж ярка светлина заля стаята му: влезе Настася със свещ и чиния супа. Погледа го внимателно и като видя, че не спи, сложи свещта на масата и взе да нарежда донесеното: хляб, сол, чиния, лъжица.

— Сигур от вчера не си ял. Цял ден се шля, а пък треска те тресе.

— Настася… за какво биха хазайката? Тя втренчено го погледна.

— Кой е бил хазайката?

— Ей сега… преди половин час, Иля Петрович, помощник-полицейският, на стълбището… За какво я наби така жестоко?… И… защо беше дошъл?…

Настася мълчаливо и мрачно го разглеждаше и дълго го гледа така. Стана му много неприятно, че го разглежда така, дори се уплаши.

— Настася, защо мълчиш? — плахо проговори той най-после със слаб глас.

— Това е от кръвта — отвърна тя най-после тихо, сякаш говореше на себе си.

— Кръвта!… Каква кръв? — ломотеше той пребледнял, като отстъпваше към стената.

Настася продължаваше мълчаливо да го гледа.

— Никой не е бил хазайката — проговори тя пак със строг и твърд глас.

Той я гледаше, едва дишайки.

— Аз чух… не спях… седях — още по-плахо проговори той. — Аз дълго слушах… Идва помощник-полицейският… Всички се бяха струпали на стълбището, от всички квартири…

— Никой не е идвал. Ами в тебе кръвта вика. Тя като няма отде да излезе и вземе вече да се спича в черния дроб, тогаз на човек започват да му се привиждат разни… Но… ще ядеш ли?

Той не отговори. Настася продължаваше да стои, гледаше го втренчено и не си отиваше.

— Вода, вода ми дай… Настасюшка.

Тя слезе долу и след две минути се върна с вода в бяло глинено канче; но той вече не помнеше какво стана по-нататък. Помнеше само как отпи глътка студена вода и си заля гърдите. После загуби съзнание.