Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (38)

VII

Същия ден, но вече вечерта, към седем часа, Расколников отиваше към квартирата на майка си и сестра си — към същата квартира в къщата на Бакалеев, където ги бе настанил Разумихин. Входът за стълбището беше откъм улицата. Расколников се приближаваше, но все още забавяше крачките си и сякаш се колебаеше; да влезе или не? Но той за нищо на света не би се върнал; решението му беше взето. „И без това още нищо не знаят — мислеше той, — а мене вече са свикнали да ме смятат за чудак…“ Дрехите му бяха ужасни: всичко по него беше мръсно, мокрено цяла нощ от дъжда, изпокъсано, извехтяло. Лицето му беше почти обезобразено от умората, лошото време, физическата изтощеност и продължилата едва ли не цяло денонощие борба със самия себе си. Цялата тази нощ той бе прекарал сам, Бог знае къде. Но поне се беше решил.

Той почука на вратата; отвори майка му. Дунечка не беше вкъщи. Дори и слугинята в този момент я нямаше. Пулхерия Александровна отначало онемя от радостно учудване, после го хвана за ръката и го повлече към стаята.

— Ето те и тебе! — започна тя, като се запъваше от радост. — Не ми се сърди, Родя, че те посрещам така глупаво, със сълзи: аз се смея, а не плача. Мислиш, че плача? Не, аз се радвам, но имам такъв глупав навик: сълзите ми текат. Такава станах, откакто умря баща ти, от всичко плача. Седни, миличък, сигурно си изморен. Ах, как си се изцапал.

— Ходих вчера по дъжда, майко… — започна Расколников.

— Ама не, не! — трепна Пулхерия Александровна, прекъсвайки го. — Ти помисли, че веднага ще започна да те разпитвам по стар женски навик. Не се безпокой. Та аз разбирам, всичко разбирам, вече се научих да се държа, както е прието тука, и наистина виждам, че така е по-умно. Веднъж завинаги се уверих; къде мога да разбирам твоите съображения и да изисквам от тебе отчет? Ти може би кой знае какви работи и планове имаш в главата си или някакви мисли се зараждат у тебе; пък аз да взема да те дърпам: кажи, какво си се замислил? Аз пък… Ах, Господи! Но какво се суетя насам-натам като замаяна… Аз, Родя, вече за трети път чета твоята статия в списанието. Дмитрий Прокофич ми я донесе. Просто ахнах, като я видях; каква съм глупачка, рекох си, ето с какво се занимава той, ето отговора на всичко! На него в това време може да са му дошли нови идеи; той ги обмисля, а аз го мъча и му преча. Чета, миличък, и, то се знае, много неща не разбирам; то впрочем тъй и трябва да бъде: къде мога аз?

— Я ми я покажете, майко.

Расколников взе вестника и бегло прегледа статията си. Колкото и да противоречеше това на неговото положение, но той изпита онова странно и мъчително-сладостно чувство, което изпитва авторът, за пръв път видял себе си напечатан, пък и двадесет и трите му години си казаха думата. Това трая един миг. След като прочете няколко реда, той се свъси и страшна мъка сви сърцето му. Спомни си изведнъж цялата си душевна борба през последните месеци. И с отвращение и досада хвърли статията на масата.

— Но колкото и да съм глупава, Родя, аз все пак мога да преценя, че ти много скоро ще бъдеш един от първите хора, ако не и първият в нашия учен свят. И как са посмели да мислят, че си се побъркал. Ха-ха-ха! Ти не знаеш — наистина са мислили така! Ах, мръсни червеи, къде могат те да разберат какво значи ум! Че и Дунечка едва не повярва — как ти се струва! Покойният ти баща на два пъти изпраща в списанията — отначало стихове (аз пазя и тетрадката — някой ден ще ти я покажа), а после и цяла повест (аз му я изпросих да ми даде да я препиша) и как само и двамата се молехме да ги приемат — не ги приеха! Аз, Родя, допреди шест-седем дни бях съсипана, като гледах дрехите ти, как живееш, какво ядеш и какво носиш. А сега виждам, че все пак съм била глупава, защото само да поискаш, и веднага всичко ще имаш, с твоя ум и талант. Но, значи, ти засега не искаш и се занимаваш с много по-важни неща…

— Дуня не си ли е вкъщи, майко?

— Не, Родя. Много често я няма вкъщи, оставя ме сама.

Дмитрий Прокофич, да е жив и здрав, се отбива да ме види и все за тебе говори. Той те обича и уважава, синко. За сестра ти не казвам, че е много непочтителна към мене. Не мисли, че се оплаквам. Нейният характер е един, моят — друг. Има си някакви тайни, а аз нямам никакви тайни от вас. Разбира се, твърдо съм уверена, че Дуня е достатъчно умна и освен това, че обича и мене, и тебе… но все пак не зная докъде ще ни докара всичко това. Ето ти сега ме направи щастлива, Родя, като дойде, а тя те изпусна; като си дойде, ще й кажа: „Докато те нямаше, идва брат ти, а ти къде се губиш?“ Ти мене, Родя, много не ме глези; ако можеш — намини, ако не — недей, какво да се прави, ще чакам. Все пак ще зная, че ме обичаш, и това ми стига. Ето, ще чета съчиненията ти, ще слушам за тебе от всички, а от време на време ще идваш да ме споходиш, какво по-хубаво? Ето сега се отби и успокои майка си, виждам аз…

Пулхерия Александровна изведнъж заплака.

— Аз пък, не ми обръщай внимание, каква съм глупачка! Ах, Господи, какво седя! — извика тя, скачайки от мястото си. — Има кафе, а пък не те черпя! Ето какво значи бабешки егоизъм. Ей сега, ей сега!

— Маминко, недейте, след малко си тръгвам. Аз за друго дойдох. Моля ви, изслушайте ме.

Пулхерия Александровна плахо се приближи към него.

— Маминко, каквото и да се случи, каквото и да чуете за мене, каквото и да ви кажат за мене, ще ме обичате ли така, както сега? — попита той изведнъж, силно развълнуван, сякаш без да мисли за думите и без да ги претегля.

— Родя, Родя, какво говориш! Та как можеш да питаш това! Кой може да каже нещо за тебе? Та аз никому не бих повярвала, който и да дойде при мене, просто ще го изгоня.

— Аз дойдох да ви уверя, че винаги съм ви обичал, и сега се радвам, че сме сами, радвам се дори, че Дуня я няма — продължи той със същия порив, — дойдох да ви кажа направо: макар да бъдете нещастна, въпреки всичко знайте, че вашият син ви обича сега повече от себе си и че всичко, което сте мислили за мене, че съм жесток и не ви обичам, всичко това не е било истина. Вас никога няма да престана да обичам… Е, това е, смятах, че така трябваше да направя и с това да започна…

Пулхерия Александровна мълчаливо го прегръщаше, притискаше го към гърдите си и тихо плачеше.

— Не зная, Родя, какво става с тебе — каза тя най-накрая — аз през цялото това време мислех, че ние просто ти досаждаме, а сега по всичко виждам, че тебе те очаква голяма скръб, затова се измъчваш. Отдавна вече предчувствам това, Родя. Прости ми, че ти заговорих за това; но все си го мисля и по цели нощи не спя. И сестра ти цялата тази нощ бълнува и все тебе споменаваше. Дочух нещо, но не го разбрах. Цялата сутрин бях в смъртна тревога, очаквах, предчувствах нещо и ето че дочаках. Родя, Родя, къде отиваш? Да не би да заминаваш някъде?

— Заминавам.

— Така си и мислех! Та и аз мога да замина с тебе, ако трябва. И Дуня; тя те обича, много те обича, а ако трябва, и София Семьоновна нека дойде с нас; знаеш ли, аз съм готова да я взема просто като дъщеря. Дмитрий Прокофич ще ни помогне да се стегнем заедно за път… но… закъде… заминаваш?

— Сбогом, маминко!

— Как! Още днес! — извика тя, сякаш го губеше завинаги.

— Не мога повече, време е, налага ми се…

— И не може да дойда с тебе?

— Не, но коленичете и се помолете на Бога за мене. Молитвата ви може би ще бъде чута.

— Дай, дай да те прекръстя, да те благословя! Ето така, ето така. О, Боже, какво вършим ние!

Да, той се радваше, много се радваше, че нямаше никого, че беше насаме с майка си. Сякаш за пръв път през цялото това ужасно време сърцето му изведнъж се смекчи. Той падна пред нея, целуваше краката й и двамата, прегърнати, плачеха. В този миг тя не се учудваше и не го разпитваше. Отдавна вече разбираше, че със сина й става нещо ужасно, а сега бе наближила някаква страшна за него минута.

— Родя, мили мой, първородни мой — говореше тя, ридаейки, — ето сега си същият, какъвто беше като малък, ето така идваше при мене, така ме прегръщаше и целуваше; още когато беше жив баща ти и мизерствахме, ти ни утешаваше с това само, че беше с нас, а като го погребах — колко пъти с тебе, прегърнати като сега, сме плакали на неговия гроб. А аз отдавна плача, защото майчиното сърце предусеща бедата. Веднага щом те видях за пръв път тогава, вечерта, помниш ли, когато току-що бяхме пристигнали тук, само по погледа ти разбрах всичко и сърцето ми изтръпна, а днес, като ти отворих, те погледнах и си помислих: навярно е настъпил съдбоносният час. Родя, Родя, нали не заминаваш веднага?

— Не.

— Ще дойдеш ли пак?

— Да… ще дойда.

— Родя, не се сърди, аз и не бива да те разпитвам. Зная, че не бива, но само две думички ми кажи, далече ли заминаваш?

— Много далече.

— А защо, служба ли някаква, кариера ли те чака там?

— Каквото Бог даде… вие само се помолете за мене…

Расколников тръгна към вратата, но тя се улови за него и с отчаян поглед го загледа в очите. Лицето й се изкриви от ужас.

— Стига, мамичко — каза Расколников, разкайвайки се дълбоко, че бе решил да дойде.

— Не е завинаги? Нали още не е завинаги? Нали ти ще дойдеш, утре ще дойдеш?

— Ще дойда, ще дойда, сбогом.

Той най-после се изтръгна. Вечерта беше свежа, топла и ясна; времето се беше оправило още от сутринта. Расколников отиваше към квартирата си; той бързаше. Искаше му се да свърши всичко преди залез-слънце. А дотогава не би искал с никого да се среща. Като се качваше към квартирата си, забеляза, че Настася, оставила за малко самовара, внимателно го следи и го изпраща с очи. „Да не би да има някой в стаята ми?“ — помисли той. С отвращение си представи Порфирий. Но като стигна до стаята си и я отвори, видя Дунечка. Тя седеше сам-самичка, в дълбок размисъл и, изглежда, отдавна вече го чакаше. Той се спря на прага. Тя скочи уплашена от дивана и застана пред него. В погледа й, неподвижно вперен в него, се четеше ужас и неутолима скръб. И само по този поглед той разбра веднага, че тя всичко знае.

— Какво, да вляза ли при тебе или да си вървя? — попита той недоверчиво.

— Аз цял ден бях у София Семьоновна; чакахме те двете. Мислехме, че непременно ще се отбиеш там.

Расколников влезе в статията и, изнемощял, седна на стола.

— Чувствам се някак слаб, Дуня; много съм изморен, а бих искал поне в тази минута да се владея напълно.

Той недоверчиво вдигна поглед към нея.

— Но къде беше цяла нощ?

— Не помня добре; виждаш ли, сестро, исках окончателно ла се реша и много пъти ходих край Нева; това помня. Исках да свърша там, но… не се реших… — прошепна той, поглеждайки отново недоверчиво към Дуня.

— Слава Богу! А колко се страхувахме именно от това, аз и София Семьоновна! Значи, ти още вярваш в живота; слава Богу, слава Богу!

Расколников горчиво се усмихна.

— Аз не вярвах, а сега с мама плакахме прегърнати; аз не вярвам, а нея помолих да се моли за мене. Един Господ знае как стана това, Дунечка, и аз нищо не разбирам.

— Ти си бил при мама? И ти си й казал? — с ужас възкликна Дуня. — Нима се реши да й кажеш?

— Не, не й казах… с думи; но тя разбра много неща. Слушала е нощес, когато си бълнувала. Сигурен съм, че вече наполовина е разбрала. Може би лошо направих, че отидох. Просто даже не зная защо отидох. Аз съм долен човек, Дуня.

— Долен човек, а си готов да поемеш страданието! Нали отиваш?

— Отивам. Сега. Да, за да се спася от този срам, аз исках да се удавя, Дуня, но помислих, вече над водата, че ако съм се смятал досега силен, нека не се уплаша сега и от срама — каза той, изпреварвайки я. — Това гордост ли е, Дуня?

— Гордост е, Родя.

Сякаш огън блесна в угасналите му очи; като че му стана приятно, че е още горд.

— А ти не мислиш ли, сестро, че аз просто съм се изплашил от водата? — попита той с отвратителна усмивка, вглеждайки се в лицето й.

— О, Родя, стига! — горчиво възкликна Дуня.

Мълчанието продължи около две минути. Той седеше с наведена глава и гледаше в пода; Дунечка стоеше на другия край на масата и го гледаше с мъка. Изведнъж той стана.

— Късно е, време е. Аз сега отивам да се предам. Но не зная защо отивам да се предам.

Едри сълзи течаха по бузите й.

— Ти плачеш, сестро, а можеш ли да ми подадеш ръка?

— Съмняваш ли се в това?

Тя силно го прегърна.

— Нима ти, поемайки страданието, не измиваш наполовина своето престъпление? — извика тя, като го притискаше в обятията си и го целуваше.

— Престъпление? Какво престъпление? — извика той изведнъж в някаква внезапна ярост. — Това, че съм убил отвратителна, зловредна въшка, никому ненужна дърта лихварка, за убийството на която ще ти се простят сто гряха, която е изсмукала живота на бедните, това ли е престъпление? Не мисля аз за него и не мисля да го измивам. И какво ми навират от всички страни; „Престъпление, престъпление!“ Едва сега виждам ясно цялата нелепост на своето малодушие, сега, когато вече реших да изтърпя този ненужен срам! Просто защото съм низък и бездарен, се решавам, а може би и заради ползата, както предлагаше онзи… Порфирий!…

— Братко, братко, какво говориш! Та ти кръв си пролял! — извика Дуня в отчаяние.

— Която всички проливат — подхвана той едва ли не в изстъпление, — която се лее и винаги се е ляла на този свят като водопад, която се лее като шампанско и за която те увенчават с лавров венец в Капитолия и те наричат после благодетел на човечеството. Че ти само се взри по-внимателно и виж! Аз самият желаех доброто на хората и щях да направя стотици, хиляди добри дела вместо тази единствена глупост, даже не глупост, а просто несръчност, защото цялата тази мисъл съвсем не беше толкова глупава, колкото изглежда сега, след неуспеха… (След неуспех всичко изглежда глупаво!) С тази глупост аз исках само да стана независим, да направя първата крачка, да намеря средства, а после всичко щеше да се поправи с неизмеримата в сравнение с това полза… Но аз, аз и първата стъпка не издържах, защото съм подлец! Ето къде е цялата работа! И все пак вашия възглед няма да възприема: ако бях успял, щяха да ме увенчаят, а сега — в капана!

— Но това съвсем не е така, съвсем не е така! Братко, какво говориш ти!

— А! Формата е друга, формата не е толкова хубава естетически! Е, аз наистина нищо не разбирам: защо избиването на хора с бомби, с правилна обсада да е по-почтена форма? Страхът от естетиката е първият признак на безсилието!… Никога, никога не съм съзнавал това по-ясно от сега и повече отвсякога не разбирам в какво е престъплението ми! Никога, никога не съм бил по-силен и по-убедителен от сега!…

Бледото му изпито лице чак пламна. Но изговаряйки последното възклицание, погледът му случайно срещна очите на Дуня и толкова, толкова страдание за себе си видя в този поглед, че неволно се опомни. Почувства, че все пак е направил нещастни тези две клети жени. Все пак той именно е причината…

— Дуня, мила! Ако съм виновен, прости ми (макар че не може да ми се прости, ако съм виновен). Сбогом! Да не спорим! Време е, крайно време. Не идвай с мене, моля ти се, аз трябва да се отбия… А иди веднага при мама. Моля ти се! Това е последната, най-голямата ми молба към тебе. Не се отделяй от нея нито за миг; аз я оставих в тревога, която тя едва ли ще понесе: или ще умре, или ще полудее. Бъди с нея! Разумихин ще бъде с вас; говорил съм с него… Не плачи за мене: ще се помъча да бъда и мъжествен, и честен през целия си живот, макар че съм убиец. Може би ще чуеш някога името ми. Аз няма да ви посрамя, ще видиш; тепърва ще докажа… а засега довиждане — побърза да свърши, забелязал пак някакъв странен израз в очите на Дуня при последните думи и обещания. — Защо плачеш така? Не плачи, не плачи; та не се разделяме завинаги!… Ах, да! Чакай, забравих…

Той се приближи до масата, взе една дебела прашна книга, разтвори я и извади сложено между листата малко портретче — акварел върху слонова кост. Това беше портретът на дъщерята на хазайката, неговата бивша годеница, умряла от огненица, същата онази странна девойка, която бе искала да отиде в манастир. Около минута той се вглежда в това изразително и болезнено личице, целуна портрета и го подаде на Дунечка.

— Ето с нея много съм говорил и за това, само с нея — произнесе той замислен, — на нейното сърце поверих много от онова, което после така отвратително се осъществи. Не се безпокой — обърна се той към Дуня, — тя не беше съгласна, както и ти, и аз се радвам, че нея вече я няма. Главното, главното е това, че сега всичко ще тръгне поновому, ще се пречупи — извика той изведнъж, връщайки се отново към мъката си — всичко, всичко, а подготвен ли съм аз за това? Искам ли това самият аз? Това би било необходимо за моето изпитание! Защо, защо са нужни всички тези безсмислени изпитания? Защо са, по-добре ли ще съзнавам тогава, смазан от мъки, от идиотщина, в старческо безсилие, след двадесетгодишната каторга, отколкото съзнавам сега, и какъв смисъл ще има тогава да живея? Защо всъщност сега се съгласявам да живея така? О, аз знаех, че съм подлец, когато днес, на разсъмване, стоях над Нева!

Двамата най-после излязоха. На Дуня й беше тежко, но тя го обичаше! Тя си тръгна, но като измина петдесетина крачки, се обърна да го погледне още веднъж. Той още се виждаше. Но на ъгъла и той се обърна; за последен път погледите им се срещнаха; но като видя, че тя го гледа, нетърпеливо и дори с яд й махна с ръка да си върви и рязко сви зад ъгъла.

„Аз съм злобен, виждам това — мислеше си той, засрамен след минута от яда, с който махна на Дуня. — Но защо те самите така ме обичат, ако аз не заслужавам това! О, ако бях сам и никой не ме обичаше и ако аз самият никога не бях обичал никого! Нямаше да го има всичко това! А интересно, нима през тези бъдещи петнадесет-двадесет години дотам ще се смири душата ми, че с благоговение ще хленча пред хората, наричайки се непрекъснато разбойник? Да именно, именно! Те затова ме и заточават сега, точно това им трябва… Ето те сноват напред-назад по улицата, а всеки от тях е подлец и разбойник по природа; нещо по-лошо — идиот! А само да се опитам да избягна каторгата, всички те ще побеснеят от благородно негодувание! О, как ги мразя всички!“

Той се замисли дълбоко над това „как може да стане така, че най-после да се смиря пред всички тях, вече без да разсъждавам, по убеждение да се смиря! Че какво, защо не? Разбира се, тъй и трябва да бъде. Нима двадесет години непрекъснат гнет няма да ме довършат окончателно? Водата пробива и камъка. И защо, защо след това трябва да живея, защо отивам сега, щом сам зная, че всичко това ще стане именно така, като по книга, а не иначе!“

Може би вече за стотен път от вчера си задаваше този въпрос, но все пак отиваше.