Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (33)

II

— Ех, тия цигарки! — заговори най-после Порфирий Петрович, като запали и изпусна дим. — Вреда, чиста вреда, а не мога да ги оставя, не мога! Кашлям, започна да ми дразни гърлото, задух имам. Аз, знаете ли, съм страхлив, ходих наскоро при Б-н — преглежда всеки болен minimum по половин час; та се разсмя даже, като ме гледаше: и ме чука, и ме преслушва — на вас, казва, между впрочем тютюнът ви вреди; белите ви дробове са разширени. Да, но как да го откажа? С какво ще го заменя? Не пия, ето цялата беля, хе-хе-хе, белята е, че не пия! Нали всичко е относително, Родион Романович, всичко е относително!

„Какво сега, да не би пак да започва с предишните си служебни похвати!“ — с отвращение помисли Расколников. И внезапно си спомни цялата неотдавнашна сцена на последната им среща и тогавашното чувство заля като вълна сърцето му.

— Вече се отбивах веднъж при вас, завчера вечерта, вие не знаете, нали? — продължи Порфирий Петрович, оглеждайки стаята. — В стаята, в същата тази стая влязох. Също както днес, минавах оттук — хайде, мисля си, да му върна визитата. Отбих се, а вратата широко отворена; огледах се, почаках и на слугинята ви не се обадих — излязох. Не заключвате ли?

Лицето на Расколников ставаше все по-мрачно и по-мрачно. Порфирий сякаш отгатна мислите му.

— Дойдох да се обясня, миличък Родион Романович, да се обясня! Длъжен съм и трябва да ви дам обяснение — продължи той с лека усмивка и дори тупна Расколников по коляното, но почти в същия миг лицето му изведнъж доби сериозен и загрижен вид; стана дори тъжно, за учудване на Расколников. Той никога още не беше виждал и не беше подозирал, че лицето му може да бъде такова. — Странна сцена се разигра последния път между нас, Родион Романович. То всъщност и при първата ни среща също се разигра странна сцена; но тогава… Впрочем сега е вече все едно! Ето какво: аз може да съм много виновен пред вас; чувствам това. Та как се разделихме, помните ли: на вас нервите ви опънати и коленете ви треперят, и моите нерви опънати и коленете ми треперят. И, знаете ли, някак дори непочтено стана това между нас тогава, не по джентълменски. А ние все пак сме джентълмени; тоест във всеки случай преди всичко джентълмени; това трябва да е ясно. Нали помните докъде се стигна… съвсем неприлично даже.

„Какво говори той, за какъв ме смята?“ — с изумление се питаше Расколников, привдигнал глава и гледайки Порфирий с широко разтворени очи.

— Аз размислих, че за нас сега е по-добре да бъдем откровени — продължи Порфирий Петрович, отметнал леко глава и свел очи, сякаш не искаше да смущава повече с погледа си своята предишна жертва и като че изоставяйки предишните си похвати и капани, — да, такива подозрения и сцени не могат да продължават дълго. Миколка ни спаси тогава, иначе не знам докъде щяхме да стигнем. Този проклет занаятчия седя тогава през цялото време зад преградката, можете ли да си представите? Вие, разбира се, вече знаете това, пък и на мене самия ми е известно, че той после е идвал при вас; но вашето предположение тогава не беше вярно: не бях изпращал тогава да викат никого и никакви разпореждания не бях правил. Ще попитате защо не се бях разпоредил? Как да ви кажа: мене самия всичко това тогава сякаш ме замая. Аз едва можах да се разпоредя да повикат портиерите. (Сигурно сте забелязали портиерите, когато сте минавали.) Една мисъл ми мина тогава през ума, бързо като мълния: знаете ли, аз твърдо бях убеден тогава, Родион Романович. Нека, мисля си, да изпусна за известно време едно, но затова пък друго ще хвана за опашката — своето, своето поне няма да изтърва.

Много сте нервен вие, Родион Романович, по природа; прекалено даже, при всички други основни черти на вашия характер и сърце, които аз, лаская се от тази надежда, отчасти съм разбрал. Естествено и аз можех, тогава дори, да преценя, че невинаги се случва така, човек да стане и да ви изтърси всичките си тайни. Това, макар и да се случва, особено когато окончателно извадиш човека от търпение, във всеки случай е рядко. Това и аз можех да преценя. Не, мисля си, трябва ми поне най-мъничко зрънце само едно, но такова, че да можеш вече да го вземеш в ръце, да бъде вещ, а не само гола психология. Защото, мислех си, ако човек е виновен, то, разбира се, от него във всеки случай можеш да получиш в края на краищата нещо съществено; позволено е дори на най-неочакван резултат да се надяваш. Аз тогава разчитах на вашия характер, Родион Романович, най-много на характера! Много се надявах тогава на вас.

— Но вие… но вие защо и сега говорите все така — измърмори най-после Расколников дори без да осмисли добре въпроса си. „За какво говори — губеше се той в догадки, — нима наистина ме смята за невинен?“

— Защо говоря така? Аз дойдох да се обясня, така да се каже, смятам това за свой свещен дълг. Искам да ви изложа всичко, от игла до конец, как стана то, цялата тази история на цялото това тогавашно заблуждение, така да се каже. Много ви накарах да изстрадате, Родион Романович. Аз не съм изверг. Та и аз разбирам какво значи да трябва да изпита всичко това на гърба си човек съсипан, но горд, властен и нетърпелив, най-вече нетърпелив! Аз във всеки случай ви смятам за човек изключително благороден и дори със зачатъци на великодушие, макар и да не споделям убежденията ви, което смятам за свой дълг да ви заявя предварително, направо и съвсем искрено, защото преди всичко не желая да лъжа. След като ви опознах, почувствах привързаност към вас. Вие може би ще се разсмеете на тези мои думи? Имате право. Зная, че вие мене още от пръв поглед не ме обикнахте, защото всъщност няма и за какво да ме обикне човек. Но мислете, каквото искате, а аз от своя страна желая сега с всички средства да загладя направеното впечатление и да докажа, че и аз съм човек със сърце и съвест. Искрено говоря.

Порфирий Петрович с достойнство замълча. Расколников почувства прилив на някаква нова уплаха. Мисълта за това, че Порфирий го смята за невинен, започна изведнъж да го плаши.

— Да разказвам всичко подред, как се започна тогава изведнъж едва ли е необходимо — продължи Порфирий Петрович, — мисля, че е дори излишно. Пък и едва ли бих могъл. Защото как да обясня това обстойно? Отначало плъзнаха слухове. За това какви са били тези слухове и от кого, и кога… и по какъв повод всъщност се стигна до вас — също смятам, че е излишно да говоря. За мене лично се започна от една случайност, от една съвсем случайна случайност, която до голяма степен е могла да стане, а е могла и да не стане — каква? Хм, мисля, че също няма смисъл да казвам. Всичко това — и слуховете, и случайностите, се сля тогава у мене в една мисъл. Признавам откровено, защото ако ще си признавам, нека да е всичко — тогава именно за пръв път ви нападнах. Тези там, да речем — бележки на старицата върху вещите и прочие, и прочие — всичко това е празна работа. Сто такива неща мога да изброя. Тогава имах случай и да науча в подробности за сцената в участъка, също случайно, и то не така, мимоходом, а от специален, достоверен източник, който, без сам да знае това, прекрасно бе схванал тази сцена. И всичко това се притуряше едно към друго, едно към друго, Родион Романович, миличък. Е, кажете, как можеше мисълта ми да не получи известна насока? От сто зайци никога няма да се получи кон, от сто подозрения никога няма да се получи доказателство, ето как казва една английска пословица, но това казва само разумът, със страстите, със страстите опитайте да се справите, защото и следователят е човек. Спомних си — тогава и за вашата статийка в списанийцето, помните ли, още при първото ви посещение говорихме подробно за нея. Аз тогава ви се подиграх, но то беше, за да ви предизвикам още повече да кажете. Повтарям, нетърпелив и много болен сте вие, Родион Романович. Че сте смел, високомерен, сериозен и… че сте преживели, вече много сте преживели, всичко това отдавна знаех. На мене всички тези чувства са ми познати и аз прочетох вашата статийка като нещо познато. В безсънни нощи и в изстъпление е била замислена тя, със свито и разтуптяно сърце, със сподавен ентусиазъм. А той е опасен, този сподавен, горд ентусиазъм у младежта! Аз тогава се подиграх, а сега ще ви кажа, че изобщо ужасно обичам, тоест като любител, този пръв, младежки, пламенен опит на перото. Дим, мъгла, в мъглата звънти струна. Статията ви е нелепа и фантастична, но в нея има млада и неподкупна гордост, в нея има смелостта на отчаянието; тя е мрачна статия, но това е добре. Прочетох вашата статийка и я оставих, и… когато я оставих тогава, си помислих: „Този човек няма да спре дотук!“ Е, нима можех, кажете сега, след толкова предхождащо обстоятелство да не се увлека от последвалото! Ах, господи, та нима казвам нещо? Нима сега твърдя нещо? Аз тогава само забелязах. Какво може да има тук? Тук няма нищо, тоест абсолютно нищо и може би във висша степен нищо. Пък и да се увличам така е за мене, следователя даже съвсем неприлично: ето Миколка ми е в ръцете и вече с факти, каквито и да са, но факти! И той също има своя психология; трябва да се позанимая с него; защото тук е въпрос на живот и смърт. Защо ви обяснявам сега всичко това? За да знаете и при вашите ум и сърце да не ме обвинявате за злобното ми държане тогава. Не беше от злоба, искрено ви казвам, хе-хе! Вие как мислите: че аз тогава не съм ви правил обиск? Направих, направих, хе-хе, направих, когато вие лежехте болен ей тук, в леглото. Не официално и не лично, но направих. Всичко в квартирата ви до последното конче беше прегледано и дори по пресни следи; но — umsonst^[1].

Мисля си: сега този човек ще дойде, сам ще дойде, и то много скоро; ако е виновен, непременно ще дойде. Друг няма да дойде, но този ще дойде. А помните ли как господин Разумихин започна да се издава пред вас? Ние нагласихме това, за да ви разтревожим, защото нарочно пуснахме и слуха, за да се издаде той пред вас, а господин Разумихин е такъв човек, че не може да сдържи негодуванието си. На господин Заметов най-напред са му направили впечатление вашият гняв и открита смелост: как сте могли например в кръчмата изведнъж да изтърсите: „Аз убих!“ Прекалено смело, прекалено дръзко и ако той е виновен, мисля си, значи, е страшен борец! Точно така си помислих тогава. И ви чакам! Чакам ви с всички сили, а Заметов вие тогава просто сте го смазали и… именно там е работата, че цялата тази проклета психология е нож с две остриета. Та, значи чакам ви, гледам и ето че вие идете — Господ ви изпраща! Сърцето ми просто се разтупа. Ех! Защо ли ви трябваше да идвате тогава!? Ами вашият смях, вашият смях, когато влязохте тогава, помните ли, та аз тогава през стъклото видях всичко, а ако не бях ви чакал по такъв особен начин, и в смеха ви нямаше нищо да забележа. Ето на какво значи да бъдеш в настроение. И господин Разумихин тогава — ах! — ами камъкът, камъкът, помните ли, и камъкът освен това, под който били скрити вещите? Просто сякаш го виждам някъде там, в зеленчуковата градина — вие нали сте казали на Заметов, че в зеленчуковата градина, а и после, втория път, когато бяхте при мене? А като започнахме тогава да обсъждаме онази ваша статия, като взехте да излагате мнението си, просто всяка ваша дума възприемах двояко, сякаш зад нея има друга! Та ето, Родион Романович, по какъв път стигнах до крайните изводи и като си чукнах челото, се опомних. Не, казвам си, какво правя аз! Та нали, ако поискам, мога всичко това до последната подробност, да обясня съвсем иначе, дори по-правдоподобно ще излезе. Мъка! „Не — мисля си, — по-добре е да имам зрънце!“ Но като чух тогава за тези звънци, просто замрях, потреперих дори. „Е — мисля си, — ето го и зрънцето! То е!“ И изобщо не разсъждавах тогава, просто не исках. Хиляда рубли бих дал в тази минута, свои собствени, само за да видя със собствените си очи как тогава сте изминали крачки редом със занаятчията, след като той право в очите ви е казал „убиец“, и цели сто крачки не сте посмели нищо да го попитате!… Ами този студ в гръбначния мозък? Ами тази звънци, когато сте били болен, почти в безсъзнание? И тъй, Родион Романович, кима можете след това да се чудите, че аз тогава си правех такива шеги с вас? И защо дойдохте в онази минута? Нали и вас сякаш ви подтикваше някой, ей Богу, и ако не ни беше спасил Миколка, то… а спомняте ли си Миколка тогава? Добре ли го запомнихте? Та това беше гръм! Гръм от облак, светкавица! А аз как го посрещнах? На светкавицата ей тоничко не повярвах, сам видяхте! И как можеше! И после дори, след като си отидохте, когато той започна много, много свързано да отговаря по някои точки, тъй че аз самият се изненадах, и после не му повярвах ни най-малко! Ето какво значи да си втълпиш нещо, да си твърд като диамант. Не, мисля си, морген фри! Какъв ти Миколка!

— На мене Разумихин преди малко ми каза, че вие и сега обвинявате Николай и самият вие сте уверявали Разумихин в това…

Дъхът му пресекна и той не довърши. Слушаше с неизказано вълнение как човекът, който го виждаше цял-целеничък, се отрича сам от себе си. Той се боеше да повярва и не вярваше. Във все още двусмислените думи жадно търсеше и искаше да долови нещо по-точно и определено.

— Господин Разумихин ли! — извика Порфирий Петрович, сякаш зарадван от въпроса на Расколников, който само мълчеше. — Хе, хе, хе! Та господин Разумихин именно по този начин трябваше да бъде отстранен: в това, което засяга двама, трети няма защо да се бърка. Господин Разумихин е друг човек, а и няма нищо общо, дотича при мене един бледен… Но да го оставим, защо ще го месим тук! А що се отнася до Миколка, искате ли да знаете що за чешит е това, тоест тъй както аз го разбирам? Първо на първо, той е още съвсем непълнолетно дете и не че е страхлив, а е някаква артистична натура. Вярно, не се смейте, че така го характеризирам. Невинен е и много възприемчив за всичко. Има сърце; фантазьор. Той и пее, и танцува, и приказки така разказвал, че от други места идвали да го слушат. И на училище ходи, и до припадък се смее, само пръст да му покажат, и се напива до безсъзнание не от порочност, а така, от време на време, когато го напият, съвсем детински още. Той тогава е откраднал, без сам да знае; защото „щом съм го дигнал от земята, каква кражба?“ А известно ли ви е, че той е разколник, тоест не точно разколник, а просто сектант; в неговия род има бегуни и той самият съвсем доскоро цели две години е бил на село послушник при някакъв отшелник. Всичко това научих от Миколка и от земляците му зарайчани. Какво ти! Искал дори в пустиня да бяга! Влечение изпитвал, нощно време се молел на Бога, стари, „истински“ книги четял до забрава. Петербург силно му подействал, особено женският пол, пък и виното. Впечатлителен е — и отшелника, и всичко забравил. Зная, че един художник тук го обикнал, започнал да ходи при него, но ето че се случило това! Изплашил се — ще се беси! Ще бяга! Какво да се прави при това мнение, което се е създало у народа за нашето правосъдие! Някои се страхуват само от думата „ще ме осъдят“. Кой е виновен! Ще видим новите съдилища какво ще направят. Ох, дай Боже! Да, та сега в тъмницата навярно си е спомнил за праведния отшелник; и Библията се появи отново. Знаете ли, Родион Романович, какво значи за някои от тях „да пострадаш“? И то не заради някого, а така просто „трябва да пострада човек“; да изтърпи страдание, значи, а пък ако е от властта — още по-добре. В мое време един изключително кротък затворник лежа цяла година в тъмницата, все четеше през нощта на печката Библията и от това четене съвсем се обърка, дотам се обърка, че най-неочаквано сграбчи една тухла и я запрати по началника, без той да го е бутнал с пръст. И как само я запрати: нарочно с половин метър встрани се прицели, за да не го улучи! А всеки знае какво очаква един затворник, който се нахвърля с оръжие върху началството: и „понесе, значи, страданието“. Та ето, аз подозирам сега, че Миколка иска „да понесе страдание“ или нещо от този род. Зная го със сигурност, дори факти имам. Само че той самият не знае, че аз зная. Какво, не допускате ли, че от този народ излизат фантастични хора? На всяка крачка. Отшелникът сега е започнал отново да въздейства, особено след въжето си е спомнил за него. Впрочем той сам ще ми разкаже всичко, ще дойде. Вие мислите, че ще издържи? Почакайте, тепърва ще има да отрича! Всеки час го чакам да дойде и да вземе да се отказва от показанията си. Аз този Миколка го обикнах и най-подробно го изследвам. И как мислите! Хе-хе! На някои въпроси твърде свързано ми отговаряше, очевидно е получил необходимите сведения, умело се е подготвил; а по други пунктове просто затъва, нищичко не знае, не разбира, пък и сам не подозира, че не знае! Не, любезни Родион Романович, това не е Миколка! Това е фантастично, мрачно дело, съвременно дело, случай на нашето време, когато човешкото сърце стана зло; когато се цитира изречението, че кръвта „освежава“; когато се проповядва, че животът трябва да минава сред удобства. Това са отвлечени мечти, това е раздразнено с теории сърце; тук личи решимост да се направи първата крачка, но решимост от особен род — решил се и сякаш от планина или от камбанария е паднал, и сякаш не със собствените си крака е стигнал до престъплението. Да затвори вратата подире си забравил, а убил, двама убил, според теорията. Убил, но не съумял парите да вземе, а което успял да вземе, под камък го скрил. Малко му е било мъчението, когато е стоял зад вратата, а на нея напирали да влязат и звънчето звъняло — не, той после вече с почти замъглено съзнание отива в празната квартира да си припомни това звънче, прищяло му се да изпита отново студените тръпки по гърба си… Е, това, да речем, защото е бил болен, но има и друго: убил, а смята себе си за честен човек, презира хората, като блед ангел се движи — не, какъв ти Миколка, миличък Родион Романович, не е Миколка!

Тези, последните думи, след всичко казано преди, което толкова приличаше на отричане, бяха прекалено неочаквани. Расколников цял затрепери като пронизан.

— Тогава… кой… е убил? — попита той, неиздържал, със задъхващ се глас.

Порфирий Петрович чак се опря на гърба на стола, като че неочаквано беше изумен от въпроса.

— Как кой е убил?… — повтори той, сякаш не вярваше на ушите си. — Та вие сте убили, Родион Романович! Вие сте убили… — добави той почти шепнешком, със съвсем убеден глас.

Расколников скочи от дивана, постоя няколко секунди и пак седна, без да каже нито дума. Леки спазми изведнъж преминаха по цялото му лице.

— Устничката ви пак потреперва, както тогава — измърмори сякаш дори със съчувствие Порфирий Петрович.

— Вие, Родион Романович, изглежда, не ме разбрахте добре — добави той, след като помълча малко, — затова така се изумихте. Аз дойдох именно за да ви кажа вече всичко и да поведа нещата открито.

— Аз не съм убил — прошепна Расколников като уплашено малко дете, заловено на местопрестъплението.

— Не, вие сте, Родион Романович, вие и няма кой друг да е — строго и убедено прошепна Порфирий.

И двамата замълчаха и мълчанието продължи дори странно дълго, около десет минути. Расколников се облегна на масата и мълчаливо рошеше с пръсти косите си. Порфирий седеше мирно и чакаше. Изведнъж Расколников презрително погледна Порфирий.

— Вие пак старото, Порфирий Петрович! Все същите ваши похвати: как не ви омръзна наистина?

— Е, стига, защо са ми сега похвати! Друг е въпросът, ако тук имаше свидетели; а пък ние шепнем насаме. Сам виждате, че не съм дошъл при вас, за да ви преследвам и да ви ловя като заек. Дали ще си признаете, или не — в този момент това ми е все едно. За себе си аз и без вашето признание съм убеден.

— Ако е така, защо сте дошли? — ядосано попита Расколников. — Аз ви задавам предишния въпрос: ако ме смятате за виновен, защо не ме изпратите в тъмница?

— Това вече е въпрос! Ще ви отговоря по точки: първо — да ви арестувам така направо, за мене не е изгодно.

— Как неизгодно? Ако сте убеден, вие сте длъжен…

— Ех, какво от това, че съм убеден? Нали всичко това засега са само мои фантазии. Пък и да не взема да ви изпратя там на почивка? Сам знаете, че е така, щом сам искате да отидете. Ще доведа например, за да ви разоблича, оня занаятчия, а вие ще му кажете: „Ти да не си пиян? Кой ме е виждал с тебе? Аз просто те взех за пиян, пък ти и беше пиян“ — е, какво ще ви отговоря тогава, при това вашето е още по-правдоподобно от неговото, защото неговото показание е гола психология — което при неговата муцуна е даже и неприлично, — а вие право в целта удряте, защото пие подлецът водка и това е повече от известно. Пък и аз самият откровено ви признавах вече няколко пъти, че тази психология е с две страни и че обратната й страна е още по-добра и по-правдоподобна и че освен с нея аз засега не разполагам с нищо друго срещу вас. И макар че въпреки всичко ще ви пратя в затвора и дори сам съм дошъл (което съвсем не е прието) да ви заявя всичко това предварително, все пак направо ви казвам (което също не е прието), че за мене това ще бъде неизгодно. А, на второ място, дойдох при вас, защото…

— Кое е на второ място? (Расколников все още се задъхваше).

— Защото, както вече ви казах одеве, се смятам задължен да ви дам обяснение. Не искам да ме смятате за изверг, още повече че искрено ви симпатизирам, ако щете, вярвайте. Вследствие на което, трето, дойдох при вас да ви предложа открито и направо да дойдете да си признаете. Това ще бъде несравнимо по-изгодно за вас, а и за мене също — защото тази работа ще ми се смъкне от плещите. Е, как, откровено ли е от моя страна или не е?

Расколников помисли около минута.

— Чуйте, Порфирий Петрович, та вие сам казвате: гола психология, а същевременно нагазвате и в математиката. Ами ако и вие самият сега грешите?

— Не, Родион Романович, не греша. Имам си едно зрънце. Нали още тогава намерих това зрънце, изпрати ми го Господ!

— Какво зрънце?

— Няма да кажа какво, Родион Романович. Пък и без това сега вече нямам право повече да отлагам; ще ви арестувам. Така че размислете: на мене сега вече ми е все едно, а следователно единствено за вас се грижа. Ей Богу, по-добре е, Родион Романович!

Расколников злобно се усмихна.

— Та това вече е не само смешно, то е дори безсрамно. Да речем даже, че съм виновен (което аз съвсем не казвам) — от къде на къде ще идвам да ви признавам, щом вие самият казвате, че аз ще отида там, при вас, на почивка?

— Ех, Родион Романович, не вярвайте напълно на думите; може и да не излезе съвсем на почивка! Та това е само теория и то моя, а какъв авторитет съм аз за вас? Може би и аз самият крия дори сега някои неща от вас. Че мога ли аз ей така да взема всичко да ви кажа, хе, хе! Вторият въпрос: как каква изгода? Та знаете ли вие какво намаление на наказанието ви се полага тогава? Кога ще се явите, в какъв момент? Помислете само! Когато друг вече е поел престъплението върху себе си и е объркал цялата работа! А пък аз, в самия Бог ви се кълна, така ще подготвя и ще наредя „там“ всичко, че признанието ви ще излезе сякаш съвсем неочаквано. Цялата тази психология ние напълно ще я унищожим, всички подозрения срещу вас ще залича, тъй че вашето престъпление ще бъде представено като някакво умопомрачение, защото, откровено казано, то е именно умопомрачение. Аз съм честен човек, Родион Романович, и ще удържа на думата си.

Расколников тъжно замълча и сведе глава; той дълго мисли и най-после пак се усмихна, но усмивката му беше вече кротка и тъжна.

— Ех, няма нужда! — проговори той, сякаш вече съвсем не се криеше от Порфирий. — Не си струва! Съвсем не ми трябва вашето намаляване на наказанието!

— Ето на, именно от това се страхувах! — разпалено и сякаш неволно възкликна Порфирий. — От това именно се страхувах, че няма да искате да ви намалим наказанието.

Расколников тъжно и строго го погледна.

— Ей, не се гнусете от живота! — продължи Порфирий. — Още много имате пред себе си. Защо да не искате да ви намалим наказанието, защо да не искате! Нетърпелив човек сте!

— Какво имам много пред себе си?

— Живот! Що за пророк сте вие и какво ли знаете! Търсете и ще намерите. Може би именно чрез това ще намерите Бога. Пък и тя не е завинаги, веригата…

— Ще ми намалите наказанието… — засмя се Расколников.

— А вие какво, от буржоазния срам ли се изплашихте? Възможно е и да сте се уплашили, но без сам да знаете — защото сте млад и зелен! И все пак тъкмо вие не трябва да се страхувате или там да се срамувате да дойдете и да си признаете.

— Е-ех, плюя на това! — презрително и с отвращение прошепна Расколников, сякаш не желаеше да разговаря. Той се надигна пак, като че искаше да излезе някъде, но отново седна явно отчаян.

— Там е работата, че плюете! Обезверили сте се и мислете, че аз грубо ви лаская; а колко сте живели! Какво ли разбирате! Измислил теория, а му станало срамно, че се е провалил, че е излязло много неоригинално! Че излезе подло, това е вярно, но вие все пак не сте безнадежден подлец. Съвсем не сте чак такъв подлец! Поне не сте се залъгвали — веднага сте стигнали до края. Та аз за какъв ви смятам? Аз ви смятам за един от тези, които, ако щеш, червата му измъкни, той ще стои и ще гледа мъчителя си с усмивка — стига да повярвате в някаква кауза или в Бога. Е, повярвайте — и ще живеете. На вас, първо, отдавна вече ви е необходимо да смените въздуха. Защо не, страданието също е хубаво нещо. Постарайте се. Миколка може и да е прав, като иска да страда. Зная, че не ви се вярва — а вие не мъдрувайте много; отдайте се на живота направо, без да разсъждавате; не се безпокойте — право на брега ще ви изхвърли и на крака ще ви постави! На какъв бряг? Откъде да зная? Аз само вярвам, че вие имате още дълго да живеете. Зная, че приемате сега думите ми като заучено наставление; но може би по-късно ще си ги спомните, ще ви потрябват някога; затова ви говоря. Добре, че само сте убили една старица. А да бяхте измислили друга теория, можехте нещо сто милиона пъти по-отвратително да извършите! Може би трябва даже да благодарите на Бога; откъде да знаете, Господ може и да ви пази за нещо. А вие имайте широко сърце и по-малко се страхувайте. Изплашихте се от предстоящата ви голяма задача, нали? Не, тук вече е срамно да се страхува човек. Щом сте направили такава крачка, дръжте се. Това вече справедливостта го изисква. Изпълнете това, което изисква справедливостта. Зная, че не вярвате, но ей Богу, животът ще ви спаси. Сам после ще го обикнете. На вас сега само въздух ви е нужен, въздух, въздух!

Расколников чак потръпна.

— Ами вие кой сте — извика той, — вие що за пророк сте? От висотата на какво величаво спокойствие ми изричате мъдрите си пророчества?

— Кой съм аз? Аз съм свършен човек, нищо повече. Човек може би чувстващ и съчувстващ, може би знаещ някои неща, но вече съвсем свършен. А вие сте друго: на вас Бог ви е отредил живот, но не знам, може и при вас всичко да отлети като дим, нищо да не остане. Какво от това, че ще преминете към друга категория хора? Нима ще съжалявате за удобствата, вие, с вашето сърце! Какво от това, че може прекалено дълго време никой да не ви види? Работата не е във времето, а в самия вас. Станете слънце, и всички ще ви видят. Слънцето преди всичко трябва да бъде слънце. Защо пак се усмихвате: че съм такъв Шилер? И, хващам се на бас, предполагате, че сега ви се подмазвам! Пък, кой знае, може и наистина да ви се подмазвам, хе, хе, хе! Вие, Родион Романович, по-добре не вярвайте на думите ми, по-добре дори никога не ми вярвайте напълно — такъв ми е нравът, признавам, ето какво ще добавя само: доколко съм подъл и доколко съм честен, сам, струва ми се, можете да прецените!

— Кога смятате да ме арестувате?

— Ами ден и половина или два дена още мога да ви дам да се поразходите. Помислете си, миличък, помолете се на Бога. Пък и по-изгодно е, ей Богу, по-изгодно е.

— Ами ако избягам? — усмихвайки се някак странно, попита Расколников.

— Не, няма да избягате. Селянинът би избягал, модният сектант би избягал — лакеят на чуждата мисъл, защото на него е достатъчно само крайчеца на пръста да му покажеш като на мичман дупка и той за цял живот в каквото искате ще повярва. А вие нали вече не вярвате във вашата теория — в името на какво тогава ще избягате? Пък и защо ще бягате? Бягството е отвратително и трудно, а на вас са ви необходими преди всичко живот и определено положение, подходяща атмосфера, а това нима е атмосфера за вас? Ще избягате и сам ще се върнете. Без нас не можете да минете. А ако ви затворя в тъмница — ще полежите, да речем, месец, хайде два да са, три да са, а после изведнъж, помнете ми думата, сам ще дойдете и още как, може би неочаквано и за самия себе си. Самият вие един час преди това няма да знаете, че ще дойдете да си признаете. Аз съм сигурен даже, че „ще решите да понесете страданието“; сега не вярвате на думите ми, а сам ще стигнете дотам. Защото страданието, Родион Романович, е велико нещо; не гледайте, че съм затлъстял, това няма значение, все пак зная, не се смейте на това, в страданието има смисъл. Миколка е прав. Не, няма да избягате, Родион Романович.

Расколников стана и си взе фуражката. Порфирий Петровия също стана.

— Искате да се разходите? Вечерта ще бъде хубава, дано само не излезе буря. Впрочем по-хубаво ще е да поосвежи…

Той също си взе фуражката.

— Вие, Порфирий Петрович, моля ви се, не си въобразявайте — със сурова настойчивост произнесе Расколников, — че аз днес съм ви признал. Вие сте странен човек и аз ви изслушах само от любопитство. А аз нищо не съм ви признавал… Запомнете това.

— Разбира се, зная, ще запомня — той чак трепери. Не се безпокойте, миличък; нека бъде, както искате. Поразходете се малко; само че прекалено много не бива да се разхождате. Аз имам във всеки случай още една малка молбица към вас — добави той, като сниши глас, — тя е възделикатничка, но важна; ако само, тоест за всеки случай (на което аз впрочем не вярвам и ви смятам за съвсем неспособен), в случай че — просто така, за всеки случай, — ако през тези четиридесет-петдесет часа пожелаете да приключите тази работа другояче, по някакъв фантастичен начин — например да посегнете на живота си (предположението е нелепо, но вие ще ми го простите), то оставете кратка, но изчерпателна бележчица. Просто два реда, две редчета само, споменете и за камъка: по-благородно ще бъде. Хайде довиждане… Желая ви добри мисли, полезни начинания!

Порфирий излезе някак прегърбен и сякаш избягвайки да гледа Расколников. Расколников се приближи до прозореца и с нервно нетърпение изчака, докато според сметките му онзи излезе на улицата и се отдалечи. После бързо излезе и той от стаята.