Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Преступление и наказание, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 222 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Допълнителна корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.

 

Издание:

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от kipe и NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Престъпление и наказание от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Престъпление и наказание
Преступление и наказание
АвторФьодор Достоевски
Създаване1865 г.
Руска империя
Първо издание1866 г.
Оригинален езикруски
Жанрроман

Издателство в България1889-90 – сп. „Искра“ (Шумен)
1900 – „Труд“ (В.Търново)
ПреводачВасил Юрданов (1889-90)
М.Москов (1900)
ISBNISBN 9799547396738
НачалоВ начале июля, в чрезвычайно жаркое время, под вечер, один молодой человек вышел из своей каморки, которую нанимал от жильцов в С-м переулке, на улицу и медленно, как бы в нерешимости, отправился к К-ну мосту.
КрайЭто могло бы составить тему нового рассказа, — но теперешний рассказ наш окончен.
Престъпление и наказание в Общомедия

„Престъпление и наказание“ (на руски: Преступление и наказание) е философски роман, написан от руския писател Фьодор Михайлович Достоевски в периода 1865-1866 г. и публикуван за пръв път в поредица броеве на списание „Руский вестник“ през 1866 г. Следващата година излиза самостоятелно издание, чиято структура не е много изменена в сравнение с вестникарската версия, освен няколко съкращения и стилистични поправки, направени от автора.

Замисълът за „Престъпление и наказание“ съзрява у Достоевски в течение на много време, но централната тема, свързана с идеята за основния персонаж за „обикновените“ и „необикновените“ хора, започва да се формира едва през 1863 г. в Италия. След като започва да работи върху произведението, авторът съчетава черновата на незавършения роман „Пияници“, в който е очертана сюжетната линия, разказваща за семейство Мармеладови, и записки на роман-изповед, заплануван като откровение на един каторжник. В процеса на работа за основна сюжетна линия се избира престъплението на студента Родион Расколников, който убива стара лихварка, за да я обере, но не взима никакви пари. Криминалната нишка дава на Достоевски повод за размисъл относно социалните обстоятелства, подтикващи човек да извърши престъпление, а също и възможност да покаже какви сложни „химически“ процеси се случват в душите на хората. Действието на романа се развива в Санкт Петербург, което превръща образа на големия град от втората половина на XIX век във важна част от произведението. Творбата също така извежда на преден план някои популярни по това време теми и въпроси, свързани с религията, социалните идеи и хуманизма.

Смята се, че „Престъпление и наказание“ е първият (или „битие“) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Сюжет

Николай Каразин, Илюстрация към „Престъпление и наказание“, 1893 г.

В романа се разглеждат душевните терзания на Родион Романович Расколников, разорен петербургски студент, който убива предумишлено безскрупулна лихварка за парите ѝ, но не взима нищо за себе си. Нейната по-млада сестра става случаен свидетел на убийството – поради това Родион Романович убива и нея, без да е желал смъртта ѝ по-рано.

Преди написването

Достоевски започва писането на „Престъпление и наказание“ през лятото на 1865. Самият той е в тежко материално положение, дължащо се на страстта му към хазарта, както и на желанието му да помогне на семейството на брат си Михаил, починал през 1864 г. Достоевски е дължал голяма сума пари на различни кредитори. Подписва договор за написване на роман с редактора Катков, в което обяснява идеята си да напише роман за млад мъж, убил хладнокръвно лихвар, и който по-късно се опитва да избяга, оправдавайки постъпката си, но в крайна сметка споделя за престъплението.

Структура

Романът е разделен на шест части, с епилог. В първите три части е представен Расколников – разумен, вярващ в правотата на постъпката си. Части от 4 до 6 представят „нерационалния“ и смирен Расколников. Първоначалните принципи на Расколников постепенно „умират“ в първата част, а във втората се „раждат“ новите. Кулминационната точка е по средата на фабулата.[1]

Значение на имената

Имената на главните герои са често игра на думи. Въпреки смисловата им натовареност, най-често те не са преведени на други езици.

Име (на руски) Съдържа думата Значение на български
Родион Романович Раскольников раскол разкол
Пётр Петрович Лужин лужа локва
Дмитрий Прокофьич Разумихин разумиха многознайко
Александр Григорьевич Заметов заметить забелязвам, осъзнавам
Семён Захарович Мармеладов мармелад мармалад/сладко
Аркадий Иванович Свидригайлов Свидригайло Литовски княз

Основни моменти

Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ѝ сестра от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Расколников.

Малко след убийството Расколников се разболява и ляга на легло. Обладан е от манията, че всеки го подозира за убийството. За малко не полудява, заради спомена от престъплението. Но среща Софѝя (Соня) Семьоновна Мармеладова, проститутка, дъщеря на Семьон Захарович Мармеладов, която въпреки „занаята“ си, остава дълбоко религиозна. Според някои литературни критици, връзката им е алегория на Божията любов към съгрешилите хора, както и на изкупителната сила на любовта, но тя се проявява само след признанието на Расколников.

Освен съдбата на Расколников, в романа се разглеждат най-разнообразни теми, като благотворителността, семейството, атеизма, алкохолизма, и революционната дейност. Въпреки че Достоевски се отказва от социализма, в романа се критикува установяващият се в руското общество капитализъм.

Едуард Арнолд в ролята на пристава Порфирий Петрович и Питър Лори в ролята на Расколников във филмовата адаптация на „Престъпление и наказание“, режисирана от Йозеф фон Щернберг, 1935 г.

Расолников се самоосъзнава като „свръхчовек“, който може да въздава справедливост по начин, който обществото възприема като неприемлив – убиването на лихварката, с което той смята, че е извършил повече добро, отколкото зло. Преди убийството героят дели хората на въшки и богове, и смята, че на втория тип всичко е позволено в името на някоя велика идея и че ако е от втория тип хора, би могъл да убие и да остане неразкрит и ненаказан, защото бабичката е нищожество. Например, Расколников споменава често Наполеон, който, въпреки пролятата кръв, не е морално виновен, понеже е „над“ обществените норми. Така и той смята, че може да премине тази обществена норма, убивайки лихварката, и използвайки парите ѝ за добро. За него, ако е трябвало Исак Нютон и Йохан Кеплер да убиват, дори и стотици хора, в името на просвещението, то тази жертва си е заслужавала.

След убийството Расколников скрива парите на лихварката под един камък и не ги търси повече. За убийството признава най-напред на Соня Мармеладова, изразявайки разрушаването на вътрешната си цялост със следните думи: „Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…“ (Престъпление и наказание. София, 1974. Изд. НК, стр. 437.)

Истинското наказание за Расколников не е трудовият лагер, а душевните терзания. Това се проявява в постепенното осъзнаване, че нищо не оправдава постъпките му. В крайна сметка, вътрешната борба между нехуманната му философия и определено хуманната му личност позволява изкуплението на вината му.

Вярата в престъплението и наказанието

Първоначалната цел на Достоевски е да обори най-дълбоките аргументи срещу християнската вяра, в частност като се противопостави на модерния по онова време в Европа „рационален егоизъм“[2]. Олицетворение на тази философия е образът на Пьотр Петрович Лужин, който иска да се ожени за сестрата на Расколников, с цел тя да му стане прислужница.

Образът на Соня има забележително сходство с този на блудницата от Евангелието на Йоан, гл. 8 [3]. Чрез Соня е представена идеята за саможертвата: героинята жертва всичко, включително и собствената си добродетел, за да спаси семейството си от глад. Образът на Соня не се вписва във философията на рационалния егоизъм на Лужин. Изглежда авторът е използвал образа на Лужин като въплъщение на тази философия, образа на Соня – на нейната противоположност, и образа на Расколников, който е разделен между двете. Чрез страданието на Расколников, който при убийството на лихварката се води от рационалния егоизъм, но с изкупителната сила на страданието, чрез Христовата вяра, постига истинска духовна свобода[2].

Литература

Източници

  1. „On the Structure of Crime and Punishment“, in: PMLA, March 1959, vol. LXXIV, No. 1, p. 132-133.
  2. а б The Religion in Crime&Punishment, архив на оригинала от 23 януари 2005, https://web.archive.org/web/20050123023600/http://jollyroger.com/zz/yfired/Dostoevskyhall/cas/2.html, посетен на 21 септември 2007 
  3. Евангелие от Йоан.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Crime and Punishment в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Външни препратки

V

Расколников тръгна след него.

— Какво значи това! — извика Свидригайлов, обръщайки се. — Аз казах, струва ми се…

— Това значи, че сега няма да се отделя от вас.

— Какво-о-о?

И двамата се спряха, и двамата около минута се гледаха в мълчалив двубой.

— От всички ваши полупиянски разкази — отсече рязко Расколников, — аз заключих със сигурност, че вие не само не сте се отказали от подлите си замисли срещу моята сестра, но дори сте зает с тях повече от когато и да било. Известно ми е, че тази сутрин сестра ми е получила някакво писмо. Вас през цялото време не ви сдържаше на мястото ви… Да допуснем, че сте могли да намерите между другото някаква съпруга, но това нищо не значи. Аз желая да се убедя лично…

Расколников едва ли сам би могъл да определи какво именно искаше сега и в какво именно желаеше да се убеди лично.

— Така, значи! А искате ли да извикам сега полиция?

— Викай!

Те пак постояха около минута един срещу друг.

Най-после лицето на Свидригайлов се промени. Като се увери, че Расколников не се е изплашил от заканата, той прие изведнъж най-весел и приятелски израз.

— Виж го ти! Аз нарочно не заговорих с вас за вашата работа, въпреки че мене, разбира се, ме измъчва любопитство, фантастична работа. Мислех да оставя за друг път, но вие наистина сте способен и мъртвия да ядосате… Хайде да вървим, само че предварително ще ви кажа: сега само за минутка ще се отбия вкъщи, за да взема пари; после заключвам квартирата, наемам файтон и отивам да прекарам вечерта на Островите. Къде ще вървите с мен?

— Засега ще дойда до квартирата, и то не при вас, а при София Семьоновна, да се извиня, че не бях на погребението.

— Както искате, но София Семьоновна не си е вкъщи. Тя заведе всички деца при една дама, една знатна стара дама, моя някогашна, отдавнашна позната, която ръководи някакви сиропиталища. Аз очаровах тази дама, като й внесох пари и за трите пиленца на Катерина Ивановна, освен това пожертвах още пари и за сиропиталището; накрая й разказах историята на София Семьоновна, дори с всички подробности, без да скривам нищо. Ефектът беше неописуем. Ето защо на София Семьоновна й беше казано да се яви още днеска направо в — ия хотел, където живее, временно, след завръщането си от курорт, моята дама.

— Няма значение, аз все пак ще се отбия.

— Както искате, само че нямам нищо общо с вас; но ми е все едно! Ей сега ще стигнем у дома. Кажете, не съм ли прав: гледате ме подозрително, защото аз самият бях достатъчно деликатен и досега не ви безпокоих с разпитвания… разбирате ли? На вас това ви се е сторило необичайно; хващам се на бас, че е така! Как да бъдеш деликатен човек след това.

— И да подслушваш зад вратите!

— А, вие за това ли! — засмя се Свидригайлов. — Да, щях да се учудя, ако, след всичко казано се бяхте въздържали да направите бележка. Ха, ха! Макар и да разбрах нещичко от онова, което тогава… там… сте извършили и за което сам разказахте на София Семьоновна, все пак какво е това? Аз може би съм съвсем изостанал човек и вече не съм способен да разбера. Обяснете, за Бога, миличък! Запознайте ме с най-новите принципи.

— Вие нищо не сте могли да чуете, вие само лъжете!

— Но аз не онова, не онова имам предвид (макар че впрочем чух някои работи), не, аз говоря за това, че вие все ахкате, охкате! Шилер във вас се бунтува непрекъснато. А сега пък — и зад вратата не бивало да се подслушва. Ако е така, вървете и заявете на началството, че ето, значи, така и така, случи ми се еди-какъв си казус: в теорията се откри малка грешчица. Ако пък сте убеден, че не бива да се подслушва зад вратата, а стариците могат да се ликвидират с каквото ви падне, за собствено удоволствие, тогава заминавайте по-скоро някъде за Америка! Бягайте, млади човече! Може би още има време. Аз искрено ви говоря. Пари ли нямате? Ще ви дам за път.

— Аз изобщо не мисля за това — прекъсна го Расколников с отвращение.

— Разбирам (вие впрочем не се затруднявайте: ако искате, не говорете много); разбирам какви въпроси разрешавате сега: нравствени може би? Въпроси на гражданина и човека? Но зарежете ги; защо са ви те сега? Хе, хе! Защото все още сте и гражданин, и човек? А щом е така, не е трябвало да се врете; няма защо да се залавяте за нещо, което не ви е работа. Хайде застреляйте се; какво, не ви ли се ще?

— Вие, изглежда, нарочно искате да ме ядосате, само и само да ви оставя сега…

— Ама че чешит, та ние вече стигнахме, моля, качвайте се. Виждате ли, ето тук е вратата на София Семьоновна, погледнете, няма никого! Не вярвате? Попитайте Капернаумов; тя им оставя ключа. Ето я и на нея самата, madame de Капернаумов, а? Какво? (Тя малко недочува.) Излязла? Къде? Е, сега чувате ли? Няма я и няма да се върне може би до късно. Хайде сега да отидем в моята квартира. Нали искахте и у дома да дойдете? Ето ни вече у дома. Madame Реслих не е вкъщи. Тази жена вечно има грижи, но е добра жена, уверявам ви… тя може би щеше да ви бъде полезна, ако бяхте малко по-благоразумен. Ето, вижте: аз вземам от бюрото тази петпроцентова облигация (вижте колко много още имам!), а тази днес ще бъде осребрена. Е, видяхте ли? Няма защо да губя повече време. Бюрото се заключва, квартирата се заключва и ние сме отново на стълбите. Хайде, искате ли да наемем файтон? Нали отивам на Островите. Не искате ли да се поразходите? Ето аз наемам този файтон до Елагин.

Какво? Отказвате се? Не издържахте ли? Нищо, да се поразходим. Май че ще вали дъжд, нищо, ще вдигнем гюрука…

Свидригайлов беше вече във файтона. Расколников реши, че подозренията му, поне в този момент, са неоснователни. Без да отвръща нито дума, той се завъртя и тръгна обратно по посока към Сенния. Ако се беше обърнал поне веднъж по пътя, щеше да успее да види как Свидригайлов, след като отмина не повече от сто крачки, плати на файтонджията и също тръгна пеша. Но той не можеше да види вече нищо и бе свил вече зад ъгъла. Дълбоко отвращение го тласкаше далеч от Свидригайлов. „И аз можах даже за миг да очаквам нещо от този груб злодей, от този сладострастен развратник и подлец!“ — извика той неволно. Наистина Расколников изрече тази присъда прекалено прибързано и лекомислено. Имаше нещо около Свидригайлов, което му придаваше най-малкото известна оригиналност, ако не тайнственост. А що се отнасяше до сестра му, Расколников си оставаше все пак напълно убеден, че Свидригайлов няма да я остави на мира. Но му ставаше вече прекалено тежко и непоносимо да мисли и премисля всичко това!

По навик, останал сам, той след двадесет крачки дълбоко се замисли. Като се качи на моста, спря до перилата и се загледа във водата. А в същото време над него стоеше Авдотя Романовна.

Той се размина с нея в началото на моста, но отмина, без да я забележи. Дунечка никога не беше го срещала такъв на улицата и се изненада до ужас. Тя се спря и не знаеше: да го извика или не? Изведнъж забеляза приближаващия се бързо откъм Сенния Свидригайлов. Но оня се приближаваше някак тайнствено и предпазливо. Той не се качи на моста, а се спря встрани, на тротоара, като всякак се мъчеше Расколников да не го види. Той отдавна бе забелязал Дуня и започна да й прави знаци. На нея й се стори, че със своите знаци той я умолява да не се обажда на брат си и я вика да отиде при него.

Дуня така и направи. Тя безшумно заобиколи брат си и отиде при Свидригайлов.

— Да вървим, по-бързо — прошепна Свидригайлов. — Не желая Родион Романович да знае за нашата среща. Предупреждавам ви, че ние седяхме с него тук, наблизо, в една кръчма, където той ме намери, и едва се отървах от него. Той знае отнякъде за писмото ми до вас и нещо подозира. Разбира се, вие не сте му казали? Но ако не сте вие, кой тогава?

— Ето вече свихме зад ъгъла — прекъсна го Дуня, — сега брат ми няма да ни види. Заявявам ви, че няма да дойда с вас по-нататък. Кажете ми всичко тук; всичко това може да се каже на улицата.

— Първо, невъзможно е да се каже на улицата; второ, вие трябва да изслушате и София Семьоновна; трето, аз ще ви покажа някои документи… Да, и в крайна сметка, ако вие не се съгласите да влезете вкъщи, аз се отказвам от всякакви обяснения и веднага си отивам. При това ще ви моля да не забравяте, че една твърде любопитна тайна на вашия възлюбен брат е напълно в мои ръце.

Дуня се спря нерешително и с пронизващ поглед загледа Свидригайлов.

— От какво се страхувате! — обади се той спокойно. — Това е град, не е село. Всъщност и на село вие ми напакостихте повече, отколкото аз на вас, а тук…

— София Семьоновна предупредена ли е?

— Не, не съм й казвал нито дума и дори не съм съвсем сигурен дали си е вкъщи сега. Впрочем навярно си е вкъщи. Тя днес погреба своя сродница: не й е до гости. Засега никому не искам да говоря за това и дори се разкайвам донякъде, че ви казах. Тук най-малката непредпазливост се равнява вече на донос. Аз живея ето тук, в тази къща, ето вече сме близо. Това е портиерът на нашата къща; той ме познава много добре; ето, поздравява ме; той вижда, че вървя с дама и, разбира се, е успял да запомни вашето лице, а това ще ви потрябва, ако много се боите и ме подозирате. Извинете, че говоря така грубо. Аз пренаемам квартирата. София Семьоновна живее през една стена от мене и също пренаема. В целия етаж живеят наематели. Защо трябва да се страхувате като дете? Или съм толкова страшен?

Лицето на Свидригайлов се изкриви в снизходителна усмивка; но вече не му беше до усмивка. Сърцето му биеше и дъхът му спираше. Той нарочно говореше по-високо, за да скрие нарастващото си вълнение; но Дуня не успя да забележи това особено вълнение; прекалено много я беше ядосала забележката, че се бои от него като дете и че той е толкова страшен за нея.

— Макар и да зная, че сте човек… без чест, аз никак не се боя от вас. Минете напред — каза тя привидно спокойно, но лицето й беше много бледо.

Свидригайлов се спря пред квартирата на Соня.

— Позволете да проверя дали си е вкъщи. Няма я. Не ни върви! Но аз зная, че тя може много скоро да си дойде. Ако е излязла, могла е да отиде само при една дама във връзка със своите сирачета. Майка им умря. Аз също се намесих тук и се разтичах. Ако София Семьоновна не се върне след десет минути, аз ще я изпратя при вас лично, ако искате още днес, а ето и моята квартира. Ето моите две стаи. В съседната живее хазайката ми госпожа Реслих. Сега погледнете насам, ще ви покажа най-важните си документи: от моята спалня ето тази врата води към две съвсем празни стаи, които се дават под наем. Ето ги… огледайте се малко по-внимателно…

Свидригайлов живееше в две доста широки мебелирани стаи. Дунечка недоверчиво се оглеждаше, но не забеляза нищо особено нито в наредбата, нито в разположението на стаите, макар че имаше какво да се забележи, например, че квартирата на Свидригайлов се намираше някак между две почти необитаеми квартири. При него се влизаше не направо от коридора, а през двете почти празни стаи на хазайката. А от спалнята, като отвори заключената врата, Свидригайлов показа на Дунечка пак празна квартира, която се даваше под наем. Дунечка се спря на прага, без да разбира защо я кара да гледа, но Свидригайлов побърза да обясни:

— Ето погледнете насам, във втората голяма стая. Забележете тази врата, тя е заключена. До вратата има стол, един-единствен в двете стаи. Аз го донесох от моята квартира, за да слушам по-удобно. Оттатък, точно зад вратата, е масата на София Семьоновна; там седеше тя и разговаряше с Родион Романич, А аз подслушвах тук, седнал на стола, две вечери подред и двата пъти около два часа — и, разбира се, могъл съм да понауча нещо, как мислите?

— Вие сте подслушвали?

— Да, аз подслушвах; сега да отидем оттатък; тук дори няма къде да се седне.

Той заведе Авдотя Романовна пак в предната стая, която му служеше за хол, и я покани да седне на един стол. А той седна на другия край на масата, поне на един метър от нея, но навярно в очите му вече блестеше същият пламък, който някога толкова беше изплашил Дунечка. Тя потръпна и още веднъж недоверчиво се огледа. Жестът й беше неволен: явно не искаше да показва недоверие. Но усамотеното положение на квартирата на Свидригайлов окончателно я порази. Искаше да попита вкъщи ли си е поне хазайката, но не попита… от гордост. При това и друго, несравнимо по-голямо страдание от страха за себе си изпълваше сърцето й. Тя нетърпимо се измъчваше.

— Ето вашето писмо — започна тя, като го сложи на масата. — Нима е възможно това, което пишете? Вие загатвате за престъпление, което бил извършил брат ми. Вие прекалено ясно загатвате, няма сега да отричате. Знайте, че аз и преди вас чух за тази глупава измислица и не вярвам на нито една дума от нея. Това е гнусно и смешно подозрение. На мене ми е известна историята и как и защо е била измислена. Вие не можете да имате никакви доказателства. Обещахте да ми докажете: хайде, говорете! Но знайте предварително, че не ви вярвам! Не вярвам!…

Дуня изрече това на един дъх, бързайки, и за миг лицето й се изчерви.

— Ако не вярвате, би ли било възможно да рискувате да дойдете при мене сама? Тогава защо дойдохте? Само от любопитство?

— Не ме измъчвайте, говорете, говорете!

— Дума да не става, че сте храбра девойка. Ей богу, аз мислех, че ще помолите господин Разумихин да ви придружи дотук. Но го нямаше нито с вас, нито наоколо, добре огледах; това е смело, значи, искали сте да пощадите Родион Романович. Впрочем всичко във вас е божествено… А що се отнася до вашия брат, какво мога да ви кажа? Сама го видяхте сега. Как го намирате?

— Вие не се основавате само на това, нали?

— Не, не на това, а на неговите собствени думи. Две вечери наред той идва тук, при София Семьоновна. Аз ви показах къде седяха те. Той й се изповяда изцяло. Той е убиец. Убил е една старица, вдовица на чиновник, лихварка, у която той самият е залагал вещи; убил е и сестра й, търговка, на име Лизавета, влязла случайно, когато е убивал сестра й. Той ги е убил и двете с брадва, която донесъл със себе си. Убил ги е, за да ги ограби, и ги е ограбил, взел е пари и някои вещи… Той сам каза всичко това на София Семьоновна дума по дума, тя единствена знае тайната, но в убийството не е участвала нито с дума, нито с дело, а, напротив, се ужаси, също както вие сега. Бъдете спокойна, тя няма да го издаде.

— Не може да бъде! — шепнеше Дунечка с бледи, изстинали устни; тя се задъхваше. — Не може да бъде, няма никаква, ни най-малка причина, никакъв повод… това е лъжа! Лъжа!

— Той е ограбил, ето цялата причина. Той е взел пари и вещи. Наистина, според собственото му признание, не се е възползвал нито от парите, нито от вещите, а ги е скрил някъде под един камък, където те били и досега. Но то е, защото не е посмял да се възползва.

— Но нима е възможно той да открадне, да ограби? Да може дори да помисли за това? — извика Дуня и скочи от стола. — Та вие го познавате, виждали сте го! Нима той може да бъде крадец?

Тя сякаш умоляваше Свидригайлов; беше забравила целия си страх.

— В тези неща, Авдотя Романовна, има хиляди и милиони комбинации и категории. Крадецът краде, но затова пък знае, че е подлец; обаче съм чувал за един благороден човек, че бил ограбил пощата; та, кой го знае, той може и наистина да е мислил, че е извършил благородно дело! Разбира се, и аз самият не бих повярвал, също като вас, ако някой друг ми го беше казал. Но на своите собствени уши повярвах. Той обясни на София Семьоновна и всички причини; а тя и на ушите си отначало не повярва, но най-после повярва на очите си, на своите собствени очи. Нали лично той й каза.

— Но какви са… причините!

— Това е дълга история, Авдотя Романовна. Тук, как да ви обясня, има своего рода теория, същите причини, по които аз намирам например, че единичното злодейство е допустимо, ако главната цел е добра. Едно-единствено зло и сто добри дела! То и наистина е обидно за млад човек с достойнства и безпределно самолюбие да знае, че да имаше например само три хиляди, цялата му кариера, цялото му бъдеще, такова, каквото той го желае, ще се очертае съвсем иначе, но ето че ги няма тези три хиляди. Добавете към това раздразнението от глада, от тясната квартира, от дрипите, от яркото съзнание за своето прекрасно социално положение, а също и за положението на сестрата и майката. И най-вече тщеславието, гордостта и тщеславието, а впрочем, Господ знае, може и при добри наклонности… Та аз не го обвинявам, да не помислите, моля ви се, пък и не е моя работа. Той има и една собствена теорийка — посредствена теорийка — според която хората се разделят, така да се каже, разбирате ли, на материал и на особени хора, тоест на такива хора, за които поради високото им положение закони не съществуват и които, напротив, създават закони за останалите хора за материала, за боклука тоест. Нищо особено, посредствена теорийка; une théorie comme une autre[1].

Наполеон ужасно го е увлякъл, тоест всъщност увлякло го е това, че много гениални хора не са се спирали пред единичното зло, а са го прекрачвали без да се замислят. Той, изглежда, си е въобразил, че също е гениален човек — тоест, бил е известно време уверен в това. Много е страдал и сега страда при мисълта, че да създаде теория е съумял, а да прекрачи злото, без да се замисли, не е в състояние и следователно не е гениален човек. А това за млад човек със самолюбие е унизително, особено в наше време…

— А угризенията на съвестта? Вие, значи, отричате всякакво нравствено чувство у него? Нима той е такъв?

— Ах, Авдотя Романовна, сега всичко се е объркало, впрочем никога не е било особено в ред. Руските хора изобщо са широки хора, Авдотя Романовна, широки като земята им и извънредно склонни към фантастичното, към безредното; но беда е да си широк, без да си особено гениален. А помните ли за колко подобни неща и на същата тема сме говорили с вас вечер на терасата в градината винаги след вечеря? И дори именно за тая широта вие ме упреквахте. Кой знае, може би сме говорили именно в това време, когато той е лежал тука и е обмислял своя план. Нашето образовано общество няма особено здрави традиции, Авдотя Романовна: освен ако някой не си ги създаде по книгите… или не изрови нещо от летописите. Но това са най-често учени и те, знаете ли, в известен смисъл са все нищожества, тъй че за светски човек това е даже неприлично. Впрочем вие знаете моите схващания; аз никога никого не обвинявам. Самият аз не обичам да се меся и спазвам това. Но ние вече неведнъж сме говорили за това. Аз дори имах щастието да ви заинтересувам с разсъжденията си… Много сте бледа, Авдотя Романовна!

— Аз зная тази негова теория. Четох в едно списание статията му за хората, на които всичко е позволено… Донесе ми я Разумихин…

— Господин Разумихин? Статия на вашия брат? В списание? Има такава статия? Не съм знаел. Това трябва наистина да е интересно! Но къде отивате, Авдотя Романовна?

— Искам да видя София Семьоновна — проговори със слаб глас Дунечка. — Откъде да мина при нея? Може да си е дошла; непременно искам веднага да я видя. Нека тя…

Авдотя Романовна не можа да проговори; дъхът и буквално секна.

— София Семьоновна ще се върне чак през нощта. Така предполагам. Тя трябваше да си дойде много скоро или щом не, тогава вече много късно…

— А, значи лъжеш! Аз виждам… ти си лъгал… през цялото време си лъгал!… Не ти вярвам! Не вярвам! Не вярвам! — викаше Дунечка в истинско изстъпление, губейки съвсем присъствие на духа.

Тя се отпусна почти в припадък на стола, който побърза да й подаде Свидригайлов.

— Авдотя Романовна, какво ви е, опомнете се! Ето ви вода. Пийнете една глътка…

Той я пръсна с вода. Дунечка потрепери и се съвзе.

— Силно ви подейства! — мърмореше си Свидригайлов намръщен. — Авдотя Романовна, успокойте се! Знайте, че той има приятели. Ние ще го спасим, ще го отървем. Искате ли да го закарам в чужбина? Имам пари; за три дни ще му извадят паспорт. А колкото до това, че е убил — той ще направи още много добри дела, тъй че всичко ще се заглади; успокойте се. Може и велик човек да стане. Е, как сте? Как се чувствате?

— Лош човек! На всичко отгоре се подиграва. Пуснете ме…

— Къде? Къде отивате?

— При него. Къде е той? Вие знаете ли? Защо тази врата е заключена? Ние влязохме през нея, а сега е заключена. Кога успяхте да я заключите?

— Нали не биваше да крещим тъй, че всички да чуят това, за което говорихме тук. Аз съвсем не се подигравам; само ми омръзна да говоря с този език. Къде ще вървите в такова състояние? Или искате да го предадете? Вие ще го докарате до изстъпление и той сам ще се предаде. Знайте, че вече го следят, вече са хванали диря. Вие само ще го издадете. Почакайте; аз го видях и говорих с него преди малко. Той още може да бъде спасен. Почакайте, седнете, ще обмислим заедно. Затова ви извиках — да поговорим насаме и добре да обмислим. Но седнете!

— Как може вие да го спасите? Нима той може да бъде спасен? Дуня седна. Свидригайлов седна до нея.

— Всичко зависи от вас, от вас, само от вас — започна той с искрящи очи, почти шепнешком, като се объркваше и дори от вълнение не доизговаряше някои думи.

Дуня, уплашена, се отдръпна по-далеч от него. Той също целият трепереше.

— Вие… една ваша дума, и той е спасен! Аз… аз ще го спася. Аз имам и пари, и приятели. Веднага ще го изпратя в чужбина, аз самият ще взема паспорт, два паспорта. Единият — за него, другият — за мене. Аз имам приятели; имам делови хора… Искате ли? Ще взема паспорт и за вас… за вашата майка… защо ви е Разумихин? Аз ви обичам не по-малко… Безкрайно ви обичам. Дайте ми да целуна края на вашата рокля, дайте, дайте! Не мога да слушам как шумоли… Кажете ми: направи това — и аз ще го направя! Всичко ще направя. Невъзможното ще направя. В каквото вярвате вие, в това ще вярвам и аз. Всичко, всичко ще направя! Не ме гледайте, не ме гледайте така! Знаете ли, че вие ме убивате…

Той не знаеше какво говори. Изведнъж му стана нещо, сякаш съзнанието му внезапно се зашемети. Дуня скочи и се хвърли към вратата.

— Отворете! Отворете! — крещеше тя пред вратата, викайки някого и разтърсвайки вратата с удари. Злобна и насмешлива усмивка бавно изкривяваше треперещите му още устни.

— Вкъщи няма никого — проговори той тихо и прекъслечно, — хазайката излезе и напразен труд е да крещите така: само напразно се вълнувате.

— Къде е ключът? Отвори веднага вратата, веднага, долен човек!

— Загубил съм ключа и не мога да го намеря.

— А! Значи, насилие! — извика Дуня, пребледняла като мъртвец, и се хвърли към ъгъла, където бързо се прикри с масичката, която й попадна подръка. Тя не викаше, но впи поглед в своя мъчител и зорко следеше всяко негово движение. Свидригайлов също не мърдаше от мястото си и стоеше срещу нея, на другия край на стаята. Той дори се овладя, поне външно. Но лицето му беше бледо, както преди. Насмешливата усмивка не слизаше от устните му.

— Вие казахте сега „насилие“, Авдотя Романовна. Ако е насилие, сама можете да съобразите, че съм взел мерки. София Семьоновна не си е вкъщи; Капернаумови са много далече, през пет заключени стаи. Най-после аз съм поне два пъти по-силен от вас и освен това няма от какво да се страхувам, защото вие и после не можете да се оплачете: нали няма да поискате да предадете брат си? Пък и никой няма да ви повярва: от къде на къде девойка ще влезе сама в квартирата на сам човек? Тъй че дори ако пожертвате брат си, пак нищо няма да докажете: насилие е много трудно да се докаже, Авдотя Романовна.

— Подлец! — прошепна Дуня с негодувание.

— Както искате, но забележете, че аз изказах само едно предположение. А според моето лично убеждение вие сте съвсем права: насилието е мерзост. Аз го казах само защото на съвестта ви няма да тежи нищо, дори ако… дори ако поискате да спасите вашия брат доброволно, както аз ви предлагам. Вие, значи, просто сте се подчинили на обстоятелствата, на силата най-после, ако наистина не може да се мине без тази дума. Помислете за това; съдбата на брат ви и на майка ви е във ваши ръце. А аз ще ви бъда роб… цял живот… ето тука ще чакам…

Свидригайлов седна на дивана, на около осем крачки от Дуня. Тя вече ни най-малко не се съмняваше, че решението му е непоколебимо. При това го познаваше…

Изведнъж тя извади от джоба си револвер, вдигна спусъка и отпусна ръката си с револвера върху масичката. Свидригайлов скочи от мястото си.

— Аха! Така, значи! — извика той учуден, но със злобна усмивка. — Е, това съвсем изменя хода на нещата! Вие самата извънредно облекчавате работата ми, Авдотя Романовна! Но откъде сте взели револвер? Да не би от господин Разумихин?… А! Че револверът е мой! Стар познайник! А как го търсих тогава!… Нашите уроци по стрелба на село, които имах честта да ви давам, не са били напразно.

— Не е твой револверът, а на Марфа Петровна, която ти уби, злодей! Ти нямаше нищо свое в нейния дом. Аз го взех, когато започнах да подозирам на какво си способен. Посмей да направиш само една крачка и, кълна се, ще те убия!

Дуня беше в изстъпление. Тя държеше револвера готов.

— А брат ви? От любопитство питам — попита Свидригайлов, все още без да мръдне от мястото си.

— Предай го, ако искаш! Не мърдай от мястото си! Нито крачка!

Ще стрелям! Ти отрови жена си, аз зная, ти самият си убиец!

— А вие твърдо ли сте уверена, че аз съм отровил Марфа Петровна?

— Ти! Ти си ми загатвал; ти ми говореше за отрова… аз зная ти ходи да я купуваш… ти беше приготвил… Това положително е твоя работа… подлец!

— Дори ако беше истина, пак заради тебе… все пак ти щеше да си причината.

— Лъжеш! Аз винаги съм те ненавиждала, винаги…

— Ехе, Авдотя Романовна! Забравили сте, явно, как в разгара на пропагандата вече бяхте започнали да се доближавате до мене и тръпнехте… по очичките ви виждах; помните ли: вечер, луна и славей пееше?

— Лъжеш! (Ярост заблестя в очите на Дуня.) Лъжеш, клеветнико!

— Лъжа? Е, нека лъжа. Излъгах. На жените не бива да им се напомня за тези нещица. (Той се усмихна.) Зная, че ще стреляш, хубаво зверче. Е, хайде, стреляй!

Дуня вдигна револвера и мъртвобледа, с побеляла, трепереща долна устна, с пламтящи като огън големи черни очи, го гледаше, решена, като се прицелваше и го чакаше да направи само едно движение. Никога не беше я виждал толкова прекрасна. Огънят, който светна в очите й в минутата, когато тя вдигаше револвера, сякаш го огорчи и сърцето му се сви от болка. Той пристъпи и изстрелът прокънтя. Куршумът се плъзна по косата му и се удари в стената зад него. Той се спря и тихо се засмя.

— Ужили ме оса! Право в главата се цели… Какво е това? Кръв! — Той извади кърпа, за да изтрие кръвта, която на тънка струйка се стичаше по дясното му слепоочие; навярно куршумът бе одраскал малко кожата на черепа. Дуня отпусна револвера и гледаше Свидригайлов не със страх, а с някакво лудо недоумение. Като че тя самата вече не разбираше какво е направила и какво става!

— Е, нищо, не улучихте! Стреляйте пак, аз чакам — тихо проговори Свидригайлов, все още усмихвайки се, но някак мрачно, — иначе аз ще успея да ви сграбча, преди да вдигнете спусъка!

Дунечка потрепери, бързо зареди револвера и пак го вдигна.

— Оставете ме! — проговори тя в отчаяние. — Кълна се, че пак ще стрелям… Аз… ще ви убия!…

— Разбира се… от три крачки не може да не ме убиете. А пък ако не ме убиете… тогава… — Очите му заблестяха и той пристъпи още една крачка.

Дуня стреля. Засечка!

— Лошо сте заредили. Нищо! Имате още една капсула. Нагласете я, аз ще почакам.

Той стоеше на две крачки от нея, чакаше я и гледаше с безумна решителност, с възпалено-страстен, тежък поглед. Дуня разбра, че той по-скоро ще умре, но няма да я пусне. „И… и, разбира се, сега ще го убие, от две крачки!…“

Изведнъж тя хвърли револвера.

— Хвърли го! — с учудване проговори Свидригайлов и дълбоко си пое дъх. Сякаш изведнъж му олекна и може би не само от тежестта на смъртния страх; той едва ли го беше изпитал в тази минута. Това беше избавление от друго, по-скръбно и мрачно чувство, което и самият той не би могъл да определи с цялата му сила.

Той се приближи до Дуня и бавно я прегърна през кръста. Тя не се съпротивляваше, но, разтреперана цялата като лист, го гледаше с умоляващи очи. Той искаше да каже нещо, но устата му само се кривяха и не можеха да произнесат нищо.

— Пусни ме! — каза Дуня умоляващо. Свидригайлов потрепери: това ти беше изговорено някак не както преди малко.

— Значи, не ме обичаш? — тихо попита той. Дуня отрицателно поклати глава.

— И… не можеш?… Никога? — с отчаяние прошепна той.

— Никога! — прошепна Дуня.

Измина миг на ужасна безмълвна борба в душата на Свидригайлов. С неописуем поглед я гледаше той. Изведнъж отдръпна ръката си, обърна се, бързо отиде при прозореца и застана пред него.

Мина още миг.

— Ето ключа. (Той го извади от левия джоб на пардесюто и го сложи зад себе си на масата, без да гледа и без да се обръща към Дуня.) Вземете; вървете си по-скоро!…

Той упорито гледаше през прозореца.

Дуня се приближи до масата, за да вземе ключа.

— По-бързо! По-бързо! — повтори Свидригайлов, все още без да се помръдне и без да се обръща. Но в това „по-бързо“ очевидно прозвуча някаква страшна нотка. Дуня я долови, сграбчи ключа, втурна се към вратата, бързо я отключи и излетя от стаята. След минута, като безумна, не на себе си, стигна на канала и хукна в посока към — ия мост.

Свидригайлов постоя до прозореца още около три минути; най-после бавно се обърна, огледа се наоколо и леко прокара ръка по челото си. Странна усмивка изкриви лицето му — жалка, печална, слаба усмивка, усмивка на отчаяние. Кръвта, вече засъхваща, изцапа дланта му; той злобно погледна кръвта, после намокри пешкир и си избърса слепоочието. Револверът, хвърлен от Дуня и паднал до вратата, изведнъж привлече погледа му. Той го вдигна и го огледа. Това беше малък джобен револвер, за три куршума, стара система; в него имаше още два заряда и една капсула. Можеше да се стреля още един път. Той помисли, пъхна револвера в джоба си, взе си шапката и излезе.

Бележки

[1] Теория като всяка друга (фр.)