Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (28)

II

Трудно би било да се посочат точно причините, вследствие на които в разстроеното съзнание на Катерина Ивановна се бе зародила идеята за този глупав помен. За него наистина отидоха почти десет от двадесет и няколкото рубли, получени от Расколников всъщност за погребението на Мармеладов. Може би Катерина Ивановна смяташе за свой дълг пред покойния да почете паметта му „както е редно“, за да знаят всички квартиранти и особено Амалия Ивановна, че той „не само не е бил по-долу от тях, а може би дори и много по-високо“ и че никой от тях няма право „да си вири носа“ пред него. Може би най-голямо влияние в случая бе оказала онази особена гордост на бедните, поради която при някои обществени обреди, задължителни в нашия бит за всички и за всекиго, много бедняци напрягат последни сили и харчат последните си спестени копейки само за да не бъдат „по-долу от другите“ и да не би да ги „осъдят“ тези други. Твърде вероятно е и това, Катерина Ивановна да е поискала именно в този случай, именно в този миг, когато изглеждаше изоставена от всички, да покаже на всички тези „нищожни и противни квартиранти“, че не само „умее да живее и да посрещне гости“, но че дори е била възпитана съвсем не за такава участ, а в „благороден, може да се каже дори в аристократически полковнишки дом“ и изобщо не е била подготвена да мете пода и да пере през нощта парцалите на децата. Тези пароксизми на гордост и тщеславие се случват понякога дори на най-бедните и смазани хора и от време на време се превръщат за тях в нервна, неудържима нужда. А Катерина Ивановна освен това и не беше от смазаните: обстоятелствата можеха да я убият, но да бъде смазана нравствено, тоест да бъде сплашена и подчинена волята й, беше невъзможно. Освен това Сонечка твърде основателно каза за нея, че полудява. Това още не можеше да се твърди със сигурност и категорично, но наистина напоследък, през цялата последна година, нещастният й мозък прекалено много се измъчи, та да не се повреди поне отчасти. Засиленият туберкулозен процес, както казват медиците, също допринася за разстройването на умствените способности.

Вина в множествено число и най-различни видове нямаше, мадейра също: това беше преувеличение, но напитки имаше. Имаше водка, ром и лисабонско вино, всичко от най-лошото качество, но в достатъчно количество. Освен житото имаше четири вида ядене (между другото и блини), всичко беше приготвено в кухнята на Амалия Ивановна, а освен това бяха поставени два самовара едновременно, за предвидените след обяда чай и пунш. С покупките се оправи самата Катерина Ивановна с помощта на един от квартирантите — някакво жалко поляче, което живееше, кой знае защо, у г-жа Липевехзел, и което веднага се лепна на Катерина Ивановна за разсилен и вчера цял ден и днес цялата сутрин тича презглава и с изплезен език, като май особено се стараеше последното обстоятелство да бъде забелязано. За всяка дреболия то час по час тичаше лично при Катерина Ивановна, беше ходило дори да я търси в „Гостиний двор“, наричаше я непрекъснато „пани хорунжина“ и най-накрая страшно й омръзна, макар тя в началото да казваше, че без този „услужлив и великодушен човек“ била съвсем загубена. За характера на Катерина Ивановна беше присъщо бързо да си обрисува първия срещнат в най-хубави и ярки краски, да го хвали така, че на човек чак да му стане неудобно, да измисля, за да го похвали, различни неща, които изобщо не са ставали, съвсем искрено и чистосърдечно да повярва и тя самата в съществуването им и после изведнъж, из един път, да се разочарова, да скъса, да заплюе и да изгони грубо човека, пред когото едва преди няколко часа просто се е прекланяла. По характер беше весела и миролюбива, обичаше да се смее, но от непрекъснатите нещастия и несполуки така яростно започна да желае и да изисква всички да живеят в мир и радост и да не смеят да живеят иначе, че и най-слабият дисонанс в живота, и най-малката несполука започнаха да я докарват веднага едва ли не до изстъпление и тя само миг след най-големи надежди и фантазии започваше да проклина съдбата, да къса и да хвърля, каквото й падне, и да си удря главата в стената. Амалия Ивановна също придоби изведнъж, кой знае защо, необикновено значение и спечели необикновено уважение в очите на Катерина Ивановна, може би единствено затова, че се заеха с този помен и че Амалия Ивановна реши от все сърце да вземе участие във всички приготовления: тя се нае да нареди масата, да даде покривки, прибори и прочие и да приготви яденето в своята кухня. Катерина Ивановна я упълномощи за всичко и я остави да я замества, а самата тя отиде на гробищата. Наистина всичко беше направено както трябва: масата беше наредена дори твърде чисто, съдовете, вилиците, ножовете, чашите за водка, за вино, за чай — всичко това, разбира се, беше насъбрано от разни квартиранти, беше най-различно и по форма, и по големина — но в уречения час всичко беше на мястото си и Амалия Ивановна, чувствайки, че е свършила работата си отлично, посрещна завърналите се дори с известна гордост, натруфена, с боне с нови траурни панделки и с черна рокля. Тази гордост, макар и заслужена, кой знае защо, не се хареса на Катерина Ивановна: „Като че ли без Амалия Ивановна нямаше да можем една маса да наредим!“ Не й хареса и бонето с новите панделки: „Има си хас тази глупава немкиня да се гордее, че тя е хазайката и от милост се е съгласила да помогне на бедните квартиранти? От милост! Благодаря! В дома на бащата на Катерина Ивановна, който беше полковник и за една бройка губернатор, се слагаше понякога маса за четиридесет души и някаква си Амалия Ивановна или всъщност Людвиговна, и в кухнята не би била допусната…“ Впрочем Катерина Ивановна си наложи за известно време да не изразява чувствата си, макар да реши в себе си, че още днес ще трябва да даде урок на Амалия Ивановна и да й напомни къде й е мястото, иначе тя Бог знае какво ще си въобрази, а засега само се държа хладно с нея. И друга неприятност допринесе донякъде за раздразнението на Катерина Ивановна: на погребението от квартирантите, които бяха поканени освен полячето, което успя все пак да дотича и на гробищата нямаше почти никого; а на помена дойдоха само най-незначителните и най-бедните и много от тях имаха дори неприличен вид — просто дрипльовци. А по-възрастните и по-солидните като че нарочно не дойдоха, сякаш се бяха наговорили. Пьотр Петрович Лужин например, най-солидният, може да се каже, от квартирантите, не дойде, а Катерина Ивановна още снощи беше успяла да разкаже на всичко живо, тоест на Амалия Ивановна, на Поличка, на Соня и на полячето, че той е изключително благороден, великодушен човек, с огромни връзки и със състояние, бивш приятел на първия й мъж, приеман в дома на баща й, и обещал да направи всичко възможно, за да й издейства голяма пенсия. Ще отбележим тук, че когато Катерина Ивановна се хвалеше с нечии връзки и богатство, правеше го без всякаква заинтересованост, без всякаква мисъл за лична изгода, съвсем безкористно, така да се каже чистосърдечно, само заради удоволствието да възхвали и да придаде още по-голяма стойност на хваления. Освен Лужин и навярно „следвайки примера му“, не дойде и „този отвратителен мерзавец Лебезятников“. „Той пък какво ли си въобразява? Него го поканих само по милост, и то защото живее в една стая с Пьотр Петрович и е негов познат, така че беше неудобно да не го поканя.“ Не дойде също и една благовъзпитана дама с дъщеря си — „презряла мома“, които, макар и да живееха у Амалия Ивановна едва от около две седмици, вече няколко пъти се бяха оплаквали от шума и виковете в стаята на Мармеладови, особено когато покойният се прибираше пиян. Катерина Ивановна, разбира се, научи това от Амалия Ивановна, когато тя, карайки се с Катерина Ивановна и заплашвайки я, че ще изхвърли цялото семейство, крещеше, колкото й глас държи, че те безпокоят „благородните“ квартиранти, на които и на малкия пръст не могат да се хванат. Катерина Ивановна нарочно реши да покани сега тази дама и нейната дъщеря, „на които и на малкия пръст не можела да се хване“, още повече че досега при случайни срещи онази високомерно извръщаше глава — та нека знае, че тук се „мисли и чувства по-благородно и я канят въпреки всичко“ и за да видят те, че Катерина Ивановна знае и иначе да живее. Това тя искаше непременно да им обясни на масата, както и за губернаторството на покойния си баща, а същевременно на нея косвено да й даде да разбере, че не е имало нужда да се извръща, когато я среща, и че това е било извънредно глупаво. Не дойде и дебелият подполковник (всъщност щабскапитан в оставка), но се оказа, че „се е натряскал“ още от вчера сутринта. С една дума, дойдоха само полячето, после едно невзрачно, мълчаливо чиновниче с омазнен фрак, пъпчиво и противна воня; после още едно глухо и почти съвсем сляпо старче, служило някога в някаква поща, което някой от незапомнени времена и неизвестно защо издържаше у Амалия Ивановна. Дойде и един пиян поручик в оставка, всъщност бивш чиновник в интендантството, който най-неприлично и високо се смееше и, „представете си“, беше без жилетка! Друг някакъв седна направо на масата, без дори да поздрави Катерина Ивановна, и най-сетне някаква личност, поради липса на костюм, понечи да дойде по халат, но това вече беше така неприлично, че с усилията на Амалия Ивановна и на полячето успяха все пак да го изведат. Полячето впрочем доведе още две други полячета, които изобщо никога не бяха живели у Амалия Ивановна и които никой досега не беше виждал в квартирата. Всичко това много ядоса Катерина Ивановна. „И за кого в края на краищата бяха всички тези приготовления?“ Дори, за да има място, не сложиха децата да седнат на масата, която и без това зае цялата стая, а им наредиха в задния ъгъл, на сандъка, като двете малки настаниха на пейката, а Полечка, като по-голяма, трябваше да ги наглежда, да ги храни и да им бърше нослетата „като на благородни деца“. С една дума, Катерина Ивановна по неволя трябваше да посрещне всички с удвоена важност и дори с високомерие. Някои тя огледа особено строго и отвисоко ги покани да седнат на Масата. Смятайки, кой знае защо, че за всички, които не бяха дошли, е виновна Амалия Ивановна, тя изведнъж започна да се държи с нея крайно небрежно, което онази веднага забеляза и страшно се засегна. Такова начало не предвещаваше добър край Най-после седнаха.

Расколников дойде почти веднага след връщането им от гробищата. Катерина Ивановна страшно му се зарадва, първо, защото той беше единственият „образован гост“ и „както е известно, се готвеше да заеме след две години професорска катедра в тукашния университет“ и, второ, защото той веднага и почтително й се извини, че въпреки всичкото си желание не е могъл да дойде на погребението. Тя просто се нахвърли върху него, сложи го да седне до нея, отляво (отдясно седна Амалия Ивановна), и въпреки непрекъснатото суетене и грижи яденето да се поднася правилно и да се дава на всички, въпреки мъчителната кашлица, която всеки миг прекъсваше думите й и я задушаваше и която бе станала сякаш особено мъчителна през последните два дни, непрекъснато се обръщаше към Расколников и полушепнешком бързаше да излее пред него всички насъбрани се в нея чувства и цялото си справедливо негодувание за провалилия се помен: при това негодуванието се сменяше често с най-весел, най-неудържим смях по адрес на събралите се гости, но предимно на самата хазайка.

— За всичко е виновна тази кукувица. Вие разбирате за кого говоря: за нея, за нея! — И Катерина Ивановна му закима към хазайката. — Погледнете я: блещи очи, знае, че говорим за нея, но не може да разбере и цъкли очи. Пуф, кукумявка, ха-ха-ха!… Кхи-кхи-кхи! И какво иска да каже с това боне, кхи-кхи-кхи! Забелязахте ли, на нея все й се иска всички да смятат, че тя ме покровителства и ми прави чест с присъствието си. Аз я помолих, като почтена жена, да покани по-свестните хора и именно познатите на покойния, а погледнете какви е довела: някакви палячовци, мухльовци! Вижте този с мръсното лице: някакъв сопол на два крака! Ами тези полячета… ха-ха-ха! Кхи-кхи-кхи! Никой, никой никога не ги е виждал тука и аз никога не съм ги виждала; е, защо са дошли, питам ви? Седят чинно един до друг. Ей, пане — завика тя изведнъж на един от тях, — взехте ли си блини? Вземете още! Бира пийнете, бира! Водка не искате ли? Вижте — скочи, покланя се, вижте, вижте: навярно са съвсем гладни, горките! Нищо, нека си хапнат. Поне не вдигат шум, само че… само че, откровено казано, страхувам се за сребърните лъжици на хазайката!… Амалия Ивановна — обърна се тя изведнъж към нея почти на висок глас, — предварително ви предупреждавам, в случай че откраднат сребърните лъжици, не отговарям за тях! Ха-ха-ха! — разсмя се тя, като се обърна отново към Расколников и му сочеше с глава хазайката, радвайки се на шегата си. — Не разбра, пак не разбра! Седи със зяпнала уста, вижте я: кукумявка, кукумявка и половина, бухал с нови панделки, ха-ха-ха.

И пак смехът й се превърна в непоносима кашлица, която продължи пет минути. На кърпичката остана малко кръв, по челото й избиха капки пот. Тя мълчаливо показа на Расколников кръвта и едва успяла да си поеме дъх, веднага пак му зашепна, много оживена и с червени петна по бузите:

— Вижте, аз й възложих, така да се каже, извънредно деликатна поръчка — да покани тази дама и дъщеря й, разбирате ли за коя говоря? Тя трябваше да се държи най-деликатно, да действа най-изкусно, а е направила така, че тази глупачка, дошла кой знае откъде, тази надменна твар, тази нищожна провинциалистка само за това, че била някаква си вдовица на майор и е пристигнала да моли за пенсия и да обикаля канцелариите, за това че на петдесет години се боядисва, пудри се и се черви (това се знае)… и тази твар не само че не е благоволила да дойде, но дори не е изпратила някого да я извини, че не може да дойде, както го изисква в такива случаи най-елементарната вежливост. Не мога да разбера защо не дойде и Пьотр Петрович. Но къде е Соня? Къде е отишла? А, ето я и нея най-после! Соня, къде беше? Странно, че дори на погребението на баща ти си толкова неточна. Родион Романович, пуснете я да седне до вас. Ето твоето място, Сонечка… вземи си, каквото искаш. От желираното месо си вземи, то е по-вкусно. Сега ще донесат блини. А на децата дадоха ли? Полечка, имате ли всичко? Кхи-кхи-кхи! Добре тогава. Бъди послушна, Льоня, а ти, Коля, не си клати крачетата; седни, както трябва да седи едно благородно дете. Какво казваш, Сонечка?

Соня побърза да й предаде веднага извинението на Пьотр Петрович, стараейки се да говори високо, за да могат всички да я чуят, като употребяваше най-отбрани почтителни изрази, нарочно дори раздути и украсени от нея. Тя добави, че Пьотр Петрович е поръчал преди всичко да й предадат, че щом му бъде възможно, незабавно ще дойде, за да си поговорят насаме по работите и да решат какво може да се направи и да се предприеме по-нататък, и пр., и пр.

Соня знаеше, че това ще усмири и успокои Катерина Ивановна, ще я поласкае и най-важното — гордостта й ще бъде удовлетворена. Тя седна до Расколников, като леко му кимна и за миг с любопитство го погледна. Впрочем тя през цялото време някак избягваше дори да го гледа и да говори с него. Беше даже сякаш разсеяна, въпреки че гледаше Катерина Ивановна право в очите, за да й угоди. Нито тя, нито Катерина Ивановна бяха в траур, защото нямаха черни дрехи. Соня беше с някаква тъмнокафява рокличка, а Катерина Ивановна — с единствената си рокля, басмена, тъмна, на райета. Съобщението за Пьотр Петрович мина като по масло. След като изслуша важно Соня, Катерина Ивановна все така важно се осведоми за здравето на Пьотр Петрович. После веднага едва ли не на висок глас прошепна на Расколников, че наистина би било странно такъв уважаван и солиден човек като Пьотр Петрович да се намери в такава „необикновена компания“, независимо дори от цялата му преданост към нейното семейство и старата му дружба с нейния баща.

— Ето защо аз съм ви особено благодарна, Родион Романович, че не се погнусихте от моята трапеза, даже при такава обстановка — добави тя почти високо, — впрочем уверена съм, че само особените ви симпатии към моя нещастен покойник са ви накарали да удържате на думата си.

След това тя още веднъж гордо и с достойнство огледа гостите си и изведнъж особено загрижено попита високо през масата глухото старче не иска ли още от яденето и дали са му дали от лисабонското вино. Старчето не отговори и дълго не можа да разбере какво го питат, въпреки че съседите му за смях започнаха дори да го подмушкват. То само се озърташе, разтворило уста, с което още повече разпали общата веселост.

— Какъв дръвник! Вижте, вижте! И защо са го довели? Що се отнася до Пьотр Петрович, винаги съм вярвала в него — продължи Катерина Ивановна да говори на Расколников, — той, разбира се, не прилича… — рязко и високо, и с извънредно строг израз се обърна тя към Амалия Ивановна, от което онази чак се смути, — не прилича на онези ваши натруфени въртиопашки, които в дома на баща ми и за готвачки не биха ги взели, а покойният ми мъж, разбира се, би им направил чест, ако ги пуснеше вкъщи, и то може би само поради безкрайната си доброта.

— Да, обичаше да пие; обичаше, пийваше си! — извика изведнъж интендантският в оставка, пресушавайки дванадесетата чашка водка.

— Покойният ми съпруг наистина имаше тази слабост и това е известно на всички — нахвърли се изведнъж върху него Катерина Ивановна, — но той беше добър и благороден човек, който обичаше и уважаваше семейството си; едно беше лошо, че от доброта прекалено се доверяваше на разни развратни хора и един Господ знае само с кого не е пил, даже и с такива, които не струват колкото подметките му! Представете си, Родион Романович, в джоба му намерихме захарно петле; мъртвопиян се връща, а децата не забравя.

— Пет-ле? Благоволихте да кажете пет-ле? — извика интендантският.

Катерина Ивановна не го удостои с отговор. Тя се замисли и въздъхна:

— Ето, сигурно и вие като всички мислите, че съм била прекалено строга с него — продължи тя, обръщайки се към Расколников. — А не е така! Той ме уважаваше, той много, много ме уважаваше! Добра душа имаше! И така ми дожаляваше за него понякога! Случваше се, седи и ме гледа от ъгъла и така ми стане жал за него, че ми иде да го прилаская, но после си помисля: „Що го прилаская, а той пак ще се напие“, само със строгост можеше донякъде да го удържа човек.

— Да, случвало се е да му скубят косите, случвало се е неведнъж — изрева пак интендантският и изля в устата си още една чашка водка.

— Не само скубане на коси, но и бой с метла е полезно да се приложи спрямо някои глупаци. Не говоря сега за покойника! — отряза го Катерина Ивановна.

Червените петна по бузите й пламтяха все повече и повече, гърдите й се повдигаха. Още миг и беше готова да вдигне скандал. Мнозина се кискаха, на мнозина това очевидно им беше приятно. Започнаха да побутват интендантския и нещо да му шепнат. Навярно искаха да го насъскат.

— А позволе-е-те да запитам, вие относно какво — започна интендантският, — тоест по чий… благороден адрес… благоволихте сега… А, впрочем няма нужда! Глупости! Глупости! Вдовица е! Вдовица! Прощавам… Пас! — И той пак гаврътна чашка водка.

Расколников седеше и слушаше мълчаливо и с отвращение. Почти не ядеше, само от учтивост чоплеше мръвките, които Катерина Ивановна непрекъснато му слагаше в чинията, и то колкото да не я обиди. Той внимателно се вглеждаше в Соня. Но Соня ставаше все по-разсеяна, по-разтревожена и по-загрижена; тя също предчувстваше, че поменът няма да свърши мирно и със страх следеше нарастващото раздразнение на Катерина Ивановна. Освен това тя знаеше, че главната причина, поради която двете дами от провинцията се отнесоха с такова презрение към поканата на Катерина Ивановна, беще тя, Соня. Тя чу от самата Амалия Ивановна, че майката дори се обидила от поканата и задала въпрос: „Как бих могла аз да допусна дъщеря ми да седне редом с тази девица?“ Соня предчувстваше, че Катерина Ивановна вече е научила някак за това, а обида, нанесена на нея, на Соня, беше за Катерина Ивановна повече от обида, нанесена лично на нея, на децата й, на баща й, с една дума беше смъртна обида и Соня знаеше, че Катерина Ивановна вече няма да се успокои, „докато не докаже на тези въртиопашки, че те и двете“ и т.н., и т.н. За беля някой подаде на Соня от другия край на масата чиния с две сърца от черен хляб пронизани със стрела. Катерина Ивановна пламна и веднага подметна високо през масата, че който ги е изпратил, разбира се, е „пияно магаре“, Амалия Ивановна, която също предчувстваше нещо лошо, а същевременно беше оскърбена до дъното на душата си от високомерието на Катерина Ивановна, за да разсее лошото настроение на събралите се и същевременно да се издигне в очите им, започна изведнъж ни в клин, ни в ръкав да разказва как някакъв неин познат „Карл от аптека“ се качил през нощта на файтона и че „файтонджията искал да убивал него и че Карл него много, много молил да не убивал него и плакал, и ръце сключвал, и от страх му пробол сърце“. Катерина Ивановна, макар да се усмихна, веднага отбеляза, че Амалия Ивановна не бива да разказва анекдоти на руски. Онази се обиди още повече и възрази, че нейният „фатер аус Берлин е бил много, много важен човек и винаги с ръце в джобове бъркал“. Катерина Ивановна, която беше весела по характер, не издържа и ужасно се разсмя, така че Амалия Ивановна започна да губи търпение и едва се сдържаше.

— Кукумявка такава! — зашепна веднага пак Катерина Ивановна на Расколников почти развеселена. — Искаше да каже: ходеше с ръце в джобовете, а излезе, че е тършувал из чуждите джобове, кхи-кхи! И забелязвали ли сте, Родион Романович, веднъж завинаги, че всички тези петербургски чужденци, тоест главно немци, които пристигат при нас отнякъде си, са все по-глупави от нас! Е, съгласете се, може ли да се разказва за това, че „Карл от аптека пронизал от страх сърце“ и че той (сополанко!), вместо да върже файтонджията, „ръце сключил и плакал, и много молил“. Ама че гъска! И мисли, че това е много трогателно и не подозира колко е глупава! Според мене този пиян интендантски е много по-умен от нея; поне си личи, че е хаймана, целия си ум е пропил, а пък тези всичките са такива почтителни, сериозни… Как само е седнала, блещи очи. Сърди се! Сърди се! Ха-ха-ха! Кхи-кхи-кхи!

Развеселена, Катерина Ивановна веднага се увлече в разни подробности и изведнъж заговори как с помощта на издействаната пенсия непременно ще открие в своя роден град Т… пансион за благородни девици. Още неказала това на Расколников, Катерина Ивановна вече се увлече в най-съблазнителни подробности. Кой знае как, в ръцете й изведнъж се озова същата онази „похвална грамота“, за която още покойният Мармеладов беше осведомил Расколников, когато му обясняваше в кръчмата, че Катерина Ивановна, неговата съпруга, на прощалната вечер в института е танцувала с шал „пред губернатора и другите официални лица“. Тази похвална грамота очевидно трябваше да докаже правото на Катерина Ивановна да открие пансион; но тя беше взета главно с цел окончателно да срази „двете натруфени въртиопашки“, в случай че дойдат на помена и да им се докаже ясно, че Катерина Ивановна е от най-благороден, „може да се каже, дори аристократически дом, полковнишка дъщеря и всеки случай стои по-горе от някакви си търсачки на приключения, които са се навъдили толкова много напоследък“. Пияните гости веднага запредаваха похвалната грамота от ръка в ръка, на което Катерина Ивановна не попречи, защото в нея наистина беше посочено en toutes lettres^[1], че тя е дъщеря на придворен съветник и кавалер, а следователно и наистина е почти полковнишка дъщеря.

Разпалена, Катерина Ивановна веднага се впусна да разказва за всички подробности на бъдещия прекрасен и спокоен живот в Т…; за гимназиалните учители, които тя ще покани да дават уроци в нейния пансион, за едно почтено старче, французина Манго, който бил предавал френски още на Катерина Ивановна в института и който още доживявал старините си в Т… и навярно ще се съгласи да работи при нея срещу сносно възнаграждение. Дойде ред най-после и до Соня, „която ще замине за Т… заедно с Катерина Ивановна и ще й помага там във всичко“. Но в този момент в края на масата някой изведнъж прихна. Катерина Ивановна, макар и да се постара веднага да си даде вид, че пренебрежително не забелязва избухналия в края на масата смях, веднага нарочно повиши глас и заговори с въодушевление за неоспоримите способности на София Семьоновна да бъде нейна помощничка, „за нейната кротост, търпение, самоотверженост, благородство и образованост“, при което потупа Соня по бузката и като се понадигна, горещо я целуна два пъти. Соня пламна, а Катерина Ивановна изведнъж се разплака, като веднага каза за себе си, че е „глупачка със слаби нерви и че е прекалено разстроена, че е време да привършват и тъй като закуската вече е свършена, време е да се поднесе чаят“. В същата минута Амалия Ивановна, вече окончателно обидена, че не беше взела ни най-малко участие в целия разговор и че дори изобщо не я слушат, изведнъж реши да направи последен опит и със затаена мъка се осмели да направи на Катерина Ивановна една извънредно уместна и дълбокомислена забележка относно това, че в бъдещия пансион трябва да се обръща особено внимание на чистото бельо на девойките (ди веше) и че „непременно трябва да има един такъв добри дам (ди даме), за да хубаво надзиравал за бельо“ и, второ, „за да не четел млади момичета тайно през нощ никакъв роман“. Катерина Ивановна, която беше наистина разстроена и много уморена и на която вече съвсем беше омръзнал този помен, веднага „отряза“ Амалия Ивановна, като й подчерта, че „бръщолеви глупости“ и нищо не разбира: че грижата за „ди веше“ е работа на домакинката, а не на директорката на благороден пансион; а що се отнася до четенето на романи, това, което тя говори, е даже просто неприлично и тя я моли да млъкне. Амалия Ивановна избухна и озлобена отбеляза, че тя само е „желал добро“ и че „много силно желал добро“ и че на нея „за квартир отдавна вече гелд не плащал“. Катерина Ивановна веднага я сложи на мястото и, като каза, че тя лъже, че е „желал добро“, защото вчера, когато покойникът още лежал на масата, тя е мъчила за наема. На това Амалия Ивановна твърде последователно отговори, че тя е „канил онези дам, но че онези дам не дошел, защото онези дам благороден дам и не могат отиват при неблагороден дам“. Катерина Ивановна веднага я „засече“, че тъй като тя е мръхла, не може да съди за това какво значи истинско благородство. Амалия Ивановна не го преглътна и веднага заяви, че нейният „фатер аус Берлин бил много, много важни шовек и с две ръце по джобове бъркал и все правил така: «Пуф, пуф!»“ — и за да покаже по-нагледно как е изглеждал баща й, Амалия Ивановна скочи от стола, пъхна двете си ръце в джобовете, наду бузи и започна да издава с уста някакви неопределени звуци, нещо като „пуф-пуф“, съпроводени от високия смях на всички квартиранти, които нарочно подстрекаваха Амалия Ивановна с одобренията си, предчувствайки схватка. Но това вече Катерина Ивановна не можа да понесе и веднага на всеослушание „натърти“, че Амалия Ивановна може би никога не е имала фатер и че е просто пияна петербургска шваба и навярно преди е била някъде готвачка, а може би и нещо още по-лошо. Амалия Ивановна почервеня като рак и се разписка, че може би Катерина Ивановна „никога не е имал фатер; а тя имала фатер аус Берлин и той толкова дълъг палто носил и все правил «пуф, пуф, пуф!»“. Катерина Ивановна с презрение забеляза, че произходът й е известен на всички и че в същата тази похвална грамота е обозначено с печатни букви, че баща й е полковник; а че бащата на Амалия Ивановна (ако тя изобщо е имала някакъв баща) навярно е някакъв петербургски шваба, млекар; а най-вероятно е, че тя изобщо не е имала баща, защото и досега не се знае бащиното име на Амалия Ивановна; Ивановна или Людвиговна? От това Амалия Ивановна, разярена до крайност и удряйки с юмрук по масата, запищя, че тя е Амал — Иван, а не Людвиговна, че баща й „казвал Йохан и че той кмет“, а че фатер на Катерина Ивановна „съвсем никога не бил кмет“. Катерина Ивановна стана от стола и строго, с привидно спокоен глас (макар и съвсем бледа и задъхана) й съобщи, че ако само още веднъж се осмели „да постави на едно своето нищожно фатерче с нейния баща, то тя, Катерина Ивановна, ще й смъкне бонето и ще го стъпче с краката си“. Като чу това, Амалия Ивановна затича из стаята и закрещя с всички сили, че тя е хазайката и че Катерина Ивановна трябва незабавно „да се махал от квартир“; после се спусна, кой знае защо, да събира от масата сребърните лъжички. Вдигна се врява и шум; децата се разплакаха, Соня се хвърли да възпре Катерина Ивановна, но когато Амалия Ивановна изведнъж завика нещо за жълт билет, Катерина Ивановна отблъсна Соня и се спусна към нея, за да приведе незабавно в изпълнение заплахата си за бонето. В тази минута вратата се отвори и на прага на стаята изведнъж се появи Пьотр Петрович Лужин. Той се спря и със строг, внимателен поглед заоглежда цялата компания. Катерина Ивановна се хвърли към него.