Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (6)

VI

Впоследствие Расколников случайно научи за какво точно търговецът и жена му бяха канили Лизавета. Работата беше съвсем обикновена и в нея нямаше нищо особено. Някакво пристигнало наскоро и обедняло семейство продаваше вещи, дрехи и пр., само женски. Тъй като е неизгодно да се продава на пазара, те търсели някоя търговка, а Лизавета се занимаваше точно с това: вземаше вещи за продаване, препродаваше ги и имаше много клиенти, защото беше много честна и винаги казваше окончателната цена: каквато цена определи, тя си и остава. А говореше изобщо малко и както вече се каза, беше толкова кротка и плаха…

Но Расколников напоследък беше станал суеверен. Следите на суеверието се запазиха в него и дълго след това почти неизгладими. И в цялата тази работа той после винаги бе склонен да вижда нещо странно, тайнствено, нещо като участие на някакви особени влияния и съвпадения. Още през зимата негов познат студент, Покорев, преди да замине за Харков, му беше казал в един разговор адреса на старицата Альона Ивановна, ако му се случи да залага нещо. Той дълго време не отиде при нея, защото имаше уроци и свързваше някак двата края. Преди месец и половина се сети за адреса; имаше две вещи, които можеха да се заложат: стар сребърен часовник от баща му и малко златно пръстенче с някакви три червени камъчета, подарък за спомен от сестра му, когато се разделиха. Той реши да занесе пръстенчето; когато намери старата, още от пръв поглед, преди да знае нищо определено за нея, изпита непреодолимо отвращение, взе от нея две „банкноти“ и на връщане се отби в една мизерна кръчмичка. Поръча си чай, седна и се замисли дълбоко. Една странна мисъл взе да кълве главата му като пиле, което иска да излезе от черупката, и страшно много го заинтригува.

Почти до него, на съседната маса, бяха седнали един студент, когото изобщо не познаваше и не беше запомнил, и млад офицер. Те изиграха една игра на билярда и седнаха да пият чай. Изведнъж той чу, че студентът говори на офицера за лихварката Альона Ивановна, вдовица на колежки секретар, и му дава адреса й. Самото това дори се стори на Расколников някак странно: току-що идва оттам, а тук точно за нея говорят.

Разбира се, случайност, но ето той вече не можеше да се отърве от едно твърде необичайно впечатление, в същото време все едно специално някой му помага: студентът започва да разказва на приятеля си разни подробности за тази Альона Ивановна.

— Чудесна е — казваше той, — от нея винаги могат да се вземат пари. Богата е като чифутин, може да извади 5 хиляди накуп, а не изпуска и най-дребен залог. Много наши са минали през нея. Само че е ужасна мръсница…

И той взе да разказва каква е зла, капризна и че един ден само да закъснееш с парите, свършено е със заложената ти вещ. Дава четири пъти по-малко, отколкото струва стоката, а взема по пет, дори по седем на сто лихва месечно и т.н. Студентът се разбъбри и каза също, че старата имала сестра — Лизавета, която тя, такава мъничка и гнусна, биела непрекъснато и държала в пълно подчинение като малко дете, макар че Лизавета била близо метър и осемдесет…

— Какъв феномен, а! — извика студентът и се разсмя. Те започнаха да говорят за Лизавета. Студентът разказваше за нея с някакво особено удоволствие и непрестанно се смееше, а офицерът слушаше с голям интерес и помоли студента да му изпрати тази Лизавета да му изкърпи бельото. Расколников не пропусна нито дума и на бърза ръка научи всичко: „Лизавета била по-малката, природена (от друга майка) сестра на старата и била вече тридесет и пет годишна. Работела ден и нощ за сестра си, била вкъщи и готвачка, и перачка, а освен това шиела частно, ходела дори да мие дъски и всичко давала на сестра си. Никаква поръчка и никаква работа не смеела да вземе без позволението на старата. А старата била вече направила завещанието си и самата Лизавета, на която според завещанието не се падал нито грош, а само покъщнина, столове и прочие, го знаела; парите пък били определени за един манастир в Н-ска губерния за вечно успокоение на душата й. Лизавета била от еснафско, а не от чиновническо семейство, стара мома и ужасно груба на вид, извънредно висока, с дълги и сякаш изкълчени крачища, винаги с някакви безформени обуща от козя кожа, но много чистоплътна. Но най-главното, на което студентът се учудваше и смееше, беше, че Лизавета непрекъснато била бременна…“

— Нали казваш, че била урод? — попита офицерът.

— Да, черна една, все едно войник в женски дрехи, но знаеш ли, хич не е урод. Има такова добро лице и очи. Много дори. Доказателство — мнозина я харесват. Такава тиха, кротка, покорна, сговорчива, на всичко съгласна. А усмивката й дори е много хубава.

— Тя май и на тебе ти харесва? — засмя се офицерът.

— От каприз. Не, виж какво ще ти кажа. Аз тази проклета старица просто бих я убил и ограбил и, уверявам те, без никакви угризения на съвестта — с жар додаде студентът.

Офицерът пак се разсмя, а Расколников потрепери. Колко страшно беше това!

— Чакай, искам да те питам нещо сериозно — разгорещи се студентът. — Сега, разбира се, се пошегувах, но виж: от една страна, глупава, изветряла, нищожна, зла, болна бабичка, никому ненужна, напротив — вредна за всички, която не знае и тя самата защо живее и която утре и без това ще си умре. Разбираш ли? Разбираш ли?

— Е, разбирам — отговори офицерът, като внимателно се вгледа в разгорещения си приятел.

— Слушай по-нататък. От друга страна — млади, свежи сили, които всуе загиват без подкрепа, и то с хиляди, и то навсякъде! Стотици, хиляди добри дела и начинания, които могат да се осъществят, да се подпомогнат с парите на старата, са обречени на манастир! Стотици, може би хиляди съществувания, насочени по правия път; десетки семейства, спасени от нищета, от разложение, от гибел, от разврат, от венерически болници — и всичко това с нейните пари. Убий я и й вземи парите, за да можеш после да се посветиш на цялото човечество и на общото дело; как мислиш, няма ли да се изкупи едно най-нищожно престъпленийце с хилядите добри дела? Срещу един живот — хиляди живота, спасени от гниене и разложение. Една смърт и сто живота вместо нея — такава е простата аритметика! Пък и какво означава на общите везни животът на тази охтичава, глупава и злобна бабичка? Не е повече от живота на една въшка, на една хлебарка, пък и толкова дори не струва, защото бабичката е вредна. Тя съсипва чуждия живот: наскоро от злоба ухапала Лизавета по пръста; насмалко да й го отрежат.

— Разбира се, тя е недостойна да живее — каза офицерът, — но това си е природата.

— Е, братко, та нали природата я променят и насочват, иначе трябва да потънем в предразсъдъци. Иначе нямаше да има нито един велик човек. Като кажат: „Дълг, съвест“; нищо не искам да кажа против дълга и съвестта, но как ги разбираме ние? Чакай, ще ти задам още един въпрос. Слушай!

— Не, ти чакай; аз ще ти задам въпрос. Слушай!

— Е?

— Ето, сега говориш и ораторстваш, но я ми кажи: самият ти би ли убил старата?

— Разбира се, че не! Просто от справедливост. Сега не става дума за мене…

— Аз пък мисля, че щом ти самият не смееш, значи, това не е никаква справедливост! Да изиграем още една игра!

Расколников остана извънредно развълнуван. Разбира се, това бяха най-обикновени и най-чести младежки разговори и мисли, каквито неведнъж вече беше слушал, само че в други форми и на други теми. Но защо именно сега му се случи да чуе такъв разговор и такива мисли, когато в собствената му глава току-що се бяха зародили… точно същите мисли? И защо именно сега, когато бе излязъл от старицата със зародиш на тази своя мисъл в главата, попадна точно на разговор за нея?… Това съвпадение винаги му изглеждаше странно. Този незначителен разговор в кръчмата оказа върху него в по-нататъшното развитие на нещата изключително въздействие: сякаш в него наистина имаше някакво предопределение, указание…

Когато се върна от Сенния площад, той се хвърли на кушетката и цял час остана неподвижен. През това време се стъмни; свещ нямаше, но и наум не му дойде да пали. Той никога не можа да си спомни дали бе мислил за нещо тогава. Най-накрая почувства одевешната треска, студени тръпки и с наслада се сети, че на кушетката може и да се легне. Скоро дълбок, оловно тежък сън го налегна, сякаш го смаза.

Спа необичайно дълго и без да сънува. Настася, която влезе при него на другата сутрин в десет часа, едва го събуди. Носеше му чай и хляб. Чаят беше слаб и пак в собствения й чайник.

— Ама че спи! — извика тя с негодувание. — И все спи!

Той се привдигна с усилие. Главата го болеше; стана, завъртя се и отново се строполи на кушетката.

— Пак ли ще спиш? — извика Настася. — Да не си болен нещо?

Той не отговори нищо.

— Чай искаш ли?

— После — проговори той с усилие, затвори отново очи и се обърна към стената. Настася постоя над него.

— Може пък наистина да е болен — каза тя, обърна се и излезе. Дойде пак в два часа, със супа. Той лежеше, както преди.

Чаят стоеше непобутнат. Настася чак се обиди и започна злобно да го блъска.

— Какво се въргаляш! — извика тя, като го гледаше с отвращение. Той се надигна и седна, но нищо не й каза и гледаше земята.

— Болен ли си или не? — попита Настася, но пак не получи отговор.

— Да беше поизлязъл поне — каза тя, след като помълча, — вятър поне да те лъхне. Ще хапнеш ли, а?

— После — тихо проговори той. — Върви си. — И махна с ръка. Тя постоя още малко, погледна го съчувствено и излезе. След няколко минути той вдигна очи и дълго гледа чая и супата. После взе хляб, взе лъжицата и започна да яде.

Яде малко, без апетит, три-четири лъжици, някак машинално. Главата го болеше по-малко. Като се наобядва, пак се изтегна на кушетката, но вече не можа да заспи, а лежеше неподвижно по корем, заровил лице във възглавницата. Пред него непрекъснато минаваха видения и все такива странни; най-често му се струваше, че е някъде в Африка, в Египет, в някой оазис. Керванът си почива, камилите кротко лежат; наоколо — палми в кръг; всички обядват. А той все пие вода, направо от извора, който тече и бълбука точно до него. И е толкова прохладно, и водата е тъй чудесна, тъй чудесна — лазурна, студена, стича се по пъстрите камъни и по пясъка — по чистия пясък със златни отблясъци… Изведнъж ясно чу ударите на часовник. Потръпна, опомни се, повдигна глава, погледна през прозореца, осъзна кое време е и изведнъж скочи, съвсем опомнил се, сякаш някой го бе дръпнал от кушетката. На пръсти отиде до вратата, открехна я тихичко и взе да се ослушва има ли някой по стълбите. Сърцето му биеше страшно силно. Но на стълбите беше тихо, сякаш всички спяха… Невероятно и чудно му се видя, че е могъл да спи така цяло денонощие и нищо още не е направил, нищо не е приготвил… А може би биеше вече шест… И изведнъж сънят и вцепенението отстъпиха място на някакво необичайно трескаво и някак безсмислено суетене. Всъщност нямаше какво толкова да се приготвя. Напрягаше всички сили да съобрази всичко и да не забрави нещо; а сърцето му все биеше, така тупкаше, че започна едва да диша. Първо трябваше да си направи гайка и да я зашие на палтото — работа за една минута. Бръкна под възглавницата и намери сред напъхалото под нея бельо една съвсем съдрана, стара непрана риза. От парцалите и откъсна ивица, широка около пет сантиметра и към четиридесет сантиметра дълга. Прегъна тази ивица на две, свали широкото си, здраво, ушито от плътна памучна тъкан лятно палто (единствената му горна дреха) и взе да зашива двата края на ивицата под лявата мишница отвътре. Ръцете му трепереха докато шиеше, но той все пак се справи, и то така, че когато отново облече палтото, отвън, не личеше нищо. Иглата и конеца бе приготвил отдавна още, те стояха в чекмеджето, завити в хартийка. Що се отнася до гайката, това беше негово много сполучливо изобретение: гайката беше предназначена за брадвата. Не можеше да върви по улицата с брадва в ръка. Ако я скрие под палтото, все пак ще трябва да я придържа, което ще личи. А така, с гайката, трябва само да пъхне в нея горната част на брадвата и тя спокойно ще му виси отвътре под мишницата през целия път. А като пъхне ръка в джоба на палтото, ще може да придържа дръжката на брадвата да не се люлее, и тъй като палтото беше много широко — същински чувал, нямаше да се забелязва, че придържа нещо с ръка през джоба. Тази гайка също беше измислил още преди две седмици.

Като свърши с това, той пъхна пръсти в малкия процеп между „турската“ си кушетка и пода, опипа в левия ъгъл и измъкна отдавна вече приготвения и скрит там залог. Този залог всъщност не беше никакъв залог, а просто дървена гладко издялана дъсчица, колкото сребърна табакера. Тази дъсчица бе намерил случайно при една от своите разходки в един двор, където в някаква пристройка имаше някаква работилница. По-късно добави към дъсчицата гладка и тънка желязна пластинка — навярно част от нещо, която също беше намерил тогава на улицата. Като долепи двете парчета, от които желязното беше по-малко от дървеното, той здраво ги завърза с конец на кръст; после внимателно и красиво ги обви в чиста бяла хартия и така завърза възелчето, че мъчно да се развърже. Това беше, за да отвлече за малко вниманието на старицата, когато тя започне да развързва възелчето, и по такъв начин да улучи удобната минута. А желязната пластинка беше добавена за тежест, за да не се досети старицата, поне в първия миг, че „нещото“ е дървено. Всичко това беше запазил временно под кушетката. Той току-що беше извадил залога, когато изведнъж навън някой извика:

— Шест отдавна мина!

— Отдавна! Боже мой!

Спусна се към вратата, вслуша се, сграбчи си шапката и заслиза надолу по тринадесетте си стъпала — предпазливо, безшумно, като котка. Предстоеше най-важното — да открадне брадвата от кухнята. Че работата трябва да се свърши с брадва, беше решил отдавна. Имаше и сгъваемо градинарско ножче; но на ножа и особено на собствените си сили не разчиташе и затова се спря окончателно на брадвата. Ще отбележим тук една особеност по повод всички окончателни решения, които вече беше взел. Те притежаваха едно странно свойство: колкото по-окончателни ставаха, толкова по-отвратителни, по-нелепи му изглеждаха. Въпреки мъчителната си вътрешна борба той през цялото това време никога, нито за миг не можеше да повярва в изпълнението на замислите си.

И дори някога да беше станало така, че той да обмисли и реши окончателно всичко, до последната подробност, и да не останат вече никакви колебания — точно тогава навярно би се отказал от всичко като от нещо нелепо, чудовищно и невъзможно. Но имаше още безброй много нерешени въпроси и колебания. Що се отнася до това откъде да вземе брадва, тази подробност никак не го безпокоеше, защото нямаше нищо по-лесно. Работата е там, че Настася непрекъснато, особено вечер, все излизаше — или при съседите ще иде, или до бакалницата, а вратата винаги оставя широко отворена. Хазайката точно затова се караше с нея. И така: трябваше само когато дойде времето, тайно да влезе в кухнята и да вземе брадвата, а после след час (когато всичко ще свърши) да влезе и да я върне на мястото. Но възникнаха и съмнения: да речем, ще дойде след час, за да я върне, а Настася, не щеш ли, се върнала. Разбира се, трябва да отмине и да изчака, докато пак излезе. Ами ако през това време й дотрябва брадвата — ще започне да я търси, ще се развика и ето ти подозрение или поне повод за подозрение.

Но това бяха подробности, за които не беше се и замислял, пък и нямаше кога. Той мислеше за главното, а подробностите отлагаше за тогава, когато лично се убеди във всичко. Но последното му изглеждаше абсолютно невъзможно. Така поне на самия него му се струваше. Той например никак не можеше да си представи, че един ден ще спре да мисли, ще стане и просто ще отиде там… Дори неотдавнашния си опит (тоест посещението с намерение окончателно да огледа мястото) той само го беше опитал, но далеч не сериозно, ами така: „Хайде да ида и опитам, стига съм мечтал!“ — и веднага не издържа, заряза всичко и избяга, разярен срещу самия себе си. А същевременно сякаш целият анализ от гледна точка на нравственото разрешение на въпроса беше вече завършен: казуистиката му се беше изострила като бръснач и той вече не намираше в себе си съзнателни възражения. Но в последния случай просто не си вярваше и упорито, робски търсеше възражения наоколо и пипнешком, сякаш някой го принуждаваше и теглеше да го прави. А последният ден, настъпил така неочаквано и разрешил всичко наведнъж, му подейства почти съвсем механически: сякаш някой го хвана за ръка и го повлече след себе си, непреодолимо, сляпо, с неестествена сила, без възражения. Сякаш част от дрехата му се беше пъхнала в колелото на някаква машина и тя е започнала да го повлича.

Отначало — впрочем много отдавна — го занимаваше един въпрос: защо така лесно се разкриват и издават почти всички престъпления и почти всички престъпници оставят такива ясни следи? Стигна малко по малко до най-различни интересни заключения и според него главната причина се криеше не толкова в практическата невъзможност да се прикрие престъплението, колкото в самия престъпник; самият престъпник и почти всеки човек в момента на престъплението изпада в състояние на някакво отслабване на волята и разсъдъка, след което настъпва, напротив, детски феноменално лекомислие, и то именно в момента, когато са най-необходими разсъдък и предпазливост. Според неговото убеждение излизаше, че това замъгляване на разсъдъка и отслабване на волята обземат човека подобно на болест, развиват се постепенно и стигат до върховния си момент малко преди извършването на престъплението; продължават в същия вид в самия момент на престъплението и още известно време след него, според индивида; после минава по същия начин, както минава болест. Но въпросът дали болестта поражда самото престъпление, или самото престъпление някак поради особения си характер винаги се придружава от нещо като болест? — все още не беше в състояние да разреши.

Достигнал до такива изводи, той реши, че лично с него, в неговия случай, не може да има подобни болестни промени, че ще запази разсъдъка и волята си неизменно през цялото време, докато изпълнява замисленото, единствено поради това, че замисленото от него „не е престъпление“… Ще пропуснем целия този процес, посредством който бе стигнал до последното решение; и без това избързахме много… Ще добавим само, че фактическите, чисто практически затруднения в тази работа изобщо играеха в ума му съвсем второстепенна роля. „Стига само човек да запази цялата си власт над тях и целия си разсъдък, и те, когато трябва, до едно ще бъдат преодолени, щом дойде ред да се видят изтънко с всички подробности на работата…“ Но работата не започваше. На окончателните си решения продължаваше най да не вярва и когато удари часът, всичко изобщо не стана така, а някак случайно, дори почти неочаквано.

Едно най-нищожно обстоятелство го обърка още преди да слезе по стълбите. Когато стигна до кухнята на хазайката, както винаги широко отворена, той хвърли предпазлив поглед, за да огледа предварително: като я няма Настася, дали не е там самата хазайка и ако не е, дали са добре затворени вратите към стаята й, за да не се появи случайно, когато той влезе за брадвата. Но какво бе учудването му, когато изведнъж видя, че този път Настася не само си е вкъщи, в кухнята, но има и работа: вади от панера бельо и го простира по въжетата! Като го видя, тя спря да простира, обърна се към него и го гледа през цялото време, докато минаваше. Той отвърна очи и отмина, сякаш нищо не е забелязал. Но с всичко беше свършено: няма брадва! Той беше ужасно потресен.

„И от къде на къде си бях въобразил — мислеше си, слизайки към вратата, — защо бях решил, че в този миг тя непременно няма да си е вкъщи? Защо, защо, защо бях решил това с такава сигурност?“ Беше смазан и дори някак унизен. Изпитваше желание злобно да се надсмива на самия себе си… Тъпа, зверска злоба кипна в него.

Спря се замислен на вратата. Да излиза навън само за да даде вид, че се разхожда, му беше противно: да се върне вкъщи — още по-противно. „Какъв случай изтървах завинаги!“ — измърмори той, застанал безцелно на вратата, точно срещу тъмната стаичка на портиера, също отворена. Внезапно изтръпна. В стаята на портиера, на две крачки от него, под пейката вдясно нещо му блесна в очите. Той се огледа — нямаше никого. На пръсти стигна до стаичката, слезе по двете стъпала и със слаб глас повика портиера. „Така е, няма го! Някъде наблизо е, впрочем, из двора, защото вратата е широко отворена.“ Спусна се стремително към брадвата (това беше брадва) и я измъкна изпод пейката, където беше завряна, между две цепеници и веднага, на място, я закачи на гайката, пъхна си двете ръце в джобовете и излезе от стаичката; никой не беше го забелязал! „Като не е умът, бесът е“ — помисли си той и се усмихна странно. Този случай го ободри извънредно.

Вървеше бавно и спокойно, без да бърза, за да не събуди някакви подозрения. Почти не поглеждаше минувачите, стараеше се дори изобщо да не гледа никакви лица и да бъде колкото може по-незабележим. В този момент се сети за шапката си. „Боже мой! И пари имах онзи ден, и пак не я смених с фуражка!“ Проклятие се изтръгна от душата му.

Надникна случайно, с едно око, в някакво магазинче и видя, че стенният часовник показва седем и десет. Трябваше хем да побърза, хем същевременно да заобиколи: да стигне до къщата отзад, от другата страна…

Преди, когато му се случваше да си представи всичко това във въображението си, мислеше понякога, че много ще го е страх. Но сега не се страхуваше много, дори никак не го беше страх. В този момент го занимаваха дори някакви странични мисли, но все за малко. Минавайки покрай Юсуповата градина, той дори доста се замисли за направата на високи фонтани и как добре биха освежавали въздуха на всички площади. Малко по малко стигна до убеждението, че ако се разшири Лятната градина върху цялото Марсово поле и ако дори се съедини с дворцовата Михайловска градина — би било прекрасно и изключително полезно за града. После изведнъж се заинтересува защо именно във всички големи градове човек не само по необходимост, а просто някак особено е склонен да живее и да се заселва именно в такива части на града, където няма нито градини, нито фонтани, където е мръсотия и смрад, и всякакви гадости. Тогава се сети за собствените си разходки по Сенния площад и за миг се опомни. „Що за глупости — помисли си той. — Не, по-добре за нищо да не мисля!“

„Така сигурно и на тези, дето ги водят на смърт, мисълта им полепва за всички неща, които им се изпречват на пътя“ — мярна му се в ума, но само му се мярна като светкавица; той веднага пропъди тази мисъл… Но ето че наближаваше, ето я къщата, ето го входа. Някакъв часовник внезапно удари един път. „Какво е това, нима е седем и половина? Не може да бъде, навярно е напред!“

За негово щастие на входа пак всичко мина благополучно. Нещо повече дори, сякаш специално в тази минута точно пред него през портите мина огромна кола със сено, която скри го напълно, докато минаваше през вратата, и щом колата влезе от портите в двора, той мигновено се шмугна вдясно. Чуваше се как там, от другата страна на колата няколко гласа крещят и спорят, но него никой не го забеляза и той не срещна никого. Много от прозорците към този огромен квадратен двор в момента бяха отворени, но той не вдигна глава — нямаше сили. Стълбището на старицата беше близо, веднага от входа вдясно. Той беше вече на стълбището…

Като си пое дъх, притисна разтуптяното си сърце и веднага напипа и намести още веднъж брадвата, започна предпазливо и безшумно да се качва по стълбите, ослушвайки се непрекъснато. Но и на стълбите по това време нямаше жива душа; всички врати бяха затворени; не срещна никого. Всъщност на втория етаж вратата на една празна квартира беше широко разтворена и вътре работеха бояджии, но те изобщо не погледнаха. Той постоя, помисли и продължи. „Разбира се, щеше да е по-добре, ако изобщо ги нямаше, но… над тях има още два етажа.“

Но ето и четвъртия етаж, ето и вратата, ето и квартирата отсреща; онази, празната. На третия етаж, както личи по всичко, квартирата, точно под тази на старицата, също е празна; визитната картичка, която е била закована с гвоздейчета, е махната — напуснали са!… Той се задъхваше. За миг му мина през ум мисълта: „Дали да не си отида?“ Но не си отговори и взе да се ослушва към квартирата на старата: мъртва тишина. После още веднъж се ослуша към стълбите, дълго, внимателно… След това се озърна за последен път, стегна се, понагласи се и още веднъж опипа брадвата в гайката. „Не съм ли блед… много? — помисли си той. — Не съм ли прекалено развълнуван? Тя е недоверчива… Дали да не почакам още… докато ми се успокои сърцето?…“

Но сърцето му не се успокояваше. Напротив, за проклетия биеше все по-силно, по-силно, по-силно… Той не издържа, бавно протегна ръка към звънчето и позвъни. След половин минута позвъни още веднъж, по-силно.

Никакъв отговор. Нямаше защо да звъни напразно, пък и не му приличаше! Старата, разбира се, си беше вкъщи, но тя е подозрителна и е сама. Той познаваше донякъде навиците й… И още веднъж плътно долепи ухо до вратата. Дали сетивата му бяха толкова изострени (което изобщо е трудно да се допусне), или наистина всичко се чуваше, но изведнъж сякаш долови някакво предпазливо движение на ръка до дръжката и шумолене на рокля точно до вратата. Някой безшумно стоеше точно до бравата и също като него тук, отвън, се ослушваше, притаен отвътре и, изглежда, също с ухо, долепено до вратата…

Той нарочно се размърда и измърмори нещо високо, за да не изглежда, че се крие; после позвъни трети път, но спокойно, солидно и без никакво нетърпение. Като си спомняше после за това, толкова ярко, ясно — тази минута се беше запечатала в него не можеше да разбере откъде е взел толкова хитрост, още повече че съзнанието му от време на време сякаш гаснеше, а тялото си почти не усещаше… Миг след това се чу дърпане на резето.