Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (32)

I

За Расколников настъпи странно време: сякаш мъгла падна изведнъж пред него и го откъсна в безизходно и тежко уединение. Спомняйки си за това време по-късно, дълго след това, той се сещаше, че съзнанието му понякога сякаш помръкваше и че състоянието му продължи, с известни прекъсвания, чак до окончателната катастрофа. Беше напълно убеден, че се е заблуждавал тогава в много неща, например в продължителността и времето на редица произшествия. Всеки случай, когато впоследствие си припомняше всичко и правеше усилия да си обясни това, което си спомняше, той научи много неща за самия себе си, като се ръководеше вече от сведения, получени от околните. Той смесваше например едно събитие с друго; друго смяташе за последица от произшествие, съществуващо само в неговото въображение. От време на време го обземаше болезнено-мъчителна тревога, която се превръщаше дори в панически страх. Но той помнеше също, че имаше минути, часове и дори може би дни, изпълнени с апатия, която го обхващаше сякаш в противовес на предишния страх — апатия, която приличаше на болезнено-равнодушното състояние на някои умиращи. Изобщо през тези последни дни и сам той като че се стараеше да избегне ясното и пълно разбиране на своето положение; някои насъщни факти, изискващи незабавно разясняване, особено го гнетяха; но колко би се радвал той, ако можеше да се освободи и да избяга от някои грижи, забравянето на които впрочем при неговото положение го заплашваше с пълна и неминуема гибел.

Особено го тревожеше Свидригайлов: можеше дори да се каже, че той като че се беше спрял на Свидригайлов. От момента, в който Свидригайлов бе произнесъл прекалено страшните за него и прекалено ясни думи в квартирата на Соня, в минутата на смъртта на Катерина Ивановна, нормалният ход на мислите му бе сякаш нарушен. Но въпреки че този нов факт извънредно много го безпокоеше, Расколников някак не бързаше да изясни нещата. От време на време, намерил се изведнъж в някоя отдалечена и уединена част на града, в някоя жалка кръчма, сам на маса, в размисъл и, едва помнейки как е попаднал там, той изведнъж си спомняше за Свидригайлов: изведнъж прекалено ясно и тревожно си даваше сметка, че би трябвало колкото може по-скоро да се разбере с този човек и да реши окончателно онова, което е възможно да реши. Веднъж, скитайки някъде извън града, той дори си въобрази, че чака тук Свидригайлов и че са си определили среща. Друг път се събуди преди разсъмване някъде наземи, сред храсти, и просто не разбираше как се е озовал там. Впрочем през тези два-три дни след смъртта на Катерина Ивановна той вече един или два пъти бе срещал Свидригайлов, почти винаги в квартирата на Соня, където се отбиваше някак без цел, но почти винаги за минутка. Те винаги разменяха две-три думи и нито веднъж не заговориха по основния въпрос, като че между тях от само себе си бе решено да мълчат за това до време. Тялото на Катерина Ивановна още лежеше в ковчега. Свидригайлов се разпореждаше за погребението и се грижеше за всичко. Соня също беше много заета. При последната им среща Свидригайлов обясни на Расколников, че е успял да настани децата на Катерина Ивановна, и то добре; че благодарение на известни връзки е намерил такива хора, с чиято помощ станало възможно да се настанят и трите сирачета веднага в твърде подходящи за тях сиропиталища, че оставените пари също много са помогнали, защото е значително по-лесно да се настанят сираци с капитал, отколкото бедни сираци. Той каза нещо и за Соня, обеща да намери време и да намине тези дни сам при Расколников и спомена, че „би желал да се посъветва; че е много необходимо да поговорят, че има работи, които…“ Този разговор стана в коридора, до стълбите. Свидригайлов гледаше втренчено Расколников в очите и изведнъж, след като помълча и сниши глас, попита:

— Родион Романович, какво ви става? Сякаш не сте на себе си? Наистина! Слушате и гледате, а като че не разбирате. Постегнете се. Да се видим и да поговорим: жалко само, че имам много работа — и чужда, и своя… Ех, Родион Романович — добави той изведнъж, — на всички люде е нужен въздух, въздух, въздух… Преди всичко!

Той изведнъж се отдръпна, за да направи път на свещеника и дякона, които искаха да се качат по стълбите. Те идеха да отслужат панихида. По разпореждане на Свидригайлов панихиди се отслужваха два пъти на ден, редовно. Свидригайлов тръгна занякъде. Расколников постоя, послуша и влезе след свещеника в квартирата на Соня.

Той застана на вратата. Започваше панихидата тихо, чинно, тъжно. В съзнанието за смъртта и в усещането за присъствието на смъртта за него винаги, още от детинство, имаше нещо тежко и изпълнено с мистичен ужас; пък и отдавна вече не бе слушал панихида. Имаше освен това и нещо друго, прекалено ужасно и тревожно. Той гледаше децата: всички те бяха коленичили до ковчега. Полечка плачеше. Зад тях, плачейки тихо и сякаш плахо, се молеше Соня. „Та тя тези дни нито веднъж не ме погледна и не ми каза нито дума“ — помисли изведнъж Расколников. Слънцето ярко осветяваше стаята; димът от кадилниците се издигаше на кълба; свещеникът четеше „Упокой, господи“. Расколников стоя до края на панихидата. Благославяйки и сбогувайки се, свещеникът някак странно се оглеждаше. След панихидата Расколников се приближи до Соня. Тя изведнъж хвана двете му ръце и склони глава до рамото му. Този интимен жест просто хвърли Расколников в недоумение; беше просто странно: как, ни най-малко отвращение, ни най-малка погнуса от него, ни най-малко потреперване на ръката й! Това вече беше някакво безпределно самоунижаване. Така поне възприе той това. Соня не каза нищо. Расколников й стисна ръката и излезе. Стана му ужасно тежко. Ако можеше да избяга някъде тази минута и да остане съвсем сам, макар и за цял живот, би се смятал за щастлив. Но работата беше там, че напоследък, макар и да беше почти винаги сам, той никак не можеше да почувства, че е сам. Случваше му се да отиде извън града, да излезе на широк път, веднъж се озова дори в някаква горичка; но колкото по-уединено беше мястото, толкова по-силно усещаше той сякаш нечие близко и тревожно присъствие, не страшно, но някак много досадно, тъй че бързо се връщаше в града, смесваше се с тълпата, влизаше в кръчмите, в пивниците, отиваше на битпазара, на Сенния площад. Там беше вече сякаш по-леко и дори по-уединено. В една кръчма, привечер, пееха песни: той седя цял час да слуша и помнеше, че дори му беше много приятно. Но накрая изведнъж пак стана неспокоен, сякаш угризението на съвестта изведнъж бе започнало да го мъчи: „Ето, седя, слушам песни, а нима това трябва да правя!“ — сякаш помисли той. Впрочем веднага се сети, че не само това го тревожи; имаше нещо, което изискваше незабавно разрешение, но което не можеше нито да се обмисли, нито да са предаде с думи. Всичко се оплиташе в някакво кълбо. „Не, по-добре да имаше някаква борба! По-добре пак Порфирий… или Свидригайлов… Да можеше по-скоро някой пак да ме предизвика, да ме нападне… Да! Да!“ — мислеше той. Излезе от кръчмата и едва не се спусна да тича. Мисълта за Дуня и за майка му му навя изведнъж, кой знае защо, панически страх. Именно тази нощ, на разсъмване, той се събуди в храстите на Крестовския остров, целият вкочанясал, в треска; тръгна си за вкъщи и стигна едва рано сутринта. След няколко часа сън треската мина, но се събуди късно: беше два часът следобед.

Спомни си, че този ден беше погребението на Катерина Ивановна, и се зарадва, че не е присъствал. Настася му донесе да яде; той яде и пи с голям апетит, едва ли не лакомо. Главата му беше по-ведра и самият той — по-спокоен, отколкото през последните три дни. Дори се учуди, мимоходом, на предишните приливи на панически страх. Вратата се отвори и влезе Разумихин.

— А, яде, значи не е болен — каза Разумихин, взе стол и седна до масата срещу Расколников. Той беше разтревожен и не се мъчеше да скрие това. Говореше с явна досада, но без да бърза и без да повишава особено глас. Можеше да се помисли, че е дошъл с някакво особено и дори изключително намерение. — Слушай — започна той решително, — вървете по дяволите всички, но по това, което виждам сега, разбирам ясно, че нищо не мога да разбера; моля ти се, не смятай, че съм дошъл да те разпитвам. Не ме интересува! Не искам да знам! Да речеш сега сам всичко да разкриеш, всички ваши тайни, аз може би няма и да слушам, ще плюя и ще си отида. Аз дойдох само да науча лично и окончателно: вярно ли е, първо, че си луд? За тебе, разбираш ли, съществува убеждение (там някъде си), че може би си луд или си много предразположен към такова нещо. Признавам, че и аз самият бях много склонен да споделя това мнение, съдейки, първо, по твоите глупави и отчасти гнусни постъпки (с нищо необясними), а, второ, по твоето неотдавнашно държание с майка ти и сестра ти. Само изверг и подлец, ако не луд, може да постъпи с тях така, както ти постъпи, а следователно ти си луд…

— Ти кога ги видя?

— Сега. А ти оттогава не си ли ги виждал? Къде се шляеш, кажи ми, моля ти се, аз вече три пъти идвах тук. Майка ти е сериозно болна от вчера. Накани се да идва при тебе; Авдотя Романовна взе да я спира; не иска нищо да слуша: „Ако той, казва, е болен, ако той полудява, кой ще му помогне, ако не майка му?“ Дойдохме тук всички, защото не можехме да я пуснем сама. Из целия път я молехме да се успокои. Влязохме, тебе те няма; ето тук седя тя. Поседя десет минути, ние стояхме над нея мълчаливо. Стана и каза: „Щом той излиза, а следователно е здрав, и е забравил майка си, значи, неприлично и срамно е за майката да стои на прага и да проси ласка като милостиня.“ Върна се вкъщи и легна болна: сега е в треска. „Виждам, казва, че за своята намира време.“ Тя смята, че своя ти е София Семьоновна, твоя годеница или любовница, това вече не знам. Аз реших да отида незабавно при София Семьоновна, защото, брат, исках всичко да разуча — отивам, гледам: ковчег, децата плачат. София Семьоновна им мери траурните дрешки. Тебе те няма. Погледнах, извиних се и излязох. Това и разказах на Авдотя Романовна. Значи, това е празна работа и тук няма никаква своя и следователно най-вероятно е ти да си полудял. Но ето че ти седиш и лапаш варено говеждо, сякаш от три дни не си ял. Лудите, да речем, също ядат, но въпреки че ти още нито дума не си ми казал, ти… не си луд — в това мога да се закълна! В никакъв случай не си луд. Така че вървете по дяволите всички, защото тук има някаква тайна, нещо скрито; аз нямам намерение да си блъскам главата над вашите тайни. Минах само така — да те наругая — заключи той, като ставаше, — да ми олекне, а аз зная сега какво да правя!

— Какво искаш да правиш сега?

— А ти защо се интересуваш какво искам да правя сега?

— Внимавай, ще се пропиеш.

— Ти откъде… откъде знаеш?

— Е, хубава работа! Разумихин помълча около минута.

— Ти винаги си бил много разсъдлив човек и никога, никога не си бил луд — отбеляза той изведнъж с жар. — Това е вярно: аз ще се пропия. Прощавай! — И тръгна да си върви.

— Разумихин, онзи ден, струва ми се, говорих със сестра ми за тебе.

— За мене! Но… къде си могъл да я видиш онзи ден? — спря се изведнъж Разумихин, дори пребледня малко. Можеше да отгатне човек, че сърцето му бавно и с напрежение затупа в гърдите му. — Тя идва тук, сама, седя тук, говори с мене. — Тя!

— Да, тя.

— И ти какво й отговори… искам да кажа, за мене?

— Аз й казах, че ти си много добър, честен и трудолюбив човек. Че я обичаш, не й казах, защото тя го знае.

— Знае го?

— Е, хубава работа! Където и да отида, каквото и да се случи с мене — ти остани за тях провидение. Аз, тъй да се каже, ги предавам на тебе, Разумихин. Говоря ти това, защото зная добре колко я обичаш и съм убеден в чистотата на твоето сърце. Зная също, че и тя може да те обича и дори вече може би те обича. Сега сам решавай, както сметнеш за добре — трябва ли или не трябва да се пропиваш.

— Родка… Знаеш ли… Та… Ех, по дяволите!… Ами ти къде искаш да вървиш? Виж какво: ако всичко това е тайна, не казвай! Но аз… — аз ще науча тайната… И съм уверен, че сигурно е някаква глупост и страшна безсмислица и че ти сам си наизмислил всичко. А впрочем ти си чудесен човек! Чудесен човек!…

— А аз тъкмо исках да добавя, но ти ме прекъсна, че одеве много умно беше решил да не се интересуваш от тези тайни. Освен това засега не се тревожи. Като му дойде времето, всичко ще научиш, именно тогава, когато трябва. Вчера един ми каза, че на човек му трябва въздух, въздух, въздух! Аз искам да отида сега при него и да разбера какво искаше да каже с това.

Разумихин стоеше замислен и развълнуван и съобразяваше нещо.

„Той е политически заговорник! Положително! И му предстои някаква решителна стъпка — положително! Само това ей… и Дуня знае…“ — помисли той изведнъж.

— Та, значи, Авдотя Романовна идва при тебе — проговори той, скандирайки думите, — а ти самият искаш да се срещнеш с човек, който казва, че въздух трябва повече, въздух и… и следователно и това писмо… и то е във връзка с всичко това — реши той сякаш наум.

— Какво писмо?

— Тя получи днес едно писмо, което много я разтревожи. Много. Дори извънредно много. Аз заговорих за тебе — помоли ме да млъкна. После… после каза, че ние може би много скоро ще се разделим, после започна, кой знае защо, горещо да ми благодари; после отиде в стаята си и се заключи.

— Тя е получила писмо? — повтори замислено Расколников.

— Да, писмо; ти не знаеше ли? Хм. Помълчаха и двамата.

— Довиждане, Родион. Аз, брат… по едно време… а впрочем довиждане, виждаш ли; имаше време, когато… Хайде, довиждане! И аз трябва да вървя. Няма да пия. Сега не бива… как не!

Той бързаше; но вече почти излязъл и почти затворил вратата след себе си, изведнъж пак я отвори и каза, като гледаше някъде встрани:

— Да! Помниш ли онова убийство, на Порфирий де: старицата? Та знай, че убиецът е намерен, сам си признал, представил всички доказателства. Един от същите онези работници, бояджиите, представи си, помниш ли, а пък аз ги защитавах! Можеш ли да повярваш, че цялата тази сцена на боричкане и смях по стълбите с приятеля му, когато ония се качвали, портиерът и двамата свидетели, той нарочно я нагласил именно за заблуда. Каква подлост, какво присъствие на духа у такова паленце! Просто да не повярваш; но той сам обяснил, сам всичко си признал! Ами аз как се изложих! Да, според мене той е просто гениален в преструвките и находчивостта си, гений на юридическото алиби — и следователно няма на какво толкова да се учудваме! Нима не може да съществуват и такива? А заради това, че не е издържал докрай и си е признал, още повече му вярвам. По-правдоподобно е… Но аз, аз как се изложих тогава! Главата си залагах за тях!

— Кажи моля ти се, откъде научи това и защо толкова те интересува? — с нескрито вълнение попита Расколников.

— И таз хубава! Защо ме интересува! Ама че въпрос!… А научих от Порфирий и от някои други. Впрочем от него именно научих почти всичко.

— От Порфирий?

— От Порфирий.

— И той… той какво? — изплашено попита Расколников.

— Той ми разясни това отлично. Психологически ми го разясни, посвоему.

— Той ти разясни? Самият той ти разясни?

— Самият той, самият той; довиждане! Друг път ще ти разправям още някои неща, а сега имам работа. Аз… по едно време бях помислил… Както и да е, друг път!… Защо ми е сега да се напивам. Ти и без вино ме напи. Та аз съм пиян, Родка! Без вино съм пиян сега, хайде, довиждане; ще намина, много скоро.

Той излезе.

„Той, той е политически заговорник, това е положително, положително! — окончателно реши в себе си Разумихин, слизайки бавно по стълбата. — И сестра си е привлякъл; това е много, много възможно при характера на Авдотя Романовна. Започнали са да се срещат… Впрочем и тя ми загатваше. От много нейни думи… и думички… и намеци излиза, че всичко е точно така! Пък и как иначе да се обясни цялата тази бъркотия? Хм! А аз мислех… О, Господи, какво само мислех! Да, това беше помрачение и аз съм виновен пред него. Той тогава до лампата, в коридора, ме заблуди. Пфу! Каква отвратителна, груба, долна мисъл от моя страна! Браво на Миколка, че си признал… И как всичко става ясно сега! Тази негова болест тогава, постъпките му — все такива странни, даже още преди, още в университета, какъв беше винаги мрачен, навъсен… Но какво може да значи сега това писмо? Тук май също има нещо. От кого е това писмо? Аз подозирам… Хм… Не, аз ще проуча всичко това.“

Той си спомни и премисли всичко за Дунечка — и сърцето му замря. И изведнъж се затича.

Веднага щом Разумихин излезе, Расколников стана, обърна се към прозореца, направи крачка към единия ъгъл, към другия, като че беше забравил колко тясна е дупката му, и… пак седна на дивана. Сякаш целият се обнови; отново борба — значи изходът е намерен!

„Да, значи изходът е намерен! Иначе всичко прекалено се беше спарило и задръстило, бе започнало мъчително да го притиска, да му замъглява съзнанието. Веднага след сцената с Микола у Порфирий беше започнал да се задъхва в безизходност, на тясно. След Миколка, същия ден, стана сцената у Соня; той се държа и я завърши съвсем, съвсем не така, както си представяше преди… бе допуснал слабост, значи, мигновено и напълно! Отведнъж! А нали се съгласи тогава със Соня, сам се съгласи, със сърцето си се съгласи, че няма да може да живее сам с такова нещо на съвестта си! А Свидригайлов? Свидригайлов е загадка… Свидригайлов го тревожи, това е вярно, но някак в друго отношение. Със Свидригайлов може би също предстои борба. Свидригайлов може би също е цял изход; но Порфирий е друго нещо.

И тъй Порфирий на всичкото отгоре сам е разяснявал на Разумихин, психологически му разяснявал! Пак е започнал да прилага своята проклета психология! Порфирий? Порфирий да повярва дори за минута, че Миколка е виновен, след всичко, което се случи тогава помежду им, след онази сцена на четири очи преди влизането на Миколка, за която не можеше да има правилно обяснение освен едно? (На Расколников тези дни на няколко пъти му се мяркаше тази сцена с Порфирий, от която си спомняше епизоди; не би могъл да понесе спомена за цялата сцена.) Тогава те си бяха казали такива думи, бяха направили такива движения и жестове, бяха си разменили такива погледи, някои неща бяха казани с такъв глас, така пределно ясно, че след това не можеше Миколка (когото Порфирий още от първата дума и от първия жест видя като на длан), не можеше Миколка да разколебае основно убежденията му.

Как ви се струва! Дори Разумихин е започнал да подозира! Сцената в коридора, до лампата, не е минала тогава без последствия. Той е хукнал при Порфирий… Но от къде на къде онзи е започнал така да го лъже? С каква цел отклонява вниманието на Разумихин към Миколка? Положително е намислил нещо; тук има някакви намерения, но какви? Наистина от онази сутрин мина много време — страшно, страшно много, а Порфирий нито се виждаше, нито се чуваше. Да, това, разбира се, е по-лошо…“ Расколников си взе фуражката и замислен излезе от стаята; за пръв път през всичкото това време той се чувстваше поне със здраво съзнание. „Трябва да свърша със Свидригайлов — мислеше той, — и то на всяка цена, колкото може по-скоро: тоя също май чака аз сам да отида при него.“ И в този миг такава ненавист се надигна изведнъж в умореното му сърце, че той може би беше в състояние да убие един от двамата: Свидригайлов или Порфирий. Поне почувства, че ако не сега, то впоследствие ще е в състояние да направи това. „Ще видим, ще видим“ — повтаряше той.

Но едва бе отворил вратата към коридора и изведнъж се сблъска със самия Порфирий. Той идваше при него. Расколников за минута се вкамени. Странно, но той не се учуди много на Порфирий и почти не се изплаши от него. Само трепна, но бързо, мигновено се приготви. „Това може би е развръзката! Но как се е приближил толкова тихичко, като котка, и аз нищо не съм чул? Нима е подслушвал?“

— Не очаквахте гост, Родион Романович — извика, смеейки се, Порфирий Петрович. — Отдавна се канех да се отбия, минавах и си рекох — защо да не отскоча за пет минути да го видя? Бяхте тръгнали за някъде? Няма да ви забавя. Само една цигарка, ако позволите.

— Но седнете, Порфирий Петрович, седнете — канеше госта си Расколников с такъв явно доволен и приятелски израз, че наистина сам на себе си би се учудил, ако можеше да се види отстрани. Последните му сили се изчерпваха. Понякога човек ще изтърпи така половин час смъртен страх от някой разбойник, а като му опрат вече ножа до гърлото, тогава дори и страхът му мине. Той седна точно срещу Порфирий и го гледаше, без да мигне. Порфирий присви очи и започна да пали цигара.

„Хайде, говори, говори де — сякаш щеше да се изтръгне вик от сърцето на Расколников, — защо, защо не говориш?“