Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Преступление и наказание, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 222 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Допълнителна корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.

 

Издание:

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от kipe и NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Престъпление и наказание от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Престъпление и наказание
Преступление и наказание
АвторФьодор Достоевски
Създаване1865 г.
Руска империя
Първо издание1866 г.
Оригинален езикруски
Жанрроман

Издателство в България1889-90 – сп. „Искра“ (Шумен)
1900 – „Труд“ (В.Търново)
ПреводачВасил Юрданов (1889-90)
М.Москов (1900)
ISBNISBN 9799547396738
НачалоВ начале июля, в чрезвычайно жаркое время, под вечер, один молодой человек вышел из своей каморки, которую нанимал от жильцов в С-м переулке, на улицу и медленно, как бы в нерешимости, отправился к К-ну мосту.
КрайЭто могло бы составить тему нового рассказа, — но теперешний рассказ наш окончен.
Престъпление и наказание в Общомедия

„Престъпление и наказание“ (на руски: Преступление и наказание) е философски роман, написан от руския писател Фьодор Михайлович Достоевски в периода 1865-1866 г. и публикуван за пръв път в поредица броеве на списание „Руский вестник“ през 1866 г. Следващата година излиза самостоятелно издание, чиято структура не е много изменена в сравнение с вестникарската версия, освен няколко съкращения и стилистични поправки, направени от автора.

Замисълът за „Престъпление и наказание“ съзрява у Достоевски в течение на много време, но централната тема, свързана с идеята за основния персонаж за „обикновените“ и „необикновените“ хора, започва да се формира едва през 1863 г. в Италия. След като започва да работи върху произведението, авторът съчетава черновата на незавършения роман „Пияници“, в който е очертана сюжетната линия, разказваща за семейство Мармеладови, и записки на роман-изповед, заплануван като откровение на един каторжник. В процеса на работа за основна сюжетна линия се избира престъплението на студента Родион Расколников, който убива стара лихварка, за да я обере, но не взима никакви пари. Криминалната нишка дава на Достоевски повод за размисъл относно социалните обстоятелства, подтикващи човек да извърши престъпление, а също и възможност да покаже какви сложни „химически“ процеси се случват в душите на хората. Действието на романа се развива в Санкт Петербург, което превръща образа на големия град от втората половина на XIX век във важна част от произведението. Творбата също така извежда на преден план някои популярни по това време теми и въпроси, свързани с религията, социалните идеи и хуманизма.

Смята се, че „Престъпление и наказание“ е първият (или „битие“) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Сюжет

Николай Каразин, Илюстрация към „Престъпление и наказание“, 1893 г.

В романа се разглеждат душевните терзания на Родион Романович Расколников, разорен петербургски студент, който убива предумишлено безскрупулна лихварка за парите ѝ, но не взима нищо за себе си. Нейната по-млада сестра става случаен свидетел на убийството – поради това Родион Романович убива и нея, без да е желал смъртта ѝ по-рано.

Преди написването

Достоевски започва писането на „Престъпление и наказание“ през лятото на 1865. Самият той е в тежко материално положение, дължащо се на страстта му към хазарта, както и на желанието му да помогне на семейството на брат си Михаил, починал през 1864 г. Достоевски е дължал голяма сума пари на различни кредитори. Подписва договор за написване на роман с редактора Катков, в което обяснява идеята си да напише роман за млад мъж, убил хладнокръвно лихвар, и който по-късно се опитва да избяга, оправдавайки постъпката си, но в крайна сметка споделя за престъплението.

Структура

Романът е разделен на шест части, с епилог. В първите три части е представен Расколников – разумен, вярващ в правотата на постъпката си. Части от 4 до 6 представят „нерационалния“ и смирен Расколников. Първоначалните принципи на Расколников постепенно „умират“ в първата част, а във втората се „раждат“ новите. Кулминационната точка е по средата на фабулата.[1]

Значение на имената

Имената на главните герои са често игра на думи. Въпреки смисловата им натовареност, най-често те не са преведени на други езици.

Име (на руски) Съдържа думата Значение на български
Родион Романович Раскольников раскол разкол
Пётр Петрович Лужин лужа локва
Дмитрий Прокофьич Разумихин разумиха многознайко
Александр Григорьевич Заметов заметить забелязвам, осъзнавам
Семён Захарович Мармеладов мармелад мармалад/сладко
Аркадий Иванович Свидригайлов Свидригайло Литовски княз

Основни моменти

Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ѝ сестра от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Расколников.

Малко след убийството Расколников се разболява и ляга на легло. Обладан е от манията, че всеки го подозира за убийството. За малко не полудява, заради спомена от престъплението. Но среща Софѝя (Соня) Семьоновна Мармеладова, проститутка, дъщеря на Семьон Захарович Мармеладов, която въпреки „занаята“ си, остава дълбоко религиозна. Според някои литературни критици, връзката им е алегория на Божията любов към съгрешилите хора, както и на изкупителната сила на любовта, но тя се проявява само след признанието на Расколников.

Освен съдбата на Расколников, в романа се разглеждат най-разнообразни теми, като благотворителността, семейството, атеизма, алкохолизма, и революционната дейност. Въпреки че Достоевски се отказва от социализма, в романа се критикува установяващият се в руското общество капитализъм.

Едуард Арнолд в ролята на пристава Порфирий Петрович и Питър Лори в ролята на Расколников във филмовата адаптация на „Престъпление и наказание“, режисирана от Йозеф фон Щернберг, 1935 г.

Расолников се самоосъзнава като „свръхчовек“, който може да въздава справедливост по начин, който обществото възприема като неприемлив – убиването на лихварката, с което той смята, че е извършил повече добро, отколкото зло. Преди убийството героят дели хората на въшки и богове, и смята, че на втория тип всичко е позволено в името на някоя велика идея и че ако е от втория тип хора, би могъл да убие и да остане неразкрит и ненаказан, защото бабичката е нищожество. Например, Расколников споменава често Наполеон, който, въпреки пролятата кръв, не е морално виновен, понеже е „над“ обществените норми. Така и той смята, че може да премине тази обществена норма, убивайки лихварката, и използвайки парите ѝ за добро. За него, ако е трябвало Исак Нютон и Йохан Кеплер да убиват, дори и стотици хора, в името на просвещението, то тази жертва си е заслужавала.

След убийството Расколников скрива парите на лихварката под един камък и не ги търси повече. За убийството признава най-напред на Соня Мармеладова, изразявайки разрушаването на вътрешната си цялост със следните думи: „Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…“ (Престъпление и наказание. София, 1974. Изд. НК, стр. 437.)

Истинското наказание за Расколников не е трудовият лагер, а душевните терзания. Това се проявява в постепенното осъзнаване, че нищо не оправдава постъпките му. В крайна сметка, вътрешната борба между нехуманната му философия и определено хуманната му личност позволява изкуплението на вината му.

Вярата в престъплението и наказанието

Първоначалната цел на Достоевски е да обори най-дълбоките аргументи срещу християнската вяра, в частност като се противопостави на модерния по онова време в Европа „рационален егоизъм“[2]. Олицетворение на тази философия е образът на Пьотр Петрович Лужин, който иска да се ожени за сестрата на Расколников, с цел тя да му стане прислужница.

Образът на Соня има забележително сходство с този на блудницата от Евангелието на Йоан, гл. 8 [3]. Чрез Соня е представена идеята за саможертвата: героинята жертва всичко, включително и собствената си добродетел, за да спаси семейството си от глад. Образът на Соня не се вписва във философията на рационалния егоизъм на Лужин. Изглежда авторът е използвал образа на Лужин като въплъщение на тази философия, образа на Соня – на нейната противоположност, и образа на Расколников, който е разделен между двете. Чрез страданието на Расколников, който при убийството на лихварката се води от рационалния егоизъм, но с изкупителната сила на страданието, чрез Христовата вяра, постига истинска духовна свобода[2].

Литература

Източници

  1. „On the Structure of Crime and Punishment“, in: PMLA, March 1959, vol. LXXIV, No. 1, p. 132-133.
  2. а б The Religion in Crime&Punishment, архив на оригинала от 23 януари 2005, https://web.archive.org/web/20050123023600/http://jollyroger.com/zz/yfired/Dostoevskyhall/cas/2.html, посетен на 21 септември 2007 
  3. Евангелие от Йоан.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Crime and Punishment в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Външни препратки

VII

Посред улицата стоеше каляска, елегантна, богаташка, впрегната в чифт буйни сиви коне; тя беше празна, а кочияшът, слязъл от капрата, стоеше до нея; конете ги държаха за юздите. Наоколо се тълпеше много народ, най-отпред — стражари. Един от тях държеше в ръка запалено фенерче, с което, навеждайки се, осветяваше нещо на улицата, точно до колелата. Всички говореха, викаха, ахкаха; кочияшът изглеждаше объркан и от време на време повтаряше:

— Какъв грях! Господи, какъв грях!

Расколников си проби път колкото можа и видя най-после причината за това суетене и любопитство. На земята лежеше току-що прегазен от конете човек, в безсъзнание, явно много бедно облечен, но в „благородно“ облекло, целият в кръв. От лицето му, от главата течеше кръв; лицето му беше цялото в рани, изподраскано и обезобразено. Личеше си, че са го премазали здравата.

— Божичко! — нареждаше кочияшът. — Как да го предвардиш! Че то да карах бързо или да не му бях викнал, а то бавно карах, равномерно. Всички видяха: хората ако лъжат — и аз лъжа. Пияният свещ няма да запали — то се знае!… Гледам го — прекосява улицата, залита, едва не пада — викнах веднъж, втори път, трети и позапрях конете; а той взе, че им падна право под краката! Нарочно ли беше, кой го знае, ама съвсем нетрезвен беше… Пък кончетата са млади, плашливи — дръпнаха се, а той изкрещя — те още повече… и стана белята.

— Точно така беше! — разчу се нечий свидетелски глас от тълпата.

— Че викаше, вярно е, три пъти му извика — обади се друг глас.

— Баш три пъти, всички чухме! — извика трети.

Впрочем кочияшът не беше много унил и изплашен. Личеше си, че каляската принадлежи на богат и влиятелен човек, който я чакаше някъде; стражарите също бяха много загрижени как да уредят това последно обстоятелство. Премазаният трябваше да бъде занесен в участъка и в болницата. Никой не знаеше името му.

В това време Расколников се промъкна и се наведе още повече. Изведнъж фенерчето ярко освети лицето на нещастника и той го позна.

— Аз го познавам, познавам го! — завика той, като си пробиваше път напред. — Той е чиновник, бивш, титулярен съветник, Мармеладов! Живее тук наблизо, в дома на Козел… По-бързо лекар! Аз ще платя, ето! — Извади от джоба си пари и ги показваше на стражаря. Беше необикновено развълнуван.

Стражарите бяха доволни, че са научили кой е премазаният. Расколников каза и своето име, даде адреса си и най-настойчиво, като че се отнасяше за собствения му баща, ги увещаваше да пренесат по-скоро загубилия съзнание Мармеладов в квартирата му.

— Ето тук, през три къщи — разпореждаше се той, — домът на Козел, на немеца, богаташа… Навярно тъкмо се е прибирал пиян вкъщи. Познавам го… Той е пияница… Семейство има, жена, деца, дъщеря има. Къде ще го карате в болницата сега, а там в къщата навярно има лекар! Аз ще платя, ще платя!… все пак свои хора веднага ще му помогнат, а до болницата ще умре…

Той дори успя да мушне незабелязано пари на стражаря; работата впрочем беше ясна и законна и във всеки случай тук по-скоро можеше да получи помощ. Вдигнаха премазания и го понесоха; помагачи се намериха. Къщата на Козел беше на тридесетина крачки. Расколников вървеше отзад, крепеше внимателно главата и показваше пътя.

— Насам, насам! По стълбите трябва да го качваме с главата нагоре; обърнете се… така! Ще ви платя, ще ви се отблагодаря — мърмореше той.

Катерина Ивановна, както винаги, щом намереше свободна минута, веднага започваше да ходи напред-назад по малката си стаичка, от прозореца до печката и обратно, със здраво скръстени на гърдите ръце, като си приказваше сама и кашляше. Напоследък тя започна все по-често и продължително да разговаря с по-голямото си момиченце, десетгодишната Полинка, която макар още да не разбираше много неща, затова пък много добре беше разбрала, че е необходима на майка си, и винаги я следеше с големите си умни очички и всякак хитруваше, за да се прави, че уж всичко разбира. Този път Полинка събличаше малкото си братче, на което целия ден не му беше добре, за да го сложи да спи. Докато чакаше да му сменят ризката, която трябваше същата нощ да бъде изпрана, момченцето седеше мълчаливо на стола със сериозен израз, изправено и неподвижно, с изпънати напред прилепени едно до друго крачета, с петички към присъстващите, а с пръстите встрани. То слушаше какво си говорят майка му и сестричето, надуло устнички, широко разтворило очички и без да шавне, точно както обикновено трябва да седят всички умни момченца, когато ги събличат, за да ги сложат да спят. Другото момиченце, още по-малко от него, в дрипи, стоеше до паравана и чакаше реда си. Вратата към стълбите беше отворена, за да се защитят, поне донякъде, от облаците тютюнев дим, които нахлуваха от другите стаи и от които нещастната туберкулозна жена непрекъснато кашляше дълго и мъчително. Катерина Ивановна сякаш бе отслабнала още повече през тази седмица и червените петна по бузите й пламтяха още по-ярко.

— Няма да ми повярваш, ти не можеш да си представиш, Полянка — говореше тя, като се разхождаше по стаята, — колко весело и богато живеехме вкъщи при баща ми и как този пияница погуби мене и вас всички ще погуби! Баща му беше статски полковник и вече почти губернатор; оставаше му да направи една само крачка и затова всички, които идваха у нас, му казваха: „Ние, Иван Михайлович, вече ви имаме за наш губернатор.“ Когато аз… кха! Когато аз… кха-кха-кха… триж проклет живот! — извика тя, като изплю храчките и се хвана за гърдите. — Когато аз… ах, когато на последния бал у предводителя на дворянството… ме видя княгиня Безземелна — която после, когато се омъжих за баща ти, Поля, ми даде благословия — веднага попитала: „Не е ли това същата мила девойка, която танцува с шал при завършване на пансиона?…“ (Разпраното трябва да се зашие; да беше взела иглата да го закърпиш още сега, както съм те учила, иначе утре… кха! — утре… кха-кха-кха!… още повече ще го скъса — извика тя, като се дереше от кашлицата.) Тогава от Петербург току-що беше пристигнал камерюнкерът княз Шчеголски… танцува с мене мазурка и още на другия ден искаше да дойде да поиска ръката ми; но аз му благодарих най-учтиво и казах, че сърцето ми отдавна принадлежи на друг. Този друг беше твоят баща, Полинка; татко ужасно се ядоса… А водата готова ли е? Хайде, дай ризката; ами чорапките?… Лида — обърна се тя към малката дъщеря, — ти тази нощ тъй спи, без ризка; все някак… и чорапките си сложи при ризката… Заедно да ги изпера… Къде се бави този дрипльо, пияница! Захабил си е ризата, на пачавра я е направил, изпокъсал я е цялата… Поне всичко наведнъж, да не се мъча две нощи? Господи! Кха-кха-кха! Пак! Какво е това? — извика тя, като видя тълпата в коридора и хората, които влизаха в стаята й, понесли нещо. — Какво е това? Какво носят? Господи!

— Ами къде да го сложим? — попита стражарят, оглеждайки се, след като вече бяха внесли в стаята окървавения и в безсъзнание Мармеладов.

— На дивана! Сложете го направо на дивана, ето с главата насам — нареждаше Расколников.

— Прегазиха го на улицата! Пиян! — извика някой от коридора. Катерина Ивановна стоеше цяла пребледняла и дишаше тежко. Децата се изплашиха. Малката Лидочка извика, спусна се към Полинка, прегърна я и цялата се разтрепери.

След като настани Мармеладов, Расколников се спусна към Катерина Ивановна.

— За Бога, успокойте се, не се страхувайте! — приказваше забързано той. — Пресичал улицата, прегазила го каляска, не се безпокойте, ще се съвземе, аз ги накарах да го донесат тук… идвал съм у вас, помните ли… Той ще се свести, аз ще платя!

— Намери си го! — отчаяно извика Катерина Ивановна и се хвърли към мъжа си.

Расколников скоро разбра, че тя не е от онези жени, които веднага припадат. В миг под главата на нещастника бе сложена възглавница, за което още никой не бе помислил. Катерина Ивановна започна да го съблича, да го оглежда, въртеше се около него и не губеше присъствие на духа, забравила себе си, прехапала треперещите си устни и сподавила воплите, готови да се изтръгнат от гърдите й.

Расколников в това време склони някого да изтича за лекар. Оказа се, че лекарят живее през една къща.

— Изпратих да викнат лекар — повтаряше той на Катерина Ивановна, — не се безпокойте, аз ще платя. Няма ли вода?… И дайте кърпа, пешкир, нещо, по-скоро; още не се знае как е ранен… Той е ранен, а не убит, вярвайте… Какво ли ще каже докторът?

Катерина Ивановна се спусна към прозореца; там в ъгъла, на продънен стол имаше голям глинен леген с вода, сложен, за да се изпере през нощта бельото на децата и съпруга. С това нощно пране се занимаваше самата Катерина Ивановна, собственоръчно, най-малко два пъти седмично, а понякога и по-често, защото бяха стигнали дотам, че вече почти нямаха бельо за смяна и всеки член на семейството имаше само по един кат, а Катерина Ивановна не можеше да понася нечистотата и предпочиташе да се измъчва през нощта непосилно, докато всички спят, за да успее до сутринта да изсуши мокрото бельо на опънатото въже и да им го даде чисто, отколкото да вижда в къщата си мръсотия. Тя се опита да вдигне легена, за да го пренесе, както искаше Расколников, но едва не падна с него. Расколников вече беше успял да намери пешкир, намокри го и взе да мие обляното в кръв лице на Мармеладов. Катерина Ивановна стоеше до него, с болка си поемаше дъх и се държеше за гърдите. Самата тя се нуждаеше от помощ. Расколников започна да разбира, че може би е направил зле, като настоя да пренесат тук прегазения. Стражарят също стоеше в недоумение.

— Поля! — извика Катерина Ивановна. — Тичай при Соня, по-скоро. Дори да не я завариш вкъщи, кажи, че баща й са го прегазили коне и веднага да дойде тук… като се върне. По-скоро, Поля! На, завий се с шала!

— Се сила тицай! — извика изведнъж момченцето от стола й, както преди, продължи да седи мълчаливо и изпънато на стола, с широко разтворени очички, с петите напред и пръстчетата встрани.

Междувременно стаята така се изпълни, че нямаше къде игла да падне. Стражарите си отидоха, с изключение на един, който остана за малко и се мъчеше да изгони хората вън на стълбището. Затова пък от вътрешните стаи наизлязоха едва ли не всички квартиранти на госпожа Липевехзел и отначало уж се блъскаха само край вратите, но после на тълпа нахлуха в самата стая. Катерина Ивановна изпадна в изстъпление.

— Оставете човека поне спокойно да умре! — развика се тя срещу цялата тълпа. — Намерили си зрелище! И пушат! Кха-кха-кха! И с шапки да бяхте влезли! Един даже е с шапка… Вън! Поне към мъртвото тяло имайте уважение!

Кашлицата я задуши, но заплахата подейства. От Катерина Ивановна очевидно дори се страхуваха; квартирантите един след друг се запътиха обратно към вратата с онова странно вътрешно чувство на задоволство, което винаги се забелязва дори у най-близките хора, когато внезапно нещастие сполети ближния им, и от което не се е избавил нито един човек, без изключение, независимо и от най-искреното чувство на съжаление и съчувствие.

Впрочем зад вратата се чуха гласове за болница и че не бива да бъдат безпокоени излишно хората, които живеят тук.

— И да умре не бива! — извика Катерина Ивановна и се спусна да отвори вратата, за да изсипе гръм и мълнии върху главите им, но се сблъска на вратата със самата госпожа Липевехзел, която току-що беше успяла да научи за нещастието и дотича да въдвори ред. Тя беше изключително заядлива и безредна немкиня.

— Ах, Боже мой! — плесна тя с ръце. — Ваш мъж пиян сгазил кон. Трябва в болница! Аз тук хазайка!

— Амалия Людвиговна! Моля ви да мислите какво говорите — започна високомерно Катерина Ивановна (с хазайката тя винаги говореше с високомерен тон, та онази „да си знае стото“, и дори сега не можеше да си откаже това удоволствие) — Амалия Людвиговна…

— Аз на вас казал веднъж завинаги, че вие не смеете казвате мене Амал Людвиговна; аз Амал Иван!

— Не сте Амал Иван, а Амалия Людвиговна, и тъй като аз не принадлежа към вашите долни подлизурковци като господин Лебезятников, който сега се смее зад вратата (зад вратата наистина се чу смях и възклицанието: „Сдърпаха се!“), то винаги ще ви наричам Амалия Людвиговна, макар че никак не мога да разбера защо на вас това име не ви харесва. Вие виждате какво се е случило със Семьон Захарович; той умира. Моля ви веднага да заключите тази врата и да не пускате тук никого. Оставете го поне да умре спокойно! Иначе, уверявам ви, още утре постъпката ви ще стане известна на самия генерал-губернатор. Князът ме познава още от девойка и много добре помни Семьон Захарович, на когото е правил много благодеяния. Всички знаят, че Семьон Захарович имаше много приятели и покровители, които той сам изостави от благородна гордост, защото познаваше нещастната си слабост, но сега (тя посочи Расколников) ни помага един великодушен млад човек със средства и връзки, когото Семьон Захарович познава от дете, и бъдете уверена, Амалия Людвиговна…

Всичко това се изговори на скоропоговорка, все по-забързано, но кашлицата изведнъж пресече красноречието на Катерина Ивановна. В тази минута умиращият дойде на себе си и изстена и тя се спусна към него. Болният отвори очи и още без да разпознава, без да разбира, се загледа в застаналия над него Расколников. Дишаше тежко, дълбоко и нарядко; в ъгълчетата на устата му се изцеди кръв, пот изби по челото му. Не познал Расколников, той неспокойно се заоглежда. Катерина Ивановна го гледаше с тъжен, но строг поглед, а от очите й капеха сълзи.

— Боже мой! Гърдите му целите са премазани! И колко кръв! — проговори тя отчаяно. — Трябва да му съблечем всички горни дрехи! Семьон Захарович, обърни се малко, ако можеш — извика му тя.

Мармеладов я позна.

— Свещеник! — проговори той с хриптящ глас. Катерина Ивановна се дръпна към прозореца, опря чело на рамката и с отчаяние възкликна:

— О, триж проклет живот!

— Свещеник! — проговори пак умиращият след минута мълчание.

— Отидоха! — му подвикна Катерина Ивановна; той послуша подвикването й и замълча. Търсеше я с плахи, тъжни очи; тя пак се върна при него и застана до главата му. Той се поуспокои малко, но не за дълго. Скоро погледът му се спря на мъничката Лидочка (неговата любимка), която трепереше в ъгъла като припадничава и го гледаше с учудените си детски втренчени очи.

— А… а… — сочеше я той разтревожен. Искаше да каже нещо.

— Какво има? — извика Катерина Ивановна.

— Босичка е! Босичка! — изговори той, сочейки с безумен поглед босите крачета на момиченцето.

— Мълчи-и-и! — извика нервно Катерина Ивановна. — Знаеш защо е босичка!

— Слава Богу, докторът — извика зарадван Расколников.

Влезе докторът — спретнато старче, немец, озърна се недоверчиво; приближи се към болния, измери пулса му, внимателно опипа главата и с помощта на Катерина Ивановна разкопча напоената с кръв риза и оголи гърдите на болния. Гърдите му бяха целите обезобразени, премазани и разкъсани; няколко ребра от дясната страна бяха счупени. Отляво, точно над сърцето, имаше зловещо, голямо жълтеникавочервено петно — жесток удар с копито. Докторът се намръщи. Стражарят му разказа, че колелото е закачило премазания и го е влачило и въртяло по улицата тридесетина крачки.

— Чудно, че изобщо е дошъл в съзнание — пошепна тихо докторът на Расколников.

— Какво ще кажете? — запита го той.

— Сега ще умре.

— Няма ли никаква надежда?

— Ни най-малка! Предсмъртни мигове… При това и главата е много опасно ранена… Хм. Може да му се пусне кръв… но… безполезно ще бъде. След пет-десет минути непременно ще умре.

— Тогава по-добре му пуснете кръв!

— Добре… Впрочем, предупреждавам ви, че ще е съвсем безполезно.

В това време пак се чуха стъпки, тълпата в коридора направи път и на прага се появи свещеникът със светите дарове побеляло старче. Още от улицата беше отишъл да го извика един стражар. Докторът веднага му отстъпи мястото си и те си размениха многозначителни погледи. Расколников помоли доктора да почака още малко. Той сви рамене и остана.

Всички се отстраниха. Изповедта беше съвсем кратка. Умиращият едва ли разбираше нещо; а можеше да произнася само откъслечни неясни звуци. Катерина Ивановна взе Лидочка, свали момченцето от стола и като отиде в ъгъла до печката, коленичи, а децата накара да коленичат пред нея. Момиченцето само потреперваше, а момченцето, застанало на голите си коленца, отмерено вдигаше ръчичка, кръстеше се широко и правеше поклони до земята, удряйки чело, което явно му доставяше особено удоволствие. Катерина Ивановна хапеше устни и сдържаше сълзите си; тя също се молеше, от време на време оправяше ризичката на детето и успя да намести върху прекалено разголените рамене на момиченцето кърпата, която извади от скрина, без да стане и без да прекъсне молитвата си. В това време вратите на вътрешните стаи пак започнаха да се отварят от любопитни. А в коридора зрителите — квартирантите от цялото стълбище, ставаха все повече и повече, но не престъпваха прага на стаята. Само една свещ осветяваше цялата сцена.

В тази минута от коридора през тълпата бързо се промъкна Полинка, която беше ходила да вика сестра си. Тя влезе, като едва си поемаше дъх от бързото тичане, свали шала, намери с поглед майка си, приближи се до нея и каза: „Иде, навън я срещнах!“ Майка й я сложи на колене до себе си. През тълпата безшумно и плахо се промъкна девойка и внезапната й поява в тази стая, сред нищетата, дрипите, смъртта и отчаянието бе странна. Тя също беше в дрипи; дрехите й бяха от най-евтините, но натруфени по уличен вкус, според правилата, установени в този специален свят, с ярко и позорно подчертана цел. Соня се спря в коридора пред прага, но не го прекрачваше и гледаше като зашеметена, сякаш без нищо да съзнава, и забравила за своята купена на вехто копринена, неприлична тук пъстра рокля с прекалено дълъг и смешен шлейф и извънредно широк кринолин, който запречваше цялата врата, и за светлите си обувки, и за омбрелката[1], непотребна нощем, но която тя бе взела със себе си, и за смешната кръгла сламена шапчица с ярко огненочервено перо.

Изпод тази момчешки накривена шапчица се показваше слабо, бледо и изплашено личице с разтворена уста и със застинали от ужас очи Соня беше дребна на ръст, към осемнадесетгодишна, слабичка, но доста хубавичка блондинка, с прекрасни сини очи. Тя гледаше втренчено леглото, свещеника; тя също беше задъхана от бързане. Най-после шушукането, някои думи, казани в тълпата, навярно стигнаха до нея. Тя сведе очи, прекрачи прага и застана в стаята, но пак до вратата.

Изповедта и причестяването свършиха. Катерина Ивановна пак отиде до леглото на мъжа си. Свещеникът се отдръпна и на излизане се обърна, за да каже на Катерина Ивановна няколко напътствени и утешителни думи.

— Ами тези какво ще ги правя! — рязко и нервно го прекъсна тя, сочейки децата.

— Бог е милостив; надявайте се на помощта на Всевишния — започна свещеникът.

— Е-ех! Милостив е, но не за нас!

— Това е грях, грях, госпожо — каза свещеникът, клатейки глава.

— А това не е ли грях? — извика Катерина Ивановна и посочи умиращия.

— Може би онези, които са станали неволна причина, ще се съгласят да ви обезщетят поне за доходите, които губите.

— Не ме разбирате! — извика ядосана Катерина Ивановна и махна с ръка. — Пък и защо ще ме обезщетяват? Че той, пиян, сам се е наврял под конете! И какви доходи? От него не доходи, а само мъка виждах. Че той, пияницата, всичко проливаше. От нас крадеше и го носеше в кръчмата; и техния, и моя живот в кръчмата пропи! И слава Богу, че умира! Ще ни олекне!

— В предсмъртния му час трябва да му простите, а това е грях, госпожо, такива чувства са голям грях!

Катерина Ивановна сновеше около болния, даваше му вода, изтриваше потта и кръвта около главата му, оправяше му възглавниците и разговаряше със свещеника, когато успяваше да се обърне към него от време на време, докато се занимаваше с всичко това. Но сега изведнъж му се нахвърли почти в изстъпление:

— Ех, отче! Приказки, празни приказки са това! Да му простя! Ето на, ако не бяха го прегазили, щеше да си дойде днес пиян; има само една риза, съвсем износена, дрипава, и той щеше да се просне да спи, а пък аз до сутринта щях да пера парцалите — неговите и на децата, после щях да ги изсуша на прозореца, а като се поразсъмне, щях да седна да ги изкърпя — така ми минават нощите!… За каква прошка ми говорите! И без това съм му простила!

Дълбока, страшна кашлица прекъсна думите й. Тя се изплю в кърпичката си и я пъхна под носа на свещеника, като се държеше, сгърчила лице, с другата ръка за гърдите. Кърпичката беше цялата в кръв…

Свещеникът наведе глава и не каза нищо.

Мармеладов беше в предсмъртна агония; той не сваляше очи от лицето на Катерина Ивановна, която пак се наведе над него. Все искаше да й каже нещо; понечи да заговори, движейки с усилие езика си и изговаряйки неясно думите, но Катерина Ивановна, разбрала, че иска да я моли за прошка, веднага заповеднически викна:

— Мълчи-и-и! Няма нужда!… Зная какво искаш да кажеш!… — И болният млъкна; но в същата минута блуждаещият му поглед се спря на вратата и той видя Соня.

Досега не беше я забелязал; тя стоеше в ъгъла и в сянка.

— Кой е това? Кой е това? — проговори той изведнъж с хриптящ задъхан глас, страшно разтревожен, сочейки ужасен с очи към вратата, където стоеше дъщеря му, и правейки усилия да се надигне.

— Лежи! Лежи-и-и! — извика Катерина Ивановна.

Но той с нечовешко усилие успя да се опре на ръката си. Безумно и втренчено гледа известно време дъщеря си, сякаш не можеше да я познае. А и никога досега не беше я виждал така облечена. Изведнъж я позна унизена, смазана, натруфена и засрамена, смирено чакаща своя ред да се прости с умиращия си баща. Безкрайно страдание се изписа на лицето му.

— Соня! Дъще! Прости ми! — извика той и поиска да простре ръце към нея, но, загубил опора, се олюля и се строполи от дивана по лице; спуснаха се да го вдигат, сложиха го да легне, но той вече издъхваше. Соня тихо изстена, хвърли се, прегърна го и замря в тази прегръдка. Той издъхна в ръцете й.

— Той се подреди! — извика Катерина Ивановна пред трупа на мъжа си. — Ами аз сега какво да правя! С какви пари ще го погреба! А тях, тях утре с какво ще нахраня!

Расколников отиде при нея.

— Катерина Ивановна — започна той, — миналата седмица вашият покоен съпруг ми разказа целия си живот и всички обстоятелства… Уверявам ви, той говореше за вас с възторжено уважение. От тази вечер, когато научих колко предан беше той на всички тук и колко много уважаваше и обичаше особено вас, Катерина Ивановна, въпреки своята нещастна слабост, от тази вечер ние станахме приятели… Затова позволете ми сега… да ви помогна… с това ще изпълня един дълг към моя покоен приятел. Ето тук са… мисля, двадесет рубли — и ако можете да си помогнете с тях, то… аз… с една дума, ще намина, непременно ще намина… може би още утре ще намина… Довиждане!

И той бързо излезе от стаята, гледайки колкото може по-бързо да си пробие път през тълпата към стълбите; но в тълпата изведнъж се сблъска с Никодим Фомич, който бе научил за нещастието и бе пожелал лично да се разпореди. След сцената в участъка те не бяха се виждали, но Никодим Фомич веднага го позна.

— А, това сте вие? — обърна се той към него.

— Умря — отговори Расколников. — Идва докторът и свещеникът, всичко е наред. Не тревожете много нещастната жена, тя и без това е туберкулозна. Окуражете я, ако можете, с нещо… Защото, зная, вие сте добър човек… — добави той с насмешка, като го гледаше право в очите.

— Как само сте се изцапали с кръв — каза Никодим Фомич, забелязал при светлината на фенера няколко влажни петна върху жилетката на Расколников.

— Да, изцапах се… целият съм в кръв! — каза с особен израз Расколников, после се усмихна, кимна и заслиза по стълбите.

Той слизаше полека, без да бърза, целият разтреперан, но без да съзнава това, изпълнен с ново, необятно чувство на изведнъж нахлул бликащ и могъщ живот. Това чувство можеше да се сравни с чувството на осъдения на смърт, комуто изведнъж неочаквано се съобщава, че е помилван. На средата на стълбите го настигна свещеникът, който си отиваше вкъщи. Расколников мълчаливо му направи път да мине; те безмълвно се поздравиха. Но когато слизаше вече по последните стъпала, той чу изведнъж зад себе си бързи крачки. Някой искаше да го настигне. Беше Полинка; тя тичаше подире му и го викаше: „Чакайте! Чакайте!“

Той се обърна към нея. Тя се спусна надолу по последните стъпала и се спря точно пред него, едно стъпало по-горе. От двора проникваше мътна светлина. Расколников различи слабичкото, но мило личице на момиченцето, което му се усмихваше и весело, по детски, го гледаше. То беше дотичало с поръчка, която явно и на него самото му харесваше.

— Чакайте, как се казвате? И още: къде живеете? — попита Поля забързано, със задъхано гласче.

Той сложи двете си ръце на раменете й и я загледа някак щастливо. Така приятно му беше да я гледа — и той не знаеше защо.

— А кой ви изпрати?

— Ами изпрати ме сестра ми Соня — отговори момиченцето, като се усмихна още повече.

— Сигурен бях, че ви е изпратила сестра ви Соня.

— Мене и мама ме изпрати. Когато сестра ми Соня ме изпращаше, мама също дойде и ми каза: „Тичай по-скоро, Полинка!“

— Вие обичате ли сестра си Соня?

— Нея най-много я обичам! — някак особено уверено каза Полинка и усмивката й изведнъж стана по-сериозна.

— А мен ще ме обичате ли?

Вместо отговор той видя приближаващото се към него личице на момиченцето и пълните устнички, наивно протегнати, за да го целунат. Изведнъж тъничките като клечици ръце го прегърнаха силно, силно, главата се склони на рамото му и момиченцето тихо заплака, притискайки все повече и повече лицето си към него.

— За татенцето ми е мъчно! — проговори то след минута, вдигайки разплаканото си личице и изтривайки сълзите с ръце. — Напоследък все такива нещастия ни се случват! — добави тя неочаквано с онзи особено важен вид, който усърдно си придават децата, когато поискат изведнъж да заговорят като „големите“.

— А татко обичаше ли ви?

— Лидочка обичаше най-много — продължи то много сериозно и без да се усмихва, вече съвсем както приказват големите, — обичаше я, защото е малка, и още, защото е болна, и на нея винаги й носеше подарък, а нас ни учеше да четем, а мене по граматика и закон Божий ме учеше — добави с достойнство, — а мама нищо не казваше, но ние знаехме, че тя обича това, и татенцето знаеше, а мама иска френски да ме учи, защото е вече време да получа образование.

— А да се молите знаете ли?

— О, разбира се, че знаем! Още отдавна; аз, защото съм вече голяма, се моля сама, наум, а Коля и Лидочка — заедно с мама и на глас; първо казват „Богородице“, а после още една молитва: „Боже, прости и благослови сестра ни Соня“, а после още: „Боже, прости и благослови нашия втори татко“, защото по-старият ни татко вече е умрял, а пък този ни е втори, а ние и за онзи се молим.

— Поличка, аз се казвам Родион; помолете се някой път и за мен: „и за раба Родион“ — нищо повече.

— Целия ми бъдещ живот ще се моля за вас — каза разпалено момиченцето и изведнъж пак се засмя, хвърли се към него и пак силно го прегърна.

Расколников му каза името си, даде му адреса и обеща на другия ден непременно да дойде. Момиченцето се прибра в пълен възторг от него. Наближаваше единадесет, когато той излезе на улицата. Пет минути по-късно стоеше на моста, точно на същото място, от което се беше хвърлила жената.

„Стига! — произнесе той решително и тържествено. — Край на миражите, край на лъжливия страх, край на привиденията!… Съществува живот! Нима сега не живях? Не е умрял още животът ми заедно със старицата! Царство й небесно и стига, миличка, време ти беше да си починеш! Сега ще настъпи царството на разсъдъка и светлината, и… и на волята, и на силата… и ще видим сега! Сега ще се преборим! — Добави той предизвикателно, сякаш се обръщаше към някаква тъмна сила и я предизвикваше. — А пък аз вече бях готов да живея на метър пространство!

… Слаб съм много сега, но… струва ми се, че болестта мина окончателно. Аз си знаех, че ще ми мине, когато излязох одеве. Аха, домът на Починков, на две крачки съм. Непременно при Разумихин, и да не беше на две крачки… нека спечели баса!… Нека ми се подиграе и той — нищо, нека!… Сила, сила е нужна; без сила нищо не се постига; а силата трябва да се печели пак със сила, ето това не го знаят“ — добави той гордо и самоуверено и, едва движейки крака, си тръгна от моста. Гордостта и самоувереността нарастваха в него от минута на минута; всяка следваща минута той се превръщаше в човек, различен от онзи, който беше в предишната. Но всъщност какво толкова особено се бе случило, че така го бе преобразило? И той не знаеше; на него, като на улавящия се за сламка, изведнъж му се стори, че и той „може да живее, че има още живот, че не е умрял животът му заедно със старата старица“. Може би прекалено бе избързал със заключението си, но за това не мислеше.

„И все пак помолих да споменат раба Родион — мина му изведнъж през ума, — но то е… за всеки случай!“ — добави той и веднага се засмя на детинската си шега. Беше в прекрасно настроение.

Лесно намери Разумихин; в дома на Починков вече познаваха новия квартирант и портиерът веднага му посочи откъде да мине. Още от средата на стълбите можеше да се долови шум и оживен разговор на много хора. Вратата към стълбите беше широко отворена; чуваха се викове и спорове. Стаята на Разумихин беше доста голяма; бяха се събрали петнадесетина души. Расколников спря в антрето. Тук, зад една преградка, двете слугини на хазайката шетаха около два големи самовара, около бутилките, чиниите и подносите с пирог и закуски, донесени от кухнята на хазайката. Расколников изпрати да извикат Разумихин. Той дотича цял във възторг. От пръв поглед личеше, че е пил извънредно много и въпреки че никога не се наливаше, този път го беше хванало.

— Слушай — веднага каза Расколников, — дойдох само да ти кажа, че спечели баса и че наистина никой не знае какво може да му се случи. А да вляза не мога: толкова слаб се чувствам, че сега ще падна. И затова здравей и сбогом! А утре ела у дома…

— Знаеш ли какво, ще те изпратя до вас! Щом ти казваш, че се чувстваш слаб, значи…

— Ами гостите? Кой е този къдравият, дето ей сега надникна?

— Този? Дявол го знае! Чичов познат навярно, а може и сам да е дошъл… При тях ще оставя чичо; той е безценен човек; жалко, че не можеш да се запознаеш сега с него. Впрочем, да вървят по дяволите всичките! Никак не съм им дотрябвал сега, пък и аз имам нужда да се поосвежа; затова, брат, ти тъкмо навреме дойде; още две минути и щях да се сбия, ей Богу! Такива врели-некипели приказват… Ти не можеш да си представиш докъде може да стигне човек в лъжите си) Впрочем, как да не си представяш? Ние самите да не би да не лъжем? А и нека лъжат: затова пък после няма да лъжат… Почакай минутка, ще доведа Зосимов.

Зосимов се нахвърли върху Расколников просто с някаква жадност; у него личеше едно особено любопитство; скоро лицето му се проясни.

— Веднага в леглото — реши той, след като прегледа, доколкото беше възможно, пациента, — а за през нощта да бяхте глътнали едно нещо. Ще го глътнете ли? Аз още одеве го приготвих… едно прахче.

— Две дори — отговори Расколников. Прахчето бе глътнато веднага.

— Много добре, че ще го заведеш — каза Зосимов на Разумихин, — как ще е утре, ще видим, а за днес никак не е зле: значителна промяна от одеве. Човек се учи, докато е жив…

— Знаеш ли какво ми пошепна ей сега Зосимов на излизане? — изтърси Разумихин веднага щом излязоха на улицата. — Аз, брат, ще ти кажа всичко направо, защото те са глупаци. Зосимов ме караше да бъбря с тебе из пътя и да те карам и тебе да бъбриш и после да му разкажа, защото му е влязла една мисъл… че ти… си луд или почти луд. Моля ти се! Първо, ти си три пъти по-умен от него, второ, ако не си побъркан, ще плюеш на това, че му минават такива идиотщини през ума, а, трето, това шкембе и хирург по специалност сега се е побъркало на тема душевни болести, а за тебе го е убедил окончателно днешният ти разговор със Заметов.

— Заметов всичко ли ти разказа?

— Всичко и отлично направи. Аз сега абсолютно всичко разбрах и Заметов разбра… Е, с една дума, Родя… работата е там… Сега аз съм малко пиян, но нищо… Работата е там, че тази мисъл… разбираш ли — действително се загнездва у тях… разбираш ли? Тоест никой от тях не е смеел да я изрече гласно, защото е най-нелепа дивотия, и особено след като арестуваха онзи бояджия, всичко това се пръсна като сапунен мехур и изчезна навеки. Но защо са такива глупаци? Аз тогава понатупах Заметов — това, брат, нека между нас да си остане; моля ти се да не загатваш даже, че знаеш; забелязах, че той е честолюбив; у Лавиза беше — но днес, днес всичко стана ясно. Най-важното е този Иля Петрович! Той тогава се възползва от припадъка ти в участъка, а после сам се засрами; нали знам…

Расколников жадно слушаше. Пияният Разумихин се бе разбъбрал.

— Тогава припаднах, защото беше задушно и миришеше на блажна боя — каза Расколников.

— И обяснява! И не само от боята: възпалението се е подготвяло през целия месец; Зосимов е свидетел! А колко смачкано се чувства сега това момченце, просто не можеш да си представиш! „Аз, — казва, — не струвам колкото кутрето на този човек!“ Колкото твоето, тоест. Той, брат, понякога проявява добри чувства. Но урокът, урокът, който си му дал днес в „Кристалният дворец“, това е връх на съвършенството! Че ти отначало така си го изплашил, просто си го раздрусал! Та ти почти си го накарал отново да повярва в цялата тази безобразна измислица и после изведнъж си му се изплезил. „На — значи, — ядец!“ Страшно! Той сега е смазан, унищожен! Майстор си, ей Богу, заслужават си го. Ех, защо не съм бил там! Сега ужасно те чакаше. Порфирий също иска да се запознае с тебе…

— А… и той ли вече… Ами защо ме обявиха за луд?

— Тоест не за луд. Аз, брат, май много се раздрънках пред тебе… Поразило го е, разбираш ли, одеве това, че тебе единствено този въпрос те интересува; сега е ясно защо те интересува; предвид всички обстоятелства… и как това ти е подействало тогава и се е смесило с болестта… Аз, брат, съм малко пиян, само че, дявол го знае, той си има там някаква своя мисъл… Нали ти казвам: побъркал се е на тема душевни болести. Но ти плюй на това…

Около половин минута и двамата мълчаха.

— Слушай, Разумихин — заговори Расколников, — искам да ти кажа направо: сега бях при мъртвец, един чиновник умря… дадох там всичките си пари… и освен това мене ей сега ме целуна едно същество, което, дори ако наистина бях убил някого, пак щеше… с една дума, видях там и друго едно същество… с огнено перо… но впрочем започвам да дрънкам глупости; много съм слаб, подкрепи ме… сега и стълбите…

— Какво ти е? Какво ти е? — питаше разтревожен Разумихин.

— Свят ми се вие малко, но не е там работата, а в това, че ми е така тъжно, така тъжно! Като на жена… вярно! Погледни, какво значи това? Погледни! Погледни!

— Какво има?

— Не виждаш ли? В стаята ми свети, виждаш ли? През пролуката…

Те вече стояха на предпоследната площадка, пред вратата на хазайката и отдолу наистина се виждаше, че в стаичката на Расколников свети.

— Странно! Може би е Настася — предположи Разумихин.

— По това време тя никога не влиза при мене и после отдавна вече спи, но… все ми е едно! Сбогом!

— Какво приказваш? Ще те изпратя, заедно ще влезем!

— Зная, че ще влезем заедно, но ми се ще тук да ти стисна ръката и тук да се сбогувам с тебе. Хайде, дай си ръката, сбогом!…

— Какво ти става, Родя?

— Нищо: да вървим; ще бъдеш свидетел…

Те се заизкачваха по стълбите и на Разумихин му мина през ума, че Зосимов всъщност може би е прав. „Ех! Разстроих го аз с дърдоренето си!“ — каза си той. Изведнъж, приближавайки към вратата, те чуха в стаята гласове.

— Но какво става тук? — извика Разумихин.

Расколников пръв стигна до вратата и широко я отвори, отвори я и замръзна на прага.

Майка му и сестра му седяха на дивана и го чакаха вече от час и половина. А защо той най-малко за тях бе помислил и най-малко тях очакваше да види, макар днес повторно да научи, че те са тръгнали, на път са и всеки момент ще пристигнат? През целия този час и половина те в надпревара бяха разпитвали Настася, която и сега стоеше пред тях и вече беше успяла да им разкаже всичко от игла до конец. Загубиха ума и дума от страх, когато чуха, че днес е „избягал“, болен и, както пролича от разказа, сигурно трескав! „Божичко, какво става с него!“ И двете бяха плакали, и двете бяха изтърпели кръстни мъки през този час и половина очакване.

Радостно, възторжено възклицание посрещна появата на Расколников. И двете се спуснаха към него. Но той стоеше като мъртъв; внезапна непоносима мисъл го порази като гръм. И ръцете му не се повдигнаха да ги прегърне; не можеха. Майка му и сестра му го притискаха в обятията си, целуваха го, смееха се, плачеха… Той пристъпи, олюля се и се строполи на пода в безсъзнание.

Уплаха, ужасени викове, стонове… Разумихин, който стоеше на прага, се втурна в стаята, сграбчи болния със силните си ръце и веднага го сложи на дивана.

— Няма нищо, няма нищо! — викаше той на майката и сестрата. — Това е припадък, това е дребна работа! Докторът току-що каза, че вече е по-добре, че е съвсем здрав! Вода! Ето той вече идва на себе си, ето свести се!…

И като хвана Дунечка за ръката, така че насмалко да й я изкълчи, заведе я да види, че „ето той вече се е свестил“. И майката, и сестрата гледаха на Разумихин като на провидение, с умиление и благодарност; те вече бяха чули от Настася какво е бил за техния Родя през цялото време на болестта му този „пъргав младеж“, както го нарече същата вечер в интимен разговор с Дуня самата Пулхерия Александровна Расколникова.

Бележки

[1] Чадърче (фр.).