Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (26)

VI

По-късно, когато си спомняше тази минута, Расколников си представяше всичко така.

Чулият се зад вратата шум изведнъж бързо нарасна и тя се открехна.

— Какво има? — извика с досада Порфирий Петрович. — Нали предупредих…

Отговор не последва веднага, но личеше, че зад вратата се намират няколко души и като че отблъскват някого.

— Но какво става там? — повтори разтревожен Порфирий Петрович.

— Доведете арестанта Николай — чу се нечий глас.

— Няма нужда! Махайте го! Да почака!… Защо се е вмъкнал тук? Що за безредие! — завика Порфирий, втурвайки се към вратата.

— Но той… — започна пак същият глас и изведнъж секна. Около две секунди, не повече, се водеше истинска борба; после изведнъж като че някой с все сила отблъсна някого и след това един много блед човек влезе направо в кабинета на Порфирий Петрович.

Видът на този човек на пръв поглед беше много странен. Той гледаше право пред себе си, но сякаш без да вижда никого. В очите му светеше решителност, но в същото време лицето му беше бледо като на мъртвец, сякаш го бяха довели на екзекуция. Съвсем побелелите му устни леко потреперваха.

Той беше още много млад, облечен като човек от простолюдието, среден на ръст, слаб, с остригана в кръг коса, с тънки, сякаш сухи черти на лицето. Неочаквано отблъснатият от него човек пръв се втурна след него в стаята и успя да го хване за рамото: това беше конвойният; но Николай си дръпна ръката и се отскубна от него още веднъж.

На вратата се стълпиха няколко любопитни. Някой от тях напираха да влязат. Всичко описано стана почти в един миг.

— Махай се, рано е още! Почакай, докато те извикам!… Защо го доведохте по-рано? — мърмореше безкрайно недоволен Порфирий Петрович. Но Николай изведнъж падна на колене.

— Какво правиш? — извика Порфирий изумен.

— Виновен съм! Мой е грехът! Аз съм убиецът! — изведнъж произнесе Николай, като че малко задъхвайки се, но с доста висок глас.

Около десет секунди всички мълчаха като вцепенени, дори конвойният отстъпи назад и вече не се приближи до Николай, а се отдръпна машинално до вратата и застана неподвижен.

— Какво? — извика Порфирий Петрович, излизайки от мигновеното вцепенение.

— Аз съм… убиецът… — повтори Николай, като помълча мъничко.

— Как… ти… Как… Кого си убил?

Порфирий Петрович явно се обърка. Николай пак помълча.

— Альона Ивановна и сестра й, Лизавета Ивановна, аз ги… убих… с брадва. Помъти ми се умът — добави изведнъж и пак млъкна. Той продължаваше да стои на колене.

Порфирий Петрович стоя няколко минути, сякаш обмисляше, но изведнъж пак се съвзе и замаха с ръце към неканените свидетели. Те веднага се махнаха и вратата се притвори. После погледна стоящия в ъгъла Расколников, който като безумен гледаше Николай, и тръгна към него, но изведнъж се спря, погледна го, премести веднага погледа си на Николай, после пак на Расколников, после пак на Николай и изведнъж, сякаш загубил контрол над себе си, пак се нахвърли върху Николай.

— Какво бързаш да ми разправяш, че ти се бил помътил умът! — извика му той почти със злоба. — Още не съм те питал помътен ли ти е бил умът или не… казвай: ти ли ги уби?

— Аз съм убиецът… давам показания… — произнесе Николай.

— Е-ех! С какво ги уби?

— С брадва. Носех си.

— Ех, че бърза! Сам ли? Николай не разбра въпроса.

— Сам ли ги уби?

— Сам. А Митка е невинен и няма нищо общо с това.

— Ти за Митка не бързай! Е-ех!… Но как, как си успял тогава да избягаш по стълбите? Нали портиерите са ви срещнали и двамата?

— Аз нарочно… тогава… тичах с Митка — бързо отговори Николай, като че се беше приготвил предварително.

— Е, да, така си и мислех! — злобно извика Порфирий. — Чужди думи повтаря! — измърмори той сякаш на себе си и изведнъж пак видя Расколников.

Той явно така се бе залисал с Николай, че за миг дори беше забравил за Расколников. Сега внезапно се опомни, дори се смути…

— Родион Романович, любезни! Извинете — спусна се той към него, — така не бива; моля ви… вие тук няма защо… и аз самият… виждате ли какви изненади!… Моля ви!

И като го хвана за ръката, той му посочи вратата.

— Вие май не го очаквахте? — каза Расколников, който, разбира се, още нищо не схващаше ясно, но вече беше успял да се съвземе.

— Че и вие, любезни, не сте го очаквали. Я вижте ръчицата ви как трепери! Хе-хе!

— Че и вие треперите, Порфирий Петрович.

— И аз треперя; не съм очаквал!…

Те вече стояха до вратата. Порфирий нетърпеливо чакаше Расколников да мине.

— А изненадата няма ли да ми я покажете? — каза изведнъж Расколников.

— Приказва, а зъбите му още тракат, хе-хе! Ироничен човек сте вие! Хайде, довиждане.

— А според мене, сбогом!

— Това един Господ знае, един Господ знае! — измърмори Порфирий Петрович с някак изкривена усмивка.

Минавайки през канцеларията, Расколников забеляза, че мнозина вторачено го изгледаха. В чакалнята, сред тълпата, той успя да забележи двамата портиери от онази къща, които беше подканвал тогава през нощта да го водят при кварталния. Те стояха и чакаха нещо. Но едва бе излязъл на стълбището, и изведнъж чу зад себе си пак гласа на Порфирий Петрович. Като се обърна, видя, че онзи го настига, целият запъхтян.

— Една думичка, Родион Романович; то всичко това ще стане, както Бог го нареди, но все пак ще се наложи за някои неща да ви разпитам по формалния ред… та ние пак ще се видим, да.

И Порфирий се спря пред него с усмивка.

— Да — добави той още веднъж.

Можеше да се помисли, че иска да каже още нещо, но някак не му се обърна езикът.

— А вие, Порфирий Петрович, извинете за одеве… аз се по-разгорещих — започна Расколников, вече съвсем дошъл на себе си и с непреодолимо желание да прояви нахалство.

— Нищо, нищо… — поде Порфирий почти радостно. — И аз самият… жлъчен характер имам, признавам си, признавам си! Та ще се видим, значи. Ако даде Господ, много пъти още ще се виждаме!

— И напълно ще се опознаем взаимно? — подхвана Расколников.

— И напълно ще се опознаем взаимно — съгласи се Порфирий Петрович и като присви очи, доста сериозно го погледна. — Сега на имен ден ли отивате?

— На погребение.

— Ах, да, на погребение! Само здравето си пазете, здравето…

— Аз пък просто и не знам какво да ви пожелая от своя страна! — подхвана Расколников, който вече слизаше по стълбите, но изведнъж пак се обърна към Порфирий: — Бих ви пожелал по-големи успехи, но нали виждате колко е комична длъжността ви!

— Че защо комична? — веднага наостри уши Порфирий Петрович, който също вече беше се обърнал, за да си върви.

— Ами да, ето този нещастен Миколка вие навярно кой знае как сте го тормозили и мъчили, психологически тоест, по вашия метод, докато си признае; навярно ден и нощ сте му втълпявали: „Ти си убиецът, ти си убиецът…“ — е, а сега, когато той вече си призна, вие пак ще започнете непрекъснато да го тормозите: „Лъжеш, значи, не си ти убиецът! Не си могъл да бъдеш! Чужди думи повтаряш!“ Е, как, кажете, да не е комична длъжността ви?

— Хе-хе-хе! Забелязали сте все пак, че сега казах на Николка, че „повтаря чужди думи“?

— Как да не забележа!

— Хе-хе! Остроумен сте, остроумен. Всичко забелязвате. Истински жив ум! И тъкмо комичната страна намирате… хе-хе! Нали измежду писателите, казват, у Гогол тази черта била най-развита!

— Да, у Гогол.

— Да, у Гогол… до следващата ни приятна среща.

— До следващата ни приятна среща… Расколников си отиде право вкъщи. Той беше толкова объркан и смутен, че след като се прибра и се хвърли на дивана, близо четвърт час му беше нужен само за да си почине и за да приведе що-годе в ред мислите си. За Николай не се и залавяше да мисли: той чувстваше, че е потресен; че в признанието на Николай има нещо необяснимо, изумително, което сега за нищо на света не може да разбере. Но признанието на Николай беше действителен факт. Последствията от този факт веднага му станаха ясни, лъжата не можеше да не се разкрие и тогава ще се захванат пак с него. Но поне дотогава той е свободен и трябва непременно да направи нещо за себе си, защото опасността е неминуема.

Обаче в каква степен? Положението бе започнало да се изяснява. Припомняйки си в чернова, най-общо цялата одевешна сцена с Порфирий, той не можа да не потръпне още веднъж от ужас. Разбира се, още не знаеше всички цели на Порфирий, не можеше да вникне във всичките му одевешни сметки, но част от играта беше разкрита и, разбира се, никой по-добре от него не можеше да разбере колко страшен беше за него този „ход“ в играта на Порфирий. Още малко — и той можеше да се издаде, напълно, този път наистина. Познавайки болезнеността на характера му, схванал го от пръв поглед вярно и проникнал в него, Порфирий беше действал, макар и прекалено решително, но почти точно. Безспорно Расколников беше успял вече преди това прекалено много да се издаде, но до факти все пак още не беше се стигало; все още това беше само относително. Но правилно ли, правилно ли разбира сега всичко? Не греши ли? Към какъв резултат точно се бе стремил Порфирий днес? Наистина ли беше приготвил нещо? И какво именно? Наистина ли чакаше нещо или не? Как ли щяха да се разделят днес, ако не беше дошла неочакваната катастрофа благодарение на Николай?

Порфирий разкри почти цялата си игра, рискува, разбира се, но я разкри и (все му се струваше на Расколников), ако действително Порфирий разполагаше с нещо повече, той щеше Да разкрие и него. Каква беше тази „изненада“? Подигравка ли? Означаваше ли нещо или не? Можеше ли зад това да се крие нещо поне подобно на факт, на сигурно обвинение? Вчерашният човек? Къде изчезна той? Къде беше днес? Защото, ако Порфирий наистина разполага с нещо сигурно, то, разбира се, е във връзка с вчерашния човек…

Той седеше на дивана, навел глава, с лакти на коленете и закрил лицето си с ръце. Нервните тръпки продължаваха да разтърсват цялото му тяло. Най-после стана, взе си фуражката, помисли и тръгна към вратата.

Той някак предчувстваше, че поне за днешния ден почти със сигурност може да се смята в безопасност. Изведнъж усети в сърцето си почти радост: дощя му се да отиде час по-скоро при Катерина Ивановна. За погребението, разбира се, беше закъснял, но за помена ще успее и там, сега, ще види Соня.

Той се спря, помисли и болезнена усмивка се появи на устните му.

„Днес! Днес! — повтори си той наум. — Да, още днес! Така трябва…“

Тъкмо понечи да отвори вратата, когато тя изведнъж се заотваря сама. Той се разтрепери и отскочи назад. Вратата се отваряше бавно и изведнъж се подаде една фигура — на вчерашния човек изпод земята.

Човекът се спря на прага, погледна мълчаливо Расколников и прекрачи в стаята. Той беше съвсем като вчера, същата фигура, пак така облечен, но в лицето и в погледа му бе настъпила голяма промяна, гледаше сега някак опечалено и като постоя малко, дълбоко въздъхна. Оставаше само още да си подпре бузата с ръка и да склони глава встрани, за да заприлича съвсем на жена.

— Какво искате? — попита Расколников примрял. Човекът помълча и изведнъж му се поклони дълбоко, едва ли не до земята. Поне докосна пода с пръста на дясната си ръка.

— Какво правите? — извика Расколников.

— Виновен съм — тихо произнесе човекът.

— В какво?

— В злобни мисли. Двамата се гледаха.

— Обидно ми стана. Когато тогаз идвахте, може би нетрезвен, и викахте портиерите в участъка, и за кръвта питахте, обидно ми стана, че ви пуснахме така и ви взехме за пиян. И толкоз обидно, че чак сън не ме хващаше. И понеже запомних адреса, идвахме, значи, вчера тук и питахме…

— Кои сте идвали? — прекъсна го Расколников, който веднага започна да си припомня.

— Аз, тоест, ви обидих.

— А-а, вие сте от онази къща?

— Да, аз също стоях тогаз до портата, забравихте ли? Аз и работилница имам там, открай време. Кожар съм, занаятчия, вземам поръчки… а най-вече обидно ми стана…

И изведнъж Расколников ясно си спомни цялата сцена онзи ден при портата, сети се, че освен портиерите там имаше и още няколко души, имаше и жени. Спомни си един глас, който предлагаше да го отведат право в участъка. Лицето на говорещия не можеше да си припомни и дори сега не го позна, но помнеше, че той дори нещо му отговори тогава, обърна се към него…

Та ето, значи, как завършва целият този вчерашен ужас. Най-ужасна беше мисълта, че наистина едва не загина, едва не се погуби заради такова нищожно обстоятелство. Значи освен за наемането на квартирата и разговорите за кръвта този човек нищо друго не може да разкаже. Значи и Порфирий не разполага с нищо, с нищо освен това не на себе си, с никакви факти освен психологията, която бе нож с две остриета, с нищо положително. Значи, ако не се явят никакви нови факти (а те не трябва вече да се явяват, не трябва, не трябва!), то… то какво могат да му направят? С какво могат да го разобличат окончателно, дори ако го арестуват? И, значи, Порфирий едва сега, едва преди малко е научил за квартирата, а досега не е знаел.

— Вие ли казахте днес на Порфирий… че съм идвал? — извика той поразен внезапно от тази мисъл.

— На кой Порфирий?

— Пристава по следствените дела.

— Аз му казах. Портиерите тогава не отидоха, но аз отидох.

— Днес?

— Малко преди вас бях. И всичко чух, всичко, как той ви измъчваше.

— Къде? Как? Кога?

— Ами пак там, зад преградката седях през цялото време.

— Как? Значи вие сте били изненадата? Но как е могло да се случи това? Моля ви се!

— Щом видях — започна занаятчията, — че портиерите, като им казах, не поискаха да отидат, защото било вече късно, а можело той да вземе дори да се ядоса по кое време му идват, стана ми обидно и сън не ме хващаше, и взех да разпитвам. А като разучих вчера, днес вече отидох. Първия път отидох — нямаше го. След един час отидох — не ме приеха, трети път отидох — пуснаха ме. Взех да му разправям всичко, както си беше, а той взе да скача из стаята и се бие с юмрук в гърдите. „Какво — казва, — разбойници, правите с мене? Да знаех за такова нещо, със стражари щях да го докарам!“ После изтича, извика някого и взе да говори с него в ъгъла, а после пак дойде при мене и взе да разпитва и да ругае. И много ме упрекваше: а аз му разправих всичко и му казах, че на вчерашните ми думи нищо не сте посмели да ми отговорите и че не сте ме познали. И той тогава пак започна да тича и все се удряше в гърдите и се сърдеше, и тичаше, а като доложиха за вас, хайде — казва, — мини зад преградката, стой засега, не мърдай, каквото и да чуеш — и ми донесе там стол и ме заключи — може и тебе да повикам — казва. А като доведоха Николай, той тогава, след като си излязохте, ме изведе.

— Аз тебе — казва, — пак ще те викам и още ще те разпитвам…

— А Николай пред тебе разпитва ли го?

— Като ви изведе вас, и мене веднага ме изведе и започна да разпитва Николай.

Занаятчията млъкна и изведнъж пак се поклони, като докосна с пръст пода.

— За клеветата и за злобата ми простете.

— Бог ще ти прости — отговори Расколников и веднага след тези думи занаятчията му се поклони, но вече не до земята, а до пояс, бавно се обърна и излезе от стаята. „Всичко е с две остриета, сега всичко е с две“ — повтаряше Расколников и излезе от стаята по-бодър от когато и да било.

„Сега тепърва има да се преборим“ — със злобна усмивка каза той, слизайки по стълбите. А злобата беше отправена към самия него; той с презрение и срам си спомняше за своето „малодушие“.