Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (37)

VI

Цялата тази вечер до десет часа прекара по разни кръчми и клоаки, влизайки от една в друга. Появи се отнякъде и Катя, която пак пееше друга слугинска песен за това как някакъв „подлец и тиранин почна да целува Катя.“

Свидригайлов черпеше с вино и Катя, и латернаджията, и певците, и прислугата, и някакви две писарчета. С тези писарчета се събра всъщност, защото и двете бяха с криви носове: на едното носът му беше изкривен надясно, а на другото — наляво. Това порази Свидригайлов. Те го замъкнаха най-после в някаква увеселителна градина, където той им плати и входа. В тази градина имаше една тъничка тригодишна елха и три храстчета. Освен това беше построен „вокзал“, всъщност кръчма, но там можеше да се поръча и чай, и освен това имаше няколко зелени маси със столове. Долнопробен певчески хор и някакъв пиян мюнхенски немец като палячо, с червен нос, но, кой знае защо, много унил, веселяха публиката. Писарчетата се скараха с някакви други писарчета и едва не се сбиха с тях. Те избраха Свидригайлов за съдия. Той ги съдеше вече от четвърт час, но те така крещяха, че нямаше ни най-малката възможност да се разбере нещо. Изглежда, че единият от тях беше откраднал нещо и дори беше успял веднага да го продаде на някакъв случил се там евреин; но след това не поискал да раздели печалбата с приятеля си. Оказа се най-после, че продаденият предмет било лъжичка, собственост на заведението. Там се усетиха, че я няма, и работата взе да става сериозна. Свидригайлов плати лъжичката и излезе от градината. Беше към десет часа. Самият той не беше изпил през всичкото това време нито капка вино, а само бе си поръчал там чай, и то колкото да поръча нещо. А вечерта беше задушна и мрачна. Към десет часа от всички страни надвиснаха страшни облаци; удари гръм и рукна дъжд като водопад. Водата не падаше на капки, а плющеше по земята на цели струи. Непрекъснато проблясваха мълнии и на всяко святкане можеше да се преброи до пет. Измокрен до кости, той се прибра вкъщи, заключи се в стаята си, отвори бюрото, извади всичките си пари и скъса два-три документа. После, след като мушна парите в джоба си, помисли да се преоблече, но като погледна през прозореца и се вслуша в бурята и дъжда, махна с ръка, взе си шапката и излезе, без да заключи квартирата. Отиде направо при Соня. Тя си беше вкъщи.

Не беше сама: четирите малки деца на Капернаумов я бяха наобиколили. София Семьоновна им наливаше чай. Тя мълчаливо и почтително посрещна Свидригайлов, с учудване огледа измокрените му дрехи, но не каза нито дума. А децата веднага избягаха в неописуем ужас.

Свидригайлов седна до масата и помоли Соня да седне до него. Тя плахо се приготви да слуша.

— Аз, София Семьоновна, може би ще замина за Америка — каза Свидригайлов, — и тъй като ние с вас се виждаме за последен път, дойдох да направя известни разпореждания. Е, видяхте ли днес онази дама? Аз зная какво ви е казала, няма нужда да ми разправяте. (Соня направи движение и се изчерви.) Тези хора са малко особени. А що се отнася до сестричките и братчето ви, те наистина са настанени и парите, които им се полагат, внесох за всяко едно срещу разписка, където трябва, в сигурни ръце. Впрочем вземете тези разписки, така, за всеки случай. Ето, вземете! Е, сега всичко е уредено. Вземете тези три петпроцентови облигации, общо за три хиляди. Те са за вас, само за вас, и нека това си остане между нас, никой да не знае, каквото и да чуете. Те ще ви потрябват, защото, София Семьоновна, лошо е да живеете както досега, пък и не сте принудена вече.

— Аз съм толкова облагодетелствана от вас, също и сирачетата, и покойната — забърза Соня, — че ако досега така малко съм ви благодарила… не смятайте, че…

— Е, стига, стига!

— А за тези пари, Аркадий Иванович, съм ви много благодарна, но всъщност сега нямам нужда от тях. Себе си винаги мога да изхраня, не го смятайте за неблагодарност; ако вие сте такъв благодетел, то тези пари…

— За вас са, София Семьоновна, и моля ви, без излишни разговори, защото и време нямам. А те ще ви потрябват. За Родион Романович има два пътя: или куршум в челото, или по Владимирка. (Соня го погледна с див поглед и затрепери.) Не се безпокойте, аз всичко зная, от него самия, и не съм бъбрив; никому няма да кажа. Вие добре го съветвахте тогава да отиде сам да си признае. За него ще бъде много по-добре. А като дойде ред до Владимирка — той ще тръгне, а вие след него, нали? Нали така? Нали така? А щом е така, значи парите ще са ви добре дошли. За него всъщност ще ви потрябват, разбирате ли? Като давам на вас, все едно, че на него давам. Освен това вие обещахте на Амалия Ивановна да си платите дълга, нали чух. София Семьоновна, защо все поемате така необмислено върху себе си такива договори и задължения? Нали Катерина Ивановна остана да дължи на тази немкиня, а не вие, значи, какво ви интересува тя. Така не може да се живее на този свят. Да, а ако някой някога ви запита за мене — да речем, утре или другиден — къде съм или какъв човек съм (а вас сигурно ще ви питат), не споменавайте, че аз съм ви ги дал, на никого. А сега довиждане. (Той стана от стола.) На Родион Романович много поздрави. Още нещо: дайте засега парите например на господин Разумихин да ви ги пази. Познавате ли господин Разумихин? Сигурно го познавате. Не е лош човек. Занесете му ги утре или… когато стане време. А дотогава ги скрийте добре.

Соня също скочи от стола и уплашено го гледаше. Много й се искаше да каже, да попита нещо, но в първите минути не смееше, пък и не знаеше как да започне.

— Но вие как… как ще тръгнете сега в този дъжд?

— Ех, за Америка се стягам, пък от дъжда ще се боя, хе, хе! Прощавайте, мила София Семьоновна! Живейте, дълго живейте, вие ще бъдете нужна на другите. Да… кажете на господин Разумихин, че съм ви помолил да му предадете много поздрави. Точно така му кажете: Аркадий Иванович Свидригайлов, значи, ви праща много поздрави. Непременно.

Той излезе, като остави Соня в изумление, в уплаха и в някакво неясно и тежко подозрение.

Впоследствие се оказа, че същата вечер, към дванадесет часа, той бе направил още едно твърде ексцентрично посещение.

Дъждът все още не преставаше. Целият измокрен, в единадесет и двадесет той влезе в тясната квартира на родителите на своята годеница на Василевския остров, на Трета улица, на Малкия булевард. Дълго чука, преди да му отворят, и отначало много ги разтревожи; но Аркадий Иванович, когато пожелаеше, беше човек с твърде пленителни обноски, тъй че първоначалната догадка (макар впрочем и твърде остроумна) на благоразумните родители, че Аркадий Иванович вероятно така се е нарязал някъде, че вече не е на себе си — веднага отпадна от само себе си. Милостивата и благоразумна майка на годеницата докара с креслото парализирания баща при Аркадий Иванович и по навик веднага започна да задава разни странични въпроси. (Тази жена никога не задаваше въпросите си направо, а винаги пускаше в ход най-напред усмивки и потриване на ръцете, а после, ако трябваше непременно добре да научи нещо, например кога ще бъде угодно на Аркадий Иванович да насрочи сватбата, започваше с най-любопитни и почти жадни въпроси за Париж и тамошния придворен живот и едва след това вече стигаше постепенно и до Третата линия на Василевския остров.) По друго време всичко това, разбира се, внушаваше голямо уважение, но този път Аркадий Иванович се оказа някак особено нетърпелив и категорично пожела да види годеницата си, макар и да му бяха казали още в самото начало, че тя вече си е легнала. Разбира се, годеницата дойде и Аркадий Иванович направо й съобщи, че за известно време трябва, по твърде важна причина, да замине от Петербург и затова й е донесъл акции за петдесет хиляди сребърни рубли и я моли да ги приеме от него като подарък, тъй като отдавна вече се е канел да й подари тази дреболия преди сватбата. С тези обяснения, разбира се, не се установяваше особено логична връзка на подаръка с незабавното заминаване и неотложната необходимост да дойде заради това в дъжда и в полунощ, но работата все пак мина доста гладко. Дори необходимите охкания и ахкания, въпроси и възклицания станаха някак изведнъж извънредно умерени и сдържани; затова пък беше изразена най-пламенна благодарност, подкрепена дори със сълзите на изключително благоразумната майка. Аркадий Иванович стана, засмя се, целуна годеницата си, потупа я по бузката, обеща, че скоро ще дойде, и като забеляза в очите й, макар и детско, любопитство, но наред с това и някакъв много сериозен ням въпрос, целуна я втори път и веднага се ядоса в душата си, че подаръкът ще бъде незабавно сложен под ключ от най-благоразумната измежду майките. Той излезе, оставяйки всички в необикновено възбудено състояние. Но милостивата майка веднага полушепнешком и на един дъх разреши някои най-важни недоумения, а именно, че Аркадий Иванович е голям човек, човек зает и с връзки, богаташ — Бог знае какво си е наумил, решава и тръгва, решава и дава парите, а следователно няма защо да се чудят. Разбира се, странно е, че той е целият мокър, но англичаните например са още по-ексцентрични, пък и всички тези хора от висшето общество не обръщат внимание какво ще се каже за тях и не се церемонят. Може би той дори нарочно ходи така, за да покаже, че от никого не го е страх. А най-важното е да не казват никому нито дума за това, защото Господ знае какво ще излезе от него, а парите — по-скоро под ключ, и, разбира се, най-хубавото е, че Федося през цялото време си беше в кухнята, но най-важното, съвсем, съвсем, съвсем нищо не бива да се казва на тази никаквица Реслих и прочие, и прочие. Седяха и си шепнеха докъм два часа. Годеницата впрочем отиде да спи много преди това, учудена и малко тъжна.

А Свидригайлов в това време, точно в полунощ, минаваше по — ков мост в посока към петербургската страна. Дъждът бе престанал, но духаше вятър. Той започваше да трепери и в един момент погледна с някакво особено любопитство и дори въпросително към черната вода на Малая Нева. Но скоро му се видя много студено да стои над водата; обърна се и излезе на — ия булевард. Крачеше по безкрайния — и булевард вече много отдавна, почти от половин час, спъвайки се неведнъж в тъмното о дървената настилка, но не преставаше с любопитство да търси нещо по дясната страна на булеварда. Тук някъде, в самия край на булеварда, той бе забелязал, минавайки неотдавна, една странноприемница — дървена, но просторна и името й, доколкото си спомняше, беше нещо като Адрианопол. Не се излъга: на това затънтено място странноприемницата беше такава забележителност, че беше невъзможно да не я намери дори в тъмното. Това беше дълга древна, почерняла сграда, в която въпреки късния час още светеше и се забелязваше известно оживление. Влезе и попита срещнатия в коридора дрипльо за стая. Дрипльото измери с поглед Свидригайлов, стресна се и веднага го заведе в една отдалечена стая, задушна и тясна, някъде в края на коридора, в ъгъла, под стълбището. Но друга нямаше, всички бяха заети. Дрипльото гледаше въпросително.

— Чай има ли? — попита Свидригайлов.

— Може.

— Какво друго има?

— Телешко, водка, мезе.

— Донеси телешко и чай.

— Друго нещо няма ли да искате? — попита дори с известно недоумение дрипльото.

— Нищо, нищо.

Дрипльото си излезе съвсем разочарован. „Мястото, изглежда, е хубаво — помисли Свидригайлов, — как не съм знаел. Аз навярно също имам вид на завръщащ се от някой кафе-шантан, но който вече е имал из пътя приключения. Любопитно е впрочем кой отсяда и нощува тук?“

Той запали свещта и огледа стаята по-подробно. Това беше толкова малко килерче, че Свидригайлов почти стигаше тавана, с един прозорец, леглото беше много мръсно, простата боядисана маса и столът заемаха почти цялото пространство. Стените бяха като сковани от дъски и покрити с охлузени тапети, вече толкова прашни и изпокъсани, че цветът им (жълт) още можеше да се разпознае, но вече беше невъзможно да се различат шарките. Една част от стената и от тавана беше отрязана косо, както обикновено в мансардите, но тук над чупката минаваше стълбището. Свидригайлов сложи свещта, седна на кревата и се замисли. Но странният и непрекъснат шепот в съседната стаичка, който се засилваше от време на време едва ли не до крясък, привлече най-после вниманието му. Този шепот не бе преставал, откакто бе влязъл. Той се вслуша: някой ругаеше и едва ли не със сълзи укоряваше друг, но се чуваше само един глас. Свидригайлов стана, закри с ръка свещта и на стената веднага блесна цепнатинка; той се доближи и започна да гледа. В стаята, малко по-голяма от неговата, имаше двама посетители. Единият от тях, без сако, с извънредно къдрава коса и с червено пламнало лице, стоеше в ораторска поза, разкрачил крака, за да запази равновесие, и като се удряше с ръка в сърцето, патетично укоряваше другия в това, че онзи е простак, че дори чин няма, че той го е измъкнал от калта и че може, когато си поиска, да го изгони и че всичко това вижда само Всевишният. Укоряваният приятел седеше на стола и имаше вид на човек, който много иска да кихне, но все не може да го направи. Той от време на време с овчи и мътни очи поглеждаше оратора, но очевидно нямаше никаква представа за какво става дума и дори едва ли чуваше нещо. На масата догаряше свещ, имаше почти празна бутилка водка, чашки, хляб, чаши за вода, краставици и чаши от отдавна изпит чай. След като огледа внимателно тази картина, Свидригайлов безучастно се отстрани от цепнатинката и отново седна на кревата.

Дрипльото, който се върна с чая и телешкото, не можа да се сдържи да не попита още веднъж „не искате ли още нещо?“ и след като изслуша пак отрицателния отговор, се махна окончателно. Свидригайлов веднага надигна чая, за да се стопли, и изпи една чаша, но не можа да хапне нито залък, защото нямаше никакъв апетит. Очевидно започваше да го втриса. Той си свали палтото и жилетката, зави се с одеялото и легна на леглото. Беше го яд: „все пак по-добре беше този път да съм здрав“ — помисли си той и се усмихна. В стаята беше задушно, свещта мъждукаше, вън шумеше вятърът, някъде в ъгъла дращеше мишка, а и цялата стая сякаш миришеше на мишки и на нещо кожено. Той лежеше и като в унес една мисъл сменяше друга. На него като че много му се искаше поне на нещо да спре по за дълго мисълта си. „Под прозореца сигурно има някаква градина — помисли той, — шумят дървета: как не обичам шум на дървета нощем, в буря и в тъмнина, противно усещане!“ И си спомни как, минавайки одеве покрай Петровския парк, си помисли за него просто с отвращение. Спомни си и за — ков мост, и за Малая Нева и отново сякаш му стана студено, както одеве, когато стоеше над водата. „Никога през живота си не съм обичал водата, дори на пейзажи — помисли той отново и изведнъж пак се засмя на една странна мисъл: та нали сега поне трябва да са му безразлични цялата тази естетика и удобства, а именно сега бе станал придирчив като звяр, който непременно си избира място… при подобен случай. Да беше отишъл одеве на Петровския остров. Но му се видя тъмно, студено, хе, хе! Сега пък и приятни усещания търся!… Но защо не загася свещта? (Той я духна.) Съседите са си легнали — помисли той, като не видя светлината в одевешната цепнатинка. — Е, Марфа Петровна ето сега би трябвало да дойдете, хем е тъмно, хем и мястото е подходящо, и моментът е оригинален. А вие тъкмо сега няма да дойдете…“ Той изведнъж, кой знае защо, си спомни как одеве, един час преди да изпълни замисъла си спрямо Дунечка, посъветва Расколников да повери охраната й на Разумихин. „Аз май всъщност казах това тогава повече за да подразня себе си, както се и досети Расколников. Ама че е хитър този Расколников! Много е претеглил. Голям хитрец може да стане след време, когато си избие глупостите от главата, а сега прекалено много му се живее! В това отношение тези хора са подлеци. Но да върви по дяволите, каквото ще да прави, мене не ме засяга.“

Той все не можеше да заспи. Малко по малко одевешният образ на Дунечка взе да изниква пред него и изведнъж тръпки преминаха по тялото му. „Не, крайно време е да престана с това — помисли той, опомнил се, — трябва да мисля за нещо друго. Странно и смешно: никога към никого не съм изпитвал голяма ненавист, дори никога не съм имал особено желание да отмъщавам, а това е лош признак, лош признак! Да споря също не обичах и не съм се горещил — също лош признак! А колко неща й обещах одеве, дявол да го вземе! А пък, кой знае, може би щеше да ми свикне някак…“ Той пак замълча и стисна зъби; образът на Дуня отново се появи пред него, точно каквато беше, когато, след като стреля първия път, ужасно се изплаши, отпусна револвера и, изтръпнала, го гледаше, тъй че и два пъти би успял да я сграбчи, а тя дори ръце не би повдигнала да се защити, ако сам не й напомнеше. Той си спомни как в този миг сякаш му стана жал за нея, сякаш сърцето му се сви… „Е, по дяволите! Пак тези мисли, трябва да зарежа всичко това, да го зарежа!…“

Той вече се унасяше; трескавото треперене намаляваше; изведнъж нещо сякаш пробягна под одеялото по ръката и по крака му. Той потрепери; „Дявол да го вземе, сигурно е мишка! — помисли той. — Нали оставих телешкото на масата…“ Ужасно не му се искаше да се отвива, да става, да мръзне, но изведнъж нещо неприятно пак шавна по крака му; той отметна одеялото и запали свещта. Треперейки от трескав студ, се наведе да огледа леглото — нямаше нищо; изтърси одеялото и изведнъж върху чаршафа скочи мишка. Той се спусна да я лови, но мишката не слизаше от леглото, а се стрелкаше в зигзаг на всички страни, изплъзваше се изпод пръстите му, притичваше по ръката му и изведнъж се шмугна под възглавницата; той я вдигна, но в миг усети, че нещо скочи в пазвата му, шари по тялото и вече е на гърба му, под ризата. Той нервно затрепери и се събуди. В стаята беше тъмно, той лежеше на кревата, завит, както одеве, с одеялото, под прозореца виеше вятърът. „Колко противно!“ — помисли той ядосан.

Стана и седна на края на леглото, с гръб към прозореца. „По-добре изобщо да не спя“ — реши той. Впрочем до прозореца беше студено и влажно; без да става от мястото си, намъкна върху себе си одеялото и се уви с него. Свещта не запали. Не мислеше за нищо, пък и не искаше да мисли; но виденията се появяваха едно след друго, мяркаха се откъслеци от мисли, без начало и край и без връзка. Сякаш го обземаше полудрямка. Дали студът, дали тъмнината, дали влагата, или вятърът, който свиреше под прозореца и люлееше дърветата, събуждаха у него някаква упорита фантастична склонност и желание — но непрекъснато му се привиждаха цветя. Той видя прекрасен пейзаж: светъл, топъл, почти горещ ден, празничен ден, Света Троица. Богата разкошна селска вила в английски стил, цяла потънала в дъхави цветя, заобиколена от лехи, които опасват цялата къща; входът, увит с бръшлян, заобиколен от лехи с рози; светла, прохладна стълба, постлана с разкошен килим и украсена с редки цветя и китайски вази. Той особено добре забеляза във вази с вода на прозорците букети от бели и нежни нарциси, привели се на яркозелените си сочни и дълги стъбла, със силен аромат. На него дори не му се искаше да се откъсне от тях, но се изкачи по стълбите и влезе в голяма, висока зала и тук пак навсякъде — по прозорците, до разтворената към терасата врата, на самата тераса, навсякъде имаше цветя. Подовете бяха постлани с прясно накосена ароматна трева, прозорците бяха разтворени, свежият, лек прохладен въздух нахлуваше в стаята, птички чуруликаха под прозорците, а посред залата, върху няколко маси, покрити с бели атлазени покривки, беше сложен ковчег. Този ковчег беше тапициран с бял гроденапъл и обшит с бели волани. Гирлянди цветя го обвиваха от всички страни. Цялото в цветя лежеше в него момиченце с бяла тюлена рокличка, със скръстени и притиснати към гърдите, сякаш изваяни от мрамор ръце. Но разпуснатите му коси, коси на светла блондинка, бяха мокри; венец от рози обвиваше главата му. Строгият и вече вкаменен профил на лицето му също беше сякаш изваян от мрамор, но усмивката на бледите устни беше изпълнена с някаква недетска, безпределна скръб и голяма жал. Свидригайлов познаваше това момиченце; до този ковчег нямаше нито икона, нито запалени свещи, не се чуваха молитви. Това момиченце беше самоубийца — удавница. То беше едва четиринадесетгодишно, но с разбито вече сърце и се бе погубило, оскърбено от гавра, ужасила и разтърсила това крехко детско съзнание, заляла с незаслужен срам неговата ангелска чиста душа и изтръгнала последен вик на отчаяние, нечут, а нагло поруган в тъмната нощ, в мрака, в студа, когато навън беше влажно от топящия се сняг, когато виеше вятър…

Свидригайлов се събуди, стана от леглото и направи крачка към прозореца. Пипнешком намери дръжката и го отвори. Вятърът нахлу бясно в тясната стаичка и сякаш с леден скреж облели лицето му и покритите само от ризата гърди. Под прозореца, изглежда, наистина имаше нещо като градина и навярно също увеселителна; сигурно денем тук също пееха певци и по масите се сервираше чай. А сега от дърветата и храстите в прозореца удряха пръски, беше тъмно като в мазе, тъй че едва можеха да се различат само някакви тъмни петна, обозначаващи предметите. Наведен и опрял лакти на перваза, Свидригайлов вече близо пет минути се вглеждаше в тази мъгла, без да откъсва поглед. В мрака и нощта се чу топовен гърмеж, след него друг.

„А, сигнал! Водата приижда — помисли той. — До сутринта ще нахлуе в по-ниските места, по улиците, ще залее приземните етажи и мазетата, от избите ще изплуват плъхове и сред дъжда и вятъра хората ще започнат с псувни и мокри да пренасят пъртушините си към горните етажи… А колко ли е часът сега?“ Едва успял да помисли това и някъде наблизо, тиктакайки, сякаш бързаше с все сила, стенният часовник удари три. „Охо, след един час ще започне да се съмва! Какво чакам? Ще изляза сега и ще отида право на Петровския: ще избера някой голям храст, целият мокър от дъжда — само да го докоснеш с рамо, и милиони капчици ще поръсят главата ти…“ Той се отдръпна от прозореца, затвори го, запали свещта, навлече си жилетката, палтото, сложи си шапката и излезе със свещта в коридора, за да намери спящия в някоя стаичка, сред боклуци и угарки от свещи, дрипльо, да му плати за стаята и да излезе от хотела. „Най-подходящото време, по-добро да исках, не можех да си избера!“

Той дълго снова по дългия и тесен коридор, без да намери никого, и тъкмо се канеше да извика високо, когато изведнъж в тъмния ъгъл между един стар шкаф и вратата забеляза някакъв странен предмет, сякаш нещо живо. Наведе се със свещта и видя дете — момиченце на около пет години — не повече, с мокра като парцал за дъски рокличка, треперещо и разплакано. То сякаш дори не се изплаши от Свидригайлов, но големите му черни очички го гледаха с тъпо учудване и то току изхлипваше, като дете, което дълго е плакало, но вече е престанало и дори се е успокоило, обаче от време на време отново току изхлипа. Личицето на момиченцето беше бледо и изтощено; то се бе вкочанило от студ, но „как е попаднало тука? Значи, се е скрило тук и не е спало цялата нощ.“ Той започна да го разпитва. Момиченцето изведнъж се оживи и бързо-бързо му забръщолеви нещо на своя детски език. То говореше нещо за „маминка“ и че „маминка ще я плебие“, за някаква чашка, която е „стльосила“ (строшила). Момиченцето говореше, без да спира; от всички тези думи можеше да се разбере горе-долу, че е някакво нелюбимо дете, което майка му, някоя вечно пияна готвачка, навярно от същия хотел, е стреснала с вечните побои; че момиченцето е счупило чашката на майка си и така се изплашило, че избягало още снощи; навярно дълго се е крило някъде из двора, в дъжда, най-после се е промъкнало тук, скрило се е зад шкафа и е прекарало на това място в ъгъла цялата нощ, плачейки, треперейки от влагата, от тъмнината и от страх, че сега здравата ще го пребият за всичко това. Той го взе на ръце, отиде в стаята си, сложи го на леглото и започна да го съблича. Пробитите му обувчици, на бос крак, бяха толкова мокри, сякаш цяла нощ бяха престояли в локва. След като го съблече, сложи го в леглото, покри го и го зави презглава с одеялото. То веднага заспа. След като направи всичко това, той пак мрачно се замисли.

„Защо ли ми трябваше да се занимавам с това! — реши изведнъж с тежко и злобно чувство. — Каква глупост!“ И с досада взе свещта, за да отиде да намери на всяка цена дрипльото и по-скоро да се махне оттук. „Ех, момиченце!“ — помисли той с проклятие, вече отваряйки вратата, но се върна още веднъж да го погледне дали спи и как спи. Внимателно повдигна завивката. Момиченцето спеше здрав и блажен сън. То се беше стоплило под одеялото и по белите му бузки вече се бе разляла червенина. Но странно: тази червенина бе сякаш по-ярка и по-силна от обикновената детска руменина. „Това е трескава руменина“ — помисли Свидригайлов, това е като руменина от вино, също като че ли са му дали да изпие цяла чаша. Алените устнички просто горят, пламтят, но какво е това? Изведнъж му се стори, че дългите му черни мигли сякаш потреперват и мигат, като че се повдигат и изпод тях поглежда лукаво, остро, някак не детски намигащо оченце, като че ли момиченцето не спи, а се преструва. Да, точно така е: устничките му се разтварят в усмивка; крайчетата им потреперват, сякаш още се сдържа. Но ето вече съвсем престава да се сдържа, това вече е смях, открит смях; нещо нахално-предизвикателно прозира в това съвсем не детско лице; това е развратът, това е лицето на камелия, нахалното лице на продажна френска камелия. Ето вече съвсем открито се отварят и двете очи: те го обгръщат с огнен и безсрамен поглед, те го викат, смеят се… Нещо безкрайно безобразно и оскърбително имаше в този смях, в тези очи, в цялата тази мерзост в детското лице. „Как! Петгодишна! — прошепна Свидригайлов с истински ужас. — Това… какво е това?“ Но ето то вече съвсем се обръща към него с цялото си пламнало личице, протяга ръце. „А, проклетнице!“ — извика в ужас Свидригайлов, замахвайки над него… Но в същата минута се събуди.

Той е в същото легло, все така завит с одеялото; свещта не е запалена, а в прозорците белее настъпилият ден.

„Кошмари цяла нощ!“ Той със злоба се приповдигна; чувстваше се целият схванат; боляха го костите. Вън е паднала съвсем гъста мъгла и нищо не се вижда. Наближава пет часът; успал се е! Стана и си облече жилетката и палтото, още влажни. Като напипа в джоба си револвера, извади го и нагласи капсулата; после седна извади от джоба си бележник и на горния, най-видим лист написа едро няколко реда. След като ги препрочете, се замисли, облегнат на масата. Револверът и бележникът стояха до лакътя му. Събудилите се мухи се лепяха по небутнатата порция телешко, която също стоеше на масата. Той дълго ги гледа и най-после със свободната си дясна ръка започна да лови една муха. Дълго прави усилия, но все не можеше да я хване. Най-накрая, дал си сметка с какво интересно занимание е зает, се опомни, потръпна, стана и решително излезе от стаята. След минута беше на улицата.

Млечна, гъста мъгла се стелеше над града. Свидригайлов тръгна по хлъзгавата, кална дървена настилка, в посока към Малая Нева. Привиждаха му се придошлата през нощта вода на Малая Нева, Петровският остров, мокрите пътечки, мократа трева, мокрите дървета и храсти и най-после същият онзи храст… Ядосан, той започна да разглежда къщите, за да мисли за нещо друго. По булеварда не се виждаха нито минувачи, нито файтони. Унили и мрачни изглеждаха яркожълтите дървени къщички със спуснати кепенци. Студът и влагата пронизаха цялото му тяло и започна да го тресе. От време на време се натъкваше на табели на бакалнички и зарзаватчийници и грижливо прочиташе всяка. Ето дървената настилка свърши. Той се изравни с голяма каменна къща. Мръсно, премръзнало кученце с подвита опашка му пресече пътя. Някакъв мъртвопиян с шинел лежеше насред тротоара с лицето надолу. Той го погледна и отмина. Вляво му се мярна висока кула. „А — помисли той, — ето подходящо място, защо да вървя до Петровския? Поне ще бъде пред официален свидетел…“ Едва не се усмихна на тази нова мисъл и свил по — ска улица. Тук именно беше голямата къща с кулата. До заключената голяма порта на къщата стоеше, облегнало рамо на нея, нисичко човече, загърнато със сив войнишки шинел и с медна ахилесова каска. Със сънлив поглед то студено изгледа под око приближилия се Свидригайлов. На лицето му се четеше онази вечна погнусена скръб, която така кисело се е отпечатала на всички лица на еврейското племе без изключение. Те двамата, Свидригайлов и Ахилес, някое време мълчаливо се разглеждаха взаимно. На Ахилес най-после му се видя нередно, че човекът не е пиян, а стои на три крачки пред него, гледа го втренчено и не казва нищо.

— А-ми це вие ка-во търсите ту-у-ка? — проговори той, все още без да се помръдва и без да променя положението си.

— Нищо, братко, здрасти! — отговори Свидригайлов.

— Тука не мозе.

— Аз, братко, заминавам за чужбина.

— За чузбина?

— За Америка.

— За Америка?

Свидригайлов извади револвера и вдигна спусъка. Ахилес вдигна вежди.

— Це как мозе, за такива сеги (шеги) тук не е място!

— Че защо да не е място?

— Ами заетото не е място.

— Е, братко, все едно. Мястото е добро; ако вземат да те разпитват, точно така ще кажеш, значи, че съм заминал за Америка.

Той долепи пистолета до дясното си слепоочие.

— Ами тук не мозе, тук не е място! — стресна се Ахилес и зениците му започнаха да се разширяват.

Свидригайлов натисна спусъка.